Понякога адът не започва с писък. Понякога започва с влак, който тръгва в правилната посока.
— Ти си Петър — каза Чери, гласът ѝ пронизващ мъглата в ума му като остър лъч светлина, който разрязва тъмнината и връща фрагменти от забравени спомени.
В следващия миг, щом думите достигнаха до него, нещо се случи. Сякаш вътре в главата му се отвори фуния и цялото му съзнание се изля обратно на мястото си, изпълвайки го с внезапна яснота, която караше всяка клетка в тялото му да вибрира от новооткрита сила. Студеният метален под на купето се почувства по-стабилен под краката му, а въздухът – по-тежък, наситен с мирис на ръжда, далечни бури и леко кисел оттенък на магия, който се просмукваше през пукнатините на вагона.
Очите му се избистриха, зениците му се свиха и разшириха в полумрака, фокусирайки се върху детайлите наоколо – ръждясалите болтове по стените, прашните стъкла на прозорците. Погледът му стана твърд, изпълнен с решимост, която караше сенките в купето да се отдръпнат леко. Стоеше изправен и уверен — човек, който знае кой е, къде се намира и какво предстои, с гръбнака изпънат като стоманена релса, готов да посрещне бурите напред. Сърцето му биеше равномерно, пулсът му отекваше в ушите като далечен ритъм на влака, който се движеше през неизвестното.
Петър.
Той вече знаеше името си, то се върна като ехо от дълбокия кладенец на паметта му, изпълвайки го с чувство на завръщане у дома.
И знаеше, че е във влак 19, вагон 8906D, купе 20 – място, което сега му се струваше като капсула в безкрайния космос на реалностите, с метални стени, които скърцаха леко от движението, и лампи, които хвърляха жълтеникава светлина, създавайки дълги, танцуващи сенки. За част от секундата в съзнанието му преминаха всички картини — влакът, изпитанията, планината с нейните стръмни склонове и снежни вихрушки, смъртта с нейния студен допир, Бич с неговата яростна сила, игрите на Дявола, които се преплитаха като паяжина от лъжи и илюзии. Всичко. Но точно когато започна да осмисля ситуацията, да свързва нишките на миналото си в свързана мрежа, лампите във вагона започнаха да примигват, хвърляйки трепкащи сенки по стените, които танцуваха като призраци в полумрака, сякаш самата реалност се колебаеше.
Веднъж, светлината угасна за миг, оставяйки купето в пълен мрак.
Два пъти лампите се запалиха и угаснаха отново, карайки всичко наоколо да изглежда накъсано на отделни кадри.
Три пъти, и сега трептенето стана по-упорито, сякаш влакът сам сигнализираше за опасност.
Дявола Чери и смъртта Готи се спогледаха, очите им отразяващи внезапната тревога в жълтеникавата светлина, зениците им се свиха в опит да пронижат мрака отвъд. Нещо не беше наред – въздухът се сгъсти, изпълнен с електрическо напрежение, което караше косъмчетата по ръцете им да настръхват. Чу се звук – остър звън на метал, сякаш гигантски нокти дращеха по стомана, последван от дълбоко скърцане, което премина през целия вагон като вълна. Влакът се разтресе, вагоните се наклониха леко, а въздухът се изпълни с вибрации, които преминаваха през тялото като електрически ток, каращи зъбите да тракат и стомаха да се свива.
Двете почти едновременно отвориха прозорците на купето и погледнаха навън, студеният вятър нахлувайки вътре и разпилявайки косите им като черни и руси вихрушки, носейки със себе си мирис на мъгла и далечни гори.
Мрак, толкова плътен, че поглъщаше всяка светлина. Мъгла, гъста и лепкава като мокър паяк, който се увива около всичко, което докосне, създавайки усещане за задух и клаустрофобия. И нещо… липсваше – пустота, която се усещаше в костите, сякаш светът се беше свил. Дявола Чери присви очи, зениците ѝ се свиха в тъмнината, фокусирайки се през слоевете мъгла, търсейки контурите на реалността.
Тогава го видя. Релсите – тънки, ръждясали линии от стомана, които се простираха в нищото.
