„Понякога Адът е само едно към шест. Балансът никога не пита дали си готов за игра.“
Петър се събуди сам в купето.
Влакът се движеше. Колко дълго — не знаеше. Времето тук нямаше нормална мерна единица, нямаше часовник, нямаше смяна на светлина. Имаше само движението — равномерното, глухо сту-сту под нозете, което подсказваше, че нещо те носи — без да те пита накъде.
Навсякъде по купето имаше паяжини. Не нови, не прясно изтъкани — стари, гъсти, прашни, опънати по ъглите и по облегалките. Някои се люлееха леко от вибрациите на релсите. Купето изглеждаше така, сякаш никой не е влизал в него от много, много години.
Прозорецът вляво беше напукан в ъгъла — дребна, лъчиста пукнатина, от онези, в които светлината се счупва на десетки посоки. Зад него — само нощ. Не обикновената нощ с небе и звезди. Непрогледна. Компактна. Нощ, която те гледа обратно.
Лампата над главата му присветваше бавно и уморено, с нередовен ритъм, като сърце, на което му е писнало. Всеки цикъл беше малко по-слаб от предишния. Някой трябваше отдавна да смени крушката. Никой нямаше да го направи.
Петър седна. Въздухът беше тежък, задушен, с онзи привкус на затворено пространство, в което страхът е оставал твърде дълго. Огледа се — другите места в купето бяха празни. Чантата му беше на пода. Нищо не беше нормално, но нищо и не се беше променило откакто беше заспал.
И тогава го чу.
Не беше вик. Беше нещо по-лошо — звукът на нещо, което е отвъд виковете. Ужас в концентрирана форма, като пара под налягане, идваща от коридора на вагона. Не директен, не ясен — но напълно недвусмислен. Нещо се беше случило там. Нещо вече беше свършено.
Вратата на купето беше открехната.
Той стана.
✦ ✦ ✦
Коридорът го посрещна с червеникава светлина. Не нормална, не аварийна — нещо между двете, нещо, което нямаше точен еквивалент в нормалния свят. Лампите по тавана премигваха с нередовен ритъм. Там, където светлината се колебаеше, сенките растяха и се свиваха — всичко изглеждаше по-дълго, по-тясно, по-тъмно от това, което трябваше да е.
И там, на края на коридора, ги видя.
Смъртта Готи.
Дявола Чери.
Висяха в края на коридора — телата им се люлееха бавно, почти ритмично, в такт с движението на влака. Бяха в мафиотските си дрехи: Чери в тъмния костюм на червени ивици и бяла риза, Готи в този със сини — изпипани, скъпи, нелепо добре облечени за начина, по който висяха. Петър ги беше виждал да изглеждат господари. Сега изглеждаха като марионетки, чийто майстор е изгубил интерес.
Но лицата им.
Петър направи крачка напред, после още една. Спря пред Чери. Протегна ръка и я хвана за китката — студена, твърда по начин, по който живата плът никога не е твърда. Провери пулса. Нищо. После вдигна поглед към лицата им и усети нещо, за което нямаше точна дума. Не беше облекчение. Не беше скръб.Беше онова тихо, неудобно усещане, когато осъзнаеш, че си се прикрепил към хора, с които не си планирал — спътници по стечение, по необходимост, по онова странно сближаване, което идва само когато нещата са достатъчно лоши. И сега висяха пред него като безжизнени кукли, слаби и чупливи по начин, по който никога не бяха изглеждали, докато са живи.
Но едната беше Смъртта. Другата — Дяволът. Той беше виждал и двете да правят неща, за които нямаше обяснение, и не беше сигурен дали смъртта изобщо има значение за тях по начина, по който има за всички останали. Дали това, което виждаше, беше краят — или просто следващото нещо, което не разбираше.
Искаше да ги свали. Нямаше логика в това желание, нямаше план след него — просто инстинктивно не можеше да ги остави така.
Не го направи.
Отдясно — от другия край на вагона — се чу смях.
Тихо кикотене. После още едно. После десетки, наслагвани едно върху друго, различни по тон, но еднакви по природата си — детски, изкривен, неправилен смях. Вратата в далечния край на вагона се отвори сама, бавно, с тежко метално скърцане.
И оттам започнаха да влизат играчките.
Плюшени. Малки. Сиви зайчета и панди с черно-бели петна, с малки стъклени очички, светещи в мрака с равна, студена светлина. Движеха се с накъсани, неестествени движения — не плавно, а на тласъци, сякаш пространството между стъпките не съществуваше. Десетки. После стотици. Пълниха пода, качваха се по седалките, натрупваха се по краищата, смееха се с онези тесни, детски гласчета..
