Предишна част от глава 6 – 2/3
Петър се озова в гора.
Не в кротка, позната гора с пътеки и птици. Гора, каквато съществува само в тъмното — гъста, непрогледна, с дървета, извисяващи се до невидимо небе, и въздух, тежък и влажен, напрегнат преди неща, за които не са ви учили думи. Някъде в далечината вълците виеха протяжно и дълбоко, и звукът отекваше между стволовете, докато посоката се изгуби. Идваше отвсякъде.
Чери стоеше до него, но не съвсем тук. Зелените ѝ очи светеха и се движеха. Гледаше нещо, което той не виждаше. Тя се бе завъртяла бавно на място, оглеждайки пространството с методичност, в която нямаше паника.
— Това не е спомен — каза тихо, без да го поглежда. — Това е нещо създадено.
Преди Петър да е осмислил думите, от баира над тях дойде тропотът.
Тежък, ритмичен, множествен — копита по твърда земя, много на брой. Конница, тръгнала да напада. Петър вдигна поглед. По склона се спускаха ездачи — черни коне, почти невидими в тъмнината, само факлите им хвърляха трепкаща, неспокойна светлина по стволовете. Доспехите им бяха кожени, потъмнели, без знаци, без цветове — само ездачи и мрак и огън.
Спряха рязко, сякаш се подчиниха на невидима заповед.
И от редиците им излезе Бич.
✦ ✦ ✦
Петър го познаваше. Беше го познавал от момента, в който го беше измислил — всеки детайл, всяко решение, всяко противоречие, вградено в характера му. С бръсната глава, с плитка, падаща по гърба, масивен не само на тегло — заемаше пространството убедително. В кожени доспехи, потъмнели от употреба, а не от занемаряване. Той слезе от коня без никаква грация — тежко и земно, като у дома си.
В дясната му ръка беше мечът. Огромен, с широко острие, в което беше вграден кристал — не украса, а нещо живо, пулсиращо с вътрешна, тъмночервена светлина, като око, будно много преди тялото около него. По острието течеше лава, бавно и равно, нагрявайки въздуха около него с тиха, постоянна заплаха.
Той се приближи и погледна Петър със специфичен поглед. Сякаш осъзнаваше, че пред него стои самият автор на книгата „Империя“, от която Бич беше част като персонаж.
— Ти си онзи, който ме е създал — каза. Гласът му беше дълбок. Обвинение, отлежавало дълго. — Знаеш ли какво значи да съществуваш с чужда воля?
От другата страна — от ляво, от сянката между дърветата — стъпи жена.
Синята й коса се разстилаше широко и се движеше леко, въпреки че вятърът почти не я галеше — сякаш косата следваше собствен въздух. Тюркоазените й очи бяха ледени и пресметнати. Беше решила отдавна и сега само изпълняваше. Доспехите й бяха тъмни, с детайли от кожа и метал, и тя носеше копието пред себе си с лекотата на навик — кристалът на върха пулсираше в синьо, хвърляйки студена светлина по земята около нея.
Юзия.
Петър я познаваше също. Беше я познавал от момента, в който беше написал първата й сцена — беше знаел какво ще загуби и какво ще направи заради загубата.
— Ти ми отне Тар — каза тя. Гласът й беше тих, което го правеше по-тежък от вика. — Ти реши кой умира и кой живее. Ти реши моята болка.
Хвана копието с двете ръце, замахна и го изстреля.
Петър видя как то проряза въздуха — право, бързо. Не сляпа ярост. Прицел.
Чери реагира вместо него.
Направи крачка напред и хвана копието с голи ръце — пръстите й се затвориха около острието точно когато то беше на сантиметри от Петър. Металът се съпротивляваше, скърцаше, но тя го задържа. После го наклони встрани и го пусна да падне.
Юзия го вдигна без колебание и се насочи отново към Петър. Чери блокира замаха с вдигнати ръце — острието спря между дланите й.
— Тази работа не е като онази работа — измърмори тя на себе си с тон на изненада. Сякаш преосмисляше договор, подписан преди броени минути.
Петър се огледа. Конницата стоеше неподвижна около тях. Бич. Юзия. Десетки ездачи с факли. Всичко, което беше написал — всичко, в което беше вложил месеци — стоеше пред него като войска.
— Само това не бях си мечтал — измърмори той. — Дяволът да ме спасява от собствените ми герои.
— Какво предлагаш? — попита Чери, без ирония.
— Да оцелеем — каза Петър. — Засега.
✦ ✦ ✦
Бич се засмя — кратко, дълбоко, като човек, намерил интересна играчка.
— Интересно същество — каза, кимайки към Чери. — За пръв път виждам такова. Не от нашия свят.
Заби меча в земята. Кристалното около острието засия по-силно — червеното пулсира, разля се нагоре, и от острието се оформиха мечове от чиста енергия, прозрачни, с лавени ръбове. Изстрелени напред.
Чери разпери ръце. Издаде звук — нито вик, нито песен, а между двете, на честота, за която ушите нямат категория. Въздухът пред тях се уплътни. Мечовете удариха невидимата бариера и се разпаднаха в разлетяващи се искри.
Юзия не изчака края на атаката. Вдигна ръката си и пръстите й започнаха да се трансформират — кожата потъмня, ставите се разшириха, ноктите поникнаха дълги, извити, изострени до точки. Ръката й стана тигрова лапа в доспехи, и тя се хвърли към Чери а земята под нея престана да я ограничава.
Двете се срещнаха с трясък. Нокти срещу нокти, сила срещу сила, и Чери — половин ангел, половин дявол, с камшика увит около китката и нокти не по-малко опасни — не отстъпваше. Усмихваше се. Не от превъзходство. От приятна изненада.
