СВЕТИЛИЩЕТО
„Паметта е единственото оръжие, което може да те убие отвътре — без да те докосне.“
Петър вървеше след дългокосото момиче по тясна еко-пътека, виеща се между боровете, и се опитваше да разбере кога се е озовал тук.
Не помнеше тръгването. Не помнеше колата, не помнеше пътя, не помнеше кога го решиха. Имаше само настоящия момент — въздухът, наситен с мирис бор и влажна пръст, меката приглушеност на следобедна гора, и момичето пред него с дългата кестенява коса, движещо се по пътеката с онзи леко бързащ ход на някой, знаещ накъде отива. Петър не знаеше. Следваше, защото тялото му беше свикнало да я следва с характерна за това първичност, въпреки че имаше странно пречувствие.
— Хайде, почти стигнахме — каза тя и се обърна за миг. — До тракийското светилище. Тук никога не водя обикновени хора. На такова място трябва да дойдеш с някой специален за теб.
Думите й достигнаха Петър с малко закъснение, като всичко в този спомен. Всичко започна да си идва на мястото.
— Белинташ — прошепна той. — В Родопите никога не съм ходил.
Тя посочи нагоре — каменни стълби, издялани в склона, почти скрити от мъха по краищата.
— Качваме се. Скоро ще залезе слънцето.
✦ ✦ ✦
Скалата се отвори пред тях изведнъж, широка и хоризонтална, простираща се може би сто метра напред. По повърхността й — десетки кръгли вдлъбнатини, издълбани от ръце, отдавна изгнили, в съвсем различно разбиране за света. В някои от тях стоеше вода; в другите — тънък, прозрачен лед, проблясващ на слънцето, което се спускаше бавно към хоризонта. Наоколо — само Родопите, широки, тъмно-зелени, безкрайни по онзи начин, по който планините са безкрайни само когато стоиш на правилното място.
Бяха съвсем сами.
Петър я гледаше. Кестенява, слаба, с лице, в което имаше нещо, трудно за назоваване — не просто красота, а онова конкретно сдвояване на черти, запомнящо се не защото е перфектно, а защото е точно правилно симетрично. Той я беше гледал много пъти преди. Знаеше как стои на светлина.
— Аз те познавам — каза тихо. — Дени. Деница. Моята слабост.
Тя се усмихна — не отговор, а просто реакция — и се обърна към слънцето.
— Хей, снимай ме. Светлината е точно над мен.
Петър извади телефона. Имаше нещо почти болезнено в жеста — в начина, по който го насочи към нея, в начина, по който пръстите му намериха бутона, в начина, по който тялото му правеше механично онова, което умът му беше искал да направи много пъти и за което някога може би го беше правил.Изглеждаше достатъчно смел и сръчен в този момент.
— Ще те снимам — каза. — Винаги ще те снимам. Стотици пъти. Хиляди дори.
Натисна. После погледна екрана.
Усмивката му не изчезна постепенно — просто я нямаше.
На снимката тя не изглеждаше жива. Лицето й беше бледо по начин, по който живите лица не са — хладно, неподвижно, с онази специфична празнота. Около нея се виждаха силуети, прозрачни, размити, навеждащи се към нея с интерес, за който живите нямат физически еквивалент. На следващия кадър — до нея стоеше нещо в черно. Гледаше право в обектива. Усмихваше се с онзи вид на нещо, правещо селфи не за спомен, а за документация.
Петър вдигна поглед.
Реалността беше нормална. Слънцето. Скалата. Дени, стояща точно там, жива, огряна. Той имаше усещане, че нещо не е наред. Но всичко изглеждаше нормално.
Не можеше да реши кое от двете го плашеше повече.
✦ ✦ ✦
— Знаеш ли — каза тя изведнъж, без преход, с тона на някой, споделящ нещо напълно обикновено — аз ходя с едно момче. Той не катери планини нощно като теб. По-спокоен е.
Думите паднаха в Петър по онзи специфичен начин, по който падат думите, за чиято болезненост си се подготвял, но болката все пак пристига в нова форма, неочаквана, точно малко по-остра от предвиденото.
В ушите му се прокрадна глас — не неин, не негов. Тих, забавен, с нотка на нещо, което се храни с моменти точно като този.
Много романтично, нали? В Ада няма такива неща. Действай.
Петър стисна зъби.