Те просто свършваха. Част от трасето беше унищожено, оставяйки черна бездна под тях, където вятърът виеше като гладни духове. А влакът вече не се движеше по тях – той се носеше в празнотата, металът стенеше от тежестта на падането, вагоните се огъваха леко под натиска на гравитацията.
Той падаше.
Целият влак се носеше над бездна, вагоните се въртяха бавно в полета, металът се огъваше и скърцаше, сякаш влакът виеше от ужас. За частица от секундата всичко застина, времето се разтегли като струна на ръба на скъсване, позволявайки на всеки детайл да се отпечата в ума – вятърът, който ревеше в ушите, студът, който пронизваше кожата, и безкрайната тъмнина отдолу.
После Чери реагира първа. Крилата ѝ се разгърнаха с рязко движение, черни и мощни, разрязвайки въздуха с шум на разпъващи се платна, всяко перо блестящо в полумрака като обсидиан. Тя се изстреля навън от вагона, тялото ѝ се изви в полет, мускулите ѝ се стегнаха под костюма, вятърът я блъскаше с ярост. Готи я последва мигновено, мантията ѝ се вееше като сянка в бурята, лицето ѝ спокойно, но очите ѝ изпълнени с концентрация. Вятърът ги удари като стена, студен и яростен, изпълнен с рев на пропастта, който караше ушите да пищят и дрехите да се веят като знамена в буря.
Под тях — безкрайна тъмна пропаст, където светлината умираше в нищото, а сенки се виеха като живи същества, чакащи да погълнат всичко, което падне. Влакът падаше, вагоните се въртяха в хаоса, металът се огъваше с пронизителни стонове.
Вагон след вагон се накланяше във въздуха, сякаш самият влак виеше от болка, искри полетяха от колелата, които се въртяха в празнотата.
Дявола Чери изрева нещо на древен език, думите ѝ вибриращи в етера като гръм, ехтейки през мъглата и каращи въздуха да трепери. Хвърли ръцете си към локомотива, пръстите ѝ блестяха с тъмна енергия, вените по ръцете ѝ се издуха от усилие.
Готи направи същото, очите ѝ се затвориха за миг в концентрация. Сякаш казваха заклинания, гласовете им се сливаха в хармония на сила, думите се преплитаха като невидими нишки. Двете използваха силите си едновременно. Невидима сила се обви около влака, като гигантска ръка от мрак и сянка, която се стегна около метала с хрущене. Падането се забави, вагоните се стабилизираха в полумрака, тежестта натискаща като планина върху раменете им. После спря, влакът увисна в тишината.
За миг цялата композиция увисна във въздуха като играчка, тежестта ѝ натискаща простраството с нечовешка сила, металът трепереше от напрежение. Но тежестта беше огромна. Металът започна да пищи, скърцайки в протест, сякаш влакът се съпротивляваше на спасението. Бавно… мъчително… те издърпаха влака обратно към трасето, мускулите им се стягаха под костюмите, всяка секунда изпълнена с усилие, което караше зъбите им да скърцат. Колелата удариха релсите с оглушителен трясък, искри полетяха в тъмнината като звезди, които угасват бързо.
Чу се силно скърцане, което отекна през целия влак като вик на ранено животно. Вагоните се разлюляха, купе 20 се разтресе така, сякаш самата реалност се опитваше да го изхвърли, стените вибрираха и се огъваха леко, предмети се плъзгаха по пода. Петър не успя да се задържи, краката му се подкосиха в хаоса, ръцете му се протегнаха инстинктивно за опора.
Главата му се удари в металната стена на купето, болка прониза черепа му като светкавица, виждайки звезди пред очите си. Всичко почерня, мракът го обгърна като тежко одеяло. И той припадна, тялото му се отпусна на седалката в мрака, дишането му забавено.
Но когато Дяволът и Смъртта се върнаха към влака, те забелязаха нещо странно. Въздухът около композицията трептеше, сякаш реалността се размиваше в краищата, създавайки леки вълни в зрението, които караха главата да се върти.
Обстановката около композицията започна да се сменя на интервали от няколко секунди, сякаш някой прожектираше различни светове върху реалността, цветовете се преливаха от черно към сиво, от сиво към кърваво, с леки трептения, които караха стомаха да се свива.