— Не е зле — прошепна тя на Юзия.
После се отдръпна рязко и погледна Петър.
— Трябва да се махаме. Сега. Веднага!
Хвана го за ръката. Крилата се разпериха — едното бяло, едното черно, и двете работещи без компромис — и се издигнаха нагоре, прорязвайки тъмното небе над гората.
За момент Петър видя всичко отгоре — конницата долу, факлите, Бич с меча, Юзия, оглеждаща нагоре. После от тъмнината зад дърветата се разнесе рев. Не животински — по-стар, по-дълбок. Вибрация, която разтърсваше въздуха физически. Огромна сянка се плъзна над тях.
Дракон.
Той изригна и огънят — не обикновен, тъмен, почти черен, горящ при температури за които физиката няма думи — се изля надолу. Чери стегна бариерата. Пламъците се разделиха около тях, но ударната вълна ги хвърли назад. Крилата й не можаха да задържат посоката.
Започнаха да падат.
Вятърът свистеше. Дърветата се приближаваха. Чери прегърна Петър и се смееше — не от страх. Ситуацията ѝ се беше сторила достатъчно абсурдна, за да заслужава смях. Удариха скалите на баира с трясък, при който Петър усети удара, но не и болката — тя го беше обвила с нещо, преди да паднат.
Чери нямаше същия късмет.
Кръвта се стичаше — по ръцете, по черната рокля, по бялото крило, обагряйки го в нещо между розово и червено. Тя лежеше и се усмихваше дори сега. Да покаже болка беше принципен въпрос.
Петър се изправи бавно и я погледна.
— Да ме пази дявол — прошепна.
Конницата ги беше настигнала. Бич. Юзия. Войниците с факлите. Наредени пред тях, неподвижни, чакащи. А зад Петър и Чери — пропастта. Дълбока, тъмна, без дъно, без звук.
Петър ги изгледа. После изгледа пропастта. После Чери.
Нещо нетипично, помисли си той. Нещо, което те не очакват.
Наведе се, вдигна я, притисна я към себе си. Тя го погледна — не с изненада. Беше разбрала намерението и беше решила да не се противопоставя.
— Ако ще падаме — каза тя. — поне да не е в ръцете им.
Той скочи.
Бездната ги погълна — вятърът, тъмнината, усещането за падане без дъно. Чери се смееше и прегръщаше и той я прегръщаше и двамата падаха надолу, и точно когато ударът трябваше да дойде — точно в онзи последен миг преди края —
Всичко изчезна.
Петър стоеше във вагона. Слот машините свиреха. Светлините мигаха. Шерифът го гледаше от другата страна на вагона замислено, четящо. Беше видял нещо интересно.
На екрана на машината думата все още светеше.
И М П Е Р И Я
✦ ✦ ✦
Чери хвана Петър за ръката и го дръпна без предупреждение — беше решила, преди устата ѝ да намери думите.
— Трябва да се махаме — каза тихо. В гласа й нямаше паника, но имаше нещо, което Петър рядко беше усещал у нея: напрежение с конкретна причина.
Шерифът ги наблюдаваше от другата страна на вагона лениво. Ситуацията му беше интересна и не бързаше. Червеното му палто — натоварено с медни копчета, разперено над шарената жилетка — не помръдна. Часовникът на китката блестеше. По колана му се люлееха предпазители на гранати, наредени като трофеи. Той наклони тъмната шапка леко настрани и вдигна Колта.
— Защо бързате? — попита приятелски, насочвайки пистолета към Чери. — Тъкмо сте дошли.
Натисна спусъка. Щрак. Празно.
Усмивката под бинтовете се разшири и езикът се плъзна по плата бавно, съзнателно. Беше намерил хумор там, където другите намират страх.
— Късметлийка — каза той.
Чери не отговори на глас. За миг погледът й се впи в Петър и в съзнанието му прозвуча глас, ясен и чужд едновременно — не думи, а мисъл, поставена директно.
Този вагон не е наш. Този влак е копие. Не е истинският.
Петър едва успя да осмисли това.
Другият край на вагона избухна.
✦ ✦ ✦
Металът се разкъса с оглушителен трясък, огън и жупел заляха вагона, и в разтворената, горяща пролука пристъпи фигура, за чието описание думата „внушителна“ е недостатъчна.
Архангел Михаил.
Петър го беше виждал вече. Но всеки път беше различно — сякаш самото същество се менеше спрямо пространството, в което влизаше.
Крилата му се разпериха зад него — огромни, с пера от онзи сив-кален цвят, сякаш някога са били бели. Не потъмнели от злоба — от нещо по-дълго. Промяна, настъпила бавно, без ясен момент на пречупване. Доспехите му бяха тежки, с позлатени детайли, набраздени и белязани от неизброими сблъсъци — носени не за показ, а за работа, отдавна свършена. Качулката скриваше лицето, но не напълно — по онзи хитър начин, при който виждаш точно достатъчно, за да е по-страшно, отколкото ако виждаш всичко. Под нея горяха очи. Не метафорично — горяха с оранжева, неспокойна светлина, като жар, тлееща дълго след като огънят е угаснал. Над главата му — ореол, изкривен, накривен. Беше изгубил центъра си отдавна и беше спрял да го търси.
Мечът му беше огън. Не с огнено острие — самият меч беше огън, кондензиран в форма, поддържана с воля. Светлината от него нямаше топлина на обикновен пламък. Гореше студено, отвътре навън.
