Предишна глава – 6 – ( част 3)
„Понякога лилавото не е просто цвят. Понякога дори в отвъдното не могат да те разберат.“
ТТой спеше с онзи тежък, неохотен сън на човек, който не иска да се събуди.
Алармата звънеше. Кратко, настойчиво, без памет за умора. Той я чуваше — или поне нещо в него я чуваше — и продължаваше да спи.
Може би беше препил. Не помнеше.
Лежеше на дивана в хола. Там най-обичаше да спи — не в леглото, не с възглавница под главата, а точно така, по гръб, с ръка паднала встрани.
Часовете минаваха. Алармата не спираше.
В един момент съзнанието му се върна — не постепенно, а с онзи рязък, неприятен удар на събуждане след твърде дълъг сън. Беше привечер. Стаята беше потънала в сивото полумрачие на часа преди нощта.
Телефонът вибрираше.
Взе го. Спря алармата. Погледна екрана — батерията беше почти изтощена, лентичката червена и тънка като заплаха. Скъп телефон, от новите, от тези, за които даваш хиляди, а изработката им струва жълти стотинки. Стана да го зареди.
Контактът не работеше.
Опита друг.
Нищо.
Излезе до бушоните. Провери ги един по един, механично, както се проверява нещо, което очакваш да се оправи за трийсет секунди.
Не се оправи.
В къщата нямаше ток.
Излезе навън.
Улицата беше тъмна. Не само тъмна — мълчалива по начин, по който улиците не са мълчаливи дори в три нощта. Лампите не светеха. Съседните блокове стояха като тъмни правоъгълници срещу малко по-светлото небе. Нито телевизор. Нито сянка на движение зад стъкло. Нищо.
Странно чувство го обзе — не страх, а нещо по-меко и по-тревожно от страха. Познатост. Като спомен, до който не можеш да стигнеш напълно.
Това съм го живял. Сигурен съм, че съм го живял.
Реши да тръгне към центъра. Живееше на десетина минути пеша — по-рано това беше минус, сега беше просто факт.
Тръгна през бившия пазар. Някога беше оживен и шумен, миришеше на плод, на пластмаса, на хора. Сега се беше превърнал в Евробазар, заобиколен от блокове с тъмни прозорци. Почти никой не работеше там. Почти никой не минаваше.
Сега буквално никой.
Не светеше нито витрина. Нито свещ в апартамент. Абсолютна тъмнина, плътна и равна.
После вдигна поглед.
От терасите висяха тела. Мъже. Жени. Деца. Люлееха се леко — от вятър, който не се усещаше долу, от нещо, за което нямаше дума. Неподвижни лица, обърнати надолу.
Той стоеше и ги гледаше.
Не извика. Не избяга. Не се обърна.
Чувстваше се стегнат — не от ужас, а от по-странното усещане: разпознаване. Сякаш беше виждал това. Сякаш го беше очаквал.
Сенките около него изглеждаха по-плътни от обикновено. Мракът не беше просто липса на светлина — беше подобен на тих, бавно пълзящ ужас, стоящ в пространството. Стоящ тежко.
Той пое дълбоко въздух.
— Трябва да стигна до центъра — каза тихо, на себе си, с глас на решителност.
✦ ✦ ✦
Когато стигна до центъра, мъглата вече се беше спуснала.
Не като нормална мъгла — не онази влажна, есенна, която човек познава. Тази пълзеше по паважа с бавно, целенасочено движение все едно знае накъде отива. Обвиваше се около стълбовете. Качваше се по фасадите. Сградите не изчезваха — само очертанията им ставаха по-меки, по-несигурни.
Главният универсален магазин стоеше срещу него — онзи огромен бетонен блок, издигнат по времето на друг строй, за друг свят. Сега изглеждаше пуст и призрачен по начин, по който пустите сгради са призрачни само когато се е стъмнило. Магазините около площада бяха с отворени врати. Вътре — нищо. Нито продавач, нито клиент, нито звук.
Общината беше студена и безмълвна. До нея — старото кино, което не работеше от трийсетина години поради някакви финансови причини, от онези, за които никой никога не обяснява достатъчно. А пред него — кафенетата. Новата страст на младите. Маси и столове наредени навън, чаши, пепелници, всичко готово.
И никой.
После мъглата се сгъсти — не постепенно, а рязко, за секунди, сякаш някой беше натиснал бушона.
На масите се появиха силуети.
Хора без глави. Седяха спокойно — мъже, жени, деца — в онези пози, с които хората седят, когато пият кафе и говорят за неща, които не са важни. Само че главите ги нямаше. И нямаше звук. И нямаше движение.
Той се приближи. Не бърза, не внимателно — просто се приближи, с онова конкретно любопитство, което иска да разбере преди да реши дали да се страхува. Погледа му обходи масите. Спря до мъж вляво от него — приведен леко напред, скосил глава към невидим събеседник.
Той протегна ръка и я прокара през тялото му.
Нямаше нищо. Нито съпротивление, нито усещане. Ръката мина като през дим.
Дръпна я обратно и я погледна.
— Изживявал съм нещо подобно — прошепна.
Удари се. Веднъж. После още веднъж, по-силно. Болката беше истинска — тъпа, позната, нормална.
Светът не се промени.
— Знам — каза той. — Сънувам. Сигурен съм, че сънувам. От тези гадни сънища, в които си буден вътре и знаеш, че това не е истина, но не можеш да излезеш.
Изчака. Нищо.
Мъглата продължаваше да се движи. Силуетите стояха.
После нещо в него се промени — не решение точно, а онзи момент преди решението, когато паниката отстъпва и остава само въпросът.
— Добре — каза тихо. — Тогава ще разбера какво е това.
Обърна се и тръгна към градската градина.
✦ ✦ ✦
Градската градина в Дупница се намираше малко по-нагоре от центъра, отделена от него с няколко реда стъпала — достатъчно, за да имаш усещането, че не просто се изкачваш, а преминаваш от едно състояние на пространството в друго.
Мъглата се беше сгъстила, но паметникът на Ятачката се открояваше с онази странна неестествена яснота, с която нещата понякога отказват да бъдат погълнати от мрака.
Той се изкачваше без да бърза. В движенията му имаше спокойствие, което не идваше от липса на страх, а от усещането, че вече знае какво го очаква — и въпреки това трябва да стигне.
Когато се приближи достатъчно, ги видя.
От паметника висяха тела. Две, може би три. Едното беше детско. Поклащаха се едва доловимо, без да има вятър — въздухът беше напълно тих. Дрехите им бяха груби, стари, от друго време. Като партизани. Като спомен, който някой е извадил насила и е забравил да върне обратно.
Той не спря. Продължи нагоре.
Вдясно, малко встрани от стъпалата, се намираше малкото старо еврейско гробище — останали бяха едва няколко гроба, наклонени и потънали в земята, почти изтрити от времето. До него се издигаше старата часовникова кула, от осемнадесети или деветнадесети век, не си спомняше точно. В момента нямаше значение.
От гробовете излизаха фигури — бледи, непълни, с онова бавно, несигурно движение на нещо, което още не е осъзнало, че вече не принадлежи тук. Не го погледнаха. Просто излизаха и се разтваряха в мъглата.
— Какъв гаден кошмар — прошепна той. — Сънувал съм го, може би хиляди пъти.