Небето ту ставаше катранено черно, поглъщащо всяка светлина, сякаш нощта се беше сгъстила в непроницаема маса. После се изпълваше с летящи духове, прозрачни силуети, които виеха без звук, крилата им се вееха като мъгла, оставяйки следи от студ във въздуха.
След миг около влака се появяваха ходещи мъртъвци, които се влачеха по земята и протягаха ръце към вагоните, ноктите им дращеха по метала с грачещи звуци, телата им разложени, с мирис на гниене, който се просмукваше през прозорците. Картината се сменяше отново, мирисът на гниене се разнасяше за миг и изчезваше, оставяйки след себе си усещане за гадене.
И отново. И отново. Чери се засмя, звукът ѝ ехтеше в купето като далечен гръм, изпълнен с ирония и сила, очите ѝ блестяха в полумрака.
— Работа на дявол — каза тя, гласът ѝ дълбок и вибриращ.
Готи погледна към хоризонта и промърмори:
— Виж… дявол.
Чери махна с ръка.
— Виждали сме такива номера и преди.
Не след дълго двете вече бяха обратно във вагон 8906D, купе 20.
Чери извади огромна, дебела книга — всъщност няколко тома, събрани в един кожен том. Книгата беше стара, тежка, с метални ъгли.
Тя започна спокойно да прелиства страниците. Готи се наведе над Петър и внимателно го свести. Очите му бавно се отвориха, а тя го наблюдаваше изпитателно. Петър примигна и видя лицето ѝ надвиснало над него, със сериозен, почти студен поглед. Пред очите му леко се люлееше тънката ѝ верижка, на която висеше малък череп, проблясващ на светлината. Готи протегна ръка към него.
— Искам да ти покажа нещо.
Пауза.
— Ела с мен в съседното купе.
Чери вдигна поглед от книгата и изгледа Готи изпитателно.Но не каза нищо.
Двете все още бяха облечени като мафиотски босове — строгите костюми, шапките, бастуните.Готи тръгна по коридора.Петър я последва.След няколко крачки тя отключи вратата към съседния вагон.Металната брава щракна тежко.
— Това купе е специално — каза тя.
Вратата се отвори. Вътре беше тъмно и прашно. Паяжини бяха завладели пространството, опънати между рафтовете като стари завеси. Слабата светлина едва проникваше навътре и предметите изглеждаха като сенки на нещо по-голямо. Пространството беше странно разтегнато — сякаш купето отвътре беше много по-голямо, отколкото позволяваше самият вагон. Сякаш това място не принадлежеше напълно на влака, а беше пролука към склад, скрит някъде извън него.
— Това купе е за екипажа. Тук се складират вещи. Има всякакви чудати книги още от началото на човечеството.
Петър се огледа. По рафтовете бяха подредени странни предмети — кутии, оръжия, древни инструменти и артефакти. Между тях се виждаха навити свитъци и избледнели карти, които сякаш бяха чертани от ръце, забравени от векове. Някои предмети проблясваха леко, сякаш вътре в тях се криеше остатък от стара сила.
Изведнъж отгоре се спусна паяк с множество дълги крака. Той увисна точно пред лицето на Петър. Изглеждаше огромен — почти чудовищен, като изчадие от самия ад. За капак на всичко очите му светеха в червено, по същия начин както очите на Чери и Готи, когато станеха сериозни. Петър бързо премести поглед към близките лъскави артефакти и чудатите вещи.
Той си помисли:
Сигурно са специални… като моя локмен.
Готи се приближи до един рафт. Щракна с пръсти и по-голямата част от праха във въздуха се разтвори като дим. Между предметите се прокрадна златиста светлина.
Там лежеше златен тризъбец, покрит с прах.
Тя прокара ръка по него. Прахът се разсипа на тънък облак, а златото под него проблесна — дълбоко и чисто, сякаш оръжието никога не беше губило блясъка си.
— Погледни.
Подаде му го.
— Хвани го.
Петър протегна ръка и хвана тризъбеца.В момента, в който пръстите му докоснаха златото, нещо се случи.
Сякаш паметта на предмета се отвори.Информация започна да нахлува в съзнанието му.Картини.Гласове.Спомени, които не бяха негови.Море.Буря.
