Бяха изминали няколко дни от приключенията на Пепси, Мария и Бочо в Барселона.
Беше дъждовен петък, малко след десет вечерта. Пепси се беше прибрал късно от работа, беше метнал якето си на облегалката на стола и се надяваше най-после да се заеме с някоя от незавършените си истории.
Седна пред компютъра и натисна няколко клавиша. Вместо обичайния екран за вход обаче се появи странен скрийнсейвър.
— Бочо, това някакъв бъзик ли е?
Пепси погледна към своя другар, който кръжеше из стаята. Роботът се приближи и също се загледа в монитора.
На екрана се редуваха сцени от историите на Пепси. Ту дяволът от вагона, ту друг герой, който му се плезеше. После мафиот му показа среден пръст, а след него се появи мечоносец от „Империята“.
Пепси натисна няколко пъти Escape. Мафиотът се появи отново и пак му показа среден пръст.
— Не мога да си вляза в компютъра. Това е някакъв хак, нали?
— Или литературните ти герои най-после са намерили начин да ти дадат обратна връзка — отбеляза Бочо.
В този момент токът спря.
Стаята потъна в мрак за няколко секунди, после лампата светна отново. Почти едновременно с нея се чу тропане по входната врата.
Пепси се обърна натам.
— Аз не очаквам гости.
— Ще сканирам с инфрачервените камери — каза Бочо и се насочи към вратата.
След миг застина във въздуха.
— Отвън има мъж в кафяв костюм. Държи пистолет със заглушител.
— Какъв мъж?
— Изглежда като англичанин.
— Как разбра по инфрачервените камери, че е англичанин?!
От другата страна се разнесе бодър глас:
— Ехо! Има ли писатели тук? Knock, knock!
Бочо бавно се завъртя към Пепси.
— Вече имаме и звуково потвърждение.
Пепси се изправи от стола, като внимаваше да не издава шум.
— Бочо… какво да правим? — прошепна той.
— Не знам — отвърна роботът.
Докато мъжът в кафявия костюм почукваше на вратата на Пепси, откъм ъгъла на коридора се разнесоха стъпки. Бавни, премерени. Кожени подметки отмерваха равномерно разстоянието до него.
Сър Пиър Пайнт не се обърна.
— О, имаш си компания — подхвърли той към затворената врата с характерния си английски акцент. — It’s like a fairy tale. Надявам се само да не ми попречи на работата.
Иззад ъгъла се появи мъж с дълга, чуплива коса до раменете. Държеше автомат и бавно изпускаше дима от цигарата си. Черният му костюм на тънки червени райета беше безупречно скроен, а черната вратовръзка — старателно пристегната. На единия ръкав се открояваше военна емблема, напомняща за германска униформа от четиридесетте години.
Агент Черно спря на няколко крачки от англичанина. Огледа първо него, после вратата.
— Ха. Значи и някой друг е дошъл за моята цел. Интересно, интересно.
Дръпна още веднъж от цигарата.
— Ако ви се живее, съветвам ви да си тръгнете.
Сър Пиър Пайнт остана с гръб към него, все така обърнат към апартамента на Пепси. Пистолетът със заглушителя висеше спокойно в ръката му.
— Interesting, interesting… Very interesting — произнесе той. — Това, че съм с гръб към теб, не означава, че не те виждам. А повярвай ми — мога да се обърна достатъчно бързо.
Преди някой от двамата да направи следващия си ход, от стълбището се разнесоха други стъпки.
По-тежки.
Някой се изкачваше бавно към етажа. След всяка крачка настъпваше кратка тишина, сякаш новодошлият не виждаше никаква причина да бърза.
После се чу метално изщракване — превъртането на барабана на стар револвер.
Щрак. Щрак. Щрак.
Агент Черно премести поглед към стълбището. Сър Пиър Пайнт най-после извърна леко глава.
Над парапета се показа шапка, а след нея — внушителна фигура. Мъжът приличаше на шериф, излязъл от филм на ужасите. Под сакото му се виждаше тъмна риза, а периферията на шапката хвърляше сянка върху лицето му. В ръката си държеше револвер.
Изкачи последното стъпало и застана между двамата. Погледна автомата на единия, после пистолета със заглушител на другия.
— Аз съм тук, за да балансирам ситуацията.
Повдигна леко револвера.
— Искате ли да изпитате късмета си?
Навън дъждът продължаваше да се сипе над улицата пред блока на Пепси. Десетина черни немски лимузини бяха паркирани на зигзаг, сякаш шофьорите им бяха дошли едновременно и всеки беше решил, че останалите ще се съобразят с него.
Между колите стояха мъже с черни костюми и тъмни очила. Късният час и липсата на слънце очевидно не бяха достатъчна причина да нарушат дрескода.
Дон Пепино държеше автомат в едната си ръка и голяма кубинска пура в другата. Дръпна демонстративно от нея, изпусна бавно дима и промърмори:
— Само някой да не ми развали вечерта… Само да не се появи отнякъде Сеньорита Бонбониера…
Погледна към входа.
— Абе, този Сър Пиър Пайнт… Казах му само да го сплаши. Само да го сплаши! А той все решава да бъде краен. Не един и два проблема имам заради него. Няколко нови гори се появиха на Витоша. Планината се раззеленява по-бързо от необходимото.
Никой от хората му не коментира приноса на англичанина към залесяването.
Дон Пепино погледна часовника си.
— И се бави. Обикновено ги приключва по-бързо, отколкото трае сексуален акт на мишка. Даже когато само ги плаши, пак е по-бърз.
Тъкмо се канеше да дръпне отново от пурата, когато забеляза брониран бус, паркиран малко по-нататък. Върху него имаше странен надпис.
Донът присви очи. Огледа собствените си лимузини, после отново буса. Не си спомняше да е поръчвал такъв.
Тръгна към него с автомата и пурата. Хората му проследиха движението му, но останаха по местата си.
Дон Пепино застана до шофьорската врата и почука по стъклото.
Прозорецът се смъкна. Отвътре го погледна мъж със странна маска.
— Къв си ти, бе? — попита маскираният.
Донът отвори уста, но мъжът побърза да добави:
— Няма ме. Няма никой. Нищо не си видял.
Дон Пепино сведе поглед към автомата в ръката си, после пак го вдигна към прозореца, сякаш проверяваше дали е представил достатъчно ясно кой е.
— Абе, ти подиграваш ли ми се? Знаеш ли кой съм аз?
От вътрешността на буса се чу друг глас:
— Ти идиот ли си? Не се говори така на хората!
Втори мъж се наведе иззад маскирания и се опита да се включи в разговора:
— Мога да бъда полезен.
Дон Пепино премести поглед от единия към другия.
За пръв път тази вечер не знаеше нито кого точно трябва да заплаши, нито за какво.
Дон Пепино тъкмо се канеше да предприеме действия срещу хората в буса, когда лъч от прожектор проряза дъжда. Върху фасадата на една от сградите отсреща светна огромен надпис:
P-O-D
Донът се загледа в него, стиснал автомата в едната ръка и пурата в другата.
— Под? Моля? Тези да не се мислят за Батман?
През това време Пепси трескаво тъпчеше в един сак каквото му попаднеше под ръка. Задъхан и запотен, вече се беше преоблякъл, беше затегнал катерачната седалка около кръста си и закачаше по нея карабинери и друга алпийска екипировка. Въжето лежеше до него, готово за спускане през прозореца.
Бочо продължаваше да следи случващото се зад входната врата.
— Вече са трима. Освен мафиота има още двама олигофрени, които приличат на твои персонажи. Всъщност бих се заклел, че са твои персонажи.
Пепси дръпна ципа на сака. Той заяде.
— Ами ако са косплейъри? Може просто да искат автограф.
— Разбира се. Единият ти е донесъл автомат за подписване, другият — револвер. Косплейърите обикновено не носят истински оръжия, Пепси.
Пепси най-после затвори сака, преметна го през рамо и отвори прозореца.
От другата страна го чакаше мъж.
Изглеждаше около трийсетгодишен, с чуплива коса до ушите, облечен в камуфлаж, с раница на гърба и автомат в ръцете.
Пепси замръзна, хванал дръжката на прозореца.
— Нямах търпение да те видя — каза непознатият. — Аз съм небезизвестният M.S.K. За теб — МСК. Дошъл съм да те отърва.
Пепси и Бочо се спогледаха.
— Щом МСК е тук… — започна Пепси.
— Значи и Т.К.К. е някъде наоколо — довърши Бочо.
— Ужас.
— Да. Двамата ти персонажи, които враждуват от двайсет години, най-после са съзрели достатъчно, за да дойдат да се разправят лично с автора си.
МСК проверяваше една от гранатите по екипировката си и видимо не се трогваше от разговора.
— Добрата новина е, че съм достатъчно въоръжен, за да задържа целия парламент. Мисля, че е време да напускаме сградата.
Бочо се приближи до прозореца, погледна надолу, после отново към МСК.
— А ти как се качи дотук?
— Няма да разкривам всичките си малки тайни. Отдолу ни чака бус с моите момчета. Трябва да тръгваме.
Междувременно Т.К.К. беше избрал достъп през покрива.
Планът му беше да се спусне до апартамента на Пепси и да изненада противника. Или първо да изненада противника, а после да намери апартамента. Последователността още подлежеше на уточняване.
Беше закрепил въже и се беше напъхал в отвор, който отгоре приличаше на комин. По-надолу се озова в тясна шахта и започна да пълзи, като от време на време спираше, за да провери картата си.
— Апартамент триста и едно… Триста и едно…
През една решетка се процеждаше светлина. Т.К.К. надникна.
— Млада двойка. Правят любов. Не сме тук.
Продължи малко напред, после спря.
— Я да се загледам…
Задържа се за миг, преди неохотно да върне поглед към картата.
— Така. По задача сме. Може би това е апартамент триста и едно…
Пропълзя до следващия отвор и надникна отново.
— Аха. Коридор.
Намести картата пред лицето си.
— А коридорът води до апартамент триста и едно. Значи почти съм пристигнал.
Сър Пиър Пайнт прецени, че ще му трябват три секунди да приклекне, да се завърти и да застреля и двамата. Може би две, ако шерифът се окажеше толкова бавен, колкото изглеждаше по стълбите.
Мъжът с револвера, известен като Агент 020, обаче явно имаше собствена представа за развитието на вечерта.
— Не знам дали вярвате в късмета и в баланса — подхвана той — но в лявата си ръка държа граната, а в дясната — револвер с един патрон. И винаги мога да извадя туз от колодата. Ако сте добри на карти, заповядайте.
Повдигна леко лявата си ръка.
— Само да уточня: гранатата е без шплент. Така че, ако някой възнамерява да направи нещо бързо, неочаквано и безумно, нека го има предвид.
Сър Пиър Пайнт преразгледа трите секунди.
Агент Черно допушваше цигарата си. По негови сметки можеше да застреля и двамата за две секунди. Подробността с гранатата обаче не му допадна. Погледът му се задържа върху лявата ръка на шерифа.
„Трябва да действам — помисли си той. — Трябва да действам…“
Преди някой от тримата да реши как точно, над главите им се чу стържене.
Решетката на вентилационната шахта се откърти от тавана и падна с трясък на пода.
От отвора увисна с главата надолу рус младеж с маска и бял костюм. Въжето над него се изпъна и той леко се залюля между тримата. На пръв поглед изглеждаше елегантен. На втори — заседнал.
— Ууу! Апартамент триста и едно ли е? Пепси?
Три оръжия едновременно се насочиха към лицето му.
— Опа.
Т.К.К. огледа обърнатите наопаки физиономии, после и дулата.
— Мислите ли, че съм объркал?
Докато в коридора обсъждаха късмета си с насочени оръжия, МСК се разхождаше из хола на Пепси. Два портрета привлякоха вниманието му.
— Кои са тези? — попита той.
Пепси се приближи. На първия портрет беше изобразена девойка с дълга лилава коса и дяволски уши, облечена в стил някъде между емо и пънк. Около нея се бяха настанили няколко котки.
— Това е Аби. Вторият ми дявол в романа „Вагон 8906D“.
— Хм…
МСК направи две крачки към съседния портрет.
— А тази другата? Изглежда ми добричка.
— Не се приближавай — обади се Бочо. — Изглежда добра. Не е.
— Това е Чери — поясни Пепси. — Първият дявол във вагона.
На портрета тя беше в облика си на полуангел, полудявол. Косата ѝ беше наполовина руса, наполовина черна, а зад гърба ѝ се разтваряха две различни крила — бяло ангелско и черно дяволско. Носеше прилепнали черни кожени дрехи с дълбоко деколте и държеше камшик. Над главата ѝ висеше накривен ореол, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се счупи.
МСК се подсмихна.
— Ха! Само да ми дойде. Не ме плаши.
Пристъпи още по-близо и погледът му се задържа върху гърдите ѝ.
От портрета излезе женска ръка с червени нокти.
Пръстите се сключиха около врата му и го вдигнаха от пода. МСК изпусна задавен звук и сграбчи китката с две ръце. Кубинките му заритаха във въздуха.
Бочо веднага започна да сканира. Пепси отстъпи назад.
— Това не е възможно…
Чери прекрачи рамката, без да пуска МСК. Погледна го за миг, сякаш се чудеше къде да го остави, после го метна в ъгъла на стаята.
Той се стовари с трясък сред дрънченето на собствената си екипировка.
Чери се обърна към Пепси и се ухили зловещо.
— Мисля, че е време да си вървим.
Хвана го за ръката и се затича към отворения прозорец.
— Чакай, аз още не съм…
Тя скочи, повличайки го след себе си.
В дъждовната нощ се разпериха две крила — едното бяло, другото черно.
Явно мъжете от другата страна на вратата усетиха, че плячката им се измъква. След няколко силни удара бравата поддаде и те нахлуха в апартамента.
Завариха празен хол и широко отворен прозорец.
Сър Пиър Пайнт пръв стигна до него и погледна надолу.
— Ха! Тази е с две различни крила.
Вдигна пистолета със заглушителя, прицели се и стреля няколко пъти. По бялото ангелско крило се появиха дупки, а във въздуха се разхвърчаха пера. Чери залитна, но продължи да лети.
— Аматьор — изсумтя Агент Черно.
Застана до него, подаде дулото на автомата през прозореца и откри огън. Куршумите надупчиха черното крило.
Чери обаче не пусна Пепси.
Спускаше се трудно между сградите, като се опитваше едновременно да се задържи във въздуха и да избегне стрелбата. Освен тежестта на автора, нещо упорито дърпаше единия ѝ крак надолу.
МСК.
В последния момент се беше вкопчил в него и сега висеше отдолу с раницата на гърба си.
Бочо летеше след тримата.
Бяха скочили от десетия етаж. Разстоянието до земята намаляваше, но с всяко махване на пробитите крила Чери все по-трудно овладяваше спускането. Тя се отклони рязко, избягвайки поредния откос, и притисна Пепси по-близо до себе си.
Тогава забеляза гранатата.
Падаше съвсем близо до тях, малко под нивото на краката ѝ.
Чери се опита да завие.
Взривът я застигна във въздуха.
Ударната вълна ги отхвърли към улицата. Тя успя само да разпери крила и да дръпне Пепси към себе си, преди двамата да се стоварят върху покрива на бронирания бус. Ламарината хлътна с оглушителен трясък.
МСК изпусна крака ѝ, удари се във вратата на буса и падна на мокрия асфалт.
За миг се чуваха само дъждът и пукотът на огъващия се метал.
После около тях затропаха обувки.
Мафиотите се отделиха от черните лимузини и обградиха буса с насочени оръжия.
Агент 020 погледна надолу към улицата, доволен от резултата.
— Винаги е хубаво да имате една граната под ръка, младежи. За баланс. Ето така се прави.
Агент Черно не му обърна внимание. Разгъна набързо черен парапланер и скочи през прозореца.
Сър Пиър Пайнт проследи отдалечаващия се силует, замисли се и се почеса.
— Това не е в английски стил. Това е Бонд. Стил „Бонд“. Ние в МИ-6 не правим така.
Прибра пистолета и се обърна към вратата.
— Аз ще сляза по стълбите.
И хукна по тях.
Т.К.К. вече подготвяше собственото си слизане. Зареди специалния си пистолет с кука и въже, прицели се през прозореца и стреля. Куката се заби в бронирания бус долу.
Той дръпна въжето, за да провери дали държи.
— Батман се учи от мен. Аз им казах, че трябва да имаме такива джаджи.
Прекрачи перваза и скочи.
Почти веднага установи, че въжето, закрепено някъде под него, не му помага особено да остане във въздуха.
— Това не го премислих! А бях математик!
За негов късмет край сградата растяха високи дървета.
Първият клон се счупи под тежестта му. Вторият го завъртя. Третият го удари през гърба, а следващите няколко се погрижиха да пристигне долу с чувствително намалена скорост и никакво достойнство.
Т.К.К. тупна на асфалта пред мафиотите, омотан във въже и окичен с листа.
Няколко мъже го погледнаха със съжаление.
Чери се изправи върху хлътналия покрив на буса. Пробитите ѝ крила се разтвориха леко, а по лицето ѝ плъзна усмивка. Огледа мъжете и насочените към нея автомати.
Дон Пепино пристъпи напред с пурата в едната ръка и оръжието в другата.
— Хо! Интересен костюм имаш.
Изпусна дим и посочи с пурата към Пепси.
— А сега, ако обичаш, слез и ни го предай.
Чери се ухили още по-широко.
Щракна с пръсти.
Въздухът се разтресе от пронизителен звук. Мафиотите се приведоха и притиснаха длани към ушите си, оставяйки автоматите да увиснат на ремъците. Дон Пепино изруга, но не чу собствения си глас.
МСК вече се беше добрал до буса и се беше наместил зад волана.
Двигателят изрева.
Чери заби едната си ръка през ламарината на покрива и се хвана здраво. С другата притисна Пепси към себе си.
Бусът потегли рязко.
Гумите изсвистяха по мокрия асфалт. Мъжете пред него отскочиха, а Дон Пепино едва успя да се дръпне от пътя му.
Когато мафиотите се съвзеха, бусът вече набираше скорост. Те вдигнаха автоматите и откриха огън. Куршумите затракаха по бронята.
Чери се сниши над Пепси, без да отпуска хватката си.
Над улицата черният парапланер зави след тях.
Агент Черно продължаваше преследването.
Докато мафиотите стреляха след отдалечаващия се бус, отново се чу щракване.
Токът изгасна.
За няколко секунди улицата потъна в пълен мрак. Стрелбата секна. Когато лампите светнаха отново, около краката на всеки от мъжете се умилкваше по една лилава котка.
Разнесе се мяукане.
Дон Пепино сведе поглед и установи, че, кой знае как, държи в прегръдките си млада жена.
Тя имаше дълга лилава коса, която изсветляваше почти до бяло по краищата, дяволски уши и странна шапка. Пънкарските ѝ дрехи бяха в тон с цялото това необяснимо появяване. Лилавите ѝ очи го гледаха влюбено.
— Скъпи, хайде да се прибираме. Хе-хе-хе.
Дон Пепино задържа погледа си върху нея. Кубинската пура още стоеше между устните му. Дръпна бавно, изпусна дима през носа и без да каже нищо, разтвори ръце.
Девойката цопна в локвата пред него.
За миг остана седнала във водата, докато ситният дъжд потропваше по шапката ѝ.
— Не те ли е срам?! Никакъв джентълмен не си!
Изправи се и започна да изтръсква мокрите си, изцапани дрехи.
— Не те е срам!
— Не те познавам — отсече Дон Пепино. — Освен ако не те е пратила оная… Някоя братовчедка ли си ѝ? Позната? Каква си на Сеньорита Бонбониера?
Девойката го изгледа.
— Във всеки случай — продължи той — нямаш работа сред тези мъже.
— Ха! — Тя наклони глава. — Ха… Да видим.
Въздухът около тях започна да се насища с лилаво.
Дон Пепино погледна към хората си. Лицата им, костюмите, колите зад тях — всичко бавно придобиваше един и същ цвят. Дори димът от пурата му се виеше на лилави кълба.
После лилавото погълна цялата улица.
Бусът, управляван от МСК, тъкмо беше излязъл от София, когато го удари снаряд от гранатомет.
Воланът се изтръгна от ръцете му. Той се опита да овладее буса, но машината поднесе, преобърна се и се блъсна в мантинелата. Металът изпищя. Бусът я проби, свлече се в канавката и спря в едно дърво.
От него се посипаха стъкла и парчета ламарина.
МСК беше излетял през предното стъкло. Останалите се бяха вкопчили в каквото намерят вътре и сега лежаха един върху друг, зашеметени от ударите.
Още при взрива Чери беше притиснала Пепси до себе си и го беше обгърнала с крилата си като в пашкул. Ударът ги откъсна от покрива и ги запрати върху асфалта.
Претърколиха се веднъж. После още веднъж.
Двайсет, трийсет… близо петдесет метра.
Когато най-после спряха, Чери бавно разтвори крилата си. И на двамата им нямаше нищо.
Бочо се спусна над тях.
— Добрата новина е, че излязохме от София. Лошата е, че излязохме и от превозното средство.
Пепси примигна. Опита се да се надигне, после реши, че асфалтът засега му предлага достатъчно стабилност.
Малко по-нататък Агент Черно се приземи с черния си парапланер. Гранатометът, с който беше стрелял по буса, още висеше на ремъка му. Освободи се от сбруята, извади цигара и я запали, сякаш беше спрял за кратка почивка по пътя.
Задните врати на буса се разтвориха с ритник отвътре.
Един след друг оттам се измъкнаха поне десет въоръжени мъже от групировката P-O-D. Залитайки, те заеха позиции около разбитата машина и насочиха оръжията си към агента.
Агент Черно ги преброи с поглед. Дръпна от цигарата и изпусна дима.
— Десет към едно.
Намести автомата си.
— Нямате никакъв шанс.
Агент Черно тръгна към мъжете с бавни, спокойни крачки.
Един от тях пристъпи напред. Носеше маска и облекло, подозрително напомнящо на Скорпион от „Смъртоносна битка“. В ръката му проблесна нож, свързан с въже към някакъв механизъм.
— Come over here!
Острието полетя към Агент Черно.
Той се отмести встрани, сграбчи въжето и дръпна рязко. Маскираният залитна към него и получи юмрук в лицето. Агент Черно го запрати настрани, без дори да забави крачка.
— Кирен, колко пъти съм ти казвал, че така не се прави! — обади се друг мъж. — Да ти дам ли някоя джаджа от раницата си?
Беше облечен в син костюм и дълъг син шлифер с драконова емблема, сякаш току-що беше излязъл от аниме. На гърба му висеше странна, претъпкана раница.
Смъкна едната ѝ презрамка, бръкна вътре и затършува.
— Чакай сега… Ха!
Извади воден пистолет.
Погледна го. Погледна приближаващия се Агент Черно. Очевидно реши, че вече е твърде късно да сменя избора си, и натисна спусъка.
Тънка струйка вода пръсна към лицето на агента.
Агент Черно я пресече с длан, сякаш парираше удар, после зашлеви мъжа и го избута от пътя си.
— Не мога да повярвам, че се занимавам с такива отрепки.
Напред излезе висок мъж.
— Сега ще видим дали можеш да се справиш с играчките ми!
Пусна на земята няколко дребни механични фигурки, приличащи на LEGO. Те се раздвижиха, заподскачаха по асфалта и започнаха да обграждат Агент Черно.
Той ги проследи с поглед, поклати глава и вдигна автомата.
Кратък откос разпиля частите им по пътя. Едно самотно краче направи още две стъпки и падна.
— Не мога да повярвам! — възкликна мъжът. — Ти си пратеник на злото! И на Тръмп!
Агент Черно отново поклати глава.
— Друг? Хайде, губите ми времето.
В далечината се чу рев на мотори.
Сър Пиър Пайнт се зададе на чопър. Снайперската му пушка вече беше насочена към Агент Черно.
Проехтя изстрел.
Агентът приклекна навреме и куршумът прелетя над главата му.
— Стреля от мотор. Интересно.
Зад чопъра се появи втори мотор. Караше го шерифът. В едната си ръка държеше асо купа и спокойно оглеждаше събралите се мъже.
— Балансът е велико нещо — обяви той. — Имам цяла торба с гранати и нямам търпение да ги използвам.
Метна торбата към тях.
Първият взрив заглуши всички възражения. Следващите превърнаха пътя в какофония от гърмежи, викове и стържещ метал. Димът се сгъсти и скри разбития бус.
Докато останалите се занимаваха с баланса, Чери и Пепси вече се бяха отдалечили. Бочо летеше до тях.
През мъглата се показа осветен надпис:
ГАРА
— Това не е добра идея — промърмори роботът.
Пепси остана безмълвен. Чери го стискаше за ръката и го теглеше напред с въодушевление, което никак не го успокояваше.
— Нямам търпение да се повозя на влак! — каза тя.
На перона ги чакаше композиция с отворени врати.
— Я да видим какво пише… — Бочо се насочи към електронното табло.
— Не искам да виждам какво пише — отвърна Пепси.
— Няма значение какво пише — увери го роботът с тон, който подсказваше точно обратното.
Чери вдигна поглед.
Влакът за Пловдив тръгва след две минути.
Таблото премигна.
Влакът за Ада тръгва след две минути.
— Така повече ми харесва — усмихна се тя. — А сега да се качим във вагона.
Тръгнаха към отворената врата. Пепси тъкмо стъпи на първото стъпало, когато нещо се уви около глезена на Чери и я дръпна назад.
Въже.
Тя погледна надолу, после проследи опънатото въже до другия край на перона.
Там стоеше Т.К.К. — с маска на лицето, в бял костюм, по който още се държаха няколко листа. Стискаше въжето и се подсмихваше.
— Никога не подценявайте Т.К.К.! Може да изглеждам като идиот, но не съм.
Дръпна отново.
Чери не помръдна.
— Ти няма да ходиш никъде — продължи той. — Пепси идва с нас. С P-O-D.
Чери се засмя.
Щракна с пръсти.
Черните кожени дрехи изчезнаха. На тяхно място се появи съветска военна униформа от четиридесетте години.
Тя тръгна към мъжа в бяло. Въжето между тях увисна. Т.К.К. започна припряно да го обира, сякаш все още контролираше положението.
Чери го хвана за врата и го вдигна във въздуха.
— С кого си мислиш, че си имаш работа?
Откъм влака се разнесе протяжен сигнал.
Колелата се раздвижиха.
Чери извърна глава, без да пуска Т.К.К.
Композицията потегляше.
От отворения прозорец на един вагон ѝ махаше сивокос дядо. Беше се подал навън почти до кръста и сияеше от щастие.
— Сбогом! Няма да се видим повече! — изкрещя той. — Пепси е мой! Уху!
Влакът се носеше през нощта, когато стотици остриета пронизаха вагона, в който се намираха Аби, Пепси и Бочо.
Мечове пробиха стените. Копия разцепиха седалките. Едно острие мина пред носа на Пепси и се заби в отсрещната ламперия.
Бочо го проследи с поглед.
— Е, поне веднъж историите ти проникнаха по-дълбоко от първа чернова. Ако това е кошмар, подсъзнанието ти има сериозни претенции към автора.
Пепси само се озърташе, неспособен да реши от коя страна е по-разумно да се уплаши.
После долетяха огнените стрели.
Завесите пламнаха. Някой отвън явно прецени, че това не е достатъчно, защото огромна светлинна дъга, сякаш породена от замах на магически меч, разсече влака на две.
Вагоните се откъснаха един от друг и се разхвърчаха на зигзаг. Релсите изчезнаха под облак от искри, пръст и натрошен метал.
А после над всичко прелетя син дракон.
Огънят му погълна останките по пътя.
От техния вагон остана приблизително една трета.
Пепси и Бочо се намираха в нея.
Аби също.
Тя гледаше навън през мястото, където допреди миг имаше стена. Известно време остана невъзмутима. После долната ѝ устна трепна.
— Толкова труд положих… Да ти стана жена. Да бъдем заедно. Вагон, влак, Ад — всичко бях уредила!
Посочи горящите останки.
— Исках да те заведа в Ада, а ти виж какви герои си създал! Защо ми го причиняваш?!
Аби падна на колене и се разрева.
Пепси отвори уста, но преди да успее да предложи извинение за литературното си творчество, край останките закова черен военен джип.
Зад волана седеше МСК. С него бяха Т.К.К., Кирен с маската, наподобяваща тази на Скорпион, и мъжът със синия шлифер.
Т.К.К. протегна ръка.
— Давай, качвай се! Ние сме твоето спасение!
Пепси я сграбчи и се прехвърли в джипа. Бочо се стрелна след него.
— От всички възможни спасители избрахме най-непоследователната компания — промърмори роботът.
Гумите изсвириха. МСК натисна газта и джипът се понесе в тъмнината.
— Е, как е да си заобиколен от P-O-D? — подвикна той през рамо. — Най-добрите!
— И другия път да ни пишеш по-силни! — добави Т.К.К. — Защото сега се завръщаме. Ще ги сложим в малкия си джоб тия олигофрени, дето ни преследват!
Пепси се обърна назад.
Зад тях вече се събираше забележителна компания.
Мафиотски джипове подскачаха по неравностите, а от прозорците им се подаваха мъже с автомати. Над тях бръмчеше миниатюрен хеликоптер, от който Агент Черно се целеше към бегълците.
Между колите се провираше моторът на Агент 020. Шерифът държеше револвера си насочен напред.
Щрак. Щрак. Щрак.
За капак над цялото шествие летеше дявол в мафиотски костюм.
Пепси се отпусна обратно на седалката.
— Ех, само Готи още не съм видял.
Веднага съжали, че го е казал.
Движението около тях се забави.
Куршумите запълзяха във въздуха. Пръските кал увиснаха край гумите. Ревът на двигателите се разтегли в нисък, протяжен тътен.
На предния капак се появи Готи.
Изправи се пред стъклото и бавно замахна с жътварската си коса към пътниците.
МСК се намръщи.
Натисна спирачките.
Джипът заби предница, а Готи изгуби равновесие. Ръцете ѝ се разпериха и тя се плъзна от капака — величествено, заплашително и изцяло на забавен каданс.
Изчезна пред бронята.
Времето отново потече с нормалната си скорост.
— И тя ли беше от твоите? — попита МСК и пак натисна газта.
Пепси не отговори.
Отзад Т.К.К. вече сглобяваше картечница. Закрепи я, завъртя дулото към преследвачите и се ухили.
— Нека и те почувстват скоростта на куршума!
Натисна спусъка.
И точно когато щеше да стане най-интересно, звънна будилник.
— Бочо… Защо не си ми спрял алармите? — измърмори Пепси в просъница.
Опипа леглото за телефона си и най-после заглуши звъненето.
— Такъв сън сънувах… Всичките ми герои се избиваха за мен. Бяха ме отвлекли и точно когато стана най-интересно, се събудих.
Бочо се приближи до леглото.
— Разбираемо. След като отказваш да довършиш историите им, дошли са лично да си потърсят автора.
Пепси се надигна. Сънливостта бавно отстъпи място на погледа, който роботът познаваше прекалено добре.
— Ето, сега започвам двайсет и втората си поредица. „Битка на герои“!
— Двайсет и втората незавършена поредица — уточни Бочо. — Да сме точни още от началото.
Пепси вече посягаше към лаптопа.
— Имам идея за глава първа.
— За нея винаги имаш.