— Аз не искам да съм повече покрай теб — каза, и гласът му излезе по-рязко от намерението. — Правя каквото мога, а ти не ми даваш шанс.
Дени го погледна спокойно. После пристъпи половин крачка напред и прошепна с онзи вид на истина, изречена без жестокост, но и без пощада:
— И как да не ти давам шанс? Ние винаги ще бъдем само приятели.
Петър не отговори. Обърна се и тръгна надолу по стълбите, бързо, с онзи вид на движение, което е заместител на нещо друго — на крясък, на аргумент, на онова, което е трябвало да се каже преди месеци. Ядът го изпълни изцяло. Заслепи го достатъчно, за да забрави за нея — напълно, за кратко, по начина, по който болката понякога прекъсва всичко останало.
Повече няма да се унижавам, каза си той.
После слънцето се измести, или той се измести спрямо него, и когато светлината го удари от нов ъгъл, инстинктът го накара да се обърне.
Зад него по пътеката вървяха мъртвите.
Десетина, може би повече, влачещи се с онзи забавен, механичен ход на нещо, изгубило разбирането за спешност. Държаха вили, сърпове, стари дървени инструменти, ръждясали по ръбовете. Движеха се бавно, но се движеха.
Оставих Дени там — осъзна той. — Трябва да се върна.
Хвана пръчка от земята и започна да си пробива път назад, избутвайки ги встрани. Те реагираха бавно — рефлексите им бяха забавени до степен, в която движението им беше почти успокоително, ако успееш да забравиш какво са. Той успя. За момент.
Когато стигна обратно до скалата, я видя.
Но не такава, каквато беше.
Слизаше от небето с черни крила, разперени широко, фигурата й огряна отзад от залязващото слънце по начин, превръщащ я в силует, в нещо без детайли. Отдалеч изглеждаше, сякаш се смее. Не с топлина — с онова конкретно веселие когато наблюдаваш комична форма на неуспех.
Петър се втурна към нея. Хвана я за ръката.
— Давай. Трябва да бягаме, към колата.
— Не искам твоята компания — каза тя студено.
— И аз — отвърна той. — Но мъртвите са по пътеката. Движи се.
Не изчака съгласие. Затичаха се надолу заедно, тя без да се противопоставя, той без да я пуска.
Качиха се в колата. Петър завъртя ключа.
Двигателят не реагира.
Опита пак — тишина, само онзи мъртъв, безполезен звук на стартер, въртящ се в празно. После трето — същото. Ръцете му се стегнаха около волана.
И тогава нещо падна върху капака.
Тежко. Меко. С онзи звук на нещо, кацнало съзнателно, а не паднало случайно.
Петър вдигна поглед към предното стъкло.
Смъртта стоеше на капака и го гледаше.
✦ ✦ ✦
Щом видя Смъртта на капака, нещо в Петър се пренареди. Не страх — страхът вече беше изчерпал отпуснатия му ресурс. Нещо по-просто: решение. Ръката му завъртя ключа и двигателят изръмжа — сякаш и той беше чакал разрешение. Петър даде назад без да проверява зад себе си. Колата удари нещо меко, после още, гумите изсвистяха по камъните. Тела се разпръснаха встрани с онова леко, безтегловно движение на нещо, от което е изтекло всичко тежко.
Завъртя волана, изправи колата и натисна газта.
✦ ✦ ✦
Пътят надолу към Асеновград беше тесен, черен, с остатъци от асфалт, подаващи се на места като кости под износена кожа. Колата подскачаше по неравностите, двигателят виеше в кривините, а Петър държеше волана с ръце, знаещи само едно — не спирай.
Дени го погледна от съседната седалка. Спокойна. Почти безразлична, с онзи вид на човек, за когото случващото се не е особено интересно.
— Това място е за специални хора — каза тя тихо. — Ти не беше специален.
Думите го удариха по онзи конкретен начин, по който удрят думите, изречени без злоба — точно защото са констатация, а не атака. Петър стисна волана.
— Това е тракийско светилище — отвърна той напрегнато. — С енергия, която не разбираш. И може би ми даде точно това, от което имах нужда — правилния избор. За теб. За живота ми.
Гласът му излезе по-нервен отколкото искаше. Тя не отговори.
