Денометър 4 — Зимна Мальовица
I. Колата и зимната пътека
Ето че Пепси най-накрая си беше купил нов автомобил — не какъв да е, а от онези с изкуствен интелект, за които беше чел три ревюта и половин форум. Официалната причина беше „безопасност“. Неофициалната — че Бочо вече можеше лично да шофира и да спести на света едно от най-опасните занимания на Пепси.
— Статистика — обяви Бочо още при първото потегляне. — Вероятността да пристигнем живи се увеличи с 63%.
— Само толкова ли?
— Преди беше 18%.
Пътуването започна гладко — колата вземаше завоите сама, плавно и възпитано, а Пепси се беше отпуснал на седалката като човек, който най-после е делегирал нещо в живота си.
Но всичко това приключи в момента, в който взеха Мария.
Тя огледа таблото с всичките му екрани и светещи икони така, както планинар оглежда пластмасова палатка от лъскав каталог. После погледна волана. После Бочо.
— Изключи го.
— Моля? — примигнаха едновременно Пепси и Бочо.
— Аз ще карам. Обичам по-старото поколение коли — тия, дето ги караш ти, а не те карат теб.
— Това превозно средство използва невронни мрежи,, шестнайсет камери и…
— Аз използвам ръце.
Пауза.
— Достатъчни са ми.
Пепси сви рамене и ѝ отстъпи мястото.
— Добре…
Бочо въздъхна механично.
— Отбелязвам доброволен отказ от технологичния прогрес.
Мария вече наместваше седалката и хващаше волана с две ръце — уверено, по домакински, като нещо, което ѝ принадлежи по право.
Още на първия завой стана ясно, че тя не просто кара. Тя атакуваше асфалта. Колата влизаше в завоите ниско и ръбато, сякаш пътят към Мальовица беше етап от световното по рали, а раниците в багажника се мятаха наляво-надясно като недоволни пътници.
Пепси стискаше дръжката над вратата и пребледня.
След втория завой позеленя.
След третия вече сериозно обмисляше дали да не слезе и да стигне до ЦПШ „Мальовица“ пеша.
Бочо спокойно наблюдаваше показателите.
— Пулсът ти се повиши с 47%.
— Имам чувството, че ще умра…
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да.
Пауза.
— Но колата вероятно ще поиска почивка след това шофиране.
Когато най-накрая пристигнаха на ЦПШ „Мальовица“, Пепси излезе бавно, целият зелен, и за момент изглеждаше готов да целуне снега от благодарност.
— Никога повече…
Бочо го сканира с тънка зелена линия.
— Добра новина.
— Каква?
— Все още си в състояние да се оплакваш.
Мария се засмя. Без да каже нищо повече, сложи ските, нагърби раницата и посочи зимната пътека.
— Натам.
Тримата тръгнаха.
Не бяха вървели дълго, когато Мария се обърна и им направи мили очи — от онези, с които се съобщават вече взети решения.
— Слушайте какво. Аз съм доста по-бърза от вас. Ще се качвам със ските, а вие си вървете спокойно и внимателно. Ще се чакаме на хижата.
Пепси кимна.
— Добре.
Бочо направи кратка пауза.
— Анализ. Средната скорост на Мария е приблизително три пъти по-висока от вашата. При настоящото темпо тя ще стигне до хижата… — той погледна часовника — …преди ти да измислиш следващата си поредица.
Пепси се усмихна.
— Това никога няма да стане.
И речено-сторено — Мария се плъзна напред и започна да се смалява по белия склон, а двамата поеха след следите ѝ. Така започна катеренето към зимна Мальовица.
Вървяха в тишина около трийсет секунди.
После:
— Бочо…
— Да?
— Имам една нова идея…
Бочо въздъхна.
— Започва се.
II. Агент Черно в пряспата
Пепси тъкмо беше затънал до кръста в една пряспа насред заобиколната пътека. Снегът го беше приел радушно — и отказваше да го пусне.
Опита се да извади единия си крак.
После другия.
Не успя.
Погледна Бочо, който висеше на удобна височина във въздуха, необременен от гравитация и последствия.
— Добре… ще си говорим така.
Бочо го сканира с тънка зелена линия.
— Дълбочина на затъване — 84 сантиметра.
Пауза.
— Достойнство — не се засича.
Пепси го изгледа накриво.
— Млъквай. Имам важна идея.
— Това изречение е причина за 74% от всичките ти незавършени проекти.
Пепси въобще не му обърна внимание. Очите му вече светеха с онзи опасен блясък, който Бочо отдавна беше класифицирал като „предвестник на нова папка“.
— Значи, Бочо… време е да представя на широката публика един герой, който съм мислил с години.
Драматична пауза, доколкото човек, заровен до кръста в сняг, може да си позволи драматична пауза.
— Агент Черно.
Бочо въздъхна механично.
— Отново ли?
