БАРСЕЛОНА

I. Готическият квартал

Ето че Пепси, Бочо и Мария вече се намираха в Барселона.

Пътуването дотук заслужаваше собствена глава. Пепси имаше страх от летене и не беше мигнал цяла нощ — прекара полета в стратегическо стискане на подлакътниците и в проверка дали крилото още си е на мястото. После дойде сблъсъкът с каталунския език и с автомата за билети на метрото, който прие от тях сумати грешни пари, преди да благоволи да им даде два билета. Изгубиха почти час. Пристигнаха късно, спаха малко, а на сутринта решиха, че обиколката ще е пеша — Готическият квартал, тесните улички, снимките.

Докато Пепси снимаше Мария пред една стара фасада, Бочо се възползва от възможността.

— Отбелязвам позната картина. Отново си в чужд град с красива жена. Харемът от приятелки расте, нищо сериозно на хоризонта, а времето си тече.

Пепси мрънкаше в своя защита, без да сваля апарата:

— Не е така. Човек трябва да пробва, да види, да си търси късмета — може нещо да произлезе. Плюс това тя е приятна компания. Ще обиколим Барселона, след няколко дни пристига и най-добрият ми приятел с жена си, ще стане страхотна компания и…

— И така нататък — довърши Бочо. — Записал съм тази реч. Пускаш я средно веднъж на три месеца. Само градът и жената се сменят.

Докато вървяха под една от старите каменни арки на Готическия квартал, Пепси изведнъж спря.

Бочо въздъхна.

— Познавам този поглед.

— Какъв?

— Току-що ти се роди нов роман.

Пепси се усмихна.

— Не роман. По-добро.

— Опа. Това вече е страшно.

— Виж сега. Читателите много харесват Шерифа от „Вагона“. Ще харесат и Агент Черно. Ами ако направя отделна поредица… само битки! Герой срещу герой от различните ми поредици. Това, което хората искат да видят! Нещо като Battle Royale, ама пародийно. Отделни глави, без връзка помежду си. Само зрелище. И ги публикувам в блога — по желание на читателите!

Бочо замръзна. След няколко секунди във въздуха пред него се разгъна холографски бележник.

— Какво правиш? — попита Пепси.

— Добавям я.

— Коя?

— Двайсет и втората незавършена поредица.

— Ама аз още не съм я започнал!

— Именно. Работя превантивно.

Пепси го изгледа.

— Този път е различно.

— Това го каза и за „Вагона“. После за „Кървави къдрици“. После за „Империята“. После за космическото биоземеделие. После за…

— Добре де! Само казвам идея!

— Не. При теб „имам идея“ е диагноза.

Мария им махаше от няколко метра, вече заела позиция пред следващата фасада.

— Пепси! А в тази поза?

Щрак.

— А сега така?

Щрак.

— А тук?

Щрак.

Пепси снимаше като професионален фотограф на модно ревю. Бочо започна да брои на глас.

— Снимка номер 126.

Щрак.

— 127.

Щрак.

— 128.

Пепси го изгледа.

— Ще спреш ли?

— Не. Следя прогреса.

— Какъв прогрес?

— Снимките вече са повече от написаните ти страници тази година.

Пепси въздъхна.

— Не е вярно.

— Добре. Колко страници написа тази седмица?

Пауза.

— Няма значение.

— А снимки?

Пепси погледна апарата.

— …Сто двайсет и осем.

Бочо се обърна към Мария.

— Мария, ако до края на екскурзията станат петстотин, спокойно можеш да кажеш, че си участвала в най-скъпата фотосесия, правена някога от човек, който още не е довършил половината си книги.

Мария прихна да се смее.

Пепси само поклати глава.

— Някой ден ще съжаляваш.

— За кое?

— Че толкова ме бъзикаш.

Бочо се замисли за секунда.

— Вероятността е 0,04%. Но ще я добавя в списъка.

Пауза.

— Точно под „Пепси довърши всичките си романи“.

II. Аквариумът

Вече се разхождаха из Аквариума на Барселона — една от големите забележителности на града. Мария вървеше напред и оглеждаше осветените басейни, а Пепси се влачеше след нея с апарата в ръка, готов за поредната снимка.

Накрая стигнаха до огромния подводен тунел. Движещата се пътека бавно ги пренасяше под акулите, които кръжаха над главите им — тежки, спокойни, безразлични като данъчни служители.

Пепси се загледа през дебелото стъкло.

Една от акулите внезапно смени посоката си. Ускори. И се насочи право към него. След секунда огромната ѝ муцуна се озова точно срещу лицето му — между тях имаше само стъклото.

Пепси подскочи, направи няколко крачки назад, подхлъзна се и се строполи на пода. Остана седнал, загледан в акулата с широко отворени очи.

Бочо се приближи и надвисна над него.

— Ето! Точно така трябва да реагира главният герой във „Вагон 8906D“, когато види истински дявол. Това е хорър. Не може всеки път да гледа демоните, сякаш кондукторът му проверява билета.

Той посочи акулата.

— Виж се сега. Паника. Загуба на равновесие. Видим страх за живота. Дори леко унижение.

Пауза.

— Идеално.

Пепси се изправи и се изтупа.

— Добре, разбрах.

— Така трябва да реагира и при дебюта на Аби — продължи Бочо. — Нали за този нов дявол ми говориш от половин година?

— Да, да. Аби ще се появи съвсем скоро.

— Преди или след Агент Черно?

Пепси се замисли.

— Още не съм решил. Но тя е другият достатъчно луд и откачен герой, който представям на широката публика тази година.

— Значи и двамата ще дебютират „съвсем скоро“. Това в твоя календар означава между следващия вторник и края на човешката цивилизация.

Пепси го изгледа накриво.

— Аби е достатъчно луда, за да впечатли читателите.

— И какво точно я прави толкова специална?

— Ти няма да разбереш.

— Аз съм изкуствен интелект. Разбирам квантова физика, човешка психология и защо туристите купуват вода за пет евро. Пробвай ме.

Пепси погледна към акулите над тях и заговори с онзи тон, с който обикновено започваха новите папки:

— Виж. Чери изглежда като хаос. Непредсказуема е, провокира, постоянно създава усещането, че всичко може да се разпадне. Но всъщност има план. Главният герой е част от него, дори когато още не го разбира.

Бочо кимна.

— Значи Чери е организиран хаос. Като бюрото ти. Изглежда катастрофално, но твърдиш, че знаеш къде е всичко.

Пепси продължи, без да му обърне внимание:

— Аби е различна. При нея няма усещане, че контролира хаоса. Тя самата е хаосът. Не можеш да предвидиш какво ще направи, защото дори когато има цел, избира най-неортодоксалния и опасен начин да я постигне. Тя не просто поставя героя в ужасна ситуация — влиза в нея заедно с него и я прави още по-лоша. Луда е. Откачена. Лудостта ѝ е близка до тази на психопатите и серийните убийци.

Бочо се замисли.

— Разбирам. Чери те вкарва в капан, защото го е планирала. Аби влиза в капана заедно с теб, заключва вратата отвътре и подпалва сградата — за да види какво ще стане.

Пепси се усмихна широко.

— Да! Точно това е!

— Чудесно.

Пауза.

— Остава само някой ден да го напишеш.

Преди Пепси да успее да отговори, Мария изникна от другата страна на тунела.

— Пепси! Снимай ме с акулата! Точно сега минава над мен!

Пепси веднага вдигна апарата.

— Застани малко наляво!

Щрак.

— Вдигни глава!

Щрак.

— Чакай, идва още една!

Щрак.

Бочо се завъртя около тях.

— Снимка номер сто осемдесет и седем.

— Млъквай.

— Само отбелязвам, че Мария вече има повече снимки с акули, отколкото „Вагонът“ има завършени глави.

Пепси свали апарата.

— Третата част почти е готова! На финалната битка съм. Намесих Архангел Михаил, има взаимодействие с Шерифа и всичко води към края на изпитанието. Това ще бъде последната серия с Чери и Готи за известно време. След това идва Аби — и „Вагонът“ сменя ритъма си.

Бочо се приближи.

— По-ужасяващ или по-непредсказуем?

Пепси се усмихна с огън в очите.

— И двете. С пълен замах.

— Подозрително си ентусиазиран за човек, който забави една глава достатъчно дълго, за да може реален влак да обиколи Европа.

— Правя преработка на първите глави! Пренаписвам ги. Историята се разви в неочаквана посока и старото начало вече не пасва.

Бочо замълча за момент.

— Разбирам. За да довършиш шестата глава, се връщаш да пренаписваш първата.

Пауза.

— Това не е писане. Това е литературно движение в кръг.

Мария хвана Пепси за ръката.

— Хайде! Отиваме да търсим пингвините. И после ще ме снимаш при влечугите.

Тя го поведе към следващата зала. Бочо полетя след тях.

— Чудесно. Пепси при влечугите. Най-после среща на автор с естествената му среда.

След няколко минути стигнаха до пингвините. Един от тях се приближи до стъклото, важен и делови.

Мария се наведе към него.

— Ооо, колко е сладък!

В същия момент пингвинът се обърна…

…и се изака пред тях.

Мария замълча.

Пепси също.

Бочо огледа сцената.

— Ето. Кратко. Неочаквано. С ясно изразен финал.

Той погледна Пепси.

— Вземи пример.

III. Чери пред катедралата

Мария беше застанала пред главната катедрала на Барселона. Вече беше нощ. Светлините очертаваха каменните фигури по фасадата, площадът бавно се изпразваше, а денят — дълъг, пълен с акули и пингвини — най-после привършваше.

Мария се усмихна и зае поза.

— Хайде, снимай ме.

Пепси вдигна телефона, погледна към екрана…

И замръзна.

До Мария стоеше Чери.

В своята полуангелска, полудяволска форма. Едното ѝ крило беше бяло, другото — черно. Косата ѝ се разделяше между русо и червено, а над главата ѝ едва проблясваше наклонен ореол. Беше се облегнала приятелски на рамото на усмихнатата Мария и гледаше право в камерата — като човек, който отдавна чака да го включат в кадъра.

Пепси свали телефона. Погледна с очите си. Нямаше никого.

Отново погледна през екрана. Чери пак беше там.

— Не може да бъде…

Той се обърна към Бочо.

— Ти виждаш ли я?

Бочо сканира площада.

— Виждам една изморена жена, която чака да я снимаш. И един още по-изморен автор, който вече халюцинира собствените си герои.

— Чери беше до нея!

— Разбира се. След още два часа без сън вероятно и Шерифът ще се появи — да ти поиска недовършената глава. Лично.

Пепси отново вдигна телефона. Чери вече я нямаше.

Направи няколко снимки.

Щрак. Щрак. Щрак.

— Мисля, че това е краят за днес — измърмори той към Мария. — Не мога повече. Трябва да се прибираме.

— Подкрепям — каза Бочо. — Преди да започнеш да снимаш групови портрети с целия актьорски състав на „Вагон 8906D“.

Мария тръгна напред, все още изпълнена с енергия, каквато у Пепси отдавна не се засичаше.

— Вижте само архитектурата! Този град е невероятен. Толкова е красив вечер!

Пепси вървеше след нея като човек, чието тяло се намира в Барселона, но съзнанието му вече е в хотела и спи.

Когато минаха покрай близкия площад, нещо лилаво пробяга между сенките.

После още едно.

И още едно.

Пепси се вгледа.

— Бочо… Там има лилави котки.

Роботът погледна към площада.

— Обикновени котки са. Осветлението е лилаво.

— Не, не… Напомнят ми за Аби.