Петър не помръдна. Гледаше ги и не можеше да реши дали е по-добре да ги гледа, или да не гледа.
Тогава го видя.
✦ ✦ ✦
Силуетът се появи в далечния край на коридора — мъжки, тежък, очертаващ се бавно от мрака. Вървеше към него с ритъм, който не можеш да наречеш нормален ход — всяка стъпка беше отделна, тежка, обмислена, сякаш даваше на пространството пред него да свикне, преди да го завладее.
Шапката беше първото нещо, което Петър различи — широкопола, тъмна, почти каубойска. После дългият червен винен шлифер, развяващ се леко от собственото движение. Шарена риза едва закопчана, от която се виждаха бинтове. После лицето — онова, което беше вместо лице. Бинтове. Бели, наслагвани на слоеве, пожълтели по ръбовете. Под тях имаше контур на нещо, което се движеше — език, плъзгащ се бавно по бинтовете отдолу, влажен, повтарящ движение без цел или срам. В едната ръка мъжът държеше револвер. Стар, тежък, издължен револвер Колт, с онзи вид на оръжие, което е виждало много. На гърдите му — прикована значка, блестяща тъпо в червеникавата светлина.
Шериф.
Мъжът се смееше, докато вървеше. Не силно — тихо, ниско, без прекъсване, без вариации. Смях като фонова музика на нещо, което ще стане скоро.
Петър пребледня. Нямаше как да реагира на това — нямаше рамка за него, нямаше категория. Застина.
Мъжът спря пред него на разстояние крачка. Наклони глава леко настрани — онзи жест на хора, изучаващи нещо, което ги интересува, без особено емоционално участие. После се ухили. Зъбите се виждаха дори под бинтовете — бели, твърде бели.
— Какво искаш… — гласът на Петър излезе нисък и сух, като от гърло, в което е останало само триене. — И кой си ти?
Мъжът не бързаше. Погледна го с онова спокойствие на нещо, което никога не е имало причина да бърза.
— Аз съм шерифът.
Пауза — не смутена, а изчислена.
— Агент 020.
Очите му проблеснаха.
— Аз съм балансът. А ти — след малко ще бъдеш в моя вагон.
Петър преглътна. Обърна се назад за миг към Готи и Чери, после върна погледа към мъжа.
— Какво се случи с тях?
Шерифът ги погледна — бегъл, незаинтересован поглед, като на човек, минаващ покрай изложба, която не е дошъл да гледа.
— Този Влак — каза бавно, с онзи вид на констатация, отдавна направена — не е за слаби.
Настъпи тишина. Дори плюшените играчки се успокоиха за миг. Дори влакът сякаш сдържаше дъха си.
После шерифът вдигна ръката с револвера.
И щракна с пръсти.
ГАРАТА НА ИЗПИТАНИЯТА
Дали Петър си спомняше, или сънуваше — не можеше да каже. Двете бяха започнали да приличат едно на друго по начин, по който се случва само когато си достатъчно дълго в едно и също пространство. Той гледаше сцената пред себе си отстрани — не като участник, а като наблюдател, чието тяло е забравило къде точно е. Но това беше преди влака. Преди шерифа. Преди да разбере какво означава думата „баланс“.
Чери и Готи преминаха през портала без да се обърнат. Движението им беше уверено, почти скучаещо — двама, за които пространството се сменя между една стъпка и следващата — и никога не са се изненадвали от това. Петър ги последва, защото нямаше по-добър избор.
И в следващия момент — всичко беше различно.
✦ ✦ ✦
Гарата беше оживена с онзи особен, шумен живот, характерен за места, в които се пресичат твърде много посоки наведнъж. Беше ден — ярък, почти нереално ясен след всичкото онова, в което беше прекарал последното си неопределено време. Светлината се чупеше по металните повърхности на десетки влакови композиции, наредени по перони, чийто брой той не успя да пресметне. Всяка от тях беше различна — по цвят, по форма, по атмосфера, по онова неопределимо излъчване, с което някои влакове те карат да искаш да се качиш, a други да отстъпиш крачка назад.
Наоколо се движеха всякакви — дяволи в делнични дрехи, паднали ангели с онова характерно изражение на хора, свикнали да носят нещо тежко по незабележим начин, души в различни степени на осъзнаване, и хора — обикновени, объркани хора, изглеждащи точно толкова неуместно, колкото се чувстваше Петър.