Армии.И сила.Много стара сила.Петър разбра нещо.Това не беше просто оръжие.
Смъртта Готи погледна Петър.
Очите му бяха отворени, но погледът му беше празен — сякаш вече не беше в купето.
Тя помаха с ръка пред лицето му.Нямаше реакция. Петър виждаше нещо друго. Беше някъде другаде.
Готи се приближи до ухото му и прошепна бавно:
— За да я обикнеш… първо трябва да я опознаеш.
В следващия миг Петър загуби съзнание.
Готи го хвана, преди да падне. Подпря го внимателно на седалката и седна до него, без да бърза.
След няколко секунди той отвори очи.
Погледна ръцете си.
Но това не бяха неговите ръце.
Огледа се.
Намираше се в купе на влак, подобно на този… но не същия.
После погледна надолу към себе си.
Тялото беше женско.
Виждаше бяла рокля, спускаща се по краката, и дълги падащи къдрици, които се разливаха по раменете.
Гърдите му — или по-точно нейните гърди — се надигаха спокойно с дишането.
Петър премигна.
— Ха… — помисли си той. — Или сънувам… или преживявам нечий живот.
В този момент вратата на купето се отвори.
Вътре влезе Смъртта.
Тя изглеждаше както обикновено — в стандартната си черна форма. С коса и качулка.
Седна срещу него.
Женският глас на тялото, в което се намираше Петър, прозвуча спокойно:
— Защо с тази стандартна визия?
Смъртта се поколеба.
— Ами… хън-мън… — измърмори тя. — Явно си нова.
Пауза.
— Дай нещо по-сладко.
Смъртта въздъхна.
— Аз използвам стандартния шаблон за трансформация на Смъртта.
Погледна я виновно.
— Извинявам се. Ще опитам.
След няколко секунди формата ѝ започна да се променя.
Черната мантия се разтвори като дим.
И пред нея се появи младо чернокосо момиче.
Тя се усмихна леко.
— Приятно ми е — каза спокойно. — Аз съм Чериадес Але Визия де Мереа. Ангел — трето ниво. Закрилник.
Петър усети как умът му се опитва да разбере какво се случва. Сякаш съзнанието му се опитваше да отговори вместо жената, в чието тяло се намираше. Опита се да каже нещо… но тогава осъзна — или по-скоро видя — че не може.
Лъч светлина се прокрадна в купето през прозореца. Докато влакът пътуваше, отвън ясно се виждаха зелените поляни, а във въздуха се носеше приятният мирис на цветя.
Петър чакаше да чуе името на Смъртта.
Но тя остана все така безмълвна.
В главата му проблесна мисъл.
Дали това не беше първото запознанство на Чери и Готи?
Той все още не разбираше напълно какво се случва.
Времето минаваше.
След известно време в купето влезе възрастна жена.
Тя седна до ангела.
Двете започнаха да разговарят спокойно.
Ангелът ѝ припомняше неща от живота ѝ — моменти, които бяха преживели заедно.
След малко жената започна сама да разказва.
Говореше за живота си.
За спомените си.
Ангелът я слушаше внимателно.
В купето цареше тиха, почти лежерна атмосфера.
Сякаш това не беше влак за Ада.
А място, където животът се преглежда бавно, дума по дума.
И така времето минаваше.
Петър вече не просто гледаше.
Той съпреживяваше.
Десетки… после стотици срещи преминаваха през съзнанието му.
Всичко се случваше бързо — като кадри, които се редят един след друг.
Виждаше лица.
Животи.
Спомени.
Повечето бяха възрастни хора. Те влизаха във влака, говореха с ангела, разказваха истории от живота си. Радости. Загуби. Любови. Разочарования.
Ангелът ги слушаше.
Понякога задаваше въпрос.
Понякога само кимаше.
И така живот след живот се разгръщаше пред очите на Петър.
Той започна да разбира.
Този влак… не беше просто транспорт.
Това беше пътуване през живота на хората.
След известно време влакът започна да забавя ход.
Петър усети промяната.
И тогава я видя.
Последната гара.
Влакът започна да забавя ход.
Първо едва забележимо. После все по-осезаемо. Колелата издадоха дълъг, протяжен звук, докато композицията плавно се плъзгаше към последната си спирка.