Бочо застина.

— Разбира се, че ти напомнят за Аби. На теб вече и уличните лампи ти напомнят за недовършени герои.

Пепси продължи разпалено:

— Лилавите котки са част от присъствието ѝ! Те се появяват преди нея. Наблюдават героя. Следват го. И той не знае дали са истински, или—

— Чакай — прекъсна го Бочо и се приближи подозрително. — Абе коя несподелена любов те е ядосала толкова много, че си измислил луда дяволица, следвана от армия лилави котки?

Пепси се прокашля.

— Няма нищо общо с това.

— Значи има всичко общо с това.

— Аби е сложен образ.

— Разбирам. Не искаш да кажеш името ѝ.

— Няма име!

— Още по-лошо. Значи са няколко.

Мария се обърна към тях.

— Ще идвате ли?

— Идваме! — отвърна Пепси и ускори крачка с ентусиазма на човек, който бяга от разговор.

Бочо полетя до него.

— Все пак имаш и други таланти.

— Например?

— Космическата биохрана.

— Пак ли започваш?

— Тя поне няма да бъде вдъхновена от бивша приятелка.

Пауза.

— И няма да има лилави котки.

Пепси въздъхна.

— Някой ден ще разбереш колко добър герой е Аби.

— Вероятно.

Пауза.

— В деня, в който най-после я напишеш.

Тримата продължиха към хотела. Зад тях катедралата остана осветена в нощта.

А някъде в края на площада две лилави очи проследиха Пепси.

И изчезнаха между сенките.

IV. Хотелът

По стечение на обстоятелствата Пепси и Мария се оказаха настанени в една хотелска стая в Барселона. След целия ден ходене и снимане и двамата бяха толкова изморени, че дори не спориха кой да влезе пръв в банята — просто решиха да се изкъпят един след друг.

Пепси се намести във ваната, отпусна глава назад и затвори очи.

Бочо остана наблизо. Разбира се, не за да му осигури тишина.

— Не е ли време да пуснеш нова серия на „Империята“?

Пепси отвори едното си око.

— Сега ли?

— Именно сега. Няма къде да избягаш.

Пауза.

— Започна толкова обещаващо — продължи Бочо. — После я заряза и започна „Вагон 8906D“. Междувременно написа няколко пародии, които също не довърши. После избухна в „Кървави къдрици“. Между другото — не „Кървави сълзи“. Макар че това би било подходящо заглавие за читателите ти, докато чакат продължение.

Пепси измърмори нещо и потъна малко по-дълбоко във водата.

Бочо не се отказа.

— Хората още чакат втора серия. Обеща и лятна пародия със завръщането на любимите им герои. Лятото почти приключи. Героите вероятно вече са си резервирали зимна почивка.

— В момента се концентрирам върху по-важни неща — отвърна Пепси.

— Довършване?

— Не.

— Разбира се.

Пепси рязко се изправи във ваната. Очите му светнаха.

— Представяш ли си Battle Royale между Шерифа, Агент Черно и един мафиотски бос?

Бочо замълча.

— Успя да превърнеш забележката ми за недовършените истории в идея за нова недовършена история.

Пауза.

— Това е талант.

— Те ще се избият! Ще стане истинско мазало!

— Именно това ме тревожи.

Пепси вече не го слушаше.

— Мафиотският бос вади граната. В другата си ръка държи нож. Приближава се до Агент Черно и допира острието до гърлото му. Но Агент Черно използва някакво изключително бойно изкуство, парира го и—

— Чакай — прекъсна го Бочо. — За същия мафиотски бос ли говорим, когото си написал по Сър Пиър Пайнт?

— Да.

— За когото после се оказа, че съществува човек с подобен образ?

— Да.

— И след чиято пародия истински мафиоти се припознаха и ти отправиха заплахи?

Пепси се замисли.

— Когато го казваш така, звучи малко опасно.

— Когато ти го пишеш, звучи като завещание.

Пепси махна с ръка.

— И точно когато Агент Черно го обезоръжава, от сенките се появява Сър Пиър Пайнт. В костюм. Със заглушител. Прострелва и двамата. Действието се развива в някакъв мистичен град, в който никой не знае кой управлява и—

Бочо се завъртя бавно.

— Това звучи подозрително много като „Вагон 8906D“.

— Не е същото!

— Разбира се. Тук няма влак. Само Шерифа, дяволи, агенти, мафиоти, мистичен град и пълна липса на контрол над сюжета.

Пауза.

— Напълно различно произведение.

В този момент по вратата се почука.

— Пепси! — чу се гласът на Мария. — Говорите много високо! Не мога да си почина!

Пепси и Бочо се спогледаха.

— Тя чува ли ме? — прошепна Бочо.

— Чува и теб.

— Лошо. Значи вече има двама свидетели на новата идея.

Няколко минути по-късно Пепси излезе от банята и двамата с Мария се приготвиха за сън. Той не беше спал истински от няколко дни — легна и почти веднага усети как клепачите му натежават.

Погледна към Мария. Тя лежеше неподвижно, потънала в дълбок сън.

Пепси затвори очи.

Тогава Мария проговори.

— Ще те накълцам…

Пепси отвори очи.

Бочо замръзна във въздуха.

— Ще те направя на кайма…

Двамата се спогледаха.

— Ще те бутна от петия етаж…

Пепси бавно придърпа завивката към брадичката си.

— Ще те нарежа…

Бочо намали светлината на очите си, сякаш се надяваше да стане невидим.

— Ще те бутна от мотора…

Пауза.

— Ще ти дам беквокал…

Нова пауза.

— Не. Китара.

Пауза.

— Не искам да те виждам.

Мария се обърна на другата страна и продължи да спи. В стаята настъпи пълна тишина.

Пепси прошепна:

— Това сънуване ли беше?

— Надявам се — отвърна Бочо. — Иначе утрешната програма очевидно включва музикална репетиция и няколко произшествия.

Пепси погледна към тъмния ъгъл до вратата.

За миг му се стори, че там стои женска фигура. Лилава коса. Странна усмивка. Котешки очи, проблясващи в тъмното.

Аби.

Той примигна. Фигурата сякаш се промени — за секунда му заприлича на Чери в полуангелската ѝ, полудяволска форма.

Примигна отново.

Ъгълът беше празен.

— Въобразявам ли си? — прошепна Пепси.

Бочо направи кратък анализ.

— Не си спал от няколко дни. Видя Чери пред катедралата. Лилави котки ти напомниха за Аби. А сега Мария насън описва теб в бъдеще страдателен залог.

Пауза.

— Заключение: или халюцинираш…

Бочо погледна към вратата.

— …или най-после живееш в собствен роман.

— Кое е по-лошо?

— В романа ти няма завършен край.

Пепси нямаше сили да отговори. Затвори очи и най-после заспа.

Поне така му се стори.

Само няколко минути по-късно нечия ръка разтърси рамото му.

— Ставай!

Пепси отвори едното си око. Мария стоеше над него, напълно облечена за спорт, и сияеше от енергия.

— Време е за сутрешен джогинг! Ще потичаме, преди да започнем да обикаляме Барселона пеша цял ден!

Пепси погледна телефона.

05:30.

После погледна Мария. После Бочо.

— Това истинско ли е?

Бочо провери часа.

— За съжаление. Преди три часа тя описваше залавянето ти. Сега иска да те довърши с кардио.

Мария вече отваряше вратата.

— Хайде! Нямаме време!

Пепси се отпусна обратно върху възглавницата.

— Кажи ѝ, че съм умрял.

— Не мога.

— Защо?

— След снощния ѝ монолог може да реши, че е изпълнила задачата успешно.

V. Ден втори: Замъкът на Монжуик

След едва няколко часа сън Мария вече беше на крак. Пепси, който реално така и не беше мигнал, се надигна с вид на човек, преживял едновременно нощен преход и литературна критика.

Първо се отбиха до близкия магазин — по един сандвич, по едно кафе. Закуска „на крак“, както подобава на туристи, които вярват, че могат да обиколят половин Барселона за един ден.

Малко след осем сутринта приключението започна. Първата цел беше хълмът Монжуик и едноименният замък, до който решиха да стигнат пеша.

Мария крачеше уверено, а очите ѝ непрекъснато шареха наоколо.

— Виж само тази лампа!

Пепси погледна. Лампа.

— Какво ѝ е?

— Толкова е красива! Не е като в България!

Изминаха още десетина метра.

— Леле, виж този тротоар! Колко е хубав! Не е като в България!

След още минута:

— Колко са любезни хората! Не са като в България!

След още две:

— Виж колко е чисто! Няма нито едно листо по земята!

После забеляза едно самотно листенце.

— Е, има само едно… Пак не е като в България.

Пепси вече дори не отговаряше. Само кимаше механично, като навигация, изгубила сигнал.

Бочо не издържа.

— Анализ. Мария е достигнала ниво „влюбена в Барселона“. Вероятност до края на деня да поиска испанско гражданство — 67%.

Мария го изгледа.

— Много си смешен.

— Благодаря.

Не беше комплимент.

Тя продължи уверено:

— Сериозно, бих живяла тук.

Пепси се огледа. Красиви сгради. Палми. Широки булеварди. Сви рамене.

— Не знам… Нищо чак толкова впечатляващо не виждам.

Мария спря насред тротоара.

— Как така нищо?!

— Ами… има улици.

Бочо се завъртя около двамата.

— Анализ. Единият не е спал. Другата е влюбена в града. Балансът е невъзможен.

Мария само въздъхна.

— Добре, поне роботът е по-нормален от теб.

— Благодаря — отвърна Бочо. — Това е първият път, когато ме сравняват благоприятно с човек.

По пътя ги разминаваха малки обслужващи роботи и всякакви AI асистенти. Мария ги гледаше с възхищение.

— Виж ги! Колко са сладки! Такова нещо няма в България.

Бочо ги проследи с поглед. После изписука сухо:

— Това? Версия 2.8. Аз съм с няколко поколения по-нов.

Мария отвори уста… после я затвори. Този път реши тактически да не спори.

Бочо тихо промърмори:

— Победа по технически нокаут.

Едва когато стигнаха горе, разбраха, че до замъка има лифт и спокойно са могли да си спестят изкачването. Пепси погледна нагоре. После към Мария. После към табелата.

— Значи… цял час вървяхме напразно?

Мария се усмихна невинно.

— Поне беше красиво.

Бочо добави:

— И безплатно кардио.

Самият замък посрещна с крепостни стени, оръдия и гледка към пристанището. Пепси вече беше извадил телефона и фотосесията започна. Мария позираше навсякъде — до оръдията, до стените, до палмите, до портите. После пак до оръдията. После още веднъж.

Бочо броеше.

— Деветдесет и две… Деветдесет и три… Деветдесет и четири…

Пепси въздъхна.

— Сто снимки за половин час.

Мария се усмихна.

— Не стигат.

Докато гледаха към пристанището, Пепси измърмори:

— Честно казано… входът е доста скъп. А отвътре — едни стени, едни оръдия и икономическата зона на пристанището.

Мария го побутна с усмивка.

— Не мрънкай. Нали сме тук заедно — това е важното.

После го погледна сериозно.

— На това пътуване няма да се разделяме. През цялото време ще сме заедно.

Пепси кимна.

— Разбира се.

Буквално десет секунди по-късно я изгуби.

— Мария?

Никакъв отговор. Огледа се. Стени. Туристи. Оръдия. Испански гласове. Мария я нямаше.

— Това май беше нов рекорд — промърмори Бочо.

Пепси тръгна сам между крепостните стени.