Чери вдигна поглед към централния надпис над входа на главната сграда и се усмихна с онова спокойно удовлетворение на някой, пристигнал точно навреме.
— Гара 39 — каза тя. — Гарата на изпитанията.
Готи не отговори. Тя оглеждаше пероните с методичния поглед на някой, правещ инвентаризация — движеше се от влак към влак, от перон към перон, спираше за миг пред всяка композиция и продължаваше, сякаш вътрешният й каталог се попълваше сам.
— Нямам търпение да влезем — измърмори Чери. — Последвайте ме.
Влязоха в централната сграда.
Вътре беше по-голямо, отколкото отвън изглеждаше възможно. Тавани, губещи се нагоре в разсеяна светлина. Широки зали, разклоняващи се в коридори, сочещи наляво, надясно, нагоре, надолу — табели навсякъде, придаващи усещане за система, която може би не съществува. Шум от стъпки, гласове на различни езици и диалекти, и нещо под всичко това — равен, ниски звук, като дишане на самото място.
Чери намери табелата почти веднага. Умееше да намира нещата, от които има нужда, в непознати пространства — Петър беше забелязал това. Тя се насочи директно към врата с надпис, изписан с казионен шрифт върху метална плочка:
„За изпитание на дяволи — влезте тук.“
Тя се засмя тихо и запретна ръкав с жест, прекалено театрален, за да е напълно ироничен.
— Ха. Да вземем един номер.
Вътре приличаше на административен офис, прекарал твърде много години в собственото си съществуване. Гишета, редици, фигури, чакащи с онова специфично търпение на същества, за които времето не е проблем. Чери се насочи към едно от гишетата с крачка, оставяща ясно да се разбере, че не е от тези, на които им се налага да чакат дълго.
— Дайте ми номер. Аз съм за изпитание. Изпратил ме е Дяволът.
Служителят зад гишето — дявол с онзи вид на някой, виждал всичко достатъчно пъти, за да не реагира на нищо — я погледна малко по-дълго от необходимото. После се зае с документите без коментар.
✦ ✦ ✦
Докато Чери се занимаваше с бюрокрацията, Готи тръгна настрана и Петър я последва — не защото беше решил, а защото тялото му вече беше свикнало да следва тези двете, когато пространството стане неопределено.
В другия край на залата, почти скрита от ъгъла на архитектурата, имаше врата. Тежка, тъмна, с прост надпис на латински — Петър се взря в него, но буквите не се наредиха в нещо разбираемо. Вратата беше маркирана като забранена по онзи начин, по който нещата, наистина предназначени да останат затворени, обикновено не се нуждаят от много знаци.
Готи застана до него и разпери леко ръце с жест, заграждащ пространството пред вратата — не заплашителен, а по-скоро категоричен.
— Тази врата не е за теб. Още не.
— Какво има вътре? — попита Петър.
Тя го погледна за миг, после върна поглед към вратата.
— Спомени. Свързани с хората, които сме придружавали. Всеки от нас има такива — и повечето не се справят добре, когато ги видят неподготвени.
Петър не отговори. Стоеше пред вратата и усещаше онова специфично привличане на забраненото — не страст, не необходимост, а просто онзи тих глас, казващ, че зад нея има нещо негово, нещо, свързано с него, нещо, което чака. Но Готи беше права. Можеше да го усети в собственото си тяло — нещо в него не беше готово. Нямаше как да обясни как знае, но знаеше.
И точно тогава атмосферата в залата се промени.
Не рязко. Не с вик, не с треперене, не с нещо очевидно. Просто бръмченето на гарата се снижи с половин тон и разговорите около тях оредяха, сякаш хората и не-хората бяха получили сигнал, за който Петър нямаше рецептора.
Входът зад тях се отвори.
Фигурата влезе с онзи вид на присъствие, което не се изгражда, а се носи — нещо вродено, или по-точно нещо изковано в достатъчно дълго и достатъчно тежко съществуване. Стъпките бяха бавни, методични, всяка точно толкова тежка, колкото трябва. Петър го разпозна преди да е успял да го види добре — от спомените на тризъбеца, от онова видение, което не беше негово и въпреки това беше влязло в него и бе останало там.
Архангел Михаил.
Срещу него от другата страна на залата пристъпи дявол — не обикновен, не административен. Един от висшите, с онова излъчване на власт, оставило петна по въздуха около него. Двамата се намериха в центъра на залата и заговориха тихо, без да обръщат внимание на останалите — или по-точно с пълното осъзнаване на останалите и решението да не ги вземат под внимание.