Изглеждаше обладан от лудост. Не паднал, не тъмен — нещо по-неудобно от двете. Изглеждаше, че е останал на ръба достатъчно дълго, за да не е сигурно от коя страна стои. И се усещаше, че е дошъл с лична причина — с памет за Чери, която не беше забравена и не беше простена.
Чери реагира мигновено. Дръпна Петър и се втурна към противоположния край, но шерифът беше по-бърз.
— Не — каза той почти любезно. — Не ти.
Откачи граната от колана, дръпна предпазителя и го закачи при другите. После постави гранатата в ръката на Чери и я избута встрани.
— Изпитанието е негово. — Не гледаше нея, гледаше Петър. — А ти си му прекалено добро предимство.
Чери стисна пръсти около метала. Не се разпадна между тях. Погледна ръката си като човек, който току-що си е спомнил къде се намира.
— В моя вагон важат моите ограничения — каза шерифът. — Казах ти го.
После извади часовника от китката, погледна го с интерес, и спокойно отброи:
— Три. Две. Едно.
Взривът я изхвърли назад. Тя премина през стъкла и машини, оставяйки след себе си линия от разпиляни парчета и угаснали лампи. Вагонът се разклати. Петър стоеше зашеметен. Знаеше, че трябва да реагира, и не намираше как.
Погледна шерифа.
— Нали това е вагонът на късмета? — попита. — На хазарта. На баланса. Няма ли да ми дадеш шанс?
Шерифът го изгледа. После бавно бръкна в джоба на шарената жилетка и извади тесте карти — потъркано, с ъгли, подсказващи много употреба. Разбърка ги с ръка, носеща черна ръкавица, и ги подаде.
— Изтегли една — каза той. — Ако е асо купа, давам ти шанс.
Петър не се поколеба. Протегна ръка и изтегли карта без да гледа. Обърна я.
Асо купа.
Шерифът го изгледа дълго. После се засмя — не злобно, а като човек, чието подозрение току-що се беше оказало право.
— Ти наистина имаш късмет, момче — измърмори той. — Добре. Избери герой от твоята Империя. Назови ми го. Аз ще го призова. И той ще се изправи срещу онзи.
Кимна към Михаил.
Петър не се замисли.
— Бич — каза. — Бич Бичоград.
Шерифът щракна с пръсти.
✦ ✦ ✦
Пространството се изкриви за миг — не видимо, а усетимо, като промяна в температурата — и Бич се материализира. С бръсната глава, с плитката, падаща по гърба, масивен в кожените си доспехи, с меча в дясната ръка. Кристалът пулсираше в тъмночервено, лавата течеше по острието с равен, горещ звук. Той огледа вагона — Михаил, машините, шерифа, Петър — с кратък, остър поглед, в който нямаше объркване. Само оценка на терена. Не изглеждаше нито изненадан, нито шокиран. Беше наясно защо е призован и какво се очаква от него.
После заби меча в пода.
Зад раменете му се появиха остриета — десетки, изковани от метал и заляти с лава — и се изстреляха напред като буря.
Михаил се движеше с ужасяваща лекота. Всяка атака беше просто задача, която трябва да се свърши.
Но някои преминаха. Два или три достигнаха крилата му, разкъсвайки перата по ръбовете.
Архангелът спря.
Погледна крилата си. После погледна Бич. В очите му се появи раздразнение, но беше по-хладно, по-измерено.
— Несъществуващо същество — каза той — срещу архангел.
Протегна ръка и произнесе нещо на език, по-стар от всичко в тази стая. Въздухът се сгъсти около Чери — тя все още се съвземаше, опираше се на разбита машина — и в следващия миг тя се озова в краката на Михаил, изтеглена от силите му.
Петър извика към Бич. Бич се затича, мечът вдигнат, изстрелвайки нови остриета — но Михаил замахна и острието му сряза вагона по хоризонтала. Металът се разкъса. Двете половини започнаха да се отдалечават — бавно, неотвратимо, като континенти, решили да се разделят. Чери беше от другата страна. Михаил погледна надолу към нея. В изражението му имаше нещо лично, нещо отдавна изчаквано.
— Съдбата те настига отново, предателке — каза тихо. И заби меча в гърдите й.
Всичко стана кръв. Петър се затича напред, без да усеща краката си, без да мисли за разстоянието. Двете половини на вагона се раздалечаваха, цепнатината между тях ставаше по-широка с всяка секунда. Той протегна ръка.
Чери — с меча в гърдите, с кръвта, с всичко — протегна ръка към него. Пръстите им не се докоснаха. Разстоянието между тях беше точно с един сантиметър повече от достижимото. Петър стоеше на ръба на своята половина и гледаше другата — Михаил, Бич, Чери — и усещаше познатото, ненавистно чувство: трябваше да действа и не можеше. Зад него — смях.
— Късметът — каза той тихо, почти нежно — не е винаги на наша страна.
И се засмя.
ЧАСТ II
Вагоните се разкъсаха.
Не постепенно — с рязък, окончателен трясък. Купето, в което беше Петър, продължи напред по релсите, но вече по различен начин — нестабилно, вибриращо, изгубило баланс и движещо се по инерция. Металът скърцаше. Колелата удряха релсите неравномерно, всеки удар малко по-силен от предишния.
Слот машините започнаха да падат.
Първо тези по краищата — плъзнаха се от местата си, удариха пода с тежко, глухо падане, светлините им изгаснаха едновременно. После следващите. После всички. Звукът им — постоянният, нездрав хазартен химн — се изкриви, забави, изчезна. Останаха само скърцането и вибрирането и тъмнината между падналите машини.
А между тях — играчките.