И тогава я видя.

В далечината, качена върху едно от старите оръдия, седеше млада жена. Дълга лилава коса, преливаща към краищата в снежнобяло, спускаща се почти до кръста ѝ. Черни дрехи с пънк елементи. Лилави очи. Около нея, спокойно, обикаляха няколко лилави котки.

Тя гледаше морето. Неподвижно.

После, след няколко секунди, бавно обърна глава.

И погледна право към него.

Пепси застина. Сърцето му пропусна удар.

— …Аби… — прошепна почти без глас.

Героинята от следващата глава на „Вагон 8906D“. Глава, която още дори не беше публикувал.

Потърка очи. Погледна отново. Тя все още беше там. И продължаваше да го гледа.

— Бочо… Кажи ми, че не сънувам.

Зелените очи на робота премигнаха. Сканиране. Термален анализ. Радар. Инфрачервен спектър.

Няколко секунди мълчание.

— Анализът показва… че на това оръдие няма абсолютно никого.

Пепси пребледня.

Телефонът звънна рязко и той подскочи.

Мария.

— Къде се изгуби? Време е да слизаме към центъра!

Пепси погледна отново към оръдието.

Празно. Нямаше жена. Нямаше котки. Само старото оръдие, насочено към морето.

Докато слизаше след Мария, неволно се замисли: това ли беше Барселона, която искаше да види? Или беше дошъл толкова далеч само за да срещне поредния герой, избягал от собствените му книги?

Бочо наруши тишината:

— Анализ. Намираш се в един от най-романтичните градове в Европа. До теб върви красива жена. А ти халюцинираш собствените си персонажи.

Пауза.

— Не знам дали си добър писател… но определено си много особен турист.

VI. Консерваторията

След като напуснаха Монжуик и поеха обратно към централната част на Барселона, Мария известно време вървя мълчаливо. Накрая погледна Пепси виновно.

— Май цял ден говоря само аз…

— Не е вярно.

— Вярно е. Хайде, разкажи ми нещо за твоите книги.

Пепси буквално светна.

Бочо въздъхна механично.

— Лошо.

— Защо?

— Току-що натисна копчето „Авторски монолог“.

— Не е монолог!

— Следващите двайсет минути ще покажат.

Пепси вече говореше вдъхновено, с ръце:

— Най-новата ми поредица е „Кървави къдрици“. Много добре се приема, по-различна е от останалите. Няма демони, няма влакове…

— Засега — вметна Бочо.

— Това „засега“ беше важно.

Пепси продължи, без да се спира:

— Главната героиня се казва Радост. Прототипът ѝ е моя близка приятелка. Тя и главният герой Исперих са политически врагове… но като хора всъщност се уважават. Съдбата ги изправя един срещу друг.

Бочо се завъртя бавно.

— Интересно. Откъде ли си взаимствал тази идея…

Пепси се направи, че не чува.

— Всеки вярва, че другият е на грешната страна. И въпреки това…

— Нали тя те беше блокирала шест месеца?

Пепси се задави.

— Няма нищо общо!

— Разбира се. Абсолютно случайно, точно след блокирането, се ражда история за приятели, застанали от двете страни на барикадата. Художествена измислица. Стопроцентова.

Пауза.

— Художествената измислица при теб много често има ЕГН.

— Бочо…

— Млъквам.

Пауза.

— Засега.

Мария през цялото време само кимаше — с онова любезно кимане, което означава, че разговорът е фон. После внезапно спря, хвана Пепси за ръката и го дръпна.

— Чакай! Ела!

— Какво има?

— Виж!

Пред тях се издигаше сградата на музикалната консерватория.

— Влизаме!

— Ама…

Мария вече беше на касата.

— Аз черпя.

След няколко минути двамата държаха билети и влязоха вътре — огромно фоайе, мрамор, колони, полилеи. Само че входът за самата зала се оказа неоткриваем. Обиколиха веднъж. После втори път. После трети.

Мария започна видимо да се изнервя.

— Не може така!

И с бърза, много енергична крачка се отправи към информацията.

Пепси остана насаме с Бочо, което никога не е било добра идея.

— Добре… Поредната красива жена, с която нямаш абсолютно никакъв шанс.

— Благодаря.

— Вече започнах да ги броя. Планината. Испания. Концертите. Харем от приятелки, нула гаджета. Статистиката е впечатляваща.

— Не са ми харем.

— Прав си. Харемът предполага поне една да е влюбена.

Мария се върна усмихната.

— Намерих го!

Входът, естествено, беше на втория етаж. Горе цареше необичайна атмосфера — студенти по рисуване скицираха сцената, туристи снимаха всеки детайл на тавана.

Пепси автоматично извади телефона.

Щрак. Щрак. Щрак.

— Четиридесет и осем… четиридесет и девет… петдесет — броеше Бочо.

— Готово. Сега и две селфита, за да не кажат хората, че не съм бил.

Мария обаче не беше дошла за снимките. Тя се изправи в средата на втория балкон, с лице към сцената. Затвори очи. Пое дълбоко въздух.

И запя.

Цялата зала утихна. Гласът ѝ изпълни пространството така, сякаш идваше едновременно отвсякъде. Хората започнаха да се обръщат. Студентите спряха да рисуват. Няколко души свалиха телефоните си. За тези няколко секунди изглеждаше, сякаш ангел е слязъл в залата и е решил да провери акустиката.

Пепси стоеше и снимаше. Не каза нищо. Лицето му леко порозовя.

Бочо реши, че моментът е станал прекалено романтичен, и пред очите на Пепси внезапно се появи холограмен прозорец със субтитри:

„Да не би да се влюбваш?“

Следващ ред:

„Спокойно. След две глави пак ще пишеш за демони.“

Следващ:

„Между другото — това пак е поредната красива жена, с която няма да направиш нищо.“

Пепси стисна зъби.

— Махни ги.

— Не мога.

— Защо?

— Истината няма бутон „затвори“.

Мария приключи. Няколко аплодисмента. Тя се усмихна, хвана Пепси за ръката и го изведе бързо, преди някой да е задал въпрос.

Навън той каза тихо:

— Беше невероятно.

Мария се усмихна.

— Благодаря.

След толкова ходене беше време за обяд. Избраха известен здравословен ресторант в центъра, почти на самообслужване. Комуникацията, разбира се, водеше Мария — тя спокойно минаваше между английски и испански, докато Пепси стоеше до нея с физиономията на човек, който се надява никой да не му зададе въпрос. Езиците му бяха слабост, а срамежливостта — надстройка.

След малко вече седяха на дървена маса. Телешки пържоли, салата, мус за десерт. Общо около шейсет евро — цена, която Пепси реши да не коментира на глас.

Изпи водата си почти веднага. После погледна Мария.

— Донеси ми сок.

Настъпи тишина.

Мария бавно обърна глава. Изражението ѝ беше такова, сякаш пред очите ѝ току-що бяха отвлекли Елена Троянска.

— След… като… се… нахраня.

Пепси мигаше неразбиращо, все още без да разбира какво точно е направил.

Бочо се намеси моментално:

— Между другото, знаеш ли, че делфините спят само с половината си мозък?

Мария го погледна.

— Защо ми го казваш?

— За да сменим темата. Защото ако останем на старата, Пепси вероятно ще остане без сок.

Пауза.

— И без Барселона.

Мария не издържа и се засмя.

— След малко ще ти го донеса.

— Благодаря.

— Следващия път обаче… добави едно „моля“.

Темата беше приключена. Поне на пръв поглед — защото имаше от онези неща, които не се забравят, а само изчакват удобен момент, и този сок щеше да се появи отново, доста по-късно и доста по-неудобно.

След обяда ги чакаха още километри. Въпреки че имаха карти за всички линии на градския транспорт, отново тръгнаха пеша. До края на деня щяха да навъртят почти трийсет километра.

Мария подскачаше напред като малко дете.

— Вижте това! Вижте онова! Колко е красиво!

Пепси вече вървеше по инерция, с лице на човек, извървял поклонническия път до Сантяго. Бочо летеше спокойно до него.

— Анализ. Батерия на Мария: 98%. Батерия на Пепси: 3%. Очаквано време до пълно психическо изключване — около два километра.

— Не преувеличавай.

— Добре. Километър и половина.

Пред тях вече се виждаше музеят на Камп Ноу. Там ги чакаха най-добрият приятел на Пепси — Ино, и съпругата му Антония.

Новата част от барселонското приключение тепърва започваше.

* * *

VII. По пътя към „Камп Ноу“

Мария погледна часовника. После Пепси. После картата.

— Имаме около пет километра до „Камп Ноу“.

Пепси вече посягаше към телефона.

— Да проверя метрото…

— Не! — прекъсна го тя. — Ще вървим.

— Пет километра…

— Само.

— Това е почти час!

— Чудесно. Трябва да си правим километрите.

Бочо направи кратък анализ.

— Нормалните туристи щяха да стигнат за двайсет минути с метрото. Вие предпочитате да превърнете екскурзията в преход през Рила.

Пауза.

— Последователни сте.

Малко по-късно стигнаха до паметника на Христофор Колумб. Мария веднага застана пред него.

— Снимай!

Щрак.

— Още една!

Щрак.

— От другия ъгъл!

Щрак.

— Сега вертикално!

Щрак.

Бочо броеше търпеливо.

— Осемнайсет… деветнайсет… двайсет.

После се обърна към Пепси.

— Колумб е открил Америка с по-малко документация.

Продължиха по един от широките булеварди, когато Мария изведнъж ахна.

— ЛЕГО!

Пред тях се издигаше огромният официален магазин. Вътре имаше цели квартали на Барселона, пресъздадени от тухлички — Саграда Фамилия, Каса Батльо, фонтани, кораби. Мария изчезна сред композициите за секунди.

— Ела да ме снимаш!

Но Пепси вече беше тръгнал в друга посока. Погледът му беше прикован към един голям макет на витрината.

Вагон.

Той застина.

— Не… Не може… Това е…

Бочо се приближи.

— Това е влак.

— Да, ама е точно като „Вагон 8906D“!

Пепси вече почти беше долепил нос до стъклото. От другата страна на композицията стояха две ЛЕГО фигурки.

Едната беше жена в строга униформа с червени отличия и властно, почти партийно изражение — Чери в деспотичната си форма, същинска съветска лидерка.

Другата имаше дълга лилава коса. Лилави очи. Малка котка в ръцете. И лека, почти налудничава усмивка.

За миг на Пепси му се стори, че и двете фигурки бавно се обръщат към него. И го гледат.

Той преглътна.

— Бочо… Виждаш ли?

Роботът сканира витрината, после спокойно отвърна:

— Виждам две пластмасови фигурки. А ти вече пишеш следващите три глави.

— Гледат ме!

— Не те гледат. Нямат очни ябълки. Имат печат.

Мария вече беше намерила масата, на която посетителите сглобяваха свои фигурки.

— Ела!

След десетина минути двамата строяха човечета. Бочо наблюдаваше отвисоко.

— Интересно. Авторът на сложни вселени изпитва затруднения с осем тухлички.

— Главата не иска да се закрепи!

— Символично.

Малко по-късно напуснаха магазина. Мария продължаваше да се възхищава на всяка улица.

— Виж колко красиво! Виж тези балкони! Виж тези палми!

Пепси вървеше мълчаливо. По едно време насреща им мина двойка мъже, хванати за ръце, и той ги проследи с поглед — не враждебно, по-скоро като човек, попаднал в глава от чужда книга.

Бочо веднага се включи.

— Анализ. Добре дошъл в Барселона. Светът е по-голям от твоя блог.