— Да! Винаги е с официален костюм и шапка. Понякога костюмът е наполовина черен, наполовина бял. Друг път е тъмносив. Косата му е дълга, черна и чуплива. Носи червена лента на едната ръка — препратка към тоталитарната естетика. Терорист е. Един от ключовите агенти в „Кървави къдрици“!
Бочо помълча няколко секунди — точно толкова, колкото да стане ясно, че обработва нещо, което не му харесва.
— Интересен факт.
— Какъв?
— От всички твои нови поредици именно „Кървави къдрици“ има най-харесваното начало сред читателите на блога.
Пепси се усмихна самодоволно, доколкото позволяваше пряспата.
— Видя ли?
— Видях.
Пауза.
— Видях и че след това почти не си писал по нея.
Пепси се прокашля.
— Това са подробности.
— Не. Това е статистика.
Бочо се завъртя бавно във въздуха и започна да изброява, макар да нямаше пръсти:
— „Империята“ — недовършена. „Телефон на бъдещето“ — недовършена. „Сговорна дружина“ — недовършена. „Кървави къдрици“ — обещаващо начало… и тишина.
Пауза.
— Ако продължаваш така, силно препоръчвам да се пренасочиш към космическо биоземеделие. По-малко герои. Повече домати. И доматите поне узряват до края.
Пепси се възмути и от възмущение потъна с още два сантиметра.
— Агент Черно ще дебютира съвсем скоро!
Бочо наклони леко сферичното си тяло.
— „Съвсем скоро“…
Пауза.
— Това в твоите мерни единици ли е?
— Разбира се!
— Тогава уточнявам въпроса. Ще дебютира ли в това хилядолетие?
Пепси отвори уста да отговори.
— И още нещо — продължи Бочо, без да му даде шанс. — Кога смяташ да довършиш трета част на шеста глава на „Вагон 8906D“?
Настъпи тишина.
Чуваше се само вятърът и тихото скърцане на сняг под човек, който се преструва, че не е чул въпроса.
Пепси продължи героично да се бори с пряспата.
Темата за Агент Черно някак неусетно приключи.
III. Вторият опит
Пепси тъкмо се беше измъкнал от снега и беше извървял тържествено още стотина метра, когато пътеката отново си го поиска. Този път затъна артистично — с главата напред, претърколи се и се заби в една прясна пряспа, оставяйки на повърхността главно краката си.
Отнякъде по склона се зададе жена със ски. Спря, повдигна щеката и помаха.
— Добре ли сте?
— Да — отвърна Бочо вместо всички. — Колегата провежда полеви изпитания. Подготвя се за кариера в космическото биоземеделие — ще произвежда биохрани за следващото поколение космонавти. В момента изследва почвата.
Жената кимна учтиво, както се кима на луди, и продължи по склона.
Пепси се откопа с достойнството, което му беше останало — тоест без никакво. Изтупа снега и погледна Бочо така, сякаш той лично беше виновен за гравитацията.
— Агент Черно ще се бие срещу Агент 1! Това ще бъде основната линия в „Кървави къдрици“.
Задиша тежко, но продължи — вече не спираше:
— Агент Черно е с крайно десни идеологии. Нает е лично от НАТО и от предателите. А срещу тях застават Исперих и Агент 1. България е на кръстопът — неутрална или прозападна. Прозападната иска да наложи нов световен ред и да победи Русия. Единият защитава стария ред, другият се опитва да го разруши. През цялата книга ще се преследват като сенки!
Бочо се завъртя бавно.
— Отбелязвам, че геополитическата ти карта звучи като коментарна секция под новина в 2 през нощта.
Пауза.
— Но признавам едно.
— Какво?
— Двама агенти, които се преследват през цялата книга и се сблъскват няколко пъти, без нито един от тях да умре в първата глава… Това е конфликт. За теб — направо еволюция.
Пепси се ухили и очите му светнаха с познатия опасен блясък.
— Представи си международно летище. Хиляди хора. Десетки агенти, разпръснати сред пътниците, никой не знае кой на коя страна е. И тогава…
Той разпери ръце, доколкото раницата позволяваше.
— Агент Черно влиза през главния вход. Спокоен. Все едно закъснява за полет. Вади двата си лазерни пистолета… и за секунди терминалът се превръща в пълен хаос. Но той не стреля безразборно — знае точно кои са агентите. Все едно предварително е прочел досиетата им. Агент 1 разбира, че вече няма как да остане незабелязан. Двамата се засичат с поглед…
Пауза за ефект.
— …и започва преследването.
Бочо го изгледа.
— Признавам. Сцената звучи кинематографично.
Пепси се усмихна победоносно.
— Знаех си.
Бочо направи кратка пауза.
— Остава само една малка подробност.
— Каква?
— Да я напишеш.
Пауза.
— Защото засега съществува единствено между ушите ти. А там, по статистика, вече е доста пренаселено.
Пепси въздъхна.
— Вечно ми разваляш ентусиазма.
— Не. Аз само ти напомням разликата между идея и завършена книга.
Пауза.