Когато стигна до самата градина, пространството се отвори пред него. Не беше нито голяма, нито малка. И в нея се движеха хора — мъже и жени, тичащи в кръг с равномерен, механичен ритъм, като нещо навито веднъж и забравено да спре. Само тела. Без глави. Петите им едва се различаваха в мъглата. Дрехите им бяха от осемдесетте, може би по-рано.
Той погледна към близкото кафе. Същото — тела, седящи около маси, без глави, в позите на хора, водещи разговори, чакащи поръчката си, живеещи нормален следобед.
— Трябва да изляза от този кошмар — помисли си.
Погледът му се плъзна и спря на табела до входа на една сграда.
Туристическо дружество.
Нещо в него се хвана за тази мисъл като за нещо стабилно.
Дружеството беше старо — много по-старо от него. Той беше станал член преди седем години. Бе изкачвал с тях повечето планини. Рила. Другите. Познаваше хората там, познаваше онзи въздух. Реалност, която сега изглеждаше далечна, но беше истинска.
— Може би там е отговорът — промърмори.
И точно тогава зад него спря кола.
Такси. Стъклото се свали бавно. Отвътре го погледна млада жена — русокоса, с кръгло, меко лице и спокойствие, което не принадлежеше на ситуацията. Изглеждаше на малко над двайсет, но в погледа й имаше нещо, което не беше на тази възраст.
— Имаш ли нужда от такси? — попита тя.
— Нямам — отвърна той веднага.
Тя не помръдна. Само го наблюдаваше.
— Имаш билет за влак — каза спокойно. — И влакът тръгва след няколко минути. А този влак няма да го изпуснеш. Не можеш. Ако не се качиш, ще го преживееш пак и пак и пак — и накрая пак ще решиш, че трябва да се качиш, защото друг избор няма.
Той я гледаше мълчаливо.
Градът около него. Мъглата. Телата. Родният му град, на километри от Рила.
— Това с влака ми е познато — каза тихо. — И тази сцена също.
Замълча за миг.
— Добре. Ще се кача. Но мисля, че те познавам. Но не мога да си спомня откъде.
Тя се усмихна. Усмивкатата й беше топла, почти като на дете. Явно и тя го познаваше. Вероятно дори го познаваше с добро.
Беше облечена в прилепнала рокля с широко деколте. Сякаш роклята беше похабена с петна. Изглеждаха като от боя или кръв. Момичето визуално придаваше вид на малко над двайсет, но погледът й носеше мистерия. Тя слезе и му отвори вратата докато продължаваше да дръпва от своята цигара. Издиша бавно дим. Гледаше го сериозно.
— Заповядай.
Запали колата и след секунди запали още една цигара, докато шофираше — с онова непринудено движение на нещо, правено толкова пъти, че е станало рефлекс.
— Винаги съм искала да се запозная с теб.
— И аз — отвърна той. Пауза. — Мисля, че знам коя си.
Тя го погледна за миг в огледалото.
— Аз също знам кой си.
— Екатерина — каза той.
Тя не отрече. Само се усмихна.
След няколко минути бяха пред старата гара — същата, която служеше и за автогара, празна и тиха като всичко останало тази вечер. Тя спря колата, слезе, отвори му вратата и тръгна към влака, без да се обръща дали я следва.
Той не тръгна веднага. Огледа се бавно.
От входовете на близките блокове пълзяха силуети. Не вървяха — влачеха се навън, един по един, както излиза нещо, което е чакало отдавна. Не можеше да различи мъртви ли са, или духове. На повечето очите висяха на нервите, извън орбитите.
Приближаваха се.
Нямаше друг изход. Тръгна след нея.
На гарата имаше само един влак. Таблото над перона примигваше — „Влакът за Ада тръгва след 2 минути“ — с честота, при която всеки момент щеше да изгори.
Екатерина стоеше до последния вагон, при старите железни стъпала на входа. Усмихна се непринудено.
Той вече беше пред нея.
В съзнанието му снимката ѝ се редуваше с мъртвото ѝ лице. Ту едното беше реалност, ту другото — бяло-сива картина на изкривено съзнание. Не искаше да я вижда така.
Тя отвори вратата.
И в следващия момент нещо в нея се промени — не постепенно, а с онази рязкост, с която се сменя светлината, когато някой завърти ключ. Черен шлифер покри раменете й. Фуражка на кондуктор легна върху главата й. Погледът й се изостри.
— Заповядай — каза спокойно. — Влак 20. Вагон 0046M. Място четиридесет и шест.
✦ ✦ ✦
Вагонът беше стар и мръсен с особено усещана за твърде мръсен предмет, който сякаш никога не е бил чистен. Металът по стените беше захабен, подът скърцаше леко под стъпките, въздухът миришеше на влага и нещо застояло, трудно за назоваване. Ако можеше да бъде подушен ужасът вероятно тази миризма щеше да е точно това.
Екатерина вървеше пред него уверено, сякаш познаваше всяка педя от това място. Изглеждаше, че това не е никак случайно.
Спря пред една врата и я отвори.
Купето вътре беше в рязък контраст с останалото — чисто, подредено, с онзи аристократичен стил, грижливо поддържано. Меките седалки, дървената масичка между тях, пердетата от плат, сякаш от осемнадесети век, но свежи и чисти, като току-що изпрани. Почти нереално на фона на всичко останало.
— Това е твоето купе — каза тя спокойно и му направи знак да влезе. — Билетът ти е за тук. А аз съм кондукторът на този вагон. И на този влак. Ще бъда тук за последваще въпроси в пътуването ти. Ако ме няма в купето за кондуктори, значи пуша до старата тоалетна.
Усмихна се.
— С теб имаме много какво да си говорим. Познаваме се задочно.
Той пристъпи вътре бавно и я погледна.
— Винаги съм искал да се запозная с теб — каза тихо. — Но не по този начин.
— От колко години си тук?
Тя се замисли за секунда.
— Вече не помня. Може би петнайсет. Може би тринайсет.
Сякаш числата нямаха особено значение.
Той замълча. Знаеше защо е тук — или поне мислеше, че знае. Беше чувал историята. Свръхдоза. Америка. Край, който никога не беше напълно потвърден, за който се говореше, без никой да е сигурен.
Тя затвори вратата зад него и го остави сам.
Той седна.
Срещу него беше по-тъмно — нямаше лампа от онази страна, но усещаше присъствие. Погледна внимателно.
Мъжът седеше спокойно в черния си костюм — сдържан, елегантен, с черна коса, зализана назад, и очила, леко свалени надолу по носа. В едната ръка държеше чаша чай, в другата — вестник, сгънат с прецизност. Приличаше на иконом. Въпреки, че изглеждаше като нормален на пръв поглед джентълмен. Имаше нещо страшно в него. В спокоствието му. Аурата му. Зло. Древно зло дошло да поиска сметка.
Усмихна се.
— Здравей. Добре дошъл. — Пауза. — Влак 20. Вагон 46. Купе 26.
Той не отговори веднага.
— Не ми изглеждаш изненадан — отбеляза мъжът.
— Това е кошмар, който изживявам втори път — каза той. — Искам да се събудя. И искам това да се случи възможно най-скоро. Не искам да бъда повече част от това. От този влак или този свят….
Погледна към прозореца.
В този момент влакът тръгна — бавно, с онова характерно тежко движение, при което желязото първо се съпротивлява, после се подчинява.
Мъжът срещу него изчака. Не бързаше. Отпи от чая си, постави чашата внимателно на масичката и едва тогава го погледна отново.
— А ти знаеш ли как се казваш в този момент?