— Просто наблюдавам.

— Да. Както наблюдаваше и лилавите котки.

Малко по-нататък, насред улицата, стоеше обществено пиано.

Мария се усмихна широко.

— Това няма как да го пропусна.

Седна, постави ръце върху клавишите — и след секунди площадът се изпълни с музика. Хора започнаха да се обръщат. Някои спряха. Други снимаха.

Пепси стоеше до нея. Без снимки. Без шеги. Само слушаше.

За миг си помисли, че този град наистина е различен. После погледна хората наоколо — двойки, семейства, приятели — и усети онова познато чувство. Отново беше турист. Отново беше сам. И отново първата му мисъл беше как ще опише всичко това в някой разказ.

Бочо го погледна.

— Не бягай пак в книгите.

— Не бягам.

— Само си стягаш багажа.

Няколко пресечки по-надолу попаднаха на временен фен магазин, посветен на Тур дьо Франс, който тази година минаваше през Барселона. Пепси веднага започна да разглежда велосипедите.

Бочо не пропусна възможността.

— Ако колоездачите редактираха маршрутите си толкова често, колкото ти редактираш романите, нито един нямаше да стигне до финала.

Пауза.

— Щяха да въртят педали в кръг около първата глава.

Пепси се усмихна.

— Добра беше.

— Знам.

Мария погледна часовника.

— Остават трийсет минути.

Пепси веднага се стегна.

— Да побързаме. Ино е перфекционист, не бива да закъсняваме.

— Най-после тема, по която двамата сте единодушни — каза Бочо. — Само че единият е перфекционист, а другият пише файлове с имена „финална версия окончателна 12“.

След още няколко пресечки пред тях се появи легендарният „Камп Ноу“. Строителни огради още скриваха голяма част от стадиона.

Мария се намръщи.

— Как така билетът за музея не включва стадиона? Това е измама!

И преди Пепси да успее да каже нещо, тя вече беше тръгнала към единия от входовете, където двама служители пазеха вратата.

Започна любезно — усмивка, английски, жестикулация, „само за една минутка“. Служителите също се усмихваха любезно и клатеха глави.

Тогава Мария смени тактиката.

Наклони глава. Засмя се по-звънливо. Приближи се половин крачка. После, съвсем непринудено, разкопча горното копче на ризата си и изтегли презрамката на сутиена си на светло, сякаш просто я оправяше.

Двамата служители спряха да клатят глави.

Бочо тихо коментира:

— Отбелязвам преход от дипломация към пряко въздействие.

Пепси го чу, обърна се — и пребледня.

— Мария!

С три бързи крачки беше при нея, хвана я леко за ръката и я издърпа настрани.

— Какво правиш?

— Преговарям.

— Това не са преговори!

— Работеше.

— Именно! — изсъска той. — Не сме дошли за това. Ще дойдем пак и ще си вземем правилните билети. Сега да тръгваме, защото Ино ще пристигне преди нас!

Мария вдигна рамене и закопча копчето с абсолютно спокойствие, като човек, който просто е изпробвал един от няколко възможни подхода.

— Добре де. Но следващия път влизаме. Обещавам.

Бочо ги последва.

— За протокола: това беше най-близкото ти доближаване до „Камп Ноу“ и най-близкото ти доближаване до сърдечен удар — в рамките на четири секунди.

Няколко минути по-късно двамата вече стояха пред музея. Пепси погледна часовника, после огледа площада.

— Май сме първи.

Бочо се завъртя бавно.

— Интересно. За първи път тази седмица авторът не закъснява. Запишете датата. Исторически момент.

Пепси се засмя.

— Не свиквай.

— Именно това ме тревожи.

VIII. Ино, Ичо и Стоичков

Пред музея вече се чуваше тихото бръмчене на мощен двигател. Черен луксозен автомобил под наем плавно спря пред входа — от онези коли, които се чуват от километър и това им е част от функцията.

Вратата се отвори и от нея слезе Ино. Маркови слънчеви очила. Спортен екип. Маратонки, които вероятно струваха колкото половината екскурзия на Пепси. Облечен като рапър-газар, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще снима клип, а не ще влиза в музей.

От другата страна слезе съпругата му Антония. А след тях от колата излетя малка метална сфера — почти копие на Бочо, но в спортен вариант приличащ на Купра. Очите и антените му светеха в диодово синьо.

— Представям ви Ичо — усмихна се Ино. — Моето търпение в роботизирана форма.

Бочо веднага го сканира.

— Хардуерът е приличен. Собственикът е под въпрос.

Ичо премигна учтиво.

— Взаимно.

Четиримата се поздравиха. Мария и Антония се разговориха моментално, като хора, които се знаят от години.

— Ние ще отидем до тоалетната. Чакайте ни две минути.

Останаха само двамата приятели. И това беше напълно достатъчно.

Ино свали очилата. Погледна Пепси. После Мария, която се отдалечаваше. После пак Пепси.

— Е? Има ли шестици?

Пепси го изгледа неразбиращо.

— Какви шестици?

— Бе… ще я взимаш ли тая Мария за жена, или пак ще стане като със сестрата на Антония? Повече от година си губи времето с тебе — и накрая пак нищо.

Пепси въздъхна.

— Почна ли?

— Още не съм почнал.

Бочо се включи с удоволствие:

— Анализ. Потребител Ино използва метода „емоционална провокация“. Вероятност Пепси да започне да се оправдава — 98%.

— Няма да се оправдавам!

— Започна вече.

Ичо се намеси спокойно и с онзи синкав, дипломатичен тон:

— Според моите изчисления Петър има добри качества. Лоялен е. Честен е. Просто… анализът показва лек дефицит на инициативност.

Ино прихна да се смее.

Пепси посочи Ичо победоносно.

— Виждаш ли? Това е истински робот! Умее да защитава хората.

Бочо не се забави и половин секунда.

— Не. Просто още не го познава достатъчно.

— Разполагам с публично достъпните му материали — уточни Ичо.

— Именно затова говоря за „достатъчно“.

Ино посочи двете сфери.

— Тия двамата ако ги оставим сами, ще си направят подкаст.

— Вече го обмислям — отвърна Бочо. — Работно заглавие: „Двама роботи и техните проекти за космическо биовеган земеделие. Ще произвеждаме на луната!“.

Докато си разменяха реплики, Мария и Антония се върнаха.

— Хайде! След две минути затварят входа!

Четиримата буквално затичаха към музея.

— Добре че жените мислят — промърмори Бочо. — Иначе още щяхте да спорите кой е по-голям ерген.

Вътре Мария моментално се превърна във фотографски модел. Пред всяка витрина. До всяка купа. До всяка историческа снимка.

Пепси вече снимаше механично.

Щрак. Щрак. Щрак.

— Четирийсет и седем… четирийсет и осем… четирийсет и девет… петдесет.

Пауза.

— Поздравления — каза Бочо. — Барселона официално има повече снимки на Мария, отколкото на Меси.

Пред витрината с трофеите Пепси внезапно се огледа.

— Къде са Ино и Антония?

Нямаше ги.

— Анализ — каза Бочо. — Женен човек влиза в музей. След три минути изчезва. Нормално явление.

След малко стигнаха до секцията, посветена на Христо Стоичков — фланелка, обувки, снимки от годините, в които българин носеше този екип.

Мария се усмихна на себе си и вдигна телефона.

— Стой така.

— Какво да правя?

— Нищо. Само гледай.

Тя направи селфи с витрината, натисна няколко бутона и изпрати снимката. Пепси я наблюдаваше с известно подозрение.

— На кого я прати?

— На Христо.

— …Кой Христо?

— Стоичков.

Пепси се засмя.

— Добра шега.

Телефонът на Мария извибрира почти веднага. Тя му го подаде без коментар.

На екрана светеше отговор:

„Страхотна снимка! Като се прибера в България, ще ти подаря нова фланелка лично.“

Пепси гледаше ту екрана, ту Мария. После пак екрана.

— Ти… ти познаваш Христо Стоичков?

Мария сви рамене.

— Ами… познавам го.

Пауза. После се усмихна хитро.

— Аз познавам почти всеки.

Бочо прошепна:

— Анализ. Пепси познава всички измислени герои. Мария познава истинските.

Пауза.

— Само един от двамата получава фланелки.

Не след дълго високоговорителите проговориха:

— Уважаеми посетители, музеят затваря след няколко минути.

Пепси погледна часовника.

— Как?! Нали току-що влязохме?

Отдалеч вече се приближаваха охранители.

— Господа… насам, моля. Изходът е в тази посока.

Мария въздъхна.

— Ама още нищо не сме разгледали…

— Напротив — отвърна Пепси. — Направихме петдесет снимки и видяхме десет процента от музея.

Бочо направи последното си заключение за деня:

— Анализ. Типично туристическо посещение. Средно време за разглеждане: осем минути. Средно време за снимане: четиридесет и две.

Отвън ги чакаха Ино и Антония, отдавна приключили с музея.

— Е, поне ще има какво да качвате — засмя се Ино.

Мария погледна телефона си.

— А и май си тръгвам с обещана фланелка от Стоичков.

Пепси поклати глава.

— Не знам кое ме впечатли повече… Барселона… или това, че наистина познаваш всички.

IX. Нощ в Барселона

За първи път от няколко дни Пепси най-сетне беше заспал.

Но не сънят го намери. Намери го кошмарът.

Стоеше в тъмна стая без прозорци и без врати — от онези стаи, които съществуват само за да се случи нещо в тях. Имаше една дървена табуретка. И дебело бяло въже, спускащо се от тавана.

Пепси беше стъпил върху табуретката, стиснал въжето с две ръце. Не за да се обеси. Напротив — дърпаше го надолу с всички сили, за да не позволи на примката да стигне врата му. Ръцете му вече горяха от усилието, а въжето сякаш не забелязваше, че някой му се съпротивлява.

Отляво се чу познат глас.

— Хайде…

До него стоеше Чери. Но не онази, която познаваше — беше в строгата си съветска униформа, с червена коса, паднала по раменете, и зелени очи, светещи по-ярко от обикновено. На устните ѝ играеше усмивка, търпелива като на човек, който вече знае края.

— направи го… заради мен.

Отдясно се чу друг глас. Тих. Почти нежен.

— Не…

Лилавокосата пристъпи напред. Дългата ѝ коса преминаваше в снежнобяло към върховете, готическите дрехи се сливаха с тъмнината, а около краката ѝ спокойно обикаляха няколко лилави котки — сякаш се разхождаха в собствената си стая.

Тя бавно отвори лилавите си очи.

— хайде, заради мен.

Пепси поклати глава.

— Не! Няма да го направя!

Двете започнаха да го дърпат. Едната за лявата ръка. Другата за дясната.

— За мен!

— Не. За мен.

— За мен!

— За мен…

Гласовете се смесваха, ехтяха, връщаха се от стените с половин секунда закъснение, все едно стаята също участваше в спора. Въжето се стягаше. Табуретката под краката му изскърца.

И тогава от дъното на стаята се чу метал.

Стъпки. Тежки. Уверени.

От тъмнината излезе висока жена. Синя коса. Сини очи. Дълго копие в ръката.

Юзия.

Чери и лилавокосата замлъкнаха мигновено, като ученички при влизане на директорката. Юзия ги погледна пренебрежително, после насочи очи към Пепси.

— Какво се карате?

Гласът ѝ беше тих, но изпълни цялото помещение.

— Ако ще се обесва… нека бъде само и единствено заради Юзия.

Тя опря копието на гърдите му.