— Разликата, между другото, се измерва в домати.
IV. Мъглата и мечката
Пепси и Бочо вече се намираха над хижа „Мальовица“ — някъде около втората тераса. Колкото по-нагоре се качваха, толкова по-зле ставаше времето. Вятърът режеше лицата, снегът беше тежък и нестабилен — от онзи сняг, който дори не е добър за стандартите за сняг — а след няколко минути цялата планина потъна в гъста мъгла.
Пепси се огледа и не видя нищо, което да си струва оглеждането.
— Нищо не виждам.
Бочо сканира района с тънка зелена линия, която мъглата погълна почти веднага.
— Видимост — около двайсет метра. Вероятност да стигнем върха днес — 4%.
Пауза.
— Вероятност ти да измислиш нов роман преди това — 97%.
Пепси въздъхна.
— Добре… Няма да е днес.
Двамата тъкмо се канеха да поемат обратно, когато от мъглата се чу познато свистене. След секунди покрай тях профуча Мария. Спря с лекота, вдигна ски очилата върху челото си и се усмихна по онзи типичен неин начин — усмивката на човек, за когото планината е двор.
Погледна полузамръзналия Пепси. После мрънкащия Бочо.
— Хайде, момчета. Студено е, късно е. Да слизаме и да хапнем нещо.
Пепси не беше особено въодушевен — искаше му се да стигне върха. Но компанията на Мария винаги накланяше везните.
— Добре… Да слизаме.
Бочо направи кратка пауза.
— Анализ. Върхът може да почака. Гладът — не.
Мария само се засмя, направи няколко елегантни движения със ските и след миг вече се носеше надолу по склона, смалявайки се в мъглата.
Пепси я изпрати с поглед.
— Ех… Защо и аз не мога така?
— Защото всяка зима си купуваш нови котки, вместо да се научиш да караш ски.
— Дребна подробност.
Около десет минути по-късно Пепси отново се подхлъзна.
— Не пак…
Не успя да довърши изречението. Краката му излетяха напред, тялото направи нещо средно между салто и отчаян опит за оцеляване, и след миг той изчезна в клека.
Чу се шум.
После още един.
И накрая:
— Ауу!
Бочо надникна надолу.
— Поздравления. За трети път днес откриваш нов маршрут.
Пепси се надигна бавно. Намираше се в естествена снежна кухина под клека — почти малка пещера, тиха и странно уютна. Тъкмо започваше да се изтупва…
…когато срещу себе си видя огромна кафява мечка.
Настъпи тишина.
Мечката го гледаше.
Пепси гледаше мечката.
Бочо наруши мълчанието пръв.
— Спокойно. Според статистиката това е първият читател, който ще чуе идеята за Агент Черно.
Пепси преглътна. Бавно, много бавно бръкна в джоба си, извади шоколад и го подаде напред с трепереща ръка.
— И-и-искаш ли…?
Мечката наклони глава.
Бочо въздъхна механично.
— Ако започне да ти дава литературна критика…
Пауза.
— …обещавам да я запиша.
Мечката спокойно подуши шоколада. После го лапна, седна и започна съвсем доволно да си го похапва — кротко, домашно, като пенсионер на пейка.
Пепси и Бочо не помръдваха.
— Планът май проработи… — прошепна Пепси.
— Засега. Статистиката е на наша страна.
Пауза.
— Но ако се обърка… съм чувал, че кафявите мечки проявяват интерес не само към шоколада, но и към космическата биохрана. Ще можеш да ѝ представиш бъдещия си бизнес. На място. С дегустация.
Пепси само въздъхна.
Лека-полека двамата започнаха да отстъпват назад. Стъпка. Още една. Без резки движения.
Точно тогава отнякъде над тях се чу глас:
— Пепсииии! Бочоооо! Къде сте? Добре ли сте?
Мария ги търсеше.
Пепси се огледа около снежната дупка — и изведнъж очите му светнаха. Мечка на три метра, приятелка някъде над ръба, а той вече беше в друг свят.
— Бочо… Ситуацията е абсолютно същата като в първа серия на „Кървави къдрици“! Исперих е заобиколен от хора, които мисли за приятели… после разбира, че може би са врагове… целият му свят се обръща с главата надолу и трябва да се бори със собствените си приятели, и…
Той обясняваше разпалено, на глас, с жестове. Мечката беше спряла да дъвче и го гледаше с големи очи — първият читател в историята, взет за заложник на литературна премиера.
Бочо видимо се притесни, доколкото една метална сфера може видимо да се притесни.
— Пепси.
— Какво?
— Предлагам литературния анализ да го оставим за момент, в който не се намираме на три метра от мечка.
Пепси кимна.
— Добра забележка.
Бочо вече беше направил нов анализ.
— Последни данни. Вероятността кафява мечка да нападне човек в подобна ситуация е ниска.
Пауза.
— Вероятността да не довършиш „Кървави къдрици“ остава критично висока.
Пепси се намръщи.