В периферията на погледа му се появи нещо. После още. По края на пътя стояха фигури — не мъртъвците от пътеката, нещо различно. Изкривени силуети, таласъми с форми, за чието назоваване нямаше думи. Някои вървяха редом с колата. Някои стояха неподвижно и я гледаха да минава. Един се хвърли към предното стъкло и изчезна, без да го докосне — сякаш пространството между тях беше граница с условия, неизвестни на Петър.
— Виждаш ли ги? — попита той, без да откъсва очи от пътя.
— Какво да виждам? — отвърна Дени.
Тишината, последвала отговора, беше по-тежка от всяко потвърждение. Петър преглътна.
— Ясно — каза тихо. — Защо си го причинявам. Какво се случва с мен.
Не беше въпрос. Беше онзи вид изречение, което хората произнасят, когато са спрели да очакват отговори и просто трябва да чуят гласа си в пространството.
И тогава чу другия глас.
Първо смях — тих, ниско, с нотка на нечовешко удоволствие. После думи, идващи не отвън, не откъм Дени, а от някъде вътре в самото пространство на главата му, от онзи ъгъл, в който мислите нямат работа.
Много ми е забавно да те гледам. Обожавам точно тези моменти — когато знам, че вече си ги преживял, и гледам как ги преживяваш пак.
Петър не беше сигурен чий е гласът. Може би Чери. Може би нещо, използващо познат тон.
— Кой ми говори? — прошепна той.
— Глас? — Дени го погледна странно. — Ти се бъркаш. Тук сме само ние двамата.
Пауза. После тонът й се смени — не рязко, а постепенно, като стая, в която температурата пада бавно и разбираш едва когато вече е студено.
— Нас двамата. Аз съм твоята най-добра приятелка — не знаеш ли? Ние приключенстваме. Винаги сме заедно. Ти даваш всичко. Аз — нищо.
Усмихна се. Но усмивката не беше нейна — или поне не беше от онази Дени, която познаваше. Беше нещо, носещо формата на усмивката й, без съдържанието.
Пред тях пътят влезе в серия от остри завои — родопски кривини, без мантинела, с пропаст вляво, невидима в тъмнината. Петър стискаше волана. Погледна я за миг.
— Не — каза той. Просто и твърдо. — Ти не си моя приятелка. Никога не си била.
Очите й се промениха. Не постепенно — изведнъж, с онова рязко пренареждане на лицето, характерно за нещата, свалящи маска, а не за хората, губещи търпение. Дългата коса започна да се движи — не от въздуха, а сама, кичурите се издължиха и заостриха, придобиха форма на естествени остриета в края си.
Тя се хвърли към него.
Ударите по рамото дойдоха първи — бързи, безредни, с яростта на нещо, свикнало да получава, а не да получава отказ. После ръцете й намериха гърлото му и се впиха.
— Спри! — изкрещя Петър. — Ще катастрофираме!
Колата се разлюля. Гумите изсвистяха по ръба на платното. Фаровете хванаха за миг празното пространство вляво — нищо, само нощ, само дълбочина.
И тогава гласът се върна. По-близо от преди. По-спокоен, което го правеше по-лошо.
Давай. Какво чакаш? Направи избор.
Времето не се забави — просто в него се появи цепнатина, в която Петър усети всичко едновременно: ръцете й на гърлото, волана в дланите му, завоя пред тях, края на пътя, тъмнината след него.
Колата излезе от пътя.
Падането не беше бързо — или поне не така го усети. Беше продължително, тихо, с онова особено мълчание, характерно само за моменти, в които всичко вече е решено и единственото оставащо е движението надолу.
Гласът прошепна за последен път.
Избор.
Петър се опомни рязко — с онова специфично усещане за връщане, което не е приятно и не е болезнено, а е просто рязко. Пространството около него се наложи бавно: шумът на машините, въртящите се барабани, мигащите светлини. Вагонът. Пак вагонът. Стоеше изправен пред една от слот машините, сякаш никога не се беше помествал.
Ротативката пред него светеше по-ярко от останалите. Барабаните се бяха спрели — три еднакви символа, наредени в ред, застинали в онова рядко и неудобно съвпадение, което в нормален свят се нарича късмет.
На екрана, под символите, бавно се изгради образ.
Дени.