И тогава Петър я видя.
Последната гара.
Пред него се разкри бяла, чиста гара — толкова спокойна и сияеща, че за миг му се стори нереална.
Гарата на Рая.
Навсякъде във въздуха се носеха бели пера. Те падаха бавно, лениво, като сняг в безветрена зимна вечер. Някои се завъртаха леко, други просто се плъзгаха надолу, сякаш времето тук течеше по различен начин.
Светлина изпълваше всичко наоколо. Не идваше от лампи, нито от слънце. Сякаш самият въздух светеше.
Светлини.
Цветове.
Зеленина.
Градините около перона бяха пълни с растения, които Петър никога не беше виждал. Листата им блестяха с меки оттенъци на зелено и златно, а цветята излъчваха тихо сияние.
Въздухът изглеждаше по-чист. Дишането беше леко, почти безтегловно — сякаш всяка глътка носеше покой.
По перона се разхождаха различни фигури.
Не съвсем хора.
По-скоро души.
Те разговаряха с ангели.
Някои се смееха.
Други просто стояха неподвижно и гледаха светлината, сякаш за първи път разбираха какво означава истински покой.
Ангелът, в чието тяло се намираше Петър, слезе от влака.
Тя напусна гарата и тръгна към град, който се виждаше недалеч.
Градът изглеждаше като разположен в огромна долина, заобиколен от растителност и сияещи сгради.
Сградите бяха красиви.
Почти мистични.
Навсякъде имаше хора.
Щастливи хора.
Някои разговаряха.
Други танцуваха.
Музиканти свиреха.
Артисти рисуваха.
Някои играеха театър на открити сцени.
Всичко изглеждаше живо.
Свободно.
Хармонично.
— Така може би изглежда Раят… — помисли си Петър, докато наблюдаваше всичко това през очите на ангела.
След известно време ангелът тръгна към палат, който се издигаше на хълм над града.
Тя влезе вътре.
Премина покрай въоръжена стража.
Всеки от пазачите имаше ореол над главата си.
Бяха облечени в сребърни доспехи със златни ивици.
В ръцете си държаха тризъбци, които сияеха с мека светлина.
Никой не я спря.
Тя продължи навътре.
В един момент пред нея се разкри нещо странно.
Стълбище.
Но не стълбище върху земята.
То се издигаше във въздуха.
Качваше се нагоре… нагоре… нагоре…
Сякаш водеше към самото слънце.
Ангелът започна да го изкачва.
Бавно.
Методично.
Стъпка след стъпка.
Времето сякаш се разтегли.
Минутите станаха часове.
Часовете — дни.
Петър имаше чувството, че това изкачване продължава цяла вечност.
Но ангелът не спираше.
И тогава…
От нищото на стълбището се появи фигура.
Внушителна.
Мъж.
Той беше облечен в броня със златисти ивици.
В ръката си държеше светещ меч.
Лицето му не се виждаше.
Качулката на наметалото хвърляше сянка върху него.
Само очите му се виждаха.
Те светеха в червено.
Под брадичката се подаваха червени коси.
А зад гърба му се разтваряха крила.
Черни.
Тежки.
Сякаш изработени от нощ.
Петър усети странно напрежение.
Тази фигура не принадлежеше на място като Рая.
И в този момент му хрумна мисъл, която накара съзнанието му да настръхне.
Дали това не е… паднал ангел?
На стълбището стоеше самият Архангел Михаил.
Лидерът на архангелското войнство.
Пазителят на Рая.
Полководецът на небесните армии.
Най-верният слуга на Бога.
Чериадес Але Визия де Мереа — Чери — спря пред него.
Дълго време двамата просто се гледаха.
После тя проговори първа.
— Архангеле… крилата ти са почернели.
Михаил не се помръдна.
Черните му крила се разтвориха леко зад гърба му.
— Във войната с тези чудовища… — каза той бавно.
— С това зло. С тези демони.
Пауза.
— Няма как един ангел… или архангел… да остане напълно невинен.
Чери сведе глава.
— Затова съм тук — продължи Михаил.
— За какво ме повикахте? — измънка Чери.
Гласът ѝ беше уважителен, но в него имаше и тревога.