После от високоговорителите на гарата прозвуча гласът — студен, официален, с онзи тон на системно обявление, на което никой не е придал мисъл.
Архангел Михаил ще бъде специален гост на следващите изпитания.
Чери се обърна от гишето с документи в ръка. Лицето й мина през три изражения за около секунда — изненада, раздразнение и онова специфично неодобрение, с което тя посрещаше нещата, влизащи неканени в плановете й. Погледна Михаил. Избръмча нещо под носа си и се върна при Готи и Петър.
Петър се огледа в залата — дявол до дявол, паднал ангел до паднал ангел, хора, объркани в различни степени, и Архангел Михаил сред тях, разговарящ с висш дявол, сякаш това беше напълно нормална дейност за нормален ден на нормално място. Гарата изглеждаше приветлива на фона на всичко останало — светла, жива, организирана. Почти успокоителна. Почти.
— Значи оттук избираме изпитанията си — каза той бавно.
— Изпитания за дяволи — потвърди Чери, без да вдига поглед от документите.
— И понякога — добави Готи тихо — повече работа за Смъртта.
Никой не добави нищо. Имаше неща, на които не е нужно да се добавя.
ЕДНО КЪМ ШЕСТ
Петър се събуди — или поне нещо в него реши да нарече случващото се така, защото нямаше по-точна дума. Границата между съзнание и халюцинация беше отдавна размита до степен, в която разграничаването им нямаше практическа полза. Той просто беше тук, каквото и да означаваше „тук“ в момента.
До него стоеше Ники.
Кондукторът се усмихваше с онази лека, спокойна усмивка, с която хората се усмихват, когато знаят нещо, и знаят, че ти знаеш, че те знаят, и всички са наясно, че разговорът ще се развие по предварително определен начин.
— Хайде — каза той. — Закъсняваш. Трябва да ти отворя следващия вагон.
— Следващ вагон? — повтори Петър.
— Агент 020 те очаква. Шерифът. — Ники направи кратка пауза, после добави с тона на някой, предаващ информация, без непременно да я разбира напълно: — Той е балансьор. Не е привърженик на глупости.
— Ангел е, или дявол?
— Не знам — отвърна Ники без никакво смущение. — Аз съм тук от достатъчно дълго, за да съм спрял да различавам. И го виждам за първи път. Но изглежда интересен.
Хвана дръжката и я дръпна. Металът изскърца по начин, по който само много старите и много уморените врати скърцат — с цялото тяло, не само с пантите.
— Премини — каза спокойно. — Сега ти е паднало.
Петър погледна отвора. После погледна Ники. После погледна пак отвора. Нямаше трета опция, на която да се спре, затова влезе.
✦ ✦ ✦
Вагонът го посрещна с атака от светлина.
Не опасна, не болезнена — просто неочаквана, рязка и абсурдно весела. Слот машини. Навсякъде. Наредени в редици по двете стени, поставени по средата, сгрупирани по ъглите — десетки от тях, всяка светеща с различни цветове, всяка въртяща нещо, всяка издаваща своята мелодия, и всички тези мелодии заедно образуваха какофония с нездрав, почти хипнотичен ритъм. Въздухът миришеше на изкуственост — на пластмаса, на озон, на онова специфично казино-усещане, в което шансът и отчаянието са смесени в равни части и не можеш да различиш кое е кое.
По пода между машините се движеха играчките.
Пак те — малките плюшени фигури, зайчетата и пандите, но нещо в тях беше различно от преди. Очичките им светеха в червено, а изражението им — доколкото плюшената играчка може да има изражение — беше изкривено в нещо, напомнящо злорадоство. Движеха се неестествено, накъсано, и се кикотеха с онзи тесен детски смях, който не е детски, когато идва от нещо, което не е дете. Събираха се около него, образуваха жив кръг на разстояние крачка-две, и чакаха.
Шерифът се приближаваше от другия край на вагона.
Същата походка — бавна, тежка, методична, всяка стъпка отделна от следващата. Същите бинтове. Същият червен шлифер, развяващ се леко. Същата широка, налудничава усмивка, видима дори под превръзките. Линкълн беше в дясната ръка, небрежно, почти приятелски, като предмет, толкова свикнал с присъствието си в тази ръка, че вече не изисква съзнателно носене.
Той се протегна в раменете с онзи звук на стави, крещящи за внимание, и се наведе леко към Петър с приятелски вид, напомнящ на домакин, посрещащ гост, когото е чакал.
— Добре дошъл във вагона на балансът — каза тихо. — Да видим твоят какъв ще бъде.