Петър стоеше неподвижно. Ръцете му все още помнеха волана. Гърлото му — ръцете й. Гърбът му — дълбочината на онова, в което бяха паднали. Паметта на тялото е по-бавна от паметта на ума и той усещаше как тя се изравнява с настоящето, секунда по секунда.
После вдигна поглед и видя шерифа.
✦ ✦ ✦
Агент 020 стоеше на няколко крачки, приведен леко напред, с ръце зад гърба. Усмивката под бинтовете беше различна от обичайната — не налудничавата, разтегнена до крайност. Тази беше по-тясна, по-истинска, с нещо в нея, което приличаше на изненада. Не преструвана — истинска сякаш беше видял за пръв път нещо ново.
— Е, това… не го очаквах — каза той бавно. Поклати глава, сякаш проверяваше реалността, дали случайно не е излязла различно. — Наистина не го очаквах.
Тръгна бавно около Петър — не заплашително, а с онзи вид на човек, разглеждащо обект от всички страни.
— В реалния спомен ти удържа колата. — Гласът му беше наблюдателен, лишен от осъждане. — Карахте се. Беше грозно. Тя каза нещата, които знаеше, че ще болят, ти стисна зъби. Едно от последните ви съвместни пътувания и тя седеше до теб, след всичко — и ти я закара невредима до вкъщи. Въпреки всичко. Въпреки себе си.
Спря пред него.
— Остана джентълмен докрай. — В гласа му нямаше ирония. — Имаше всяко основание да не го направиш. Беше натрупал достатъчно. Можеше да излееш всичко — с думи, с мълчание, с едно движение на волана. Но не го направи.
Петър не отговори. Не защото нямаше какво да каже, а защото думите не бяха готови.
— А тук — продължи шерифът и разпери ръце в жест, обхващащ вагона, машините, всичко — направи нещо съвсем различно. Излезе от пътя. Буквално и в другия смисъл.
Той наклони глава.
— Постарах се да те ядосам. Да те върна точно там, където боли — и то по начин, по който си свикнал да реагираш. Очаквах да задържиш курса. Да останеш в рамките на онова, което вече знаем за теб. — Пауза. — Да повториш себе си.
Петър срещна погледа му. Зад бинтовете очите светеха с онова равно, изчислено внимание на нещо, прекарало много време в наблюдение.
— Но ти наруши собственото си правило — каза шерифът. — Онова, което си изградил като принцип, като защита. Избра непознатото. Избра риска. Избра нещото, което не можеш да контролираш.
Усмивката под бинтовете се разшири — не злобно, не тържествено. С нещо, наподобяващо уважение.
— Избра трудното. И точно затова — спечели.
Думата падна в пространството между тях и остана там.
Петър не знаеше дали да й вярва. Не знаеше дали онова, което беше направил — излизането от пътя, падането, онзи краен жест в спомена — е бил избор въобще, или просто точката, в която напрежението е намерило изход. Разликата между двете беше важна. Не знаеше дали знае разликата.
— Повечето хора губят тук — каза шерифът, по-тихо. — Защото се опитват да бъдат същите. Защото смятат, че правилното е онова, което вече знаят за себе си.
Леко наклони глава.
— А ти, за пръв път в тази памет, не беше.
Слот машините продължаваха да свирят около тях — весели, безсмислени, безотказни. Лицето на Дени светеше на екрана с онова неподвижно изражение на образ, замръзнал в миг.
Шерифът пристъпи още една крачка напред.
— Кажи ми, Петре — каза тихо, с тона на любориство, но не за информация, а за нещо по-дълбоко. — Ако знаеше, че е изпитание. Ако знаеше, че го гледам. Пак ли щеше да излезеш от пътя?
Вагонът се движеше. Машините свиреха. Петър стоеше с въпроса между себе си и шерифа и разбираше, бавно и с известно неудобство, че не знае отговора. Не защото е труден. А защото е честен.
✦ ✦ ✦
Щрак. Щрак. Щрак.
Агент 020 държеше револвер Колт допрян до слепоочието си и натискаше спусъка с равномерна, почти медитативна последователност. Не с очакване — с онзи вид на демонстрация, при която публиката е второстепенна, а самото действие е целта. Усмивката под бинтовете не помръдваше. Барабанът щракаше. Нищо не се случваше. И точно това, разбра Петър, беше смисълът.