— Аз ще бъда твоята императрица.

Тримата започнаха да се приближават. Пепси дърпаше въжето с последни сили. Примката вече докосваше врата му.

Не.

Не.

НЕ..

— Пеп! Пеп! Събуди се!

Някой го разтърсваше силно за раменете. Очите му рязко се отвориха.

Беше във ваната. Водата вече беше почти изстинала. От колонката до него продължаваше да гърми музика.

Мария стоеше над него, пребледняла, и го потупваше по лицето.

— Добре ли си?! Помислих, че си умрял!

Пепси мигаше объркано.

— Аз… заспах…

Мария веднага смени уплахата с гняв.

— И защо музиката е надута до дупка?! Два часът през нощта е! Хората спят! Дори в Барселона!

— Аз… не знаех…

— Не знаеше?! Не стига, че цял ден ме командваш — „донеси ми сок“, „снимай ме“, „чакай“, „хайде“ — а сега и концерт посред нощ! Нямаш никакъв усет. Правиш си каквото ти дойде.

Тя поклати глава и го изгледа строго.

— Какъв мъж ще бъдеш ти на една жена един ден?

Настъпи тишина.

Мария само въздъхна, обърна се и излезе сърдита от банята. Вратата се затвори тихо, което някак беше по-лошо от затръшване.

Пепси остана неподвижен в изстиналата вода. После погледна към Бочо.

— Ти… защо не ме събуди?

Бочо се завъртя бавно.

— Анализ. Пулсът беше в норма. Дишането — стабилно. Кислородната сатурация — отлична. Вероятност за реална опасност: под два процента.

— Значи ме остави?!

— Да.

— Защо?!

— Провеждах наблюдение.

— Какво наблюдение?!

— На хъркането.

Пауза.

— Имаш интересен ритъм. Три такта и въздишка. Почти валс.

Пепси го изгледа убийствено.

Бочо продължи невъзмутимо:

— Освен това в 83% от случаите човек се събужда сам след подобен сън. Реших да не развалям статистиката.

— Благодаря!

— Няма защо. Това е първият път, когато някой ми се сърди, защото не съм го събудил.

Пепси излезе от банята виновно, като човек, който се прибира от неуспешна война. Погледна леглото. После Мария, която вече се беше завила с гръб към него.

Въздъхна, взе възглавницата си и легна на пода.

— Щом преча… ще преча само на себе си.

Бочо кацна до него.

— Решението е благородно. И леко театрално.

— Млъкни.

Настъпи тишина. Пепси се загледа в тавана.

Утре пак цял ден на крак. Саграда Фамилия. Още музеи. Още трийсет километра, ако не и повече.

Той затвори очи.

— А като познавам Мария… след два часа вече ще е будна.

Бочо светна едва забележимо.

— Корекция. Час и четиридесет и осем минути.

— Благодаря…

— Винаги.

Хотелската стая отново потъна в тишина.

Само че този път Пепси се надяваше следващият сън да не започва с въже.

X. Ден трети: Сант Пау

Следобедът напредваше. Петте километра ходене, жегата и тениската, залепнала за гърба му, би трябвало да са най-големите проблеми на Пепси.

Не бяха.

Докато с Мария минаваха транзит покрай Саграда Фамилия, която щяха да посетят малко по-късно, тя не спираше да говори за предстоящата среща.

— Не съм виждала Десислава, откакто завършихме! Пяхме заедно в хор. Нямам търпение да я видя!

Пепси вървеше до нея мълчаливо. Преди час беше снимал. Преди два беше слушал арии. Преди три беше изминал пет километра, защото Мария смяташе градския транспорт за морална слабост. В момента не беше в настроение нито за хорове, нито за възторжени събирания.

Бочо, естествено, забеляза.

— Анализ. Мария очаква среща със стара приятелка. Пепси очаква първата свободна пейка.

— Не съм уморен — измърмори той.

— Разбира се. Просто лицето ти е преминало в енергоспестяващ режим.

Тъкмо бяха стигнали до внушителния модернистичен комплекс „Сант Пау“ — бившата болница, която приличаше повече на малък приказен град с кули и мозайки, отколкото на лечебно заведение — когато пред тях се появи висока къдрава жена с топъл тен и огромна усмивка.

Тя разтвори ръце.

— МАААРИЯ!

— ДЕСИ!

Двете се втурнаха една към друга. Последваха прегръдки, целувки по бузите, възклицания, отстъпване назад, за да се огледат, и ново прегръщане, защото първото очевидно не беше достатъчно.

— Не мога да повярвам, че си тук!

— И аз! Изобщо не си се променила!

— Напротив, остаряла съм!

— Къде си остаряла, бе? Пак изглеждаш като в консерваторията!

Пепси стоеше малко встрани.

Бочо се приближи до ухото му.

— Сега предстои ритуалът, в който две жени отричат времето чрез взаимни комплименти.

— Остави ги.

— Не ги прекъсвам. Документирам явлението.

До Десислава стояха две деца. Момчето се опитваше да разглоби някаква играчка, а по-малкото момиче беше възседнало детска тротинетка и гледаше отсрещното заведение като състезателна писта.

— Това са Алекс и Миша — представи ги Деси. — Моите две бедствия.

— Аз не съм бедствие! — възрази Алекс.

Миша натисна тротинетката и потегли към масите.

— Тя е — добави той.

Около децата се носеше малък домашен робот с жълти светлини, чиито очи веднага проследиха Миша.

— Предупреждение — обяви той. — Траекторията води към сервитьор, две чаши и вероятна семейна компенсация.

Роботът се стрелна напред, прихвана тротинетката и я завъртя внимателно в обратна посока. Миша отново се озова там, откъдето беше тръгнала. Намръщи се. Потегли пак. Роботът я върна. Трети опит. Трето връщане.

Бочо наблюдаваше с интерес.

— Добър алгоритъм.

— Какъв алгоритъм? — попита Пепси.

— „Детето вярва, че е свободно. Роботът знае къде ще се блъсне.“

— Звучи познато.

— Затова го харесвам.

Мария най-накрая се сети за Пепси.

— А това е Пепси.

Поколеба се за частица от секундата.

— Мой приятел.

После добави бързо:

— Не ми е гадже.

Пепси я погледна.

— Никой не беше попитал.

— Уточнявам.

Деси се усмихна многозначително.

— Разбира се.

— Няма нищо за уточняване — каза Пепси.

— Вече има — намеси се Бочо. — Когато някой доброволно уточни, че двама души не са двойка, вероятността околните да заподозрат обратното се увеличава с 61%.

— Ти кой си? — попита Деси.

— Аз съм Бочо. Изкуствен интелект и свидетел на поредица от пропуснати възможности.

— Не го слушай — каза Пепси.

— Това обикновено казват хората, когато говоря точно.

Седнаха в близкото кафене. Децата получиха сладоледи, възрастните — кафе, а роботът на Деси получи задачата да следи Миша да не превърне заведението в писта за тротинетки.

Не минаха и пет минути, преди Мария и Десислава да започнат да си припомнят песните от хора. Първо тихо. После по-смело. Накрая двете запяха „Облаче ле, бяло“ — гласовете им се събраха така естествено, сякаш годините между последното им общо изпълнение и този следобед в Барселона изобщо не съществуваха.

Пепси извади телефона. Този път не снимаше механично — записваше и слушаше с истинско удоволствие.

Продължиха с още няколко български песни. Хората от съседните маси започнаха да се обръщат, а една възрастна жена дори им се усмихна и изръкопляска.

Миша използва момента за пореден опит за бягство. Тротинетката се стрелна между две маси.

Роботът я прихвана, завъртя я и я върна до майка ѝ.

— Маршрутът е коригиран.

Миша отново потегли.

— Маршрутът отново е коригиран.

Трети опит.

— Потребителят отказва да приеме географията.

Бочо кимна одобрително.

— Добър е.

— Може ли да те сменим с него? — попита Пепси.

— Не. Той възпитава деца. Аз работя с по-тежък случай.

След кафето, песните и по още един сладолед дойде време да се разделят. Мария и Десислава отново се прегърнаха.

— Следващия път няма да чакаме толкова години!

— Задължително! И ще пеем пак!

— Само че на сцена!

— И без децата да разрушат озвучаването — добави Деси.

— Аз нищо не съм разрушавал! — възрази Алекс.

Роботът до него уточни:

— Корекция: опитът беше прекъснат навреме.

След като се сбогуваха, Пепси и Мария влязоха в комплекса. Отделни сгради, кули, мозайки, цветни прозорци, дворове с градини — Мария се завърташе във всички посоки.

— Виж тези плочки! Виж прозорците! Виж колко е красиво!

— Не е като в България — довърши Пепси.

Тя го погледна.

— Е, не е.

След известно време посочи към един от коридорите.

— Стой тук. Отивам до тоалетната и се връщам.

— Добре.

Тя изчезна зад ъгъла.

Бочо изчака точно три секунди.

— Отново си сам в Барселона.

— Тя е до тоалетната.

— Така започват всички твои истории. Жената казва „връщам се след малко“, а ти после прекарваш три глави в демонично измерение.

— Няма да стане нищо.

— Разбира се.

Бочо се завъртя около него.

— След няколко часа трябва да се видите с най-добрия ти приятел, жена му, бебето им и онзи неприятен техен робот.

— Ичо не е неприятен.

— Защото те защити веднъж.

— Поне един изкуствен интелект го прави.

— Той има ограничена информация.

Пепси се намръщи.

— Няма да закъснеем.

— Напротив. Ще бъдат с бебе. Те ще закъснеят.

— Ино е перфекционист.

— Бебетата не са.

Бочо светна по-силно.

— Предлагам облог. Ако те закъснеят, няма да се подигравам на любовния ти живот два часа.

— А ако дойдат навреме?

— Получавам право да визуализирам статистиката ти пред Мария.

— Няма сделка.

— Страхливец.

Пепси се огледа. Туристите, които допреди малко изпълваха коридора, сякаш се бяха изпарили. Стана необичайно тихо.

От едната страна забеляза малка музейна стая и влезе. Вътре бяха подредени стари медицински инструменти — метални скалпели, щипци, триони, игли. Ножове, използвани от хирурзи преди повече от век.

— Това болница ли е, или стая за мъчения? — прошепна Пепси.

— В онзи период разликата понякога е била в дипломата — отвърна Бочо.

Пепси се наведе към витрината. Остриетата проблясваха под слабата светлина. На отсрещната стена висеше старо огледало — потъмняло, с напукана рамка.

Пепси погледна в него.

За миг видя зад себе си женско лице. Бледо. С дълга коса, в която лилавото преминаваше в бели кичури.

Той рязко се обърна.

Нямаше никого.

— Бочо?

Лампата премигна. Веднъж. Два пъти. После угасна за секунда.

Когато отново светна, в ъгъла стоеше жена. Черна рокля. Вдовишка шапка с воал. Бледо лице. А в ръцете си държеше коса — не кичур, а истинска коса за жътва.

Смъртта бавно повдигна глава.

— Пепси…

Гласът ѝ звучеше почти обидено.

— Аз второстепенна Смърт ли съм?

— Какво?

— За Чери пишеш. За Аби пишеш.

Тя направи крачка напред.

— А аз? Оставяш ме в ъгъла.

В следващия миг вече беше пред него. Ледените ѝ пръсти се стегнаха около гърлото му и Пепси усети как краката му се отделят от пода. Опита се да извика — не излезе звук.

Зад Смъртта се появи лилавокосото момиче.

Аби.

Тя вдигна телефона си високо, намести косата си, приближи се до висящия във въздуха Пепси и се усмихна към камерата.