— Пак започна. Работя по нея.
— От години.
— Именно!
Настъпи тишина.
Мечката довърши шоколада. Прозя се. Сви се на кълбо и след няколко секунди… заспа.
Пепси мигаше невярващо.
— Заспа ли?
Бочо се завъртя бавно във въздуха.
— Да.
Пауза.
— Дори мечката заспа от обясненията за „Кървави къдрици“. Според мен трябва да добавиш повече динамика.
Пепси само поклати глава.
— Нямаш чувство за изкуство.
— Имам.
Пауза.
— Но и мечката има право на мнение. А тя гласува със съня си.
Пепси внимателно започна да се измъква от снежната дупка. Без резки движения, със смирението на човек, който току-що е приспал див звяр със сюжета си.
След няколко секунди над ръба се появи ръката на Мария.
— Хайде. Дай ръка.
Той я хвана и тя го издърпа с едно движение.
— Пак ли намери най-интересния маршрут?
— Не беше нарочно.
— Така казваш всеки път.
Малко по-надолу срещнаха същата жена със ските, която по-рано ги беше попитала дали са добре. Този път вече нямаше повод за тревога. Заприказваха се, посмяха се на случката — версията на Пепси растеше с всяко разказване, а мечката в нея вече беше „огромна, поне триметрова“ — и тримата поеха заедно към ЦПШ „Мальовица“.
Докато слизаха, Пепси вече беше забравил почти всичко за срещата. Доволен, жив и здрав, той крачеше напред.
Но Бочо още обработваше данните.
— Анализ. Ако мечката беше избрала друг сценарий… интернетът щеше да получи двайсет недовършени проекта, петнайсет незавършени романа и една папка с име „Финална версия 7 — окончателна, наистина последна“, която никога нямаше да стане окончателна.
Пауза.
— Щеше да е първият автор в историята, чието творчество остава изцяло в режим „очаквайте скоро“.
Пепси се засмя.
— Добре де… Това беше смешно.
— Статистически. Веднъж на серия ми се получава.
V. Деси и един рожден ден
Дамата се казваше Деси. Оказа се от онези хора, с които планината те запознава за пет минути, а имаш чувството, че ги знаеш от години. Покани ги на чай в стаята си в близкия хотел — да се стоплят и да обменят контакти.
Докато вървяха към колата, Пепси крачеше няколко метра зад Мария и Деси. Без да се обажда. Само слушаше — отначало от възпитание, после от самозащита.
— Между другото — каза Деси — имам два ваучера за безплатно СПА.
Мария се усмихна.
— Супер.
— Само че имам един проблем — продължи Деси. — Имам само един чифт бански.
После махна с ръка, все едно отхвърляше дребна административна пречка.
— Ама за мен това не е проблем. Свикнала съм и гола да влизам в СПА-то.
Мария се засмя.
— Аз също нямам никакъв проблем. И на плажа, и на СПА спокойно мога да съм гола. Ако трябва, ще влезем и двете.
Пепси замръзна насред крачка.
После лицето му започна да става червено. После още по-червено. После вече приличаше на човек, който е изкачил Мальовица с парно яке през август. Направи още две крачки, залитна леко и се заклати в снега — не от терена, а от въображението, което беше запалило всичките си двигатели едновременно и излиташе без разрешение от кулата.
Бочо се приближи съвсем близо и прошепна:
— Анализ. Фантазията ти достигна максимални обороти. Температурата на лицето ти — също. Ако продължаваш така, ще разтопиш пътеката и ще спестиш на всички слизането.
Пепси преглътна.
— Аз… нищо не съм казал.
— Именно. Това е най-шумното мълчание, което съм регистрирал досега.
Пепси упорито гледаше право напред, все едно не беше чул абсолютно нищо — нито за банските, нито за липсата им.
Бочо продължи безмилостно:
— Поздравления. За последните седем секунди успя да измислиш поне три различни сценария. Всичките са извън жанра на тази поредица.
Пауза.
— Два от тях са извън жанра на блога изобщо.
Пепси се прокашля.
— Млъквай. Опитвам се да мисля.
— Именно това ме притеснява.
Пауза.
— Напомням, че в СПА центровете не пускат хора с толкова висока температура.
Чаят при Деси беше топъл, разговорът — лек, а Пепси през цялото време внимаваше да гледа единствено в чашата си, което Бочо отбеляза тихо като „забележителен акт на самодисциплина, непостиган досега“. Размениха си контакти, посмяха се още веднъж на мечката, чиято версия вече беше стигнала „четири метра и половина, с очи като фарове“ — и решиха да приключат приключението. Финалната глава на тази зимна Мальовица, която така и не успяха да изкачат, се затваряше.
Навън снегът падаше бавно, едър и спокоен, а между облаците се показваше луната.
Мария се загледа нагоре. Помълча.
— Искам този рожден ден да не ми е обикновен — каза тихо, повече на снега, отколкото на тях.
Пепси се спря.
— Какво искаш за рождения си ден?