Думите паднаха спокойно. Но нещо в тях отключи нещо вътре в него.
Спомени започнаха да изплуват — разпокъсани, непълни, като парчета от нещо, което е съществувало, но не може да се сглоби обратно.
— Аз се казвам… — започна той.
Мисълта се изплъзна.
— Как се казвам?
Сърцето му ускори ритъма. Започна да получава паник атаки. Дишането му се затрудни. Продължаваха да изплуват различни кадри в съзнанието му.
— Аз… аз се казвам…
Нищо. Думата не идваше. Беше там някъде, усещаше я, но не можеше да я хване.
— Защо не мога да си спомня?
Гласът му стана по-рязък.
— Казвам се…
Дълга пауза. Празна.
— Не знам. Защо не знам? Името ми…
Погледна през прозореца. Навън минаваше поле — зимно, застинало, студено.
И тогава изплува нещо. Една дума.
— Вихрен — прошепна той. После по-уверено: — Помня само… Вихрен.
Мъжът срещу него се усмихна — не подигравателно, не топло. Просто доволно, с онова доволство на нещо, получило точно очаквания отговор.
— Възможно е — каза спокойно. — Щом смяташ, че се казваш Вихрен… ще те наричаме Вихрен.
Вдигна чашата си.
— Здравей, Вихрен. — Пауза. — Нека пътят към ада бъде вълнуващ.
✦ ✦ ✦
Той се облегна назад и за момент се усмихна — не от радост, а от конкретно усещане, при което абсурдът на ситуацията е толкова пълен, че единственото разумно нещо е да се усмихнеш.
— Тези реплики ми звучат — каза той, поклащайки леко глава — като да се опитваме да направим от Ада нещо като предизборна реч. Все едно да направиш Ада велик отново. (Make Hell great again). Евтина театрална сцена с добри костюми.Подсмихна се на собствените си думи.
После, почти механично, вдигна ръка и си удари три шамара — не силно, но достатъчно. Звукът отекна в купето по-ясно, отколкото очакваше. Пак настъпи тишина.
— Време е да се събудя — каза на себе си.
Мъжът срещу него не реагира веднага. Само го наблюдаваше спокойно. Той нямаше за къде да бърза, защото времето беше негово. После постави чашата на масичката с внимателното движение на някой, свикнал да прави нещата правилно, и леко наклони глава. Леко докосна рамката на очилата над носа. За да ги намести.
— Май не сме наясно с нещата — произнесе спокойно.
И тогава се усмихна по-широко.
Очите му засияха в червено — не като отражение на нещо, не като светлина отвън, а като нещо, което идваше отвътре, от място, по-дълбоко от физическото. Лицето му не се промени рязко — нямаше трансформация, нямаше театралност. Беше по-скоро като разкриване. Като маска, която не пада, а просто ставаше излишна. От челото му бавно започнаха да увеличават размера рогата му — тъмни, леко извити. Изглеждаше естествено с новия размер. Долавяше се опастност от погледа му. Може би чака правилния момент, за да нанесе удар.
Той не помръдна. Само го гледаше.
— Виж — каза мъжът спокойно, оправяйки очилата си с онова прецизно движение на иконом, проверяващ сметките — аз съм зает дявол. Много зает. Знам, че ти мина изпитанието и пътят ти продължава, но вече си в различен влак. При различни обстоятелства.
Направи кратка пауза, в която изглеждаше, че обмисля как да формулира нещо сложно по прост начин.
— Аз често сменям влаковете. Под мой надзор има… много. Десетки. Стотици. Може би хиляда, хиляда и двеста — числото се движи. Не мога да бъда навсякъде едновременно, колкото и да би ми харесало. Моето ниво в йерархията е достатъчно високо, за да имам тази свобода — и достатъчно отговорно, за да не я използвам безразборно. Надявам се схващаш какво искам да ти кажа.
Той изрече всичко това с тона на човек, представящ финансов отчет — спокойно, без гордост, като редица факти, наредени в правилния ред.
— Дявол от второ ниво — добави накрая, почти между другото. — Което означава, че няма да остана тук дълго. До теб ще има друг. Дявол от трето ниво.
Усмивката му придоби онзи тънък, познаващ оттенък.
— Всички искат повишение. Нали разбираш?
Той не отговори.
Мъжът се наведе много леко напред — не заплашително, а по начин, по който се навеждат хората, когато искат да кажат нещо, което е едновременно сериозно и леко закачливо.
— А доколкото съм чувал — продължи той с нотка на почти приятелски хумор — ти си падаш по дяволи от женски пол. Доколкото помня.
В очите му имаше нещо, което не беше злоба. Въпреки, че не беше ясно дали дяволите имат пол. В тази ситуация изглеждаше като чисто по мъжки подмятане. Дявола иконом може би изпитваше радост или иронизираше човекът пред себе си. Не беше ясно.
— Ще ти пратя ученичка. Но преди това ще те накажа да изживееш един спомен.
Той го погледна рязко.
— Спомен? Аз вече го изживях. Колко още пъти трябва да изживявам спомени?
— Да — кимна мъжът спокойно, премествайки очилата малко по-нагоре с показалеца си. — Но не и така.
Усмивката му за миг стана подигравателна — не жестоко, а с леко превъзходство. Дявола можеше да си го позволи. Беше на собствен терен.
После, почти като допълнение, като бележка под черта в иначе приключил разговор, добави:
— Само да не забравя. В едно от купетата имаш подарък. От миналия влак. Използвай го правилно.
Преди той да успее да каже нещо, мъжът щракна с пръсти.
Звукът беше тих — почти незначителен за движещ се влак, за скърцащ метал и вибриращи стъкла. Но беше достатъчен.
И реалността около него отново започна да се променя.
✦ ✦ ✦
Вихрен се движеше по снежния склон с внимателно, претеглено движение на човек, който знае, че е по-тежък от останалите и е спрял да се бори с факта. Котките под краката му захапваха леда с неравномерна сигурност — не бяха от най-добрите, беше ги взел набързо — и всяка стъпка изискваше малко повече внимание, отколкото би искал да признае.
Пред него вървеше дребно момиче, стъпващо уверено по заледения терен с леки, отмерени крачки. Изкачваха се от втора тераса на Мальовица към билото, а вятърът свиреше тихо между скалите с онзи дълбок, безразличен звук, с който планината напомня, че не се интересува от плановете ти.
— Ех, този Стоян и другите момичета — подхвърли тя, без да се обръща — много са бързи, нали?
— Бързи са — отвърна Вихрен, погледна към краката си и прецени следващата стъпка. — Но по-добре ние да сме внимателни.
Вървяха известно време в удобно мълчание, което се случва между хора, изкачващи трудна пътека — където думите са излишни, а движението говори само за себе си.
— Аз съм Йоана — каза тя след малко, обръщайки се леко. — А ти женен ли си? Чух, че си нещо като софтуерен инженер.
— Ами, да — усмихна се Вихрен. — Нещо такова. Тествам качеството на софтуера, така да се каже. — Пауза. — Но не съм женен.
— Аха — отвърна тя с тон, в който имаше повече информация, отколкото звучеше.
Продължиха нагоре. Теренът постепенно ставаше по-стръмен, ледът по-твърд, а скалите встрани — по-близки и по-студени.
И тогава едната му котка се изплъзна.
Усети го мигновено — онова специфично хлъзгане, при което кракът изведнъж няма опора там, където е трябвало да я има.
— Ох — измърмори тихо. — Това ще създава проблеми.