— Късмет — измърмори Петър, повече към себе си, отколкото към шерифа.
— Аз не вярвам в късмета.
Шерифът вдигна Линкълн и го завъртя леко в ръката, демонстративно — не заплашително, а педагогически.
— Това е моят пистолет. В него има един патрон. Когато завъртя барабана, шансът е едно към шест. — Усмивката му се разшири. — Но за някои хора е сто процента. В двете посоки.
Завъртя барабана с рязко движение на китката. Металът изщрака и заговори. После шерифът вдигна оръжието към собственото си слепоочие — спокойно, без театралност, без колебание — и натисна спусъка.
Трак.
Празно.
Той се засмя — не с облекчение, а с онзи вид на потвърждение. Сякаш вече знаеше резултата, но процедурата изискваше да бъде изпълнена.
— Виждаш? — каза. — Не се гръмнах.
Петър го гледаше и усещаше как различни части от него реагират по различен начин — едната искаше да побегне, другата знаеше, че бягането е безсмислено, третата се опитваше да намери логика в случващото се.
— Добре — каза накрая. — Защо съм тук?
— За да видим твоя шанс.
— Шанс. — Петър изрече думата с онзи вид, с който хората изричат думи, в чийто смисъл вече не вярват. — Не искам шанс. Искам целият този кошмар с влаковете и дяволите, и мъртвите хора да свърши. Искам да се събудя някъде нормално.
— О — каза шерифът, почти съчувствено. — Няма да свърши. Тепърва започва.
Направи широк жест с ръка, обхващащ слот машините, играчките, целия сюреален интериор на вагона.
— Ще имаш избори. Заповядай — можеш да играеш на която искаш машина. Цената е стандартна. Душата ти. — Той сви рамене. — Няма какво друго да губиш. Все пак… ти вече си мъртъв.
Слот машините изсвириха едновременно при тези думи, сякаш бяха чакали реплика.
— Мога ли да се върна? — попита Петър. — Искам да не съм тук.
— Не можеш. Трябва да преминеш изпитанието. Трябва да преминеш вагона.
Петър го гледа дълго. После нещо в изражението му се промени — не примирение, а онзи момент, в който мозъкът спира да търси изход и започва да търси правила.
— Значи ти си нещо като бос на това ниво — каза бавно. — И има правила. И правилата могат да бъдат победени. Трябва да те победя.
Шерифът не отговори веднага. Погледна го с онзи израз, в който има нещо почти уважително, сякаш отговорът е бил правилен, но за грешен въпрос.
После отново завъртя барабана.
Бавно. Съзнателно. Вдигна оръжието към слепоочието си за втори път и погледна нагоре — не към Петър, а към тавана, сякаш отправяше въпрос към нещо над двамата.
— Да ме победиш?
Засмя се.
И натисна спусъка.
Този път барабанът не беше празен.
Гърмежът изпълни вагона с рязка, окончателна звучност. Главата на шерифа се отметна назад. Тялото му се огъна — не като на падащ човек, а като на механизъм, изключен по средата на движение — и падна на пода с тежък, финален удар. Линкълн се плъзна настрана. Кръвта се разля бързо, тъмна и горещо-миризлива, намокри пода около него.
Слот машините не спряха да свирят.
Играчките не спряха да се кикотят.
Петър стоеше неподвижно. Гледаше тялото и нямаше нито един от нормалните рефлекси — нито желание да помогне, нито желание да бяга. Само гледаше.
После тялото потрепна.
Не силно. Не драматично. Просто един тих, почти незабележим трепет, като на нещо, тестващо дали системата все още функционира. После пръстите се свиха. После главата — с онова бавно, скърцащо движение на нещо, чиито части не се движат в правилния ред — се обърна.
Шерифът започна да се изправя.
Не бързо. Не с усилие. Просто ставаше, сякаш падането беше временна позиция, избрана съзнателно, и сега беше дошло времето тя да бъде сменена с друга. Кръвта по пода не изчезна. Дупката не зарасна. Той просто ставаше въпреки тях, с тях, носейки ги като факти, а не като увреждания.
Изправи се.
Обърна се към Петър.
И се усмихна — по-широко от преди, с онзи вид на нещо, което е демонстрирало точно онова, което е искало да демонстрира.
✦ ✦ ✦
Петър се събуди отново във вагон 20.