Михаил пристъпи една крачка напред.
— Ангелското войнство има предложение за теб, Чериадес Але Визия де Мереа от Седма Архангелска дивизия.
— Ние смятаме, че заслужаваш повишение.
Пауза.
— От ангел ранг трето ниво… на ангел ранг второ ниво.
Чери не помръдна.
Михаил продължи:
— Представи се достойно в моята Седма дивизия.
— Един от малкото си, които прогресират толкова бързо.
Чери замълча.
После каза тихо:
— Поласкана съм.
Но след миг добави:
— Предполагам… има нещо, което трябва да ми кажете.
Михаил кимна леко.
— Ще продължиш да вършиш същата работа.
— Да ескортираш душите на заслужилите хора към Рая…
— във влаковете и вагоните.
Петър, който преживяваше всичко това през нейните очи, усети как смисълът на всичко започва да се подрежда.
Влаковете.
Вагоните.
Купетата.
Всичко съществуваше още тогава.
Михаил продължи:
— Досега служеше на възрастни хора.
— Хора, изживели достойно живота си.
— Души, които пътуват към Рая с надеждата за по-хубав живот след смъртта.
— Или чакат ред за прераждане.
След кратка пауза той каза:
— Сега ти се дава специална задача.
Чери вдигна поглед.
— Ще пътуваш с деца.
Думите останаха да висят във въздуха.
— Това е голяма отговорност — продължи Михаил.— И голяма привилегия. Давана на малцина.
Чери бавно поклати глава. После сведе глава пред него.
— Поласкана съм. В името на Рая. В името на Бога. И във ваше име, Михаиле.
Тя се изправи.
— Ще поема тази отговорност.
Михаил я гледа още няколко секунди.
После леко наклони глава.
Срещата беше приключила.
Чери се обърна.
И започна да слиза обратно по безкрайното стълбище.
Към града.
Към влаковете.
Към работата, която щеше да промени всичко.
А Петър, който наблюдаваше това през нейните очи, започна да разбира нещо ужасяващо.
Чери някога е била ангел.
И не просто ангел.
Ангел, който води децата към Рая.
Преди да се качи на първия си влак с деца, Чери не можеше да спре да мисли за едно нещо.
Крилата на Архангел Михаил.
Те бяха почернели.
Това не беше нормално.
При ангелите почерняването на крилата означаваше само едно.
Поквара на душата.
Обсебване.
Душа, която започва да губи светлината си.
Душа, която бавно се приближава до границата, отвъд която никой ангел не трябва да стъпва.
Граница, отвъд която стоеше другата страна.
Чери беше притеснена.
Не беше виждала често архангелите.
Но Михаил винаги беше символ на чистота, на светлина, на абсолютна вярност.
А сега крилата му бяха… почернели.
В същото време Петър, който наблюдаваше всичко през нейните очи, слушаше мислите ѝ.
И въпросите в главата му ставаха все повече.
Какво се е случило?
Защо Михаил изглеждаше така?
И накъде води всичко това?
Той беше любопитен.
И усещаше, че това е началото на нещо много по-голямо.
Не след дълго Чериадес Але Визия де Мереа вече се возеше в първия си влак с деца, тръгващ към Рая.
Вагонът беше тих.
По-малък.
По-светъл.
След известно време до нея се приближи Смъртта.
Тя държеше за ръка малко момченце.
Готи седна до прозореца и въздъхна тежко.
После просто остави детето в скута на Чери.
— Не ми допада — измърмори тя.— Да им взимам живота толкова рано… и да ги водя при теб.
Чери не отговори веднага.
Погледна детето.
То беше уплашено, но любопитно.
Тя се усмихна меко.
— Как се казваш?
Започнаха да разговарят.
Чери му задаваше въпроси.
Караше го да разказва за живота си.
За игрите му.
За приятелите му.
За това какво обича.
Понякога тя започваше да му разказва за по-хубавия свят, който го чака.
За градини.
За светлина.
За места, където никой не страда.
Часовете минаваха.
Разговорите ставаха по-интересни.
Но в един момент момчето започна да плаче.
— Искам да видя мама… — прошепна то. — И тате.
Ангела Чери го прегърна.
Притисна го внимателно.
— Няма страшно — каза тя тихо.— Няма страшно.
Погали го по косата.
— Пак ще ги видиш.— Просто отиваме на едно по-добро място.
Момчето постепенно се успокои.
Всичко изглеждаше, че ще мине спокойно.
Първото ѝ пътуване с дете.
Без проблеми.
Но точно тогава…
Вагонът се разтресе.
Металът изскърца.
От пода започна да се надига червен дим.
Вратата на купето се отвори сама.
И в прага се появи фигура.
Мъж.
Облечен аристократично.
Строг.
Изискан.
С тънки ръкавици и бастун.
Чери го позна веднага.
Дявол.
Но…
Какво правеше дявол във влак за Рая?
Чери се изправи рязко.
— Какво искаш?
Гласът ѝ беше остър.
Тялото ѝ вече беше готово за бой.
Дяволът ги изгледа бавно.
Очите му блеснаха със странна усмивка.
— Ами… — каза спокойно. — Не знам дали знаете.
Пауза.
— Но ние вече имаме право да навестяваме влаковете за Рая.
Той направи няколко крачки вътре.
— И да събеседваме с душите.
Погледът му се плъзна към момчето.
— Защото… — продължи той бавно. — може би някои от тях…
Пауза.
— ще искат да променят волята си.
Чери не беше чувала за подобно нещо.
Но ако дяволът беше тук…
Това означаваше само едно.
Някой от архангелите беше позволил това.
Без разрешението на небесното войнство дявол никога не би могъл да се качи на влак за Рая.
И това беше много по-опасно, отколкото изглеждаше.
Не след дълго дяволът започна да говори с детето.
Гласът му беше спокоен.
Привлекателен.
Той разказваше за игри, за забавления, за места, където децата никога не се отегчават.
Отнякъде извади купа с бонбони.
Цветни.
Блестящи.
Момчето го гледаше с широко отворени очи.
Очевидно разговорът с дявола му беше много по-интересен от тихите утешителни думи на ангела.
След малко детето си взе бонбон.
После още един.
Чери наблюдаваше всичко.
Гледаше дявола настървено.
От време на време се опитваше да върне вниманието на детето.
Говореше му по-тихо.
По-нежно.
Но вътре в себе си вече разиграваше друг сценарий.
Как ще се бие с него.
Как ще го спре.
Как ще го убие, ако се наложи.
Петър чуваше всички тези мисли.
Всички тези планове.
И започна да осъзнава нещо.
Чери беше много по-силна, отколкото изглеждаше.
Много по-опасна.
След известно време влакът спря на една от междинните гари.
По коридора мина кондукторът.
Чери се изправи.
— Искам да говоря с ръководството.
Кондукторът я погледна спокойно.
После отнякъде извади стар телефон.
С шайба.
С кабел.
Тежък.
Подаде го на Чери.
Тя започна да набира номера.
Бавно.
Методично.
Шайбата се въртеше.
Щрак. Щрак. Щрак.
След няколко секунди някой вдигна.
Чери се представи.
Гласът отсреща също.
Разговорът беше кратък.
Тя получи информацията, която търсеше.
После затвори телефона.
И за миг скри усмивката си.
Беше истина.
Имаше договор.
Някакво споразумение между Рая и Ада.
Нещо, за което обикновените ангели явно не знаеха.
Тя се върна на мястото си.
Влакът тръгна отново.
Оставаха само няколко спирки до Рая.
След известно време дяволът се изправи.
Погледна детето.
— Аз трябва да си вървя — каза спокойно.
Наведе се леко към него.
— Ако искаш да дойдеш с мен…На едно по-забавно място. Където можеш да играеш с други деца. И да ядеш сладко колкото искаш…
Той се усмихна.
— Ела с мен.
После излезе от купето.
Направи няколко крачки по коридора.
И зачака.
Настъпи тишина.
След няколко секунди детето започна да си събира нещата.
Оправи дрехите си.
Взе малката си чантичка.
После взе два-три бонбона от масичката.
Започна да си тананика детска песничка.
И тръгна към вратата.
Чери стоеше неподвижно.
Сякаш тялото ѝ беше замръзнало.
В гърдите ѝ се надигна вик, но устните ѝ не помръднаха. Нещо вътре в нея я държеше прикована — страх, съмнение… или правилата, които не смееше да наруши.
Детето излезе в коридора.
Подаде ръката си на дявола.
Той я хвана.
Точно тогава влакът спря.
Двамата слязоха.
Чери стоеше на вратата.
И гледаше.
Без да може да направи нищо.
По лицето ѝ вече течаха сълзи.
Готи се приближи до нея.
— Разбираш ли… — прошепна Чери през сълзи.
— Това дете…Толкова малко. Толкова невинно. Не е видяло нищо от живота. Починало от рак…
Гласът ѝ се пречупи.
— А сега, когато има шанс за нов живот… за прераждане…
Тя избухна в плач.
— Те го взеха. И какво ще се случи с него?
Готи замълча.
Не отговори.
След известно време Чериадес Але Визия де Мереа отново беше в Рая. Но този път тя не вървеше спокойно, както обикновено. Изкачваше стълбите бързо и яростно, а стъпките ѝ отекваха по каменните плочи на безкрайното стълбище. Очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв, а дишането ѝ беше тежко, сякаш едва сдържаше бурята в себе си. В мислите ѝ имаше само едно желание — да се изправи отново пред Архангел Михаил и да получи отговор.
Архангел Михаил се появи от светлината.
Първоначално беше само силует, очертан в блясъка, който изпълваше върха на стълбището. После светлината бавно се разтвори около него и фигурата му стана ясна.
Той стоеше неподвижно, внушителен и тежък като изсечена от камък статуя. Величествената му броня проблясваше със златни ивици, които улавяха светлината и я разливаха по стъпалата. В ръката си държеше сияещия меч на небесното войнство — острието му светеше тихо, сякаш в него беше заключена самата сила на небето.
Но най-силно впечатление правеха крилата му.
Те се разтваряха зад гърба му огромни и тежки.
И бяха станали още по-черни.
Тъмни като нощно небе без звезди.
Чери спря пред него.
Очите ѝ бяха пълни с гняв.
— Кажете ми, Архангеле — каза тя. — Как е възможно да има дяволи във влаковете ми?
Гласът ѝ трепереше.
— Какво означава всичко това?
Тя направи крачка напред.
— Те ми взеха детето!
Говореше бесно.
— Какво ще стане с него?!
Архангел Михаил замълча.
Дълго време не каза нищо.
После проговори спокойно.
— Ти не си родена тук.
Пауза.
— И има неща, които още не можеш да разбереш.
Тя стисна юмруци.
Михаил продължи:
— Имаше преговори. — И се разбрахме да бъдем на равни начала.
Той погледна към безкрайното небе над стълбището.
— Както има дяволи в нашите влакове, така има ангели в техните.
— Всеки има право да разговаря с душите. Всеки има право да ги покани при себе си.
Чери го гледаше невярващо.
Михаил въздъхна леко.
— Не искаме нова война. Не искаме нови конфронтации с дяволите и техните демони. Има неутралитет. И той трябва да бъде спазван.
Гласът му стана по-тежък.
— Не можем вечно да водим войни.
Тишината се проточи.
Отговорът на Архангела не удовлетворяваше Чери.
В очите ѝ все още гореше гняв — остър и жив, като пламък, който отказва да угасне. За миг изглеждаше, че ще каже още нещо, че ще възрази или ще избухне.
Но тя се овладя.
Чери бавно поклати глава, сякаш се опитваше да подреди мислите си. След това се поклони леко — жест на уважение, който този път ѝ струваше повече усилие от всякога.
— Извинявам се, Архангеле.
Гласът ѝ беше тих, но твърд.
Тя се обърна и тръгна обратно по безкрайното стълбище. Каменните стъпала се спускаха надолу без край, губейки се някъде в светлината под тях.
С всяка следваща стъпка гневът в нея бавно започна да се променя. Остротата му се размиваше, отстъпвайки място на нещо по-тежко и по-дълбоко.
Съмнение.
И болка.
Измина известно време.
И Чери отново се намираше във влака.
При последната среща с Архангел Михаил нещо в Чери се беше променило.
Ореолът ѝ беше леко напукан. Крилата ѝ бяха започнали да потъмняват.
Почти незабележимо