Плюшените. Вече не кикотещи се, вече не подскачащи с накъсаните си, детски движения. Разярени. Малките им тела се хвърляха безразборно — в стените, в пода, едни в други. Очите им светеха в червено постоянно и студено. Гневът беше просто следващото агрегатно състояние след злорадството.
✦ ✦ ✦
Агент 020 изгуби равновесие.
Разклащането го хвана в средата на движение — тялото му се строполи тежко, плъзна се по металния под неудържимо. Опита се да се хване за нещо. Нямаше за какво. Инерцията го поведе към края на вагона и преди смехът му да е успял да намери нова честота, той беше навън.
Тялото му се търкаляше по релсите в тъмнината. Смехът — онзи тих, равен смях, който беше фонова музика на целия вагон — постепенно заглъхваше с разстоянието. После изчезна.
Петър го гледаше, без да изпита нищо конкретно. Нямаше облекчение. Нямаше триумф. Нямаше дори изненада. Агент 020 беше същество, за което категориите не работеха по нормалния начин, и изчезването му не приключваше нищо — не даваше отговори, нито слагаше край на изпитанието. Но във вагона имаше отново познат гост – Готи. Присъствието й не остана незабелязано.
✦ ✦ ✦
Играчките се нахвърлиха върху Готи.
Катереха се по нея — по краката, по ръцете, по гърба. Захапваха. Впиваха се упорито, както се впива нещо малко, чието единствено предимство е числото. Тя ги отблъскваше — с размахване на ръце, с удари в стените, с движения, ставащи все по-неточни с всяка следваща захапка. Кръв. По ръцете. По деколтето си.
Но не спря.
Намери Петър в хаоса — протегна ръка точно където трябваше, без да вижда добре. Хвана го за китката.
— Давай — изръмжа тя.
Затичаха се. Вратата в края на вагона беше затворена — Готи не забави, не провери, просто удари с рамо с каквото ѝ беше останало, и вратата отстъпи. Не елегантно. Не лесно. Но отстъпи.
Преминаха в следващия вагон.
✦ ✦ ✦
Тъмнина.
Пълна, плътна, без нюанси — не познатото купешко полумрачие, а нещо по-абсолютно. Не можеше да определи размерите на пространството около него. Не можеше да определи дали е малко или огромно. Само усещането, което идва преди зрението и е по-точно от него — че не са сами.
После се запали факла.
Не пламна — запали се бавно, методично, сякаш беше чакала разрешение. После втора, по-надолу по стената. После трета. Светлината се разпространяваше без бързина, разкривайки пространството на части — първо пода, после стените, после тавана.
Топлината от факлите не носеше успокоение. Носеше напрежение. Виждаш достатъчно, за да знаеш, че не виждаш всичко.
Имаше някой тук.
Петър дишаше тежко. Гърлото му беше стегнато, не физически, а от свиването, което идва, когато твърде бързо се е случило твърде много и тялото все още не е намерило ритъма си.
— Убиха Чери — каза тихо. — Михаил я взе. Ще убият и теб!
Тя не отговори веднага. Погледът й се беше втвърдил по начин, различен от обичайното й спокойствие — не хладен, а стегнат, като брава. В очите й проблесна нещо тъмно и дълбоко, минало бързо, почти незабележимо. После лицето ѝ се върна към познатото — неподвижно, пресметнато, носещо информация само когато реши.
Погледна го.
— Трябва да стигнем до последния вагон — каза тя. Гласът беше спокоен не защото нямаше чувство, а защото беше решила да не му дава власт точно сега. Това е единственият ни шанс. Запомни. Дори да ме убият. Дори Чери да е убита. Ние пак ще се върнем за теб. Където и да си.
Факлите трептяха около тях. Сенките по стените се движеха с всяко трептене — не страшно, а живо. И живото държи в напрежение.
Изпитанието продължаваше.
✦ ✦ ✦
Готи погледна Петър — не бегло, а с наситен кратък поглед. Сякаш четеше по лицето. После направи нещо, което той не очакваше.
Спря времето.
Не метафорично. Факлите замръзнаха в трептенето си. Сенките по стените спряха. Дори звукът на влака — онзи постоянен, жив ритъм под краката — изчезна. Вагонът се превърна в снимка на себе си. Само те двамата оставаха живи в него.
Готи разхлаби деколтето си. Разхлаби сутиена. Хвана Петър за главата. Доближи го до гърдите си.
Той пребледня. После почервеня. После не знаеше какъв цвят да избере, защото ситуацията надхвърляше категориите, с които разполагаше. Пред него стоеше Смъртта — в младата си, красива форма — и правеше нещо, за което Петър нямаше подготовка.
— Ама аз не съм дете — каза той.
Готи го погледна с равен поглед, който категорично казваше „Не ми противоречи“.
— Смучи кърмата. Сега. Няма време.
Той се поколеба още миг — мигът, в който мъжкото его се бори с логиката и логиката печели, защото алтернативата е нищо. Наведе се. Отпи.
Кърмата на Смъртта Готи беше студена и топла едновременно — нещо, за което физиката нямаше обяснение, но тялото разбираше без обяснение. Не болеше. Не беше неприятно. Беше просто различно от всичко, което беше усещал — вливане, за което нямаше дума.
Продължи може би секунди. Може би повече. Времето беше спряло и нямаше как да прецени.
Готи го отстрани от себе си с лека, категорична ръка. Приведе се обратно в ред — бавно, без излишни движения. После вдигна брадичката му с два пръста и го погледна право.
По устните му все още имаше мляко.
— Това е карма — каза тя тихо. — Божествена карма на Смъртта. Магия, по-стара от имената на нещата. — Пауза. — Ще ти дава сили за изпитанията. Нямаме избор. Ти трябва да преминеш.
Очите ѝ светеха тихо и равно. Казваше истина и не ѝ трябваше потвърждение.
После времето тръгна.
✦ ✦ ✦
Факлите пламнаха. Сенките се върнаха към движението си. Ритъмът на влака се появи отново под краката на Петър — и заедно с него усещане за промяна вътре в него. Не сила в обичайния смисъл. По-скоро яснота. Непреодолимото отпреди малко вече имаше форма. А формата може да се разбере.
От другия край на вагона се появи силует.
Женска фигура. Средна на ръст, с дълга черна коса, падаща свободно по раменете. Вървеше бавно напред. Домакин, не гост.
На главата й — корона. Но не метална, не скъпоценна. Изкована от тънки нишки, разпъната зад главата като паяжина, с огнени краища на всяка нишка — сякаш носеше около себе си собствена мрежа от пламък, разперена като ореол. Беше превърнала огъня в архитектура. От ръцете й излизаха същите нишки — тънки, блестящи, с факли на краищата, движещи се заедно с движенията й. Тя не жонглираше с огъня. Тя беше свързана с него.
Пламтящите нишки се движеха с нея — дъга, спирала, кръг — с всяко движение на ръцете, всяка фигура изглеждаше едновременно цирк и ритуал. Не заплашително. Леко. Огънят ѝ беше продължение на тялото.
Около нея се виеха играчките.
Плюшените. Пак те — с червените очи и смеещите се усти, с накъсаните движения. Но този път нещо беше различно: на челото на всяко едно гореше малко пламъче, синкаво, спокойно, неугасващо. Обикаляха я като спътници, подскачаха в ритъм с жонглирането, смееха се с тесния си, изкривен смях.
После се насочиха към Готи.
Обградиха я от всички страни — малките им тела образуваха жив пръстен, очите светеха, пламъчетата на челата им трептяха. Готи не отстъпи. Ноктите й се удължиха и заостриха — не постепенно, а рязко. Премина от изчакване към готовност. Тялото й се напрегна.
Жената с огнените мечове спря.
Погледна ги — Петър, Готи, пространството между тях — с поглед, обхождащ всичко без бързина. После се усмихна. Не злобно. Не подигравателно. Спокойно. Знаеше правилата на играта и се радваше, че има с кого да я играе.
— А сега — каза тя — е ред на следващото изпитание.
Гласът й беше топъл. Топло не значи безопасно.
— Вие сте в моя вагон. Вагонът на огъня.
Направи бавен жест с ръка и пламъците около нея се разшириха — по стените, по пода, дори въздухът придоби мек, оранжев оттенък.
— Тук всичко е огън. Каквото и да докоснете — може да ви е приятел. Може да ви е враг. — Пауза. — И всичко си има цена.
Очите й проблеснаха.
— Нямате много време.
В този момент Петър усети нещо встрани. Обърна се.
От страничните прозорци на вагона, успоредно на движението, се плъзгаше силует. Златен. С крила — широки, разперени, движещи се без усилие покрай разминаващия се въздух. В ръцете — жътварска коса, но не черна. Златна, направена за работа, не за символ. Монахът.
Готи го видя.
Нещо в изражението й се промени — не страх, а стягане. Беше разпознала противник, когото е срещала преди. Очите й следяха движението му покрай прозореца — хищник, изчисляващ разстояние и момент.
— Той е за мен — каза тихо.
В гласа й нямаше съмнение. Само готовност. Не изненадана — изчакваща.
Явно не беше първата им среща.
И този път нямаше да има бягство.
✦ ✦ ✦
Студът го удари преди всичко останало.
Петър се озова в планината — Рила, на около хиляда и седемстотин метра, на утъпкана пътека, покрита с тънък пласт сняг. Не дълбок — може би двадесет сантиметра — но достатъчен да скрие формата на земята под него. Тук-там тревата пробиваше през него. Боровете около него бяха тъмни, гъсти. Гората не беше фон. Беше присъствие.
Пипна гърба си. Чантата беше там. Вътре — табелата. Черни връх. Съзнанието му започна да се подрежда на парчета.
Качвах я — помисли си. — Правих няколко опита. Трябваше да я кача.
И тогава се появиха факлите.
Една по една, на различни разстояния и различна височина — сякаш някой очертаваше периметър. Не хвърляха топлина. Само светлина, трептяща в студения въздух, разкриваща дърветата на парчета — ствол, сянка, ствол, сянка.
От храстите вляво избяга глиган. Очите му светеха в червено, тялото му помете клони докато изчезна в тъмното. Петър стоеше неподвижен, докато тялото му преценяваше дали да бяга.
После чу гласа.
Тих. Спешен. В самото ухо, от никъде.
Нямаш време. Бягай.
Готи.
Той тръгна.
✦ ✦ ✦
Надолу между дърветата, без посока, без GPS, без нищо освен инстинкта, че надолу е по-добре от нагоре. Снегът се хлъзгаше под краката му. Тревата го спъваше. Клоните го дращеха по лицето и ръцете. Дишането му се накъса бързо — планинският въздух беше студен и тънък, и тялото му го усещаше с всяка крачка.
После я видя.
Стоеше срещу него на пътеката, неподвижна. Короната от метални нишки с огнените краища се разпъваше зад главата й. По тялото й танцуваха малките огнени сфери — спокойни, безшумни, като естествено продължение на кожата. В ръцете — лък. Тя го гледаше любопитно, почти игриво. Беше намерила интересна мишена.
Стрелата пламна.
Опъна я.
Изстреля.
Петър се подхлъзна — не от план, а от рефлекс — и стрелата профуча покрай слепоочието му и се заби в бора зад гърба му с тъп, окончателен звук. Тя взе следваща стрела, без да бърза.
Петър се обърна и хукна.
Снегът ставаше все по-малко с всяка минута надолу — земята под него се втвърдяваше, тревата гъстееше, а краката му намираха и губеха опора редувано. Падна веднъж. Стана. Падна пак. Стана пак. Видя следи в земята — вероятно глигана — и ги следваше без да мисли, защото нещо с четири крака познава планината по-добре от нещо с две.
После усети движение отляво.
Монахът летеше между стволовете. Златната одежда с вплетените сребърни кръстове се развяваше зад него, жътварската коса беше в дясната ръка. Той не бягаше — плъзгаше се успоредно на Петър, плавно и нечовешки. Сякаш нямаше физически закони за контрола, който имаше над простраството.
Замахна.
Петър се наведе и острието преряза въздуха над главата му.
Готи се появи от нищото.
Хвърли се срещу монаха и двамата се сблъскаха с трясък, разтърсил стволовете наоколо. Петър не спря. Знаеше, че трябва да продължи — това беше инстинкт, вграден от всичко, преживяно в тези вагони: когато някой те покрива, не го губиш, като стоиш.
✦ ✦ ✦
Падна още няколко пъти. Ръцете му се разраниха по камъните и корените. Кръвта беше топла за секунди, после студена. После изобщо не я усещаше.
За миг — само за миг — погледна назад.
Монахът беше хванал Готи. Въжето се беше увило около врата й — тя се задушаваше, тялото й се бореше упорито, отказвайки резултата. Очите й светеха. После монахът извади косата.
Единственото движение.
Главата й се отдели.
Той я вдигна. Очите му светеха в златно — спокойно, равно, без тържество. Само факт.
Петър се обърна и продължи да бяга. Не защото не го засегна. А защото Готи беше Смъртта, и Смъртта умира по различен начин от всичко останало, и той не знаеше какво означаваше онова, което беше видял, но спирането нямаше да помогне на никого от двамата.
✦ ✦ ✦
Снегът изчезна напълно. Гората продължаваше, но под краката му вече беше мокра пръст и камъни. Огнените стрели се върнаха — идваха от различни посоки, забиваха се в дърветата около него, и всяка беше малко по-близо от предишната.
Едната го уцели в рамото.
Болката беше остра и гореща едновременно, и той падна върху чантата — табелата вътре го удари в ребрата. Лежеше на земята, дишаше с накъсани, болезнени вдишвания, и в главата му имаше само едно нещо.
Имам предимство. Трябва да имам предимство. Визуализирай.
Затвори очи за секунда. Намери го.
Империята. Аз я написах. Аз я знам.
Мъглата се спусна от нищото — не планинска, а различна. По-плътна, дошла от другаде. И от нея излезе Юзия.
Тя не каза нищо. Стоеше за миг в мъглата — синята коса развята от движението, тюркоазените очи студени и пресметнати, кожените доспехи с метални детайли, потъмнели от употреба. В ръката — копието с горящия син кристал на върха, хвърлящ студена светлина по мократа земя около нея. После го видя — монахът се приближаваше — и тя се хвърли.
Двамата влязоха в схватка. Ръцете й се трансформираха в движение — кожата потъмня, ставите се разшириха, ноктите поникнаха дълги и извити. Тигровата лапа се впи в монашеската одежда и го отдръпна назад с рязка, окончателна сила. Петър стана.
Тръгна надолу.
Стигна до поточе — малко, почти безшумно, плъзгащо се между камъните. Влезе в него. Водата беше жестоко студена, идваща от снеговете по-горе, и всяка стъпка изискваше решение и воля. Но потокът знаеше накъде отива. По вода се слиза. По вода се излиза.
Огнените стрели продължаваха да падат. Една минаваше близо. Още една. Водата беше хлъзгава. Той падна — коленете му удариха дъното, ръцете намериха камък. Опита да се изправи.
Тя беше там.
Огненото момиче стоеше в потока срещу него. Този път без лъка — в ръцете й беше копие, двустранно, с остриета от двете страни и огън, обвиващ цялото острие. Нишките от короната й трептяха. Очите й бяха спокойни.
— До тук — каза тя тихо.
Насочи копието към гърлото му. Направи крачка напред.
И тогава — бяла ръка.
Появи се от никъде, студена и докосна острието на копието. Огънят угасна. После металът започна да се вледенява — от върха надолу, бавно, необратимо. В секунди цялото копие беше лед. После се счупи.
Момичето спря. Погледна ръката си. После погледна фигурата пред нея.
Бялата смърт стоеше в потока, облечена в бяло с сини ивици, с пикела в ръка. Идваща бавно, но сигурно. Просто беше дошла.
— Не си ме познала — каза тя. Гласът й беше равен, без заплаха, без тържество. — В тази част на планината, по това време на годината… най-опасното нещо не е огънят.
Пауза.
— Бялата смърт съм аз.
Петър не изчака края на сцената. Изправи се — мокър, ранен, с чантата на гърба, с кръв по ръцете — и тръгна по потока надолу. Стъпка по стъпка. Потокът знаеше.
След известно време — не знаеше колко, краката му бяха спрели да броят — видя нещо между дърветата. Табела. Дървена, с изгорени букви.
Приближи се. Прочете.
„Пътят за Ада — 2 км.“
Петър я изгледа дълго.
— Това е спасението — каза тихо, с гласа на човек, намерил ирония, но твърде уморен, за да ѝ се смее.
После всичко се разпадна.
Вагонът се върна около него — слот машините, светлините, изкуствената атмосфера. Петър стоеше между тях и от него капеше вода по пода. Рамото му гореше. По ръцете му имаше засъхнала кръв.
Изпитанието не беше свършило.
Беше само сменило вагон.
✦ ✦ ✦
Петър се опомни рязко.
Вагонът беше около него — реален, горещ, с трептящата светлина на факлите по стените. Беше на две крачки от огненото момиче. Тя стоеше срещу него спокойна и почти уморена. Беше чакала да се върне. В ръцете й — копието, двустранно, с остриета от двете страни, обвити в пламък, хвърлящ неспокойна, оранжева светлина по металните стени.
Петър хвърли поглед назад.
В периферията — Готи.
Беше в мафиотската си визия, с русата коса, с бастуна в ръка. Но движенията й бяха рязки и напрегнати — не като обичайното ѝ спокойствие. Ноктите й се бяха удължили и тя ги използваше — блокираше, отклоняваше, намираше пролуки. Срещу нея — Златният монах. Сребърните кръстове с остриета светеха при всяко движение на ръцете му. Зад раменете му — крилата, златни, но обхванати от огън в краищата, разперени широко, правещи го по-голям от пространството около него.
После с едно рязко движение той хвърли кръстовете настрани. Извади косата.
Готи го изгледа.
— Паднал ангел — каза тя. Гласът й беше остър, с нотка по-стара от гнева. — Смърт.
Схватката продължи още няколко секунди. Тя успяваше да задържи — не да победи, а да задържи, което не е малко срещу нещо с тези крила и тази коса. После ударът дойде — монахът я блъсна със сила, която не се мери, а се усеща като удар в неподвижна скала. Тя удари стената на вагона. Тялото й се отпусна.
Той не спря.
Измъкна въже — откъде, нямаше значение — и го прехвърли с бързо, механично движение през едва светещите лампи по тавана. После го стегна около врата й. Тялото й се повдигна от пода.
Тя се бореше. Истински — с ноктите, с тялото, с всичко, което беше останало. Не като преди, не методично. Отчаяно. Ръцете ѝ дращеха въжето, краката й търсеха опора.
Петър усети нещо в гърдите — не страх, а онова рязко, физическо пречупване на нещо, решило вместо него.
Той не мисли.
Тръгна.
✦ ✦ ✦
Хвърли се към огненото момиче с бясната, неконтролируема сила, която тялото отключва само когато спре да пита дали си струва. Направи няколко хаотични движения — не техника, а натиск — и успя да наруши равновесието й. После я хвана през кръста и я блъсна към края на вагона.
Огънят веднага се прехвърли върху него.
Дрехите му горяха. Кожата по ръцете изгаряше със суха, моментална болка, стигаща право до нервите. Той не я пусна.
Вратата беше пред тях. Хвана дръжката с едната ръка, докато с другата задържаше момичето. Металът не поддаваше. Натисна пак. Тя се бореше, извиваше се, пламъците между тях ставаха по-интензивни. Петър беше в кръв, горящ, с ръце, спрели да усещат разлика между метал и огън.
Трябва да премина, повтаряше си. Трябва да премина.
Зад него — стъпки. Тежки, равномерни. Монахът настъпваше бавно. Не бързаше — нямаше къде Петър да избяга.
И тогава — играчките.
Малките плюшени тела се хвърлиха върху монаха от всички посоки — с пламъчетата на челата си, с червените очи, с кикота. Монахът реагира мигновено. Започна да ги разкъсва едно по едно с голи ръце — те се пукаха между пръстите му, разпадаха се в прах и огън. Бавна работа. Но достатъчно бавна.
Вратата поддаде.
Петър влетя.
✦ ✦ ✦
Не в следващия вагон.
В локомотива.
Жегата го удари като стена — различна от огъня на момичето, по-дълбока, по-постоянна. Парният локомотив работеше с нисък, непрекъснат рев — движеше се отдавна и без намерение да спира. Металът вибрираше под краката му. Парата се издигаше на кълбета. Всичко наоколо беше горещо, живо, механично.
Петър падна. Пусна момичето — тя се плъзна настрана, изгубила за момент посока. Той се опита да се изправи. Ръцете му трепереха. Тялото му гореше на места, кървеше на други.
Вдигна поглед.
В прохода зад него — Златният монах. Стоеше на вратата, наблюдаваше равно и студено, пресмятайки момента. Не влизаше. Само гледаше.
Петър се обърна напред.
Агент 020 стоеше точно пред него.
Червеното палто. Шарената жилетка. Бинтовете. Часовникът. Гирляндата от предпазители на гранати по колана. Колт в дясната ръка, насочен право към Петър. Ръката не трепваше — беше го правила стотици пъти.
Усмивката под бинтовете беше същата.
— Честито за усилията — каза той спокойно. — Премина вагона.
Пауза. Очите му проблеснаха с нещо, което приличаше на искрено удовлетворение.
— Не знам откъде събра сили. Но си направи път.
Завъртя барабана на револвера. Металният звук отекна в локомотива, смесен с рева на парата и вибрирането на машината.
Щрак.
Щрак.
Щрак.
И всичко отново висеше на ръба.
✦ ✦ ✦
Петър се опомни.
Не рязко — на пластове, всеки малко по-ясен от предишния. Отначало само светлина и звук, после форми, после всичко започна да придобива смисъл. Когато картината се сглоби напълно, пред него стояха Чери и Готи.