След поредното щракане шерифът се засмя тихо — ниско, доволно — и свали оръжието. Бръкна в червения шлифер и извади тесте карти. Разбърка ги с лекота на ръце, свикнали с картите по онзи начин, по който ръцете свикват с неща, към които са се връщали достатъчно пъти. После изтегли една и я обърна към Петър.
Асо купа. Картата стоеше между тях под мигащите светлини на машините.
— Заповядай, Петре — каза шерифът спокойно. — Твоят късмет. И любимата ми карта.
Петър не посегна веднага. Погледът му се беше спрял на нещо друго — на колана на шерифа, по-конкретно, на металните халки, наредени по него. Не гранати. Само предпазители, люлеещи се при всяко движение. Дребен детайл, но вагонът го беше научил да гледа детайлите.
Шерифът проследи погледа му и се усмихна леко — с онзи вид на нещо, оценяващо вниманието.
— Проницателен си — отбеляза тихо.
После, с движение, което не беше предшествано от никакъв видим жест на вземане, в ръката му се появи граната. Старомодна, тежка, с онзи матов метален цвят, направена за употреба, а не за показ. Без колебание, без театралност, той издърпа предпазителя. Звукът беше ясен, кратък и напълно реален.
После я постави в дланта на Петър.
Студена беше. По-тежка, отколкото Петър беше очаквал. Металът имаше онова специфично тегло, носещо последствия.
— Ето — каза шерифът. Гласът му беше равен, почти приятелски. — С толкова имаш, за да избереш следващата машина. Времето тече. — Наклони глава. — Тик-так.
Петър стисна пръсти около гранатата и инстинктивно се наведе да я хвърли. Мускулите му се стегнаха. Ръката му се движи.
Гранатата не помръдна.
Погледна надолу. Металът беше слепен с кожата на дланта му — не с лепило, не с нещо видимо, а просто беше там, неотделим, сякаш беше пораснал от ръката му.
Опита пак. После пак. Нищо.
— Тик-так — повтори шерифът, този път само с устни, почти без звук.
Светлините на машините се сляха пред очите на Петър в едно мигащо, безсмислено поле. Лицата по екраните — Вика, Дени, Ники, дядо му — се въртяха и размиваха едно в друго. Мислите му се блъскаха без посока. Онова, което шерифът беше нарекъл избор, сега изглеждаше просто като паника с краен срок.
Без да мисли повече — защото мисленето беше спряло да бъде опция — Петър направи крачка напред и натисна с юмрук първата машина пред себе си.
Шерифът повдигна вежда.
— Опа.
Усмивката му се разшири, сякаш знаеше резултата предварително и само чакаше момента на потвърждение.
— Някой е без късмет. — Пауза. — Out of luck.
Взривът дойде мига след думите му — рязък, ослепителен, изпълнил целия вагон с бяла светлина и ударна вълна, изхвърлила Петър назад. Гърбът му удари металната стена на вагона с тежък, окончателен звук. Болката не беше локална — беше навсякъде едновременно, разпръсната по тялото като ток, търсещ изход. Ушите му се изпълниха с остро, равно звънтене, заглушило всичко останало.
После звънтенето отстъпи. Шумът на машините се върна — весел, безотказен, незасегнат.
Петър отвори очи.
Шерифът стоеше на същото място. Невредим. Разперил леко ръце в жест, обхващащ ситуацията с нечовешко спокойствие. Усмивката — все същата.
— Блъфирах — каза той.
Пауза. После наклони глава.
— Но ти — не.
Петър лежеше срещу стената и не намираше в себе си нищо за отговор. Не от липса на думи. А защото шерифът беше прав и двамата го знаеха и добавянето на думи нямаше да промени нищо по тази констатация.
✦ ✦ ✦
Петър погледна ръцете си.
Бяха малки. Детски — с онези пропорции, при които пръстите изглеждат малко твърде дебели, а дланите малко твърде широки за ставите. В тях държеше пластмасов автомат, лек до смешното, с онзи куп звук, издаван от играчките при удар. Огледа се.
Намираше се в сухо дере. Слънцето беше горе — не утринно, не залязващо, а онова упорито, безкомпромисно пладнешко слънце на дълъг летен ден, при което сенките се свиват до краката и въздухът трепти от жега на ниско. Дерето беше без вода, но с всичко останало — храсти, суха пръст, прах, разхвърляни клони, и онова особено усещане на детско пространство, в което въображението е по-реално от географията.