Реши да седне и да я оправи. Но в същия момент, докато се навеждаше, и другата се разхлаби. И преди да е успял да направи нещо разумно, видимостта рязко намаля — вихрушка, излязла от никъде, бяла и плътна, погълна всичко около него. Йоана изчезна от погледа му. Другите също. Остана сам с бялото и с усещането, че теренът под него вече не е там, където е трябвало да е.
Подхлъзна се.
Падането беше бавно в началото — от онези падания, при които имаш миг да осъзнаеш какво се случва, преди да стане по-бързо. Опита се с пикела, заби го в леда, забави се за секунда. После усети нещо, което не беше просто гравитация. Нещо го дърпаше надолу с онова упорито, методично усилие. Невидима сила го искаше и притегляше към себе си.
Обърна глава.
Мъжът беше едър — огромен по начина, по който хората не са огромни в реалния свят. Имаше обръсната глава, с конска опашка, в груби тъмни кожи. Очите му бяха впити във Вихрен, ръцете протегнати, дърпащи го към пропастта. Той самия излъчваше спокойствие – абсолютно при това. Не се съмняваше в изхода на ситуацията.
Името изникна в съзнанието му без да го търси.
Бич.
Героят от книгата му. От света, който беше измислил и написал. Стоящ пред него на заледен склон на Мальовица, дърпайки го надолу.
— Това не е възможно — прошепна Вихрен. — Това е сън. Ужасен при това.
Но пикелът в ръката му беше твърде реален. И студът. И болката в пръстите.
Стисна по-силно. Вкопчи се в близък камък с другата ръка и започна да се изтегля нагоре — сантиметър по сантиметър, със силите, които имаше, докато нещо под него продължаваше да дърпа в обратната посока. Дърпащия го изглеждаше с неуморимо търпение.
— Това съм го изживявал — прошепна той между зъби. — И не свършва така.
Погледна надолу за миг — само за миг, колкото да потвърди какво го чака, ако пусне. Бездна. Нищо. Онова тъмно, абсолютно нищо, което не е просто дълбочина.
До него се появи фигура.
Клекнала на леда, неподвижна, с внушително присъствие. Расото беше бяло — или някога е било бяло — раздрано по краищата в дълги ивици, залепнали от студа. На челото, под качулката, гореше — стара лампа, от онези с бутон, дето ги палят преди тръгване по тъмна пътека, но светлината й беше синя, неестествена, студена. Под качулката нямаше лице в обичайния смисъл — само две сини очи, светещи с равна, безстрастна светлина. В едната ръка — жетварска коса, огромна, покрита с лед и висулки, натежала от студ. В другата — верига, увита около китката, влачена по леда с тих, методичен звук. Зад нея, в мъглата, се виждаха силуети — прозрачни, замръзнали в движение, хора, спрели отдавна да бъдат хора.
Бялата смърт.
Тя го погледна с онзи равен, разпознаващ поглед на същества срещали се вече.
— Ох — каза тя с нотка на леко раздразнение. — Пак ти.
Вихрен се усмихна криво, въпреки всичко.
— Ще ми е тъжно, ако остана без партньор по белот.
Бялата смърт замахна.
И всичко изчезна.
✦ ✦ ✦
В следващия момент Вихрен се опомни в купето. Пипаше лицето си и проверяваше дрехите си. Изпитваше панически ужас.
Седеше. Дишаше тежко. Погледна ръцете си — нямаше рани, нямаше следи от замръзване, нямаше нищо. Опипа лицето си, рамото, гърдите. Всичко беше непокътнато по начин, който не съответстваше на нищо, преживяно преди минута.
До него седеше тя.
Бялата смърт — спокойна, с ръце в скута, с онова равно присъствие на нещо, свикнало да чака. Около нея купето бавно изстиваше. Стъклото на прозореца побеляваше от краищата навътре, тихо и необратимо.
— Нали знаеш — каза тя тихо, без да го гледа — че щом съм тук, значи не си умрял в планината?
Вихрен я погледна известно време, преди да отвори уста.
— Планината — промълви накрая. — Аз обичам планината. Там има повече приключения. Повече живот.
— Да — отвърна тя. — Виждам. Но планината е опасно място. Тя не е за неподготвени. Не бива да бъде подценявана. Защото това ми отваря много работа. Но аз съм работохолик. Обичам тази работа.
Тишина. Влакът се движеше равномерно, металът пееше под тях с монотонен, почти успокоителен ритъм.
После от коридора се чу шум.
Мяукане.
После още едно. После десетки — наслагващи се едно върху друго в онзи специфичен котешки хаос, при който не можеш да кажеш колко са, само знаеш, че са много.
Вихрен се изправи и отвори вратата.
Коридорът беше пълен с котки.
Шарени, черни, бели, сиви, тигрови — движеха се, мяукаха, мъркаха, блъскаха се едни в други с онова пълно безразличие към личното пространство, характерно единствено за котките. Имаше ги навсякъде — по пода, по седалките на открехнатите купета, по перваза на прозорците. Десетки. Може би стотици.
И всички се увиваха около едно момиче.
Тя стоеше в средата на целия хаос със самодоволно спокойствие, напълно наясно с ефекта, който е предизвикала. На около двайсет и няколко години, с дълга лилава коса, преминаваща към по-светли, почти бели кичури в краищата. Дрехите й бяха в лилави нюанси — нещо между аристократична изисканост и пънк естетика, от онзи вид, който не се случва случайно, а е резултат от много точна представа за собствения стил. Гримът й беше наситен и прецизен. А над шапката й — леко накривена, с онова небрежно достолепие на нещо носено многократно — стърчаха рога. Също лилави. Естествени по начин, по който рогата на никого не трябва да изглеждат естествени, но на нея изглеждаха точно така.
Тя го погледна с широка, самодоволна усмивка.
— Здрасти — каза спокойно, сякаш го познаваше от години. — Аз съм новият ти спътник.
✦ ✦ ✦
В следващия момент Вихрен се озова в купето.
До него седеше Бялата смърт — неподвижна, с ръце в скута. А срещу тях — новият дявол, обграден от котки.
Цялото купе беше пълно с тях. По пода, по седалките, по масичката, по раменете на момичето с лилавата коса. Мяукаха, мъркаха, блъскаха се едни в други с пълното безразличие към личното пространство, характерно единствено за котките. Тя прокара ръка през една от тях с онова движение на нещо, правено безброй пъти и никога не омръзнало.
— Много готини същества — каза с искрено възхищение. — Котките са символът на ада. И аз много ги обичам.
Вихрен мълчеше.
— Знаеш ли — продължи тя, облегната назад с онова удобно настаняване на нещо, решило да остане — винаги съм си мечтала да бъда дявол в такъв влак. И да пътувам с човек като теб.
Пауза.
— Исках да разбия ада. Да направя мега адския купон с име Туклопом. Да ги побъркам всички.
Вихрен продължи да мълчи. Тя не се притесни.
— Мечтая си да пия чай в рая — добави по-тихо, почти размечтано. — А знаеш ли какво научих, като ме пратиха тук? — Наведе се леко напред. — Другата ми мечта е да видя паднал ангел в моя влак. На живо да си играя само с него.
Започна да пука пръстите си бавно, един по един.
— А дочувам, че при теб паднали ангели се въртят доста редовно.
Бялата смърт не каза нищо. Само удари Вихрен леко с рамо.
— Надявам се да знае да играе белот — измърмори сухо.