Остана неподвижен за миг. Не от страх — от онова натрупано, предпазливо усещане, което идва след достатъчно събуждания на грешни места. Въздухът беше тежък по начин, различен от онзи в предишните вагони — не застоял, а наситен, като в стая, в която дълго е стояло нещо тежко. Лампата над него премигваше с нервен, нередовен ритъм. Той вече беше научил да чете такива ритми.
После видя очите в мрака.
Златни. Не отразяващи светлината на лампата — излъчващи своя собствена. Равна. Студена. Двете точки го наблюдаваха без движение, без нетърпение, с онова пълно, съсредоточено внимание на нещо, за което чакането не е неудобство.
Лампата примигна по-ярко за секунда и фигурата се разкри.
Стоеше в края на купето — висока, неподвижна, в расо от онзи вътрешно светещ цвят, който иконописците наричат злато и който няма нищо общо с метал. По плата бяха вплетени фини, почти живи кръстове — светлината ги докосваше и те изглеждаха раздвижени, въпреки че нищо не се местеше. Расото не се люлееше от вибрациите на влака. Имаше собствена тежест — и собствени закони.
В ръцете си фигурата държеше коса. Не земеделска, не ритуална в познатия смисъл — нещо направено с намерение, с острие от същото злато, по което светлината се плъзгаше постоянно, никога не задържайки се достатъчно дълго, за да можеш да видиш ръба.
Гърлото на Петър пресъхна.
— Ти… ангел на смъртта ли си?
Фигурата не помръдна. Само очите се фиксираха малко по-дълбоко в него.
— Аз съм това, което не искаш да срещаш. — Гласът беше спокоен — не успокоителен, а спокоен по онзи начин, по който са спокойни нещата, за които твоето мнение не е от значение. — Личният ти Ад ме прати. Не искаш да виждаш как работя.
Именно отсъствието на заплаха в гласа го правеше по-тежък от всяка заплаха.
Вратата на купето се отвори с удар.
✦ ✦ ✦
Чери влезе с темпото на някой, за когото обяснението е лукс, с който не разполага. Хвана Петър за ръката и го изтегли към себе си преди той да е решил да стане.
— Давай — изръмжа тя. — Не знам какво точно се случва, но не контролирам времето. Движи се сега.
Излязоха в коридора. Въздухът там беше различен — наелектризиран, натежал с онова усещане предхождащо сблъсъци. От другия край на вагона към тях вървяха двама.
Белият паднал ангел беше отпред — Петър го познаваше, разпозна го по начина, по който се движи, с онова особено излъчване на нещо, паднало от достатъчна височина и свикнало с падането. До него — фигура, облечена в черно с вплетени златни кръстове, огледален и обърнат образ на онзи от купето. В двете си ръце носеше дълги, назъбени ножовки и металният шум на зъбите им при всяка стъпка беше равномерен и съвсем умишлен.
Готи стоеше в коридора срещу тях. Неподвижна. Ръцете свободни. Лицето — с онова особено спокойствие, което не е отсъствие на страх, а е нещо по-старо от него.
— Какво правим? — попита Петър.
Чери гледаше двете фигури в другия край на коридора с втренчен поглед.
— Това не ми е познато като симулация — каза тихо. — Явно е истинско изпитание.
После реши.
— Аз ще се кача на покрива и поемам единия. Ти се справяш с другия тук. — Погледна Готи. — Покрий го.
Не изчака потвърждение. Изстреля се към прозореца в края на коридора, премина през стъклото с рамо в едно рязко, пресметнато движение и изчезна нагоре. Белият паднал ангел я последва с движение, несъразмерно плавно с ситуацията — почти елегантно.
Отгоре веднага се чуха удари. Металът на покрива вибрираше. Вагонът се разтресе.
Готи остана срещу черния. Двамата се наблюдаваха в тишина, с онова взаимно измерване на хищници, чакащи кой ще направи първия ход и ще превърне потенциала в събитие.
Петър се отдръпна.
Нямаше план. Тялото му знаеше само едно — да сложи разстояние между себе си и онова, което идваше за него. Започна да се движи между купетата, хлопайки врати, търсейки нещо, което да прилича на укритие, въпреки че по-спокойната и по-тъжна част от ума му знаеше, че в тези вагони понятието „укритие“ е илюзия с ограничен срок на годност.
Защото следващият беше за него. Златният. Беше го усетил от момента, в който го видя в купето — онова особено усещане на нещо, насочено директно към теб, без да се занимава с останалото.
После звуците избухнаха.
Сблъсъци отгоре — тежки, ритмични, прекъсвани от нещо, което не беше нито крясък, нито рев, а беше и двете едновременно. Гръмотевиците дойдоха след това — не от небето над влака, а като че ли от всички посоки наведнъж, сякаш самото пространство се беше разкъсало по шевовете. И тогава във вагона започнаха да се появяват фигури.
