„И падна от Ада ти, о, Аби, лилава звезда„
Абригел уд Силверия Саргоурдес — за всички просто Аби — тъкмо беше завършила елитното училище за дяволи „Фосфорос“. Беше отличничката на випуска и единствената от класа си, която премина последното изпитание и оцеля.
Сега беше инспектор и обикаляше тъмните улички на Адос. Възлагаха ѝ да разследва съгрешили дяволи, укрити души и всякакви неправоверници.
Аби беше дявол по рождение — не станал, а роден. Беше родена в Адос, най-големия град на подземното царство, крепостен град както и небесният му противник Раос. На пръв поглед приличаше на огромна средновековна столица: широки улици с кафяви павета, високи зидове, порти, които никога не се затваряха, защото никой не искаше да излезе. Нито в земите на Ада, нито в самия град някога беше имало дневна светлина. Единствено огньовете озаряваха улиците — това беше тяхното ежедневие.
Дългата ѝ лилава коса избледняваше към краищата в почти бели, розовеещи кичури и падаше до кръста ѝ като наметало. Носеше черно кожено палто върху къс топ, къса пола с обкован колан и тежки боти с връзки, а на главата ѝ стоеше накривена черна цилиндрична шапка, от която стърчаха два малки рога. Лицето ѝ беше младо, с лунички и остри уши, и почти винаги носеше усмивка, която не обещаваше нищо добро. Където и да отидеше, около нея се навъртаха котки.
Но на нея ѝ беше скучно. Не искаше да бъде просто инспектор в Адос. Искаше повече.
Откъм портите на Адос се чуха звуци от ожесточен сблъсък.
Някой беше влязъл.
Аби беше чувала за подобни нахлувания, но никога не бе виждала такова. Затича се натам.
До нея застана Мериуз Мериуз Сви — елитен дявол, за която в „Фосфорос“ се говореше шепнешком. Мериуз беше снажна, с червени очи, издадени кучешки зъби и дълга къдрава черна коса, стигаща чак до петите. Носеше тесни черни кожени дрехи, които едва прикриваха големия ѝ бюст, а в ръцете ѝ лежеше огромен тризъбец.
Аби понечи да продължи напред, но Мериуз я спря.
— Това не е за теб.
Пред тях стоеше архангел. Броня от потъмнял метал покриваше тялото му, а по ръбовете ѝ тлееше огън. Крилете му бяха почернели, огромни, с още светещи жилки по перата — като въглени, които отказват да угаснат. Над качулката, скриваща лицето му, висеше нащърбен ореол, а изпод нея се виждаха само две горящи очи и кичури къдрава кафеникава коса. В ръката си държеше меч, сякаш изкован от буреностна ярост.
— Гавриел — прошепна Мериуз.
Архангелът крещеше като обезумял:
— Върнете ни славата на Рая! Върнете ни славата на Рая! Мръсни предатели!
Проправяше си път яростно по централната улица, която водеше чак до замъка на лорда на светлината Деннице. Зад него настъпваха десетки паднали ангели, които по нищо вече не приличаха на ангели. Приличаха на черни монаси със светещи очи и размахваха тризъбци.
Дяволите стражи не издържаха. Оръжието на архангела беснееше, а свитата му напредваше след него, избивайки всичко по пътя си.
Аби стоеше и гледаше. Не ѝ позволяваха друго.
В този момент се появи светлина.
Висшите дяволи вече се бяха подредили срещу силите на архангела. Всеки миг двете страни щяха да влязат в нова схватка.
Изведнъж от небето се спусна ярък лъч. В него стоеше бял монах с червени кандила. От тях се разля гъст червен дим, който премина през сражаващите се като мъгла.
Монахът призова стотици кучета с кръстове на главите. Те се втурнаха срещу падналите ангели и предвождащия ги Гавриел. В същия миг лъчи светлина и сияещи кръстове се забиха в телата им. Най-много от тях поразиха самия архангел.
Гавриел изглеждаше така, сякаш беше умрял и се беше преродил.
Всичко потъна в мъглата. Когато тя се разсея, падналите ангели бяха изчезнали. Беше останал единствено белият монах с червените кандила.
Той размени няколко думи с един от висшите дяволи, поклони се и пое нанякъде отвъд портите на Адос. Движеше се толкова бързо, че сякаш се телепортираше.
Всичко утихна.
— За първи път виждам такова… — Аби не намери думата.
Мериуз мълчеше. След малко я погледна.
— Е, отличничке… Мисля, че е време да получиш задача извън Адос. За трети път през последните няколко седмици Гавриел изпада в ярост и се опитва да стигне до Деннице. Но зад това стоят наши братя — дяволи и демони, които го контролират. Подтикват го да се поддаде напълно на падението си и да остане паднал ангел. Този път обаче беше възпрян от ангел от Седмата дивизия, който сам по себе си също е паднал. Падението привлича падналите. Всички искат трона на Деннице.