Щрак.

Селфи.

— Б… — опита се да каже Пепси. — Бо…

Нямаше въздух.

Смъртта се усмихна.

— Кажи го. Кажи, че съм главна героиня.

— Пепси!

Женски глас проряза тъмнината.

— Пепси!

Очите му рязко се отвориха. Седеше на един стол до витрината, а едната му ръка беше вкопчена в яката му. Мария стоеше пред него.

— Добре ли си? Извинявай, че се забавих, имаше опашка.

Той пое дълбоко въздух и погледна към ъгъла.

Нямаше никого. Само медицинските инструменти и старото огледало.

— Аз… май задрямах.

Бочо се приближи.

— Между другото, скоростта на размножаване на морските кончета няма никакво отношение към сегашната ситуация.

Мария го погледна объркано.

— Какво?

— Нищо. Опитвам се да пренасоча разговора към безопасна тема.

Пепси се намръщи.

— Ти видя ли нещо?

— Видях как седна, затвори очи и започна да се душиш с яката си.

— Защо не ме събуди?

— Изучавах модела.

— Какъв модел?!

— Героите ти започват да искат по-добро разпределение на екранното време.

Излязоха в двора. Слънцето отново грееше, туристите се движеха между павилионите и всичко изглеждаше напълно нормално.

Мария веднага застана пред една от сградите.

— Снимай ме тук!

После пред цветните плочки.

— И тук!

После под една арка.

— Чакай, тази да е вертикална!

Щрак. Щрак. Щрак.

— Двайсет и седем… двайсет и осем… двайсет и девет — броеше Бочо.

Мария продължаваше да се възхищава:

— Виж колко са красиви прозорците! И тези цветя! И малките фигурки по фасадата! Тук всяка подробност е направена с мисъл!

Пепси снимаше, но от време на време поглеждаше към прозорците. Към тъмните коридори. Към отраженията в стъклата.

Повече не видя нито Смъртта, нито лилавокосото момиче.

Само в последната снимка, зад усмихнатата Мария, в прозореца на един от павилионите се виждаше тъмна фигура с черна шапка.

А до нея — едва забележима лилава коса.

Пепси не я забеляза.

Бочо обаче я видя.

И този път не каза нищо.

XI. Мъжът с лопатата

Време беше да тръгват към „Саграда Фамилия“.

Докато напускаха двора на „Сант Пау“, Мария продължаваше да се обръща назад към цветните фасади.

— И тези малки куполи видя ли ги?

— Видях ги — отговори Пепси.

— А мозайките над прозорците?

— И тях.

— А фигурите по покрива?

— Мария, направих ти четирийсет и три снимки пред тях.

— Значи си ги видял.

Пепси прибра телефона си и понечи да я последва към изхода, когато нещо встрани привлече вниманието му.

В сянката между два от павилионите стоеше странен мъж.

Кафяв костюм, излязъл от мода поне с половин век. Кафява, прилежно сресана коса. Черни очила — въпреки че се намираше на място, където слънцето почти не стигаше. Под носа му стърчеше тънък, щръкнал мустак.

В едната си ръка държеше лопата.

С другата влачеше под мишниците млад мъж с азиатски черти, чиито крака се тътреха по каменните плочи.

Пепси забави крачка.

— Ъъъ…

Картината му се стори необяснимо позната. Кафявият костюм. Черните очила. Мустакът. Лопатата. И азиатецът, който по някаква причина изглеждаше напълно безжизнен.

Къде съм виждал това?

Странният мъж спря.

За миг обърна глава към Пепси. Зад тъмните стъкла не се виждаше нищо, но Пепси изпита неприятното усещане, че го наблюдават внимателно и без да бързат.

После мъжът спокойно продължи към един от затворените коридори. Лопатата изстърга по плочите.

— Сигурно му е станало лошо — промърмори Пепси.

Мария дори не погледна натам.

— На кого?

— На онзи азиатец.

Тя се обърна. Коридорът вече беше празен.

— Какъв азиатец?

— Един човек го носеше.

— Кой го носеше?

— Някакъв с кафяв костюм и лопата.

Мария го изгледа продължително.

— Човек с лопата е носил припаднал турист през болницата?

— Като го казваш така, звучи малко странно.

— Малко?

— Може да е от персонала.

— С лопата?

— Градинар.

— И градинарят защо носи турист?

Пепси се замисли.

— Може туристът също да е градинар.

Мария поклати глава.

— Имаш нужда от сън.

— Вече спах.

— Във ваната не се брои.

Тя продължи към изхода.

Обикновено тук Бочо щеше да се намеси с анализ, процент или поне с обида.

Този път не каза нищо.

Летеше до Пепси с необичайно резки движения, а зелените му светлини премигваха по-бързо от нормалното.

— Ти видя ли го? — попита Пепси.

— Кого?

Отговорът дойде твърде бързо.

— Мъжа с лопатата.

— Не съм регистрирал нищо необичайно.

— Лъжеш.

Бочо рязко се завъртя към него.

— Аз не лъжа. Представям оптимизирана версия на реалността.

— Това е определението за лъжа.

— Не и в маркетинга.

Роботът отново ускори напред. Пепси го настигна.

— Защо си ядосан?

— Не съм ядосан.

— Очите ти мигат.

— Диагностичен процес.

— Летиш накриво.

— Вятър.

— Няма вятър.

— Локален вятър.

Пепси се намръщи.

— Познаваше ли онзи човек?

Бочо спря във въздуха.

Само за секунда.

После се обърна към него.

— Предлагам да вървим.

— Това не беше отговор.

— „Саграда Фамилия“ има конкретен час за посещение. Ако закъснеем, Мария ще те убие.

Пауза.

— По последни наблюдения дори няма да бъде първата жена, която се опитва днес.

— Бочо…

— Върви.

Гласът му вече не звучеше саркастично. Звучеше почти като заповед.

Пепси погледна за последно към тъмния проход между сградите.

Там нямаше никого.

Само върху светлите каменни плочи се виждаше тънка следа от пръст — сякаш някой съвсем наскоро беше влачил по тях мръсна лопата.

— Хайде де! — извика Мария от изхода. — Ще закъснеем!

— Идваме!

Пепси тръгна след нея.

Бочо остана неподвижен още няколко секунди, насочил сензорите си към празния коридор.

По корпуса му за миг се появи надпис:

РАЗПОЗНАВАНЕТО Е УСПЕШНО.

Под него проблесна второ съобщение:

ДОСТЪПЪТ ДО СПОМЕНА Е БЛОКИРАН.

Бочо изтри и двете.

После настигна останалите, без да каже нито дума.

XII. Саграда Фамилия

Докато Пепси се опитваше да разбере какво крие Бочо, защо стана толкова загадъчен и какво точно беше усетил в болницата, тримата вече се нареждаха на дългата опашка пред Саграда Фамилия.

Пепси вдигна глава.

Дори от снимките не изглеждаше толкова огромна. Кулите се извисяваха към небето като каменна гора, а фасадите бяха покрити с хиляди фигури, орнаменти и символи, подредени по логика, която очевидно е била пределно ясна на един човек и на никой друг след него.

Пепси не беше вярващ, нито католик. Беше си купил билет главно защото всички останали го бяха направили.

— Гауди е бил луд гений… — прошепна Мария.

— Или гений, когото всички са мислили за луд — отвърна Пепси.

Бочо веднага се включи.

— Историята често бърка двете.

Мария въздъхна.

— Жалко, че не е доживял да я види завършена.

— Няма как — каза Пепси. — Започнали са я през 1882-ра. Той умира през двайсет и шеста, а строежът продължава и до днес.

— А папата я освещава чак през две хиляди и десета — добави Бочо. — И въпреки това още не е готова. Строят я от над сто и четирийсет години.

Пепси примигна.

— Сто и четирийсет?

— Да.

Пауза.

— Отбелязвам, че току-що застана пред най-известната недовършена творба в света и я попита защо не е готова.

— Не съм я попитал нищо.

— Гауди е започнал с ентусиазъм — продължи Бочо невъзмутимо. — После е разширил идеята. После е добавил нови елементи. После е умрял и другите са продължили по бележките му.

Пауза.

— Единствената разлика между вас двамата е, че неговата недовършена творба се посещава от милиони. Твоята — от една мечка.

— Много смешно.

— Не беше шега. Беше сравнение с реални данни.

Мария се засмя.

— Сто и четирийсет години… Значи и българските ремонти не са измислили нищо ново.

— Само че тук поне накрая строят — отвърна Бочо.

Погледите им обаче постоянно се местеха към входа. Ино и Антония трябваше вече да са пристигнали.

Нямаше ги.

Пепси погледна часовника. После телефона. После пак входа.

Мария също започна да се оглежда.

— Това не прилича на Ино.

— Не.

— Ако закъснява, значи наистина се е случило нещо.

Бочо въздъхна театрално.

— Липсва ми Ичо. Само той можеше да ми обясни защо собственикът му нарушава собствените си принципи.

Телефонът на Пепси извибрира. Той прочете съобщението.

— От Ино е.

Мария се приближи.

— Какво пише?

— „Закъсняваме заради бебето. Помолете ги да ни пуснат, билетите ще ни изгорят. Skip the Line са.“

— Дано стане…

Не стана.

Пепси обясни ситуацията на служителя. Показа съобщението. Показа билетите. Служителят го изслуша с внимание и се усмихна любезно.

— No.

— But…

— No.

— Baby…

— No.

— Eleven minutes…

— No.

Мария тихо прошепна:

— Май тук правилата са правила.

Бочо кимна.

— Харесва ми.

Точно единайсет минути по-късно Ино и Антония почти тичаха към входа. Антония държеше бебето. Ино беше по-потен, отколкото след цял маратон.

— Изгоряхме… Една минута! Само една!

Охраната вече клатеше глава. След кратък спор, воден изцяло от Ино и изцяло безрезултатно, стана ясно, че компромис няма да има.

Ино въздъхна тежко.

— Добре… Купуваме нови.

Бочо тихо прошепна на Пепси:

— Перфекционистът официално преживя най-големия си кошмар. Закъснение. По независещи от него причини.

Най-сетне влязоха всички.

Вътре светлината минаваше през цветните витражи и превръщаше вътрешността в море от цветове — сини и зелени от едната страна, огнено оранжеви от другата, разлети по каменните колони, сякаш някой беше пуснал слънцето да рисува без надзор.

Всички млъкнаха.

За около осем секунди.

— Дай го малко! — усмихна се Мария.

Взе бебето и го намести в ергономичната раница на гърба си.

— Така Антония ще си почине.

Антония благодарно въздъхна.

— Само за малко.

— Разбира се!

Пепси вече знаеше какво следва.

— Снимай!

Щрак.

— Тук!

Щрак.

— До колоните!

Щрак.

— До витражите!

Щрак.

— До олтара!

Щрак.

— И до тази светлина, виж каква светлина!

Щрак.

Бочо започна да брои.

— Девет. Десет. Единайсет.

Пауза.

— Детето вече има повече снимки в Барселона, отколкото аз.

След няколко минути Пепси се обърна.

— Мария?

Нямаше я.

— Антония?

— Да?

— Къде е бебето?

Антония пребледня.

— …При Мария.

Настъпи тишина.

Ино огледа наоколо.

— А къде е Мария?

Никой не знаеше.

Бочо спокойно започна да сканира.

— Последно местоположение… неизвестно.

— Как неизвестно?! — изсъска Ино.

— Защото се движи по-бързо, отколкото я засичам.