И двете бяха в познатия си вид — мафиотските костюми, шапките, бастуните. Без кръв, без рани, без следи от нищо. Изглеждаха така, сякаш изпитанието беше просто работен ден, приключен по план.
Около тях — разпределителната гара.
Огромна по начин, надхвърлящ архитектурата. Релсите се преплитаха, разделяха и пресичаха в мрежа без видим край, всяка линия водеща към различна посока и различна светлина. Влакове стояха по перони, потегляха, изчезваха. Въздухът носеше мирис на масло, метал и нещо по-трудно за назоваване — на решения, взети на тези перони.
— Пак ли е началото? — попита Петър тихо.
— Следващото ниво — отвърна Чери, без да спира.
Тръгнаха към по-отдалечена линия. Там стоеше влак, изолиран от останалите — не със знаци или бариери, а с пространството около него. Разбираш, без да ти казват, че е предназначен за теб.
Преди да са стигнали, Петър усети нещо встрани.
От другата страна на коловоза стоеше Архангел Михаил. До него — тримата монаси. Бял. Черен. И Златен. Присъствието им натежа. Така тежат нещата, дошли с намерение.
Чери измърмори, без да обръща глава:
— Паднал ангел и смърт едновременно.
Готи го изгледа стегнато. Разпозна противник.
— Личната смърт на Свети Петър. — Пауза. — Защо е тук?
— Проблемен е сам по себе си — каза Чери. — И ако е тук с тримата… може би ще е вторият арбитър в изпитанието.
Погледите се срещнаха от двете страни на коловоза. Аурите се сблъскаха — не физически. Така се сблъскват неща, които заемат едно пространство с противоположни намерения. Въздухът затрепери. Около Чери се разля наситена в прозрачно червена енергия, неудържима. Тя вече не се сдържаше.
Тя се наведе към Петър и прошепна:
— Няма да сме сами.
В същия момент пространството около Петър се раздвижи.
До него се появиха двама.
Бич — с бръсната глава и конска опашка, масивен, с кожените доспехи и меча в ръка, кристалът пулсиращ в тъмночервено. Стоеше спокойно, с погледа на човек, който си е у дома.
Юзия — синята коса развята, тюркоазените очи студени и пресметнати, копието с горящия син кристал насочено надолу.. Застанала до него не като охрана, а като съюзник.
Не бяха врагове. Сякаш не бяха част от изпитанието.
Петър пое въздух. В погледа му имаше увереност. Стръв. Жажда за още!
— Започва да ми харесва — каза тихо.
Приближиха се към влака. Вратата на един от вагоните се отвори бавно.
Агент 020 излезе на стъпалата. Червеното палто. Шарената жилетка. Бинтовете. Усмивката. Завъртя Колт в ръката си небрежно, театрално. Свикнал беше да влиза като звездата на вечерта.
— Аз съм вашият домакин — каза. — За изпитанието.
Смехът му отекна. Петър започна да губи съзнание. Беше ли изживял тази сцена или беше спомен? Бълнуваше ли? Какво се случваше в главата му? Липса на кислород в мозъка ли пораждаше тези сцени? Това сякаш беше в самото начало на изпитанието. Нямаше никакъв шанс всичко да започва отначало. Къде бяха Готи и Чери? Как щеше да свърши всичко? Беше ли преминал. Въобще защо е в този влак? Все въпроси, чийто отговори Петър нямаше.
✦ ✦ ✦
После всичко се разпадна. Той започна да се опомня отново. Дежа вю.
Петър лежеше в локомотива. Парата. Жегата. Звукът на въглища, хвърляни в пещта някъде близо. Металът вибрираше. Всичко работеше — тежко, постоянно, без почивка.
Дулото на револвера беше на сантиметри от лицето му.
Агент 020 стоеше над него. Завъртя барабана.
Щрак. Щрак. Щрак.
Нямаше изстрел.
Шерифът се засмя — тихо, доволно. Беше получил точно каквото чакаше.
— Ха. — Свали оръжието. — Ти си бил късметлия, момче. Обективно тук свършват нещата.
После — ръкопляскане. Бавно, ритмично, смесено с нисък смях. От сенките в локомотива излезе фигура.
Червено лице. Малки рога, заострени назад. Очила с тънки стъкла. Облечен безупречно — иконом, управител — от онези, които наблюдават отдалеч и рядко влизат в стаята лично. Ръчен часовник, закачен като аксесоар към жилетката, проблясваше при всяко движение. Приближи се без бързина. Никой не го подкани.
Погледна Петър.
— Браво. — Гласът му беше топъл, с нотка на искрена изненада. — Не очаквах.
Пауза. После продължи — спокойно, с тона на официално изявление.
— Твоят личен дявол се е справил добре. Ти си преминал през изпитанието — което значи, че той няма да бъде наказан, няма да бъде понижен. — Погледна часовника си. — Напротив. Ще запази статуса си. Ще може да се издига в йерархията.
Леко наклони глава.
— Ако е жив, разбира се. — Усмивка. — Но дяволите умират трудно. Знаеш го.
Направи крачка назад. После още една. Ръкоплясканията продължаваха — негови, равномерни, почти медитативни.
— Поздравления. Вашето пътуване към Ада продължава. — Пауза. — Но може би… в друг влак.
Смехът му се разнесе из локомотива и заглъхна в шума на парата.
Петър лежеше и гледаше тавана. Желязото. Парата. Жегата. Всичко работеше около него с упоритото, безлично постоянство на машина, за която хората са просто товар.
После дяволът се обърна. Погледна го за последен път — не заплашително, не тържествено. Любопитно. Сякаш беше намерил нова тема за изследване.
— А ти как се казваш?