Вихрен въздъхна с онова дълбоко, изтощено въздишане на човек, преброил абсурдите и спрял да се учудва.
— Аз не ви познавам — каза накрая. — И това е кошмар. Виждал съм много дяволи, ама този направо е от…
Не довърши.
Бялата смърт го погледна.
— Добре — каза спокойно. — Ще те въведа. Ще изживяваш неща от живота си. И като те убият, аз ще те връщам тук — временно, докато дойде редовната смърт да си свърши работата. Аз по принцип не работя по влаковете. Работя в планината. Но докато присъстваш там на голяма височина, ще съм и аз. Няма да те оставя.
Пауза.
— Играеш добре на карти.
Вихрен се намръщи.
— Не помня да сме играли карти.
Бялата смърт погледна нагоре. Беше напълно наясно, че паметта му е контролирана.
— Да — каза тихо. — Знам. Обстоятелствата.
През това време момичето с лилавата коса вече беше станало.
Приближи се до Вихрен с онова любопитно, леко хищно движение, изучаващо нов вид. Подуши го. После сложи двете си ръце на лицето му и го разгледа внимателно отблизо — бузите, челото, носа — с концентрацията на лекар, правещ оглед, и любопитството на дете, намерило нещо интересно.
— Ооо — прошепна с искрен интерес. — Истински човек. От плът и кръв.
Прокара пръст по челото му.
— Температура трийсет и шест и шест. Мъж. На трийсет и шест.
После, преди той да е успял да реагира на каквото и да е от гореизброеното, пъхна пръст в устата му. Извади го. Облиза го замислено.
— Мм. Да.
Кимна.
— Не си се обесил. И в планината не си умрял.
Отстъпи крачка назад с вид на замислена. Беше направила необходимите изводи.
— Ясно, ясно. Аз съм чела досието ти. Имам го.
Очите й светнаха.
— Ще те пратя на нещо брутално. Скучно ми е.
Погледна го директно.
— Приготви се, Вихрен. Приготви се човеко.
Той я гледаше с типичното за него изтощено, примирено изражение на човек, спрял да търси логика в този свят.
— Мога ли просто… да се събудя?
Тя се засмя тихо.
— Не.
Пауза.
— Не, не, не.
Щракна с пръсти.
И светът около него отново започна да се разпада.
✦ ✦ ✦
Вихрен продължаваше да върви, но мислите му не вървяха с него — те тичаха напред-назад, блъскаха се в стените на собствената му глава и не намираха изход.
Беше ядосан.
— Защо Захарина ми каза това? — повтаряше си наум, докато стъпваше по пътеката. — Нима не ме цени? Като приятел. Като колега. Казала, че не съм свестен. Как може да ми казва, че не съм свестен? Не я разбрах. Изобщо не я разбрах.
Думите й продължаваха да го мушкат отвътре с онова упорство, за което нямаш отговор и точно затова не можеш да го пуснеш.
Беше тръгнал от хижа Плевен към връх Ботев с ясен план — да го изкачи за един ден, след което да тръгне към морето. В село Резово го чакаше друга колежка, някой, с когото се надяваше нещата да са по-различни. По-прости. По-ясни.
По пътя се беше запознал с едно семейство — загубил бе час-два — но след това пое сам участъка, който подсичаше билото и водеше директно към заслон Ботев. Открит терен. Коварен. И точно там вятърът се усили рязко, със студено, безцеремонно усилване, при което планината просто решава да напомни кой е домакин.
Вихрен беше леко облечен. Усети студа да прониква, но не намали темпото.
— На цената на всичко — каза си тихо, почти заклинателно. — Аз няма да се върна.
Не беше от най-бързите — знаеше го — но даваше всичко, което имаше, и се движеше с онзи инат на някой, решил да докаже нещо на себе си, без да е съвсем сигурно какво точно.
Хора почти нямаше по маршрута.
Докато не ги видя.
Двойка вървеше пред него по тясната пътека, водена от кучета. Той ги настигна и почти автоматично реши да ги изпревари — бързащ, трябваше да върви, нямаше време. Мина покрай тях.
И тогава сърцето му за миг спря.
Те бяха незрящи.
Вихрен продължи да върви, но нещо в него тихо се пренареди. Всичко, което го беше тормозило — Захарина, думите й, жената в Резово, въпросите без отговор — изведнъж отстъпи назад с онова безшумно свиване на нещата, които осъзнаваш, че са малки, едва когато видиш нещо наистина голямо.
— Какви проблеми имам аз — помисли си. — Не мога да си намеря сериозна жена. Ей такива проблеми. А тези хора са незрящи и катерят планина. Наравно с мен. Дори по-добре от мен.
Измина двеста, може би триста метра. После нещо го дръпна и се обърна.
Мъглата беше започнала да се надига бавно около двамата, да ги обгръща, и в нея — в онова особено сиво, дифузна светлина на планинска мъгла — те изглеждаха различно. Сякаш имаха ореоли. Сякаш зад гърбовете им се очертаваха крила, леки и непълни, но присъстващи. Крачеха спокойно напред, направо към нещо светло, което той не можеше да види, но те явно знаеха накъде е.
— Какви хора — прошепна Вихрен.
Обърна се и тръгна отново.
Но тогава нещо го проряза отвътре — коремът му се сви рязко, вятърът удари с удвоена сила, сякаш виелица влезе право в очите му. И в следващия миг усети ръце. Топли. Женски. Хванаха го за брадичката и повдигнаха лицето му нагоре с онова леко, уверено движение, свикнало да взима вниманието, което иска. Лилави нокти проблеснаха пред очите му.
Тя се усмихваше с онова самодоволно, леко отегчено усмихване. Сякаш се беше наситила на света и търсеше повече.
— Това ми е толкова скучно — каза тихо.
После погледна назад.
— Погледни.
Той се обърна.
От земята излизаха ръце. Десетки. Хващаха всичко наоколо, дърпаха, обвиваха. Незрящите паднаха — ръцете ги бяха хванали и ги теглеха надолу, упорито и безмълвно. После се появиха създания — изкривени, уродливи, с тризъбци — и се нахвърлиха върху двамата. Пробождаха ги. Горяха ги. Огън избухна около тях с онзи тих, ефикасен начин, по който огънят прави работата си, когато никой не го спира.
— Ей то — каза тя спокойно. — Вече няма добро в историята ти.
Вихрен се вбеси.
Замахна към нея. Опита се да се затича към двамата незрящи. Но се подхлъзна — на мокрия камък, на леда, на земята, която изведнъж не беше там, където трябваше — и полетя към пропастта. Докато падаше, погледна назад и я видя да стои спокойно и да го гледа. Знаеше как свършва.
В последния момент ръцете му намериха скала.
Стисна.
Задържа се.
— Няма да ме победиш! — извика.
Тя вече беше над него. Наведе се бавно, хвана ръката му и започна да отлепя пръстите от скалата — един по един, методично, почти преподавателски. Искаше да е сигурна, че урокът е разбран.
— Аз съм тук — каза тихо. — за да разбера повече за теб. За характера ти.
Още един пръст.
— Да те тествам.
Още един.
— Да те мъча.
Остана последният.
Тя го погледна право в очите.
— И за да разбереш разликата между мен… и нея.
Пусна.
Вихрен падна в бездната с вик, идващ от място по-дълбоко от гърлото. Не от страх. От ярост — безсилната ярост на човек, който знае, че е прав, и не може да направи нищо с това знание.
— Събуди се! Събуди се!
И се събуди.