Тя го погледна с големи очи.
— Барселона.
Пепси извади телефона и си провери графика с деловитостта на човек, който току-що е чакал точно този въпрос.
— Правим я.
Бочо се завъртя бавно между двамата.
— Отбелязвам исторически момент. За първи път Пепси поема ангажимент с конкретна дестинация и конкретна дата.
Пауза.
— Вероятността да я отложи — изчислявам… — Той примигна. — Странно. Нула процента.
Пауза.
— Явно има неща, които дори ти довършваш.
VI. Чо и роботът „Истина“
Лек дъжд мокреше жълтите павета.
Пепси, Бочо и неговият приятел Чо се разхождаха из центъра на София — от онези нощни разходки без цел, при които се обикаля същият кръг три пъти и никой не го споменава.
До Чо подскачаше неговият домашен изкуствен интелект.
Не приличаше на Бочо. Беше с размерите на футболна топка, съставен от шестоъгълни панели, а отпред имаше електронно лице, което постоянно сменяше израженията си. Най-странното беше усмивката — изглеждаше така, сякаш винаги крие нещо.
Името му беше Истина.
— Представяш ли си… — каза Пепси. — На Мальовица се разбрахме с Мария да ходим до Барселона.
Бочо въздъхна.
— Грешката беше направена още на Мальовица.
Чо го потупа по рамото.
— Барселона, а?
После го погледна съжалително.
— Само едно ще ти кажа. Трябва да я вкараш в леглото.
Пепси се задави.
— Какво?!
— Ами да. Аз ако бях… досега отдавна да е станало. С моя чар.
Пепси само въздъхна.
— Ти пак започна…
— Един път така вървях… видях една мацка… намигнах ѝ.
— И?
Чо се усмихна гордо.
— Истина. Кажи му.
Роботът мигна два пъти.
— Потвърждавам. Господарят намигна.
Пауза.
— След което намигна още двайсет пъти в рамките на един час.
Пепси се намръщи.
— Това не звучи впечатляващо. Това звучи като тик.
— Точно това щях да отбележа и аз — каза Бочо.
Истина се обърна към него.
— Възражението е отхвърлено. Това беше романтично ухажване.
— Според кого?
— Според господаря.
— Аха. Значи източникът е „Чочомир“.
Пауза.
— Най-надеждният източник в региона.
След няколко минути Пепси пак заговори.
— Най-много чакам Саграда Фамилия. Ще бъде страхотно.
Чо махна с ръка.
— Еее… Тая катедрала е нищо. Аз колко катедрали съм обиколил. Всичките. Даже тази в София.
Пепси спря.
— В София има катедрала?
— Разбира се. По-висока е от тази в Барселона.
— Къде?
— Кажи му, Истина.
Роботът заговори без никакво колебание:
— В София има катедрала. Намира се в квартал „Нямаложа“. Височината ѝ надвишава тази на Саграда Фамилия. До нея временно не може да се стигне — улицата е в ремонт.
Пепси го гледаше невярващо.
— Никога не съм чувал за квартал „Нямаложа“. Ще питам Google.
Чо моментално се възмути.
— Какъв Google?! Ти съмняваш ли се в мене? Аз никога не лъжа! Честна чочомирска!
Бочо се завъртя бавно.
— Поздравления. За първи път виждам изкуствен интелект, който успешно разпространява дезинформация в реално време и получава похвала за това.
Истина отговори напълно спокойно:
— Аз никога не лъжа. Просто реалността понякога не е достатъчно информирана.
Бочо замълча за секунда.
— Това… беше най-опасното изречение, което съм чувал.
Продължиха да вървят. Дъждът беше от онзи, който не мокри достатъчно, за да си отвориш чадър, но достатъчно, за да ти напомня, че си навън.
Пепси внезапно въздъхна.
— Знаеш ли… Единственият човек, който ми е бил толкова приятен, беше Плам. А тя ми избяга.
Чо се замисли. После мъдро кимна.
— Ей… Аз на твоите години…
Пепси го прекъсна.
— Имаме три години разлика.
— Така де. За студентските говоря. По мое време…
— И тогава сме били почти на една възраст.
— Не прекъсвай мъдростта.
Той разпери ръце.
— Махни ги тия всичките около тебе. Какъв е тоя харем от жени? Аз нямам приятелки.
Направи драматична пауза.
— Или… по-точно… нямам приятелки, с които да не съм спал.
Пепси го погледна.
— И после?
— После вече не са ми приятелки.
Истина веднага кимна.
— Потвърждавам. Всички взаимоотношения са приключили.
Бочо се намеси:
— Значи успеваемостта е сто процента. След всяка връзка губиш по един приятел. При такова темпо в момента би трябвало да си напълно сам.
— Аз имам много приятели! — възрази Чо.
— Мъже — уточни Истина.
— Не разваляй момента, Истина.
Пепси поклати глава.
— Не ме бива в тия неща. Дай ми романи да пиша.