Души. Десетки. Преминаваха през стените, не спирайки, не задържайки се, крещяха с гласове, достигащи само наполовина — като да слушаш разговор зад дебела стена, когато чуваш тона, но не думите. Блъскаха се един в друг, в стените, в самия въздух, движеха се без посока, обхванати от онова паническо движение на нещо, изгубило ориентир.
Петър влезе в купе и затвори вратата. Заключи я. Притисна гърба си към нея и остана така — с учестено дишане, с ръце, намерили опора в дървото на вратата.
После нещо се появи пред прозореца.
Златният монах стоеше отвън, на страничната стена на движещия се влак, с ръце, притиснати към стъклото — без усилие, без да му пука от скоростта или от физиката. Гледаше Петър с онези очи, излъчващи собствената си светлина, и в изражението му нямаше нито бързане, нито ярост. Само пълно, съсредоточено присъствие.
— Ужасът идва — каза той.
Гласът не влезе през ушите. Беше вътре в главата на Петър — не като мисъл, а като нещо чуждо, настанило се там без покана, заемащо място, което не му принадлежеше.
После дойде звукът.
Не от влака, не от сблъсъците отгоре, не от гръмотевиците. Идваше от някъде по-дълбоко — от онова място, от което идват нещата, за които нямаме сетиво, но тялото все пак ги регистрира и реагира преди умът да е получил сигнала. Висок, нечовешки, с честота, за която ушите не са направени. Петър инстинктивно притисна длани към ушите, но беше безмислено — звукът не минаваше по въздух. Минаваше през него. През костите на черепа, по гръбначния стълб, надолу, навсякъде.
Болката дойде след това — рязка, разпръсната, без конкретен център, сякаш не един орган, а самото съзнание беше натиснато отвътре навън. Главата му се изпълни с натиск. Очите му затъмняха по краищата.
Той извика — не от страх, а от болката, от онзи рефлекторен, животински глас, излизащ, когато тялото е достигнало границата си.
И падна на пода.
Ръцете му удариха дървото. Бузата — настилката. Звукът продължаваше, или може би беше спрял и само ехото му вибрираше в него. Не можеше да каже.
Не можеше да каже почти нищо.
✦ ✦ ✦
ИЗПИТАНИЯ ЗА ДУШАТА
Съзнанието му се върна на части — не наведнъж, а на пластове, всеки малко по-ясен от предишния, като снимка, излизаща от проявителя. Петър лежеше на пода и първото нещо, което регистрира, беше болката в главата — вече не острата, разкъсваща болка от преди, а онова тъпо, тежко пулсиране, оставащо след нея като последваща вълна. После светлините. После звуците.
Слот машините продължаваха да свирят, сякаш нищо не се беше случило.
Той се изправи бавно, с ръце на пода, и огледа вагона. Всичко беше на мястото си — редиците машини, мигащите светлини, онзи изкуствен, нездрав въздух, в който ентусиазмът и отчаянието са смесени в неразличимо съотношение. И плюшените играчки, пълзящи по пода с накъсани движения и червени очи, събиращи се около него с онова тихо, детско-нечовешко кикотене.
Агент 020 стоеше срещу него.
Усмивката беше разтегната до границата на физически правдоподобното. Езикът се плъзгаше бавно по бинтовете. Погледът — вперен в Петър с онзи вид на нечовешко внимание, при което не можеш да кажеш дали те изучава, или просто се наслаждава.
— Какво по дяволите се случва с мен? — прошепна Петър.
Шерифът наклони глава — онзи жест, станал вече познат.
— О, не използвай този израз. — Гласът му беше престорено учтив, с нотка на преподавател, коригиращ граматика. — Тук е по-правилно да попиташ какво по Ада се случва с теб. Но ако искаш, мога да ти съдействам.
В същия момент плюшените играчки достигнаха краката му и започнаха да се катерят нагоре. Петър ги сграбчи и ги хвърли настрана с движение на някой, свикнал с неприятни изненади, но не с тази конкретна.
— Какво искат? — попита той.
— Теб — отвърна шерифът, тонът му не съдържащ нищо освен факт.
✦ ✦ ✦
Петър се огледа по-внимателно. Слот машините не бяха случайни — разбра го сега, когато главата му работеше достатъчно добре за наблюдение. Дизайнът на всяка от тях беше различен. Личен. Той тръгна бавно покрай редицата.