Отново в купето.
✦ ✦ ✦
Вихрен се върна в купето и го посрещна същата картина — котките навсякъде, мяукащи, мъркащи, катерещи се по седалките и облегалките с онова пълно безразличие към всичко останало. Дяволката седеше сред тях, галейки една по гърба с лилав нокът. Бялата смърт беше до него, неподвижна, а студът около нея тихо се прокрадваше във въздуха.
Той едва беше седнал, когато тя заговори.
— Знаеш ли — каза тя, без да вдига поглед от котката — не всички пътувания водят до Ада. Някои могат да те превърнат в котка. Тоест… може и да не стигнеш до Ада.
Направи пауза, сякаш обмисляше нещо наистина важно.
— Абе, тоя белия до тебе ме дразни — добави небрежно, кимвайки към Бялата смърт. — Не може ли да се превърне в котка. Или в куче.
Наклони глава.
— Може и в жена.
Усмивката й се разшири.
— Все пак една жена с двама мъже в един вагон е малко притеснително. Срам ме е.
Вихрен не отговори. Стана мълчаливо и излезе в коридора.
Навсякъде котки. По пода, по прозорците, по тавана дори — движещи се свободно, без да му обръщат внимание, сякаш той беше просто още един обект в пространството, нито по-интересен, нито по-малко интересен от релсите под тях.
Той тръгна напред. Търсеше изход — прозорците не се отваряха, люковете също. Влакът се движеше бързо, усещаше го по вибрациите, по звука на релсите, станал вече постоянен фон, от онзи вид, който спираш да чуваш точно когато започне да ти тежи.
После я видя.
Екатерина седеше в ъгъла на един от вагоните, напълно спокойна, с чаша чай в ръцете, от която се вдигаше тънка струйка пара. Изглеждаше като човек, прекарващ приятен следобед, а не кондуктор на влак, пътуващ към Ада, обграден от стотици котки и двама души с различна степен на смъртност.
Тя го погледна и се усмихна.
— Всичко е под контрол — каза тихо. — Спокойно. Сега имам една книжка да довърша и след това ще ти отделя внимание, ще си поговорим.
Вихрен стисна зъби.
— Какъв гаден сън — каза на глас. — Как е възможно? Защо точно аз?
От купето зад него се подаде глава.
Дяволката се беше облегнала на рамката на вратата с онзи познат, самодоволен поглед. Явно намираше ситуацията за наистина забавна.
— Само да ти кажа — започна тя. — Време е за втори час. Много ми е любопитно как ще се справиш.
Вихрен я изгледа с откровена досада.
— Какъв втори час? Аз не мога да се събудя.
Тя се усмихна.
— Няма да се събудиш… докато не задълбаеш.
И щракна с пръсти.
Светът около него отново започна да се разпада.
✦ ✦ ✦
Вихрен шофираше своя Mercedes ML — дизел, 2002 година, машина, която харчеше повече гориво, отколкото трябва, и създаваше проблеми по-често, отколкото му се искаше, но въпреки всичко никога не го беше изоставяла на пътя. В това имаше доверието, което изграждаш към нещата, които са те разочаровали достатъчно пъти, за да знаеш точно какво да очакваш от тях.
Вече се стъмваше. Пътят пред него се губеше в тъмнината, фаровете на ML-а осветяваха само кратки участъци от асфалта, които веднага след това потъваха обратно в нищото. Беше карал почти двеста километра от Априлци към Стара Загора — само по табели, без GPS, без телефон — от инерция и от упоритост — понякога само това те кара да продължаваш.
Телефонът му беше угаснал.
Батерията беше изтощена.
Той стисна зъби и тихо изруга. След всичко, което беше преживял за този ден — думите на Захарина, изкачването, незрящите на Мальовица — единственото, което искаше, беше да стигне до морето. До Резово. До Мони.
Бяха се разбрали да се видят — може би дискотека, може би просто разговор край морето. Мони беше негова слабост, от онези тихи, упорити мисли, които не изчезват дори когато се опитваш да ги пренебрегнеш. Харесваше я. Беше му казвала „приятел“ с тон, при който думата значи нещо, но не това, което искаш.
А сега не можеше дори да й се обади.
Беше чувал от планинари, че на някои бензиностанции продават зарядни, включвани в запалката на колата. Нещо малко, евтино, но точно достатъчно. Проблемът беше, че почти двеста километра по пътя от Априлци не беше намерил нито една такава станция, която да продаваше подобно нещо.
Докато не видя светлината.
Малка бензиностанция, самотна в тъмнината край пътя. Влезе, плати, намери зарядното, използва тоалетната. Касиерката отговаряше вяло, с онзи безличен тон на присъствала там твърде дълго, за да се интересува от когото и да е.
Всичко изглеждаше напълно нормално.
Докато не чу звука.
Лек, почти неуловим — нещо между свистене и далечно мяукане. После, ясно и отчетливо — щракване с пръсти.
Вихрен се обърна.
Касиерката стоеше зад гишето.
Само че главата й я нямаше.
Тялото беше там — ръцете, дрехите, позата на човек, който чака следващия клиент — но над него зееше празнота, осветена от лампата, която в същия момент започна да примигва. Светлина, тъмнина, светлина, тъмнина — равномерно и зловещо, докато мозъкът ти откаже да реши дали вижда истина или не. Като компютърна игра с лоши настройки.
Вихрен стоеше с кабела в ръка.
— Това не е истина — прошепна. — Това не е реалност.
Обърна се и излезе.
Качи се в ML-а и завъртя ключа.
Нищо.
Двигателят не реагираше. Опита пак. Пак нищо. Стисна волана и затвори очи — трябва да се събудя, трябва да се събудя — после завъртя трети път.
Двигателят запали с дълбокия дизелов звук, който в нормален ден би го дразнил. Сега звучеше почти успокояващо.
Потегли. Включи телефона да се зарежда.
И тогава котките се появиха.
Първо една — върху капака, появила се от нищото. После още. После десетки — шарени, различни, малки и огромни, хвърлящи се върху предното стъкло, под гумите, по страните на колата. Някои ръмжаха, други драскаха стъклото с нокти, оставяйки следи, изчезващи веднага след това. ML-ът се разклати леко от тежестта им.
Вихрен натисна спирачките рязко.
Изскочи навън, започна да ги гони, да маха с ръце. После спря.
Огледа се.
Нямаше нито една.
Нито под колата, нито около нея. Нито звук, нито движение, нито следа от нокти по стъклото. Абсолютна тишина, сякаш нищо не се беше случило.
Той се върна в колата бавно и продължи да шофира с усещането, че губи опора бавно и необратимо.
След няколко километра я видя.
Жена, стояща до пътя.
Дълга кестенява коса, слабо телосложение, начинът, по който стоеше, не беше съвсем нормален. Но това, което го спря наистина, бяха очите й — огромни, прекалено съвършени, сякаш не бяха израснали там, а бяха нарисувани отвън, залепени като пластир върху лицето й.
Тя го погледна.
— Тръгнал си към Мони — каза тихо, с глас, който не звучеше като идващ от устата й. — Разказвал си ми за нея.
Вихрен не намали.
— Познаваш ли я?
— Още не — отвърна тя. — Но утре ще разказваш на хората, че съм Мони. Мони две.
— Ти ще ставаш Мони две?
— Аз те искам само за приятел — каза тя.
Нещо в гърдите му се обърна. Разпознаване без предмет — като име на върха на езика, което не идва.