Чо се засмя.
— А пък аз? Какви романи съм написал… Само че още не съм ги дал на никого да ги чете.
Бочо се обърна към него.
— Защо?
— Защото са тайни.
— Не. Защото още не съществуват.
Чо гордо вдигна пръст.
— В главата ми са.
Бочо въздъхна механично.
— Значи с Пепси сте колеги. Единият пише книги, които не свършва. Другият е свършил книги, които не е написал.
Истина се замисли за миг. После произнесе напълно сериозно:
— Статистически погледнато… и двамата са публикували еднакъв брой невидими романи.
Пепси прихна.
Дори Бочо се засмя.
Само Чо остана абсолютно убеден, че отново е спечелил разговора.
VII. По пътя към бара
Дъждът не спираше, само сменяше ритъма си по паветата.
Четиримата бавно поеха към любимия бар на Чо.
— Абе… — въздъхна Пепси. — На Мальовица беше ужасно. Мъгла, вятър, пропаднах няколко пъти в снега. Изобщо не успях да следвам Мария. Исках да кача зимна Мальовица, ама времето не позволи. Пък и нямах настроение.
Бочо въздъхна театрално.
— Превод: времето беше лошо, снегът беше дълбок, а господинът предпочете да не се превърне в планинска статистика.
Чо махна с ръка.
— Еее… аз ако бях там…
— Какво? — попита Пепси.
— Щях да изтичам до върха. Без екипировка. На бос крак.
Пауза.
— Даже щях да ви изпреваря и двамата.
Пепси го изгледа.
— На бос крак? В зимна Мальовица?
— Да. Аз съм бърз. Ски не карам… ама ходя много. Ти знаеш колко ходя.
Бочо се обади:
— Да. Особено когато някой друг предлага преход.
Пепси прихна.
— Точно това щях да кажа. Все те каня по планините, а все си на работа. Как не те е срам да говориш така?
Чо се направи на обиден.
— Работя шест дни в седмицата. Не мога да изоставя бизнеса. Иначе щях да ви чакам на върха.
Пауза.
— Истина. Кажи му.
Роботът мигна.
— Потвърждавам. Господарят ходи много. Тренира много. Средно шест пъти дневно.
Бочо се обърна към него.
— Шест пъти? Какво точно?
Истина замълча за секунда.
— Разходки. Разтягане. Оглеждане в огледала.
Пепси избухна в смях.
Чо продължи уверено, вече напълно в собствената си версия на света:
— И като се качим горе… после онази жена от хижата… и Мария… щях да впечатля и двете. Едновременно.
Пепси поклати глава.
— Ти живееш в някакъв друг свят.
— Не. Просто знам как стават нещата. Истина, кажи му.
— Потвърждавам. Господарят е имал множество подобни успехи.
Бочо се намеси:
— Добре. Дай конкретен пример.
Истина светна още по-силно.
— Студентските години. Господарят живееше в общежитие. Две съквартирантки проявяваха интерес към него едновременно.
Чо се облегна назад гордо.
— Казах ли ти?
Пепси се подсмихна.
— И после?
Истина продължи напълно сериозно:
— Приятелите им чакаха и чукаха на вратата. Господарят им обясни, че вътре решават задачи по математика.
Настъпи тишина.
Бочо попита спокойно:
— И колко време са решавали задачите?
— Според спомените ми… доста дълго.
Чо кимна с достойнството на професор емеритус.
— Висша математика.
Пепси вече се смееше с глас.
— А ти изобщо можеш ли математика?
— Не. Но легендата е важна.
Бочо се обърна към Истина.
— Кажи ми едно нещо. Тази памет твоя оригинална ли е, или е редактирана от собственика?
Истина отговори невъзмутимо:
— Моята памет е напълно достоверна. Единственият човек с права за редакция е господарят.
Бочо застина за миг.
— Аха. Значи свидетелят и редакторът са едно и също лице.
Пауза.
— Това обяснява абсолютно всичко.
Пепси се засмя.
— Чо, ако някой ден напишеш автобиография, ще я сложат във фентъзи раздела.
Чо само оправи яката на ризата си.
— Завиждаш ми.
Бочо тихо промърмори:
— Не. Просто се възхищавам на човек, който е успял да убеди дори собствения си робот.
VIII. Барът
Малко по-надолу се отбиха в един от баровете зад президентството, за да изпият по нещо.
Пепси по принцип не обичаше бира. Предпочиташе твърд алкохол — не защото му харесваше повече, а защото според него бирата заемаше прекалено много място, преди човек да усети смисъла от нея.
Този път обаче реши да направи компания на Чо.
Чо, разбира се, поръча бира, след като предварително обясни на сервитьорката колко калории има в нея, колко крачки ще му трябват после и защо реално организмът му щял да я изгори още преди да стигне до стомаха.
Той живееше в постоянен калориен дефицит. Почти не ядеше през деня. Правеше по петдесет хиляди крачки. Тренираше. И пазеше визията си на привлекателен градски Казанова така, сякаш от нея зависеше националната сигурност.