Съзнанието му беше различно. По-леко. По-просто. По-малко наслоено — без теглото на всичко, натрупано след шест-седем години. Той беше дете и мислеше като дете и светът имаше размерите, които детето е решило да му даде.
На главата му стоеше войнишка шапка от социализма — леко голяма, пристъпваща малко напред над веждите. Точно правилната шапка за партизанин. Или за боец срещу фашисти. Или за каквото реши, защото дерето позволяваше всичко.
Той се търкаляше по сухата пръст, лазеше между храстите, прицелваше се с автомата към невидими врагове и ги убиваше с пълна убеденост.
— Ще намеря фашистите! Ще ги преборя! — извика той към дерето.
После се сниши зад един храст и издаде звуците, които автоматите издават, когато стрелят, ако автоматът е шест-седемгодишно момче.
Па-па-па-па!
Смееше се. Слънцето грееше. Дерето беше неговото.
✦ ✦ ✦
После видя зайчето.
Малко, кафяво, появило се изведнъж между храстите и изчезнало в следващата секунда по-надолу в дерето. Петър го последва без колебание — защото дете следва зайче, това е единственото правилно действие. Лазеше нататък, дерето ставаше по-дълбоко, стените му по-стръмни, сенките по-гъсти. Колко дълго — не знаеше. Времето в детското съзнание не тече в минути, а в събития.
И тогава я видя.
Малко момиченце в плюшен костюм на зайче, подскачащо леко между сенките с онова особено движение на нещо, което не е съвсем там — не напълно в сянката, не напълно на светло. Петър се усмихна. Направи крачка напред.
И светът спря.
Не метафорично. Буквално — въздухът застина, топлината изчезна рязко, сякаш някой беше изключил слънцето от ключ. Светлината се пречупи по странен начин, ставайки едновременно по-ярка и по-тъмна. После от земята — от сухата, напукана, горещо-прашна земя на дерето — започна да излиза мъгла. Тънка първо, почти незабележима, пълзяща по земята като дим. После по-гъста. После задушаваща.
И в нея — змиите.
Появиха се от пукнатините в пресъхналата земя, от под камъните, изпод корените на храстите. Първо една, после три, после Петър спря да брои. Плъзгаха се по сухата пръст с онзи беззвучен, плавен ход, при който тялото се движи, но краката не се чуват. Преплитаха се около ботушите му, виеха се нагоре по стеблата на храстите. Между тях се показаха и други форми — тъмни, неясни, с ръбове, отказващи да се фокусират, носещи заплаха по онзи начин, по който заплахата се носи, когато е отвъд назоваването.
Детското съзнание разпозна страха преди да е успяло да го формулира. Тялото се вцепени.
— Това… не си го спомням — прошепна Петър. — Това не беше в играта.
Тогава гласът.
Тих, близък, идващ от посока, която не можеше да определи.
— Хайде, скъпи. Излез от дерето. Търсят те.
Гласът беше познат по онзи дразнещ начин, по който са познати нещата, чийто източник не можеш да намериш в момента. Детското в него се хвана за познатия тон и усети нещо, наподобяващо посока.
Сега съм във вихъра си, помисли детето. Мога да се справя. Ще ги преборя.
Опита. Вдигна автомата и издаде звуците, с които убиваше фашисти преди половин час. Но змиите не бяха фашисти и автоматът беше пластмаса и въображението имаше граници, до които беше стигнало.
Едната змия се уви около врата му.
Стегна се бавно, с онова методично, мускулно усилие, което е правило това много пъти и знае точно колко трябва. Не рязко — постепенно, като въже, завързвано на възел. Петър хвана тялото й с две ръце и дърпа, но люспестата повърхност се плъзгаше и стягането продължаваше. Въздухът ставаше все по-малко. Очите му засълзяха. Гърлото му се свиваше от отвън навътре.
После от земята под краката му се показаха ръцете.
Бледи, с почернели нокти, с онова специфично неподвижно качество на неживата плът, те се протягаха от пресъхналото дере като растения, търсещи слънце — само че търсеха него. Хванаха го за глезените. После за подгъвките на панталоните. Дърпаха надолу с равна, непрекъсваща сила.
Инстинктът надделя над мисълта. Петър започна да лази нагоре — не защото е решил, а защото тялото е взело решението вместо него. Ноктите му се впиха в пръстта, коленете му удряха камъните, змията все още стягаше, ръцете все още дърпаха.