Аби сякаш изобщо не слушаше. Този разговор не ѝ беше интересен.
Мериуз погледна Аби, чукна я леко по челото и се усмихна зловещо.
— Виждам ужасяващ демон в теб. Ужаса на ужасите. Лилав дим, лилав Ад… Лилавото е символ на лудост и на сила едновременно. На непредсказуемост.
Аби се усмихна и щракна с пръсти. Около нея се появиха десетки котки, някои от тях лилави. Тя вдигна една и я притисна към себе си.
— Това е Пил, любимата ми котка. Няколко години седяхме на един чин.
Погали я и котката замърка доволно. Мериуз се засмя тихо.
— Съучениците ти. Защо просто не се отказаха? Сега можеха да са дяволи. Не толкова висши, но дяволи.
— Е, сега имам стотици котки. Душите им са в тях и са готови на всичко за мен.
Аби беше завършила сама. Учителите, сред които беше и Мериуз, бяха предупредили всички ученици да не участват в последното изпитание — овладяване на дяволска енергия, сила, способна да отнеме и живота, и душата на всекиго.
Енергията на Аби се оказа прекалено могъща. Дали го направи целенасочено или не, тя изби целия си випуск. После преобрази душите им в котки — котки, които я обичаха, следваха я навсякъде и изпълняваха всяка нейна заповед. В предишния си облик съучениците ѝ вече не съществуваха в Адос.
Така Аби стана най-прочутият дявол по рождение, завършил „Фосфорос“ през последните няколкостотин години. Дявол, към когото проявяваше интерес самият Деннице.
Мериуз извади запечатано писмо и ѝ го подаде.
Аби разгъна белия лист. Върху него сами започнаха да се изписват огнени букви на дяволския език.
— Хм… Интересно — промълви тя.
Сгъна листа и той изгоря в ръцете ѝ.
Мериуз продължи да мърмори:
— Знаеш ли, падналите ангели, станали дяволи, могат да се изкачват в йерархията. Обикновено обаче ги води лудостта. Тя замъглява съзнанието им и им пречи. Някои търсят отмъщение, други полудяват напълно, а мнозина отклоняват човешките души, за да не пристигнат в Адос и да останат завинаги в Чистилището.
Аби мълчеше. Мериуз продължи:
— Но наскоро, при доста странни обстоятелства, един паднал ангел получи повишение след изпитание пред двама арбитри. Вече ще може да продължи нагоре и дори да стигне до висшите дяволи. Интересното е, че вторият арбитър е бил лично архангел Михаил. За него се говори, че е паднал и е полудял заедно със своята Седма дивизия.
Тя замълча за миг.
— А първият арбитър е бил Агент 020 — Шерифът. Има славата на чудовище, което не пропуска никого през изпитанията си. Досега никой не е успявал. Тази душа е първата.
Мериуз погледна към портите на Адос.
— Душата би трябвало да е във влак и вагон под юрисдикцията на повишения. Но Съветът реши да го натовари с други задачи и да изпрати във влака друг дявол. Затова Деннице явно е решил лично да прати теб при тази човешка душа.
На лицето ѝ се появи любопитство.
— Не е ясно с какво тази душа е привлякла вниманието на повишения дявол. С множество изпитания и необичайни похвати той е привлякъл погледите на висшите, а те са превърнали случая в изпитание — за самия него. Може да го издигне, може и да го свали. Висшите обикновено не проявяват такъв интерес нито към човешки души, нито към дяволите по влаковете. А сега ти получаваш възможността да отидеш при тази душа и лично да я съпроводиш до Адос.
Мериуз се усмихна.
Аби почти не я слушаше. През цялото време надуваше балон от дъвка. Точно в този момент той се спука и дъвката полепна по цялото ѝ лице.
От пукота котките се уплашиха и се разбягаха по улиците, озарявани от вечните огньове.
— Да, добре. Супер! — отвърна Аби, докато обираше дъвката от лицето си. — Още сега се качвам на следващия влак. Нямам търпение! Искам да изпробвам собствените си методи за контрол над човешките души.
Аби се качи на влака от гарата на Адос.
Беше заобиколена от роднини и почитатели, които ѝ махаха и я насърчаваха да измъчва човешките души докрай, да ги докарва напълно изтощени и да докаже, че е достоен придружител. Пожелаваха ѝ да доведе най-качествените души — онези, които истински заслужаваха подземното царство.
Със стар куфар в ръка и ехидна усмивка Аби се качи във вагона и помаха за сбогом. Котките се качиха след нея, без никой да ги е викал.
Мериуз също ѝ махна. Смяташе, че на Аби много повече ѝ подхожда да пътува из вагоните и да участва в покаянието и себепознанието на човешките души, отколкото да бъде обикновен инспектор в Адос.
Аби имаше репутацията на луда глава — дявол, от когото можеше да се очаква всичко. И самочувствието на родена в Адос.
Родените дяволи винаги се бяха смятали за повече от останалите. Особено от онези, които бяха дошли от други земи.