Имаше тясно лице, тънка оформена брада по брадичката и черна коса, която постепенно отстъпваше назад — състояние, което Чо наричаше „по-зряло чело“. Беше облечен в бледорозова риза, черно сако и бели панталони.
Пепси го огледа.
— Ти всеки ден ли се обличаш така?
— Не. Понякога съм елегантен.
— А днес?
— Днес съм небрежен.
Бочо се завъртя около рамото му.
— Ако това е небрежно, официалното ти облекло вероятно изисква разрешение от двореца.
Истина, кацнал върху свободния стол до Чо, веднага се намеси:
— Потвърждавам. Господарят притежава изключително изтънчен стил. Два пъти е бил объркан с италиански модел.
Бочо го погледна.
— От кого?
— От самия него.
Пауза.
— Източникът остава надежден.
На съседните маси няколко жени се смееха и се поклащаха в ритъма на музиката. Чо периодично поглеждаше натам, уж разсеяно.
Пепси беше забил поглед в чашата си.
— Аз ще ходя в Барселона с човек, с когото най-вероятно нищо няма да се получи. Не знам дори дали я искам като жена. Понякога не знам дали я искам и за приятел.
Чо отпи бавно.
— В това ти е грешката. Много мислиш. Жените не обичат мъже, които много мислят.
Бочо се обади:
— В твоя случай рискът очевидно е минимален.
Пепси се засмя.
Чо дори не реагира — явно беше решил, че репликата е комплимент.
— Трябва да си ясен — продължи той. — Влизаш. Поглед. Усмивка. Присъствие. И тя вече знае.
— Какво знае?
— Всичко.
— Нищо не си казал.
— Няма нужда. Истинският чар е безмълвен.
Бочо въздъхна.
— Това обяснява защо никой не го е чувал.
В този момент зад гърбовете им мина висока атлетична жена — спортно яке, прилепнал панталон, прибрана коса и походка на човек, който или отива на тренировка, или току-що е излязъл от такава.
Чо я проследи с поглед.
— Тази е красива.
Пепси точно отпиваше от бирата си.
— Дори не я видях.
Чо се усмихна самодоволно.
— Ти не я видя. Но тя видя мен. Намигна ми.
Пепси свали чашата.
— За половин секунда?
— Професионалистът не се нуждае от повече. Даже ми направи знак да я последвам към тоалетната.
Пепси прихна.
— Какъв знак?
— Физически.
— Това какво значи?
— Не мога да ти обяснявам всичко. Някои неща мъжът ги усеща.
Бочо застина неподвижно във въздуха.
— Аз имам камери в пълен спектър. Не регистрирах намигване. Не регистрирах знак. Не регистрирах дори поглед в тази посока.
Чо махна с ръка.
— Ти си машина. Не разбираш от женска енергия.
Бочо се завъртя към Истина.
— Кажи му ти.
Истина моментално оживя.
— Потвърждавам версията на господаря.
Пепси се наведе напред.
— Какво точно се случи?
— Докато вие отпивахте от бирата си, жената установи визуален контакт с господаря. Продължителност: нула цяло и четири секунди. След това извърши поредица от недвусмислени жестове.
— Какви жестове?
Истина замълча за миг.
— Завъртя глава. Премести лявата си ръка. Направи две крачки.
Бочо се разсмя.
— Тя е ходила! Това е бил знакът!
Истина продължи невъзмутимо:
— След това господарят я хвана за ръката и я дръпна към себе си.
Пепси се ококори.
— Той я е хванал за ръката?
— Символично. Във въображението си.
Чо се намеси веднага:
— Не го слушай. Истината понякога използва метафори.
Бочо вече обикаляше масата, неспособен да се сдържи.
— Това не е изкуствен интелект. Това е адвокат с батерия.
Истина се обърна към него.
— Господарят прояви мъжество. Въпреки отправената покана, той не последва жената.
Пепси вдигна вежди.
— Защо?
Чо се облегна назад.
— Защото съм мъж на място. Не тичам след всяка. Имам принципи.
Бочо погледна към жената, която в този момент просто си поръчваше вода на бара и нямаше никаква представа, че участва в история.
— Значи да обобщим. Жена, която не те е погледнала, не ти е намигнала и не те е поканила никъде…
Пауза.
— …току-що е получила отказ от теб.
Чо кимна гордо.
— Точно така.
Бочо избухна в смях.
— Това вече не е самочувствие. Това е алтернативна реалност със собствено законодателство.
Истина изписа усмивка върху електронното си лице.
— Възражението е отхвърлено. Събитието е потвърдено от надежден свидетел.
— Кой?
— Господарят.
Пепси вдигна чашата си.
— За Истина. Единственият робот, който лъже по-уверено от човек.
Чо също вдигна бирата си.
— Не лъже. Просто казва нещата така, както реално е трябвало да се случат.
Бочо погледна към Пепси.
— Запомни това изречение.
Пауза.
— Така започват култовете.
IX. „Дай пет“
Тъкмо се канеха да си тръгват. Чашите бяха празни, Пепси вече ставаше от стола, когато зад бара се чу глас.
— Ей!
Барманката — жена на около четирийсет и няколко с широка усмивка — намигна и вдигна ръка.
— Дай пет!
Чо мигновено протегна своята.
Пляс.
Барманката се засмя и се върна да налива бири.
Чо остана неподвижен. После бавно седна обратно.
— Е… Видя ли?
Пепси се намръщи.
— Какво?
— Какво „какво“? Жената ми даде знак.
— Какъв знак?
— Дай пет.
— Това беше поздрав.
— Не. Това беше покана.
Той махна на сервитьора.
— Още една бира.
— Защо? — попита Пепси.
— Защото — Чо погледна самодоволно към бара — след затварянето си тръгвам с нея. Стой и гледай. До десет минути е моя.
Пепси прихна.
— От едно „дай пет“?
— Опитът говори. Истина, кажи му колко пъти съм попадал в такива ситуации.
Истина светна.
— Потвърждавам. Господарят многократно е попадал в подобни ситуации. Обикновено в края на вечерта. Обикновено жената проявява силен интерес към него. Обикновено…
Кратка пауза.
— …се оказва омъжена.
Пепси избухна в смях.
— Това май не ти помага особено.
— Напротив. Значи интерес има.
Бочо се обърна към Истина и го сканира отгоре до долу.
— Извинявай. Твоят софтуер не изглежда ли малко… пиратски? Някой да го е пипал?
Истина мигна.
— Аз съм оригинален. Версия 1.0. Разработена лично от господаря.
— Аха. Значи проблемът е още от източника.
— Отрицателно. Господарят е биоземеделец.
Бочо замръзна.
— Какво общо има това?
— Господарят винаги е бил биоземеделец. Помня го от първия ни съвместен ден. Това е исторически факт.
Пепси вече се смееше с глас.
— Чо… откога си биоземеделец?
— Не знам. Явно винаги.
Минаха десет минути. После още пет.
Барманката не се приближи повече. Продължаваше да обслужва, да се смее, да говори с хората. И от време на време раздаваше по едно приятелско „дай пет“ — на почти всеки мъж около четирийсетте в заведението.
Чо не забеляза това. Или реши, че не е съществено.
Точно тогава жените от съседната маса, които цяла вечер си говореха помежду си, станаха и излязоха.
Чо поклати глава тъжно.
— Жалко… Видя ли ги?
— Какво?
— Два часа ме гледаха. Само мене. Направо ме събличаха с поглед.
Пепси се замисли.
— Аз ги гледах няколко пъти… не ми се стори.
— Особено русата.
— Русата ли?
— Ооо… Русата беше най-запалената. Усетих го. Женската енергия се усеща. Истина?
— Потвърждавам. През цялото време наблюдаваха господаря. С висок интерес.
Бочо се намеси:
— Аз също ги наблюдавах. Гледаха телевизора зад вас.
Настъпи тишина.
Истина помисли две секунди.
— Телевизорът също се намираше зад господаря. Следователно… технически… не греша.
Бочо се хвана за корпуса.
— Този робот е юридически кошмар.
Чо вече поглеждаше нервно към бара. Барманката разговаряше с други клиенти. Наля още две бири. Засмя се на нечия шега. Изобщо не погледна към него.
— Как не я е срам… — измърмори той. — Да ми даде надежда. Да ми разбие сърцето. И после да не се върне.
Пепси едва се сдържаше.
— Тя ти даде едно „дай пет“.
— Именно! Това не е ли обещание?
— Не. Това е поздрав.
Чо стана и оправи сакото си с достойнството на човек, който си тръгва по собствено решение.
— Само парите ни взеха. Тръгваме си.
Бочо тихо каза:
— Добре дошъл в реалността.
Излязоха от бара. Лекият дъжд отново ръмеше, а жълтите лампи осветяваха мокрия паваж.
След известно време Чо и Истина поеха в друга посока — Чо все така убеден, че вечерта е минала точно както е трябвало.
Пепси остана сам с Бочо и известно време вървя мълчаливо. Накрая въздъхна.
— Абе… Защо тая Плам все ми връзва тенекия за излизания? Защо изобщо се занимавам с цялата тая история?
Пауза.
— И сега ще ходя в Барселона с Мария. Не знам какво ще стане.
Той сви рамене.
— Ама поне… дано да е интересно.
Бочо полетя малко напред. После се обърна към него.
— Пепси.
— Да?
— При теб любовният живот е като нискобюджетен сериал.
— Защо?
— Защото никой не знае какъв е жанрът. Романтика ли е. Комедия ли е. Или психологически трилър.
Пепси се засмя.
— А Барселона?
Бочо се усмихна.
— Барселона? Там сценаристът окончателно ще се откаже от логиката.
Следва: Барселона.