После от горния ръб на дерето — ръка.
Топла, широка, протегната надолу към него. Петър се спря за секунда — само секунда — и я изгледа. После я хвана.
Издърпа го нагоре с лекота. Когато излезе на повърхността и се изправи, змията я нямаше. Ръцете от земята — нямаше ги. Мъглата се беше вдигнала. Слънцето беше пак горе.
Дерето беше просто дере. Сухо, с клони и тръни, с прах по дъното.
До него стоеше баба му. Зад нея — дядо му. Зад него — хора от селото, цяла група, с уморени лица и облекчени очи.
— Помислихме, че си умрял — каза тя и го прегърна, притискайки го с онази специфична сила на обятия, идващи след часове страх. — Търсим те с часове, дете.
Петър погледна надолу. Около врата му се бяха закачили бодливи клонки от храстите в дерето — стиснали се в тесния тунел, по който беше лазил. Нищо повече. Той ги откачи бавно и усети как дишането му се връща към нормалното.
— Аз си играех — каза тихо. — Контролирах всичко.
Но дори в детското съзнание думите не звучаха убедително.
✦ ✦ ✦
Вагонът се върна наведнъж — звуците на слот машините, мигащите светлини, изкуственият въздух. Петър стоеше между редиците и усещаше как реалността на спомена изтича от него постепенно, оставяйки само остатъка — физическото усещане за стягане около врата, което не беше изчезнало напълно въпреки че клонките ги нямаше.
Шерифът стоеше срещу него и се смееше — не злобно, а с онова искрено, почти детско удоволствие на нещо, получило точно онова, което е очаквало.
— Знаех си, че ще излезеш — каза той. — Знаех си. Хвана ръката. Правилното решение.
После се поспря.
— Ако беше решил да останеш вътре. Ако беше решил, че можеш да се справиш сам — с тях, с ръцете, с всичко — може би нямаше да си говорим сега.
Наклони глава.
— Беше като истинско, нали?
Петър беше пребледнял. Пръстите му все още помнеха пластмасата на автомата, слънцето на дерето, широката ръка на баба му. Тялото му все още помнеше. Мускулите винаги помнят.
— Как намери този спомен? — попита тихо.
Шерифът го погледна с онзи равен, изчислен поглед на човек, за който въпросът е прост.
— Аз намирам всичко — каза спокойно. — Наистина всичко.
В гласа му нямаше хвалба. Нямаше заплаха. Имаше само онова, което е по-лошо и от двете — проста, суха констатация на факт.
✦ ✦ ✦
ПОЛОВИН АНГЕЛ, ПОЛОВИН ДЯВОЛ
Петър все още стоеше пред слот машината и гледаше въртящите се символи без особено намерение — с онзи вид на досада, изчакваше следващото събитие, защото в тези вагони следващото събитие винаги идваше.
Дойде с гръм.
Не метафоричен. Метален трясък разкъса въздуха на вагона, сякаш пространството се беше разтворило по шев — и в цепнатината се появи добре познатия му дявол Чери.
Петър я познаваше отлично. Или поне познаваше онова, което тя беше преди да влезе в тази форма.
Сега беше различно.
Едното крило беше ангелско — широко, бяло, с онова меко, сияещо качество на неща, за чието описание езикът е измислил думата „небесен“. Другото беше дяволско — черно, кожесто, с набразден ръб и размах, поглъщащ светлината около себе си, а не отразяващ я. Двете не се бореха едно с друго. Просто съществуваха заедно, всяко по своите закони, и именно това ги правеше по-страшни, отколкото ако бяха в конфликт. Косата й беше разделена точно по средата — лявата половина руса, падаща на меки вълни, дясната огнено червена, разпусната в гъсти, непокорни къдрици. Над главата й висеше ореол. Но не чист — леко изкривен, накривен встрани, изгубил централното си положение, без да е решил дали да падне, или да остане. Зелените й очи светеха с онова конкретно, целенасочено сияние, знаещо точно какво иска и намиращо се в процес на вземане на решение.