Спря пред първата.
Вика. Лицето й беше върху машината — не снимка, а нещо по-живо, по-точно, изградено от детайли, които само той знаеше: усмивката, начинът, по който носеше очилата, онова особено изражение, когато слушаше внимателно. Петър преглътна и измести поглед.
Следващата — Мони. Колежка, съпреключенка, едно от онези присъствия в живота, при което дори след години паметта запазва специфичен тон.
После момичето от Пловдив. Дългата коса. Погледът. Раздялата, която не приключи правилно, защото никоя от страните не намери верните думи навреме, и мълчанието запълни пространството, което думите трябваше да заемат.
— Този дизайн ме убива — измърмори Петър, без да е сигурен дали го казва на шерифа, или на себе си.
Продължи по редицата. Приятели. Лица от различни периоди на живота — хора, с които беше пил кафе, делил планове, изгубвал връзка по онзи тих, постепенен начин, по който хората се губят, когато животите им поемат по-различни посоки.
После спря рязко.
Ники.
Слот машина с лицето на Ники — с онова конкретно изражение, което Петър беше виждал стотици пъти, преди да спре да го вижда завинаги. Той остана неподвижен за миг, после тръгна нататък, защото ако спре твърде дълго, нещо в него щеше да се счупи по непоправим начин.
По-нататък — лица на хора, вече неживи. Хора, изчезнали от живота му по начина, по който хората изчезват окончателно. И накрая, почти в края на редицата, видя лицето на дядо си.
Студ премина по гърба му. Не от страх — от нещо по-сложно, от онази смес от скръб и изненада, характерна за срещите с мъртвите в места, в които нямат работа.
— Не мога да повярвам — каза тихо.
После погледът му се спря на нещо в другия ред.
Машина с дизайн, различен от всички останали. Не лице — свят. Неговият свят, неговата история, онова, което беше градил и в което беше влагал от себе си. Империята.
— Мога да играя това — каза той, почти на себе си.
Шерифът се засмя. Завъртя барабана на Линкълн, насочи го към слепоочието си и натисна спусъка.
Трак. Празно.
— Шанс — каза той спокойно, сякаш демонстрираше принцип. — Да, можеш да избереш която искаш.
Тръгна бавно между машините, с бастуна в ритъм с крачките.
— Всяка от тях ще те върне в спомен. Не точно такъв, какъвто го помниш — ние ги контролираме, има промени, изкривявания, неща, добавени от мен лично. Твоята задача е да преминеш. Успешно. — Спря до Петър и извади от джоба си малка монета. Подаде я. — Имаш тридесет секунди. Ако не избереш, аз избирам вместо теб. И е в моя интерес да избера онова, което ще те затрудни най-много.
Петър взе монетата. Металът се чувстваше студен.
✦ ✦ ✦
Тридесет секунди. Той не знаеше колко е тридесет секунди в пространство, в което времето не следва нормалните си правила. Може би повече. Може би по-малко. Може би числото нямаше значение и важното беше натискът, изграден от самото назоваване.
Тръгна между редиците. Монетата в ръката му. Погледът — прескачащ от машина на машина, задържащ се за миг на всяка, после продължаващ.
Вика — паметта тежеше на едното.
Ники — паметта тежеше на другото.
Дядо му — не. Не това.
Империята — може би. Поне там знаеше правилата.
Коя? — пулсираше в него. — Коя, коя, коя?
Ръката му се вдигна към една машина. После се спусна. После към друга. Тялото искаше да избере, но умът не го следваше, и двамата блокираха по средата на движението.
И тогава навсякъде едновременно се чу звук.
Не музикален, не механичен — нещо между двете и нито едното. Рязък, студен, с честотата на грешка, на срив, на нещо, спряло да функционира. Всички машини едновременно изгасиха цветните си светлини и светнаха в бяло, и от всяка по едно и също:
ERROR. ERROR. ERROR.
Светлините премигнаха. Шерифът не се изненада — никога не се изненадваше, Петър беше започнал да разбира това. Той просто се обърна и го погледна с онова спокойно, почти съчувствено изражение на нещо, очаквало точно този резултат.
— О, извинявай — каза той. — Времето ти изтече.
Приближи се бавно.
— Сега аз избирам вместо теб. — Очите му проблеснаха под бинтовете. — И ще те пратя точно там, където ще ти е най-трудно. Това е работата ми, в края на краищата. Балансът трябва да бъде намерен.
Усмивката му се разшири.
— Не се безпокой — добави той. — Ще е вълнуващо.
Следва продължение