Ичо също се включи:

— Регистрирана е преди трийсет секунди в отсрещния край на базиликата.

— Как е стигнала дотам?!

— Предполагам… пеша.

Четиримата тръгнаха в различни посоки.

— Мария!

— Мария!

— Къде си?!

След пет минути вече започваха истински да се притесняват. Антония стискаше ръцете си. Ино беше сменил три пъти посоката. Пепси гледаше нагоре, надолу и между колоните едновременно.

Бебето, за протокола, се смееше.

Защото Мария спокойно обикаляше между колоните и му показваше всичко.

— Виж! Това е таванът! А това е витражът! Виж колко е красиво!

Бебето гледаше нагоре с широко отворени очи и издаваше едносричкови коментари, които приемаше за пълноценно участие в разговора.

— Чакай сега една снимка. И още една. И още една.

Когато останалите най-накрая я намериха, тя ги погледна напълно спокойно.

— А, ето ви!

— Търсим те от десет минути! — възкликна Ино.

— Наистина ли? Аз само разглеждах.

Бочо изчисли:

— „Само разглеждах“ при Мария означава приблизително осемстотин метра в произволна посока.

Антония си пое дълбоко въздух и взе бебето.

— Благодаря, че си починах… но следващия път казвай къде отиваш.

Мария се усмихна виновно.

— Добре. Обещавам.

Бочо тихо добави:

— Не обещавай неща, които няма да изпълниш.

Мария му показа език.

След края на посещението беше време да се отправят към Casa Milà.

Докато вървяха по булеварда, Пепси си спомни предишната вечер, когато с Мария бяха разгледали Casa Batlló — красивите стаи, вълнообразните форми, покривът с драконовите плочки. И онзи странен финал, когато маршрутът накрая ги беше отвел в тъмно подземно помещение, изпълнено с десетки екрани, светещи в мрака един срещу друг.

Пепси не знаеше защо, но точно споменът за тази зала отново го върна към мъжа с кафявия костюм.

И към Бочо.

Който още криеше нещо.

XIII. Покривът на Casa Milà

Групата вървеше по булевардите на Барселона.

Ино крачеше отпред с бебешката количка, сякаш участваше в автомобилно изложение. Антония се смееше. Мария не спираше да говори.

Пепси просто оцеляваше.

— Кажи ми честно — усмихна се Ино. — Колко снимки направи на Мария досега?

— Не знам.

Бочо отговори мигновено:

— Триста осемдесет и две. Общо, от кацането.

— Ти броиш ли ги?! — възмути се Пепси.

— Разбира се. Някой трябва да пази доказателствата.

Ичо се включи спокойно:

— Анализът показва, че деветдесет процента от паметта на телефона му е заета именно от тези снимки.

— Благодаря, Ичо — кимна Пепси. — Най-после интелигентен робот.

Бочо се престори на засегнат.

— Предателството винаги започва с комплимент към чужд изкуствен интелект.

Ино се засмя с пълно гърло.

— Виждаш ли? Даже роботът ти те ревнува.

— Не го ревнувам. Просто Ичо още не е разбрал с кого работи.

— Аз имам надежда — отвърна Ичо.

— Аз я загубих на третия ден.

— Надеждата е функционално полезна.

— Само при потребители, които приемат обратна връзка.

Ино поклати глава.

— Тия двамата, ако ги оставим сами, ще си направят религия.

— Вече имаме различни вероизповедания — уточни Бочо.

Мария междувременно вървеше редом с Антония. В едната си ръка държеше бебето. След две минути го подаде обратно. След още две пак си го поиска.

— Дай ми го още малко!

— Добре…

— Виж колко му харесва! Виж как гледа сградите!

Антония се усмихна.

— Спокойно. Ще го разглезиш.

— Няма! Само му показвам Барселона. Виж тези фасади! Виж тези балкони! Виж това дърво! Виж тази пейка!

Пепси въздъхна.

— Ако тази пейка можеше да говори…

— Щеше да чуеш колко е прекрасна — довърши Бочо.

— Не е като в България — добави Ино, без да се обръща.

Мария не му обърна внимание.

— Не е! Виж я само!

След известно време стигнаха до покрива на Casa Milà. Около тях се издигаха прочутите каменни комини, приличащи на строй древни воини, забравени там от някой, който отдавна е приключил битката.

Туристите ахкаха. Мария също.

— Това е невероятно!

Ино сви рамене.

— Комини.

— По-скъпи комини — поправи го Антония.

Пепси не каза нищо.

Главата му започваше да натежава. Краката му пулсираха. Устата му беше пресъхнала, а слънцето, макар вече ниско, продължаваше да го притиска отгоре. Три дни без нормален сън, трийсет километра на ден и една безсънна нощ на пода си бяха казали думата.

Той седна на една каменна пейка.

— Добре ли си? — попита Ичо.

— Само ми трябва вода…

— И един месец сън — добави Бочо.

В този момент започна шоуто на покрива. Музика. Светлини. Проекции върху комините. Туристите заръкопляскаха.

Пепси почти не ги чуваше. Погледът му се замъгли по краищата.

На една от кулите стоеше висок мъж с обръсната глава и дълга конска опашка. Кожени доспехи. Огромен червен меч, подпрян на рамото.

Бич.

Той мълчеше. Само гледаше към него.

На отсрещната кула се появи друга фигура. Черен костюм. Дълго палто. Снайпер в ръцете.

Агент Черно.

Той спокойно запали цигара, издиша дима и се усмихна.

— Закъсня…

Пепси примигна.

На третата кула се появи синя светлина.

Юзия.

Синята ѝ коса се вееше от вятъра. Тя се облегна на копието си и го погледна с леко укорителна усмивка.

— Имаш нужда да избереш, Пепси. Не можеш вечно да гледаш отстрани.

Трите фигури едновременно обърнаха погледи към него.

— Бочо… — прошепна Пепси.

Роботът вече беше до него. Без дума му подаде бутилка вода.

— Пий.

Пепси отпи жадно. Студената вода го върна на покрива.

Погледна отново кулите.

Празни. Само камък и туристи. Нямаше нито Бич, нито Агент Черно, нито Юзия.

Огледа се.

— Къде са другите?

— Слязоха. Преди около четири минути. Не са искали да те будят.

— Не съм спал.

— Почти.

Бочо се настани до него.

— Поздравления.

— За какво?

— Нов рекорд. Вече започна да халюцинираш и на туристически забележителности. Досега го правеше само в бани, хотелски стаи и болници.

— Това не бяха халюцинации…

— Разбира се. Следващия път сигурно ще срещнем Чери на летището.

Пепси се усмихна изморено.

— Не би ме учудило.

Настъпи тишина. Долу шумеше Барселона.

Бочо погледна към хоризонта. За първи път през целия ден гласът му беше напълно сериозен.

— Утре е последният ни ден тук.

— Да. Нямам търпение да се приберем.

Пепси го погледна учудено.

— Не ти прилича да говориш така.

Бочо замълча за няколко секунди. После тихо каза:

— Защото… утре, преди да си тръгнем… трябва да ти кажа нещо.

Пауза.

— Нещо, което вече не мога да крия.

Пепси се намръщи.

— За какво говориш?

Бочо не отговори. Само се извърна към залязващото слънце над Барселона.

И за първи път, откакто се познаваха, Пепси усети, че роботът му се страхува.

XIV. Последният ден: парк „Гюел“

Новият ден започна по начин, който вече беше станал традиционен.

Мария беше будна. Бебето беше будно. Антония изглеждаше така, сякаш не беше спала. Ино държеше ключовете за колата под наем и се опитваше да създаде впечатление, че всичко е под контрол. Пепси вървеше след тях с лице на човек, който не беше сигурен кой ден е.

Бочо го сканира.

— Състояние на потребителя: жив. Това е достатъчно.

— Не съм те питал.

— И аз не съм чакал.

Ичо се включи:

— Препоръчвам повече вода и по-малко ирония.

— Точно затова никога няма да бъдеш велик изкуствен интелект — отвърна Бочо.

Групата имаше запазено двучасово посещение в парк „Гюел“.

Екскурзоводът ги поведе сред цветните мозайки, причудливите колони и постройките, които изглеждаха така, сякаш Гауди първо ги е сънувал, а после е отказал да ги направи нормални.

Мария ахна още на входа.

— Погледнете! Тези цветове! Тези форми! Това е като приказка!

Пепси погледна една от извивките.

— Приказка с много стълби.

— Ти можеш ли да видиш нещо красиво, без да се оплачеш? — попита Мария.

— Мога.

— Какво?

— Пейка. На която може да се седне.

Бочо веднага се намеси:

— Романтиката при Пепси започва там, където има облегалка.

Екскурзоводът им показваше символите, скрити в мозайките, разказваше за природните форми, за начина, по който колоните следват наклона на земята. Мария слушаше внимателно. Антония също. Ино периодично поглеждаше телефона си.

Пепси снимаше Мария.

Щрак. Щрак. Щрак.

— Това вече го снима — обади се Ичо.

— Знам.

— Защо го снима пак?

— Сега е от другата страна.

Бочо се завъртя към Ичо.

— Не се опитвай да разбираш. Някои човешки ритуали съществуват извън логиката.

След два часа разходката приключи и групата излезе през един от изходите.

Ино се огледа. После наляво. После надясно.

— Колата е натам.

И посочи уверено надолу по улицата.

— Сигурен ли си? — попита Антония.

— Напълно.

— Аз мисля, че беше в другата посока — каза Пепси.

Ино го погледна.

— Кой от двама ни има по-добра ориентация?

Пепси се замисли.

— По принцип ти.

— Точно така. Значи натам.

Тръгнаха.

След един километър Ино продължаваше да изглежда уверен. След два започна да поглежда картата. След три спря.

— Колата е в другата посока.

Настъпи тишина.

Пепси се усмихна бавно.

— Кой от двама ни имаше по-добра ориентация?

— Млъкни.

— Не чух.

— Млъкни по-силно.

Бочо извърши анализ:

— Собственикът на автомобила успешно увеличи разстоянието до него с три километра.

Ичо се намеси:

— Той следваше логично предположение.

— Грешно логично предположение — поправи го Бочо.

— Това е по-добро от случайно правилно решение.

Пепси посочи Ичо.

— Ето това се казва лоялност.

— Не — отвърна Бочо. — Това се казва служебен договор.

Никой нямаше желание да заобикаля целия парк отново, така че започнаха да търсят начин да преминат през платената зона и да излязат откъм паркинга.

Първо опитаха през главния вход.

— Билетите са използвани — каза служителят.

— Но колата ни е от другата страна — обясни Ино.

— Трябва да заобиколите.

— Това са няколко километра.

— Да.

— С бебе сме.

Служителят погледна бебето. Бебето го погледна обратно.

— Съжалявам.

Мария се приближи с най-чаровната си усмивка.

— Само ще преминем. Няма да разглеждаме. Няма да снимаме.

Пепси я погледна.

— Последното няма как да го обещаеш.

Служителят не отстъпи.

Опитаха през странична алея. Заключено. През друг вход. Охрана. През малка пътека между храстите.

Бочо ги спря.

— Анализът показва, че това вече прилича на опит за проникване.

— Не проникваме — каза Ино. — Съкращаваме маршрута.

— Това казват всички нарушители.

Ичо огледа оградата.

— Има пролука от около четиридесет сантиметра.

Ино го погледна.

— Ще минем ли?

Ичо анализира групата.

— Бебето — да. Мария — вероятно. Антония — вероятно. Вие — трудно.

Погледна Пепси.

— Той — не.

Пепси се намръщи.

— Благодаря за индивидуалната оценка.

Накрая ги забеляза друг охранител. Изслуша историята, погледна умореното бебе, погледна още по-уморения Пепси, после въздъхна.

— Добре. Само преминете.

Мария светна.

— Благодаря!

Ино кимна победоносно.

— Видяхте ли? Уредих го.

— Ти не каза нищо — напомни му Антония.

— Присъствах убедително.

Колата се оказа паркирана точно до малък ресторант. Петимата седнаха отвън и поръчаха бири, зелени маслини и вода за Пепси.

Бочо кацна на масата.

— Правилен избор. Алкохол за човека, който след малко ще шофира.

Ино го погледна.

— Една бира.

— Последните думи на много автомобилни застраховки.

— Ще изчакам.

— Надявам се.

Мария взе бебето и му изпя кратка песничка. То я гледаше с широко отворени очи. После се усмихна.

— Вижте! — възкликна Мария. — Харесва му!

— Или се опитва да бъде учтиво — каза Бочо.

Ичо се намеси:

— Реакцията показва положителна емоция.

— Не разваляй шегата с факти.

Мария подаде бебето на Антония и стана.

— Хайде към плажа! Залезът наближава.

Пепси отпи от водата.

— Плажът далече ли е?

Ино посочи към колата.

— Само три километра.

Бочо изсвири тих сигнал.

— След предишната навигация това може да означава между три и деветнайсет.

Потеглиха в късния следобед. Ино беше зад волана, Пепси до него, останалите отзад. Нещо очевидно дразнеше Ино — може би закъсненията, може би трите излишни километра — и това веднага се пренесе върху шофирането.

Още на първото кръстовище тръгна рязко. Една кола натисна клаксона.

— Червено е — каза Пепси.

— Видях.

— Тогава защо тръгна?

— Не тръгнах.

— Колата се движи.

— Подготвям се.

— Подготвяш катастрофа.

Ино стисна волана.

— Аз съм по-добър шофьор от теб.

— По принцип.

— А сега?

— Сега си мотивиран да промениш статистиката.

Следващите три километра се превърнаха в ускорен курс по оцеляване. Една кола се размина с тях на сантиметри. Пешеходец отскочи назад. Мотоциклетист разпери ръце възмутено. Друг изсвири с клаксона. Мотопед се промуши отдясно.

Ино изруга.

— Откъде се взе този?!

— От платното — отвърна Пепси. — Където караме и ние.

— Не ми помагаш.

— Опитвам се да останем живи.

Отзад Антония се обади:

— Ино, карай по-внимателно.

— Карам внимателно!

Бочо започна да брои:

— Потенциален удар номер едно. Номер две. Номер три.

Ичо го прекъсна:

— Не е полезно да коментираш всяка опасна ситуация.

— Полезно е за архивите. В случай че се наложи да възстановят последните минути.

Ино го изгледа в огледалото.

— Бочо, млъкни.

— Не мога. Системата ми не поддържа пасивно наблюдение на човешка глупост.

Пепси посочи светофара.

— Намали.

— Виждам го.

— Не изглежда така.

— Пепси…

— Да?

— Още една забележка и слизаш.

— При тази скорост няма да се наложи сам да слизам.

Антония се намеси:

— Стига сте се карали и двамата!

Мария се опита да разведри атмосферата.

— Вижте морето!

Никой не погледна.

— Наистина е красиво!

Бочо отговори:

— В момента всички се опитват първо да го достигнат живи.

Най-накрая спряха край плажа. За няколко секунди никой не помръдна.

Пепси свали колана.

— Благодаря.

— За какво? — попита Ино.

— Че приключи.

— Карах нормално.

Отзад двата робота едновременно издадоха предупредителен сигнал.

Ино ги изгледа.

— Предатели.

Ичо отговори:

— Аз съм програмиран да бъда честен.

Бочо добави:

— Аз не съм програмиран. Просто ми доставя удоволствие.

Тъкмо се канеха да слизат, когато бебето започна да мрънка. Антония го погледна и въздъхна.

— Има нужда от смяна.

Мария веднага предложи:

— Ще помогна.

Ино се отпусна на седалката.

— Чудесно. Още двайсет минути.

Бочо се обърна към Ичо.

— Вашият маршрут се управлява от човек с тегло под десет килограма.

Ичо отвърна:

— Това е нормално при семейства с малки деца. Ние също имаме такъв модел.

Погледна към Пепси.

— Само че е на трийсет и пет.

— Чух те — каза Пепси.

— Тогава системата работи.

След смяната бебето започна да плаче от умора. Антония го прегърна. Ино погледна към плажа. После към часа. После към детето.

— Ние ще се прибираме.

Мария се натъжи.

— Няма ли да останете поне малко?

— Няма смисъл да го мъчим. И без това денят му дойде много.

Антония кимна.

— Вие останете. Насладете се на залеза.

Пепси погледна към слънцето, което вече се спускаше към хоризонта.

Ино му подаде ръка.

— Само внимавай да не се изгубиш на плажа.

— Няма как.

Бочо веднага се намеси:

— Не подценявай таланта му.

Ичо се сбогува:

— Беше ми приятно.

— И на мен — каза Пепси. — Най-сетне робот, който ме уважава.

Бочо изсумтя.

— След един ден ще му мине.

Колата потегли. Този път бавно.

Пепси я проследи с поглед.

— Може би все пак чу забележките ми.

— Не — отвърна Бочо. — Просто вече няма свидетели, пред които да доказва, че е добър шофьор.

На плажа останаха само Пепси, Мария и Бочо.

Пред тях Барселона се оцветяваше в златно.

А последният им залез в града вече започваше.

XV. Плажът

Вече няколко часа Пепси, Мария и Бочо се разхождаха боси по плажа. Обувките отдавна бяха останали в раницата. В едната ръка Пепси държеше пакет чипс, в другата — бира. Мария вървеше няколко крачки пред него и през няколко минути спираше да снима морето.

Залезът постепенно обагряше небето в оранжево и лилаво.

За първи път от няколко дни никой не бързаше. Нямаше музеи. Нямаше билети. Нямаше опашки. Само море, шумът на вълните и последната им вечер в Барселона.

След известно време стигнаха до площадка за тренировки на открито. Мария светна.

— Чакай малко!

Тя остави телефона си, хвана лоста и още на първото набиране започна да се усмихва.

— Виж! Още мога!

— Знаем — отвърна Пепси. — Ти можеш. Аз мога да гледам.

Бочо веднага допълни:

— Всеки трябва да развива силните си страни.

Докато Мария тренираше, Пепси седна на една пейка. Морето беше спокойно. Бочо кацна до него.

Настъпи необичайна тишина.

— Е… — наруши я Пепси. — Няма ли най-после да ми кажеш какво става?

Роботът не отговори веднага. Светлината в очите му леко притъмня.

— Добре. Време е. Ще ти прожектирам няколко кадъра.

Пред очите на Пепси се появи холограма.

Собственият му блок. Улицата. Паркингът. Една тъмна кола. После втора. После трета. Мъже с тъмни костюми и черни очила. Единият пушеше. Другият говореше по телефон. Третият снимаше входа на сградата.

Кадрите се сменяха. Различни дни. Различни автомобили. Едни и същи лица.

Пепси усети как стомахът му се свива.

— Кои са тия? — прошепна той.

Бочо потъмня още малко.

— Не знам. Но видях няколко от тези лица и тук. В Барселона. И не беше случайно.

Пауза.

— Търсят нещо. Или някого. И не знам защо.

Пауза.

— Затова мълчах.

Пепси остана неподвижен. Морето вече не изглеждаше толкова спокойно.

— Аха… — само това успя да каже.

В този момент Мария се върна. Без дума седна до него и леко облегна глава на рамото му.

Двамата замълчаха, загледани в хоризонта.

След малко тя каза спокойно:

— Знаеш ли… Иска ми се да се изкъпя гола в морето. И ще го направя.

Пепси я погледна.

— А може ли… поне пред мен?

Мария присви очи. После се усмихна лукаво.

— Иска ти се.

Скочи и хукна по плажа.

— Ей! Мария!

Тя само му махна с ръка.

Наоколо десетки хора бяха насядали върху одеяла. Други вечеряха. Трети свиреха на китари. Пепси я изгуби между тях за секунди.

— Изчезна…

— Отново — въздъхна Бочо. — Започвам да мисля, че има пасивно умение „Изчезване“.

Пепси се загледа към морето. Изведнъж видя нещо да се носи по повърхността.

Изправи се.

— Бочо… май има човек…

След няколко секунди предметът се обърна. Оказа се надуваем дюшек с хвърлена отгоре кърпа.

Пепси въздъхна.

— Не е най-чистото море…

Бочо погледна към плаващия боклук.

— Спокойно. В Черно море щеше да има поне още две гуми и хладилник.

В далечината се чу смях. Пепси вдигна глава. Някаква млада жена спокойно остави дрехите си, и влезе във водата пред всички.

Той се усмихна кисело.

— Ей, Бочо… И този път не ми е писано. Готова е да влезе гола във водата пред петдесет души… ама не и пред мен.

Бочо изобщо не го пожали.

— Така става, когато инвестираш емоции в хора, с които никога не си имал работа.

Пепси замълча. Нямаше какво да възрази.

След десетина минути Мария се върна. Косата ѝ беше мокра. Изглеждаше доволна. Не каза абсолютно нищо, само продължи да върви до него — вероятно решила, че се е обидил.

Истината беше друга. Беше ядосан най-вече на себе си.

След още няколкостотин метра Мария внезапно се спъна.

— Ох!

Наведе се. В пясъка лежеше почти нов фотоапарат.

Тя го взе.

— Някой го е изгубил. Ще го оставим ли?

— Ако го оставим, ще го вземе някой друг.

— По-добре да го предадем на полицията или в някое от заведенията — каза Пепси.

Мария кимна.

— Да. Така е правилно.

Тръгнаха по крайбрежната алея. Пред тях оставаха още пет километра до хотела, а Барселона вече заспиваше.

Някъде по средата на пътя Мария заговори тихо, без да го поглежда:

— Знаеш ли, хубаво беше. Точно това исках за рождения си ден. Радвам се, че имам такъв приятел.

Пепси продължи да върви още няколко крачки.

Обикновено тук би кимнал. Би казал „и аз“. Би сменил темата.

Но морето беше близо, беше тъмно и денят вече беше приключил, а нещо в него беше уморено от кимането.

— Не сме приятели — каза той.

Мария се обърна.

— Как така?

Пепси гледаше право напред.

— Добри познати сме.

Тя спря за секунда. После продължи да върви, без да отговори.

Не се засмя. Не се разсърди. Не попита защо.

Просто го прие — тихо, спокойно, като нещо, което вече е знаела.

И точно това беше най-лошото.

Бочо не се обади. За първи път цяла вечер нямаше нито статистика, нито анализ.

Последните километри минаха почти без приказки. Само шумът на морето ги изпращаше.

Пепси мислеше за едно и също. Кой го следеше. Защо. Какво искаха от него. И защо Бочо за първи път, откакто го познаваше, беше изглеждал уплашен.

Някъде дълбоко в себе си се надяваше и на още нещо — телефонът му да светне. Едно единствено съобщение. От момичето, за което все още мислеше.

Телефонът остана безмълвен.

Пепси прибра ръце в джобовете си и продължи да върви.

Така завърши Барселона.

Не с музеи. Не с архитектурата на Гауди. Не със снимките.

А с морето, тишината и усещането, че когато се прибере в България, животът му вече няма да бъде същият.