Той стисна волана по-силно и продължи да кара.
— Аз не те познавам — каза накрая.
И точно тогава светът се изкриви.
Зад нея се появиха ръце — невидими до преди секунда — и стиснаха гърлото ѝ. Тя започна да се дави, да маха с ръце, да се бори за въздух с отчаяните, безмълвни движения на човек, който изчерпва последното, което има.
Вихрен натисна спирачките. Обърна се.
Нямаше никой.
Острие премина през тялото ѝ откъм задната седалка. Тя замръзна. Отпусна се. Кръвта започна да се стича бавно, тъмна и реална. Вихрен я гледаше и чакаше да усети нещо.
Не усети.
Само тихо дърпане някъде отзад — като джоб, от който е паднало нещо, а ти не знаеш какво.
Той посегна към телефона — спешен номер. Заето. Пак заето. Заето без край.
И тогава се появи лилавото момиче с белите кичури.
Отвори вратата на ML-а спокойно, сякаш беше напълно нормална ситуация. Хвана мъртвото тяло за главата. Наклони я леко, огледа я внимателно хладно и любопитно, както се изучава нов вид.
— Дори и мъртва е красива — каза тихо.
После погледна към Вихрен, все едно едва сега си спомни, че е там.
— Тя нямаше да ти каже нищо друго — каза. — Но ти щеше да чакаш.
После се засмя и вдигна поглед към луната, сякаш тя беше единственият достоен свидетел.
Вихрен стоеше неподвижен.
— Как е възможно — прошепна. — Аз просто пътувам към морето.
В същия момент телефонът му звънна.
Екранът светна.
Мони.
— Ало? — чу гласа й. — Да знаеш, няма свободни квартири наоколо. Ще спиш в моята къща за гости.
Той отвори уста.
Чу се щракване с пръсти.
И отново беше в купето.
Вихрен се освести в купето.
Първото нещо, което видя, беше дяволката — или по-точно, това, което се виждаше от нея. Котките бяха се накачили върху нея в жива, мяукаща купчина, покривайки я почти изцяло. Само ръцете й се подаваха от козината от време на време, и едното й лилаво oкo, проблясващо между телата с онзи познат, самодоволен интерес, сякаш намираше ситуацията напълно приемлива.
До него седеше Бялата смърт.
Неподвижна. Студена. В погледа й имаше нещо, което приличаше на досада — не към него конкретно, а към самата ситуация, с онзи вид на нещо, преживявало това твърде много пъти.
Вихрен я погледна.
— Ти можеш ли да замразяваш дяволи в планината?
Тя не реагира веднага. После леко наклони глава.
— По принцип мога — отвърна спокойно. — Технически е възможно. Но те се измъкват. Не остават там завинаги. Не като хората — не като душите им.
В същия момент лампите в купето присветнаха. Почукване на вратата.
Екатерина влезе с поднос и чай, с онова спокойно, делово движение на нещо, правещо обиколката си.
— Желаете ли чай? — попита с мек тон, поглеждайки ги един по един. — Влакът ще преминава през вулканичната планина. Една от деветте вулканични планини по пътя към Ада.
Остави подноса на масичката.
— Там може да се очакват малко сътресения — продължи. — Линията е много стара и ще се движим внимателно, за да не дерайлираме. Но може да очаквате всичко. Включително спиране за почивка.
Усмихна се леко и излезе.
От купчината котки се показа ръка.
— А, интересно! — каза дяволката с живо любопитство, започвайки да се измъква изпод телата. — Скоро не съм минавала през вулканична планина. Обикновено моите влакове не минават оттам.
С едно плавно, котешко движение достигна до прозореца, отвори го без усилие — сякаш заключването не съществуваше — и изпълзя навън на четири крака, покатерила се по рамката с онова естествено, безусилно движение на нещо, за което границата между вътре и вън е просто предложение. Изправи се на покрива и впери поглед в далечината.
Навън планината се виждаше черна и димяща. Единият от върховете току-що беше изригнал — лавата се стичаше бавно по склоновете, осветявайки всичко в оранжево-червена светлина, тихо и неотвратимо.
— Интересно — прошепна тя. — Много интересно.
Влакът беше забавил.
Вихрен го усети по вибрациите, по промяната в ритъма на релсите. Не много — но достатъчно. Погледна прозореца. Погледна вратата. Нещо в него се пренареди бързо и тихо, без да пита за разрешение.
Това беше шанс.
Изправи се рязко, засили се и скочи — с ръцете напред, в тъмнината, извън вагона, към планината, към нещо различно от всичко това.
Бялата смърт протегна ръка.
После спря.
Не го хвана. Само го проследи с поглед с онова изражение на нещо, знаещо резултата, но решило да не се намесва този път.
Дяволката се обърна от покрива и погледна надолу към падащата фигура.
Усмихна се.
— Знаех си — каза тихо.
И щракна с пръсти.
Светът се разпадна.
✦ ✦ ✦
И ето че той се озова в Резово.
Най-южното село по източното Черноморие, притиснато на метри от границата с Турция — място, което винаги му беше изглеждало като край на нещо. На суша, на мисъл, на обичайния ред на нещата. Морето беше близо, въздухът тежък и солен, нощта вече се беше спуснала тихо и тъмно.
Бяха стая до стая, той и Мони.
Тя го настани, огледа го за миг с онзи леко закачлив поглед, при който никога не беше сигурен дали го оценява, или просто се забавлява, и каза:
— Ще ти избера облекло за дискотеката.
Отвори гардероба, разгледа, подбра — с вниманието на човек, за когото естетиката е въпрос на принцип. После се оттегли в своята стая.
Когато се върна, беше се преоблякла.
Дълга кестенява коса, оформена небрежно, но съвсем умишлено. Изкусителна рокля, прилепнала по добре сложената ѝ фигура. Грим — не натрапчив, точно толкова, колкото трябва. Кафявите ѝ очи с онези странни сини точки в тях — пъстри, почти нереални — проблясваха в светлината. Облегна се на рамката на вратата и се усмихна.
— Е? Какво ще кажеш?
Вихрен я погледна.
— Хубава си — каза просто.
И беше искрен.
Тръгнаха.
Mercedes ML от 2002 година ги чакаше отвън. Вихрен извади ключовете с жест, който иска да изглежда небрежен и не успява.
— Искаш ли да караш?
Мони го погледна с лека усмивка.
— Искам. Аз искам много неща.
Той ѝ подаде ключовете. Може би искаше да ѝ угоди. Може би просто да я зарадва. Може би и двете.
Потеглиха по крайбрежния път на юг. Дестинацията беше Созопол — дискотека „Елвис“, където Иван, най-добрият му приятел, ги чакаше със запазено място. Пътят беше дълъг, нощен, с тъмни участъци между малките крайморски села, където единствената светлина идваше от фаровете на ML-а и от бледото лъскане на морето встрани.
Мони шофираше спокойно. Говореха. Вихрен гледаше как профилът ѝ се очертава в светлината на таблото и мислеше неща, които нямаше нужда да казва на глас.
Пътуваха вече почти час.
И тогава нещо започна да се променя.
Въздухът се сгъсти — не студено, а лепкаво, като мъгла, слязла от погрешната посока. Нощта около тях стана по-плътна. Нямаше насрещни коли. Нямаше светлини.
После се появиха прилепите.
Десетки. Започнаха да се блъскат в стъклото, да пърхат с крила около колата, да се разбиват с глухи, неравномерни удари. Вихрен се напрегна и погледна към Мони.
Тя се усмихваше.
Но очите ѝ не бяха същите.
Бяха побледнели — онези кафяви, пъстри очи с малките сини точки бяха станали пастелни, почти прозрачни, сякаш беше изтекло всичко, което ги правеше живи.
Сърцето му се сви.
— Трябва да се събудя — прошепна. — Това не е истинско.
Скоростта се усилваше сама.
Мони държеше волана, но ръцете ѝ бяха там само физически — движението не идваше от тях. Колата ускоряваше безстрастно и механично. Никой не ѝ беше наредил, и никой не можеше да я спре.
Вихрен посегна, опита се да коригира, да задържи ML-а в платното.
И тогава я видя.
На пътя.
Момичето с лилавата коса стоеше с разперени ръце, неподвижно. Чакаше точно това. Инстинктът надделя над всичко останало — Вихрен дръпна волана рязко.
Колата излезе от пътя и се заби в дърво.
Ударът беше тежък и мълчалив едновременно — онзи вид удар, при който звукът идва след усещането, а след него — само дим, прах и тишина.
Момичето с лилавата коса се приближи бавно към смачкания ML. Вихрен и Мони бяха ранени, едва живи, неподвижни в купето. Тя ги огледа спокойно, пое дълбоко въздух, театрално. Ситуацията беше точно толкова предсказуема, колкото очакваше.
— Каква голяма грешка — каза тихо.
Погледна Вихрен.
— Защо винаги чувствителното в теб побеждава? Не е правилно. Нали сме вече на друг етап?
Светът се разпадна.
✦ ✦ ✦
Той се озова в купето.
Седеше. Дишаше тежко. И този път беше ядосан — не с онова тихо, вътрешно ядосване, а с гласно, видимо, изречено:
— Защо?!
Дяволката го погледна спокойно, с онази самодоволна усмивка, която вече познаваше прекалено добре.
— Ами… исках да те изнервя — каза. — Все пак тя ти е слабост. Ти нещата ги преживяваш, но трябва да правиш правилните избори.
— Какво е правилен избор според теб? — гласът му се повиши. — Да ударя човек?
— Слушай — каза тя — аз не съм човек.
— Но аз не знам това! В този момент не помня!
Тя леко наклони глава.
— А откъде знаеш, че не помниш?
Той замълча.
— Не знам — каза накрая. — Предположих.
Тя се усмихна широко.
— Добре. Виж — вдигна ръка. — Едно.
Пауза.
— Две.
Щракна с пръсти.
— Щрак.
✦ ✦ ✦
Влязоха в дискотеката.
Музиката ги удари веднага — тежка, ритмична, пулсираща, със звука на добра система в малко пространство, при който не просто чуваш, а усещаш. Светлините се въртяха и прорязваха тъмнината, и за момент всичко изглеждаше нормално. Дори приятно.
Иван вече ги чакаше. Посрещна ги с усмивката на човек, доволен, че е запазил добро място, приближи се и подаде ръка към Мони.
— Аз съм Иван.
Мони замръзна.
Погледът ѝ се промени мигновено — не постепенно, а рязко, като нещо счупено. Дишането ѝ се ускори, ръцете ѝ започнаха леко да треперят, а лицето ѝ се изкриви от нещо, което не беше просто изненада или неудобство. Беше ужас. Дълбокият, стар ужас от нещо, преживяно веднъж и оставило белег, което изведнъж стои пред теб отново, само с различно лице.
Вихрен не разбираше.
Не знаеше, че за нея Иван не е просто име — беше раздяла, беше болка, беше последното нещо, което искаше да чуе тази нощ на това място. Той опита — питие, разговор, внимание — но в следващия час тя почти не реагираше, стоеше там с тялото си, но сякаш вече не беше там.
После покрай тях мина момиче с балони.
Вихрен я спря и тя се обърна.
Лилава коса с бели кичури в краищата. Същата. Той я позна и не я позна едновременно — нещо в него трепна, но не можеше да го сглоби в ясна мисъл.
— Заповядай — каза тя с лека, иронична усмивка и му подаде два балона с райски газ. После продължи, без да бърза.
Той я изгледа.
— Странно — промълви. — Но на морето всякакви ги има.
Вдишаха по един балон. После още по един. Музиката започна да звучи по-близо, по-дълбоко, меко изкривена — краката се движат, преди умът да е решил. Танцуваха. Малките часове преминаваха плавно и безшумно, както минава времето, когато е хубаво.
Изгревът наближаваше.
И точно тогава се чу смях.
После мяукане.
Не едно, не две — стотици, наслагващи се едно върху друго в един плътен, нечовешки тон. Сякаш всички котки на света бяха влезли в тази стая едновременно.
Времето спря.
Буквално — хората около тях застинаха в движение, ръцете им замръзнаха по средата на жест, краката им спряха на ръба на стъпка. После главите им започнаха да падат — бавно, без кръв, без звук, просто се отделяха и падаха, а телата оставаха изправени и продължаваха да се движат, да танцуват, да съществуват, сякаш нищо не се беше случило.
Иван стоеше срещу тях и държеше своята глава под кръста. Усмихваше се с нея.
Вихрен се разпадаше отвътре.
— Това не е реалност — прошепна.
Погледна към Мони.
Тя беше там — в черна рокля, от онзи вид, който поглъща светлината около себе си, който те кара да мислиш за дискотеките на седемдесетте, за нещо извън времето. Очите ѝ бяха пастелни, празни. Тя гледаше нагоре — към звездите, видими само за нея — и се усмихваше далечно и отсъстващо. Вече не беше тук.
После тръгна.
Краката ѝ започнаха да изчезват с всяка стъпка — не рязко, а постепенно, от глезените нагоре, сякаш морето я поглъщаше отдолу нагоре, преди дори да е стигнала до него. Тя вървеше към плажа.
Вихрен я последва.
— Спри! — извика. — Не влизай в морето!
Тя се засмя — леко, спокойно, като човек, който знае нещо, което ти не знаеш.
— Знаеш ли — каза, без да се обърне — ние с теб дори приятели няма да бъдем.
В същия момент нещо го дръпна за рамото.
Обърна се.
Момичето с лилавата коса стоеше зад него. Очите ѝ бяха пастелни като на Мони, но усмивката беше различна — по-жива, по-закачлива, с нещо в нея, което не беше студено.
— Аз поне искам да ти бъда приятел — каза тя и се засмя. — Ние сме различни видове използвачи.
Нещо в главата му се пръсна.
Не от болка — от образи. Спомени, изплуващи не от миналото, а отнякъде отпред, като нещо, което още не се е случило, но вече съществува. Нощ. Лица. Фрагменти от моменти без контекст.
Той падна на колене.
— Трябва да се събудя — прошепна.
Ръката му намери нож. Не знаеше откъде. Но беше там, студен и реален. Вдигна го, насочи го към гърлото си, отчаяно и изтощено, стигнал до края на логиката си и търсещ изход навсякъде.
Замахна.
И в същия миг зад него се появи фигура.
Висока, със златни одежди, сияещи със собствена светлина, сякаш не отразяваха нищо, а излъчваха отвътре. На гърба — крила, разгънати широко. По наметалото — сребърни кръстове. Лицето — спокойно, със спокойствието на нещо, носило твърде много, за да бъде разтревожено от едно движение с нож.
С едно движение той пресече замаха — не грубо, а точно, с минималното усилие на някой, който знае колко е нужно.
— Не още — каза тихо.