Носеше черна рокля, прилепнала и дълга, с онзи вид на облекло, избрано не за красота, а за ефект. Ноктите й бяха дълги, тъмни, заострени до степен, при която „нокти“ започваше да е неточна дума. В дясната ръка — златен тризъбец, вибриращ с тиха, осезаемо трептене. В лявата — камшик, увит около китката, кожен, тъмен, накрайникът му стягащ се и разпускащ леко с всяко движение.
Тя пресече разстоянието до Петър с движение, което не беше съвсем ходене — по-бързо, по-плавно, като нещо, за което физическото пространство е по-скоро условност. Хвана го за ръката.
— Мисля, че трябва да се махаме. Нещо не ми изглежда наред в тези изпитания! — каза бързо, с гласа на някой, направил бърза сметка и не харесал резултата.
Шерифът се засмя. Не злобно — с искрено, почти детско удоволствие.
— Не, не, не. — Поклати глава бавно. — Не бързайте. Сега сте ми дошли на гости.
Вдигна Колт, насочи го към слепоочието си и натисна спусъка.
Щрак. Празно. Той го свали без коментар.
✦ ✦ ✦
Чери огледа ръцете си — ноктите, тризъбеца, крилата. После погледна шерифа.
— Защо изглеждам така?
— Защото сте ми скъпа гостенка — отвърна той с усмивката на домакин, обясняващ правилата. — А тук, в моя вагон, за разни твари от Ада важат ограничения. Формата следва правилата на пространството.
Той вдигна револвера и без предупреждение го насочи към нея и стреля.
Куршумът полетя право към челото й.
Чери не трепна. Вдигна дясната ръка с движение, почти отегчено по скорост, и хвана куршума между пръстите си на сантиметри от лицето. Металът изскърца. Тя го стисна по-силно и той се разпадна на прах, разсипан между пръстите й.
— Аз съм дявол — каза спокойно, без особен тон на заплаха. Просто констатация.
Шерифът я изгледа. После избухна в смях — искрен, продължителен, с нотка, че проверил точно онова, което е искал. Той се намираше до един от въртящите се столове пред машините, седна и се завъртя лениво веднъж. После — без предупреждение, без театралност — вдигна Колт и натисна спусъка.
Този път барабанът не беше празен.
Тялото му падна на пода по онзи познат, окончателен начин. Кръвта се разля бавно. Петър стоеше и гледаше и не намираше в себе си вече нищо от онова първоначално ужасяване, което тази гледка някога е предизвиквала. Привикването е едно от по-тъмните умения на ума.
После пръстите потрепнаха. Тялото се извихри неестествено, ставите работейки в грешен ред. Шерифът се изправи бавно, с онова съвсем спокойно, делово изправяне на нещо, за което смъртта е временна позиция.
Застана пред тях. Цял. Усмихнат. Кръвта по пода не го интересуваше.
✦ ✦ ✦
Плюшените играчки се бяха събрали около Чери — малките им тела подскачаха с онова накъсано, неестествено движение, очите им светеха в червено, и усмивките им бяха разтегнати до физическата граница на плюшеното лице. Катереха се по краката й, по роклята, по крилата. Тя ги гледаше с изражение, в което имаше повече раздразнение, отколкото страх.
— Това е моят вагон — каза шерифът. Гласът му беше равен, без хвалба. — Вагонът на късмета. На баланса. На хазарта.
Усмивката му се разшири.
— И двамата сте добре дошли да останете толкова, колкото е необходимо.
Чери стисна по-силно ръката на Петър. Не от страх — той познаваше страха в нея и това не беше той. Беше онова по-студено усещане на нещо, осъзнало, че теренът не е негов.
Петър не мисли. Нямаше план, нямаше стратегия. Имаше само инстинкт, натрупан от всичко, изживяно в тези вагони — и инстинктът го насочи към най-близката машина.
Натисна.
Машината се събуди с изблик от светлина и звук. Барабаните се завъртяха с бясна скорост — символи, лица, думи, всичко в едно мигащо поле. После се забавиха. После спряха.
Петър погледна екрана.
Една дума. Само една.
И М П Е Р И Я
Шерифът погледна екрана. После погледна Петър. Нещо в усмивката му се промени — не изчезна, но придоби различно качество, по-сложно, по-малко четимо.
— Е — каза тихо. — Интересно.
Плюшените играчки спряха да се катерят по Чери. Лампите на машините около тях примигнаха едновременно.
Вагонът чакаше. Чакаше следващото изпитание.
Следва – Част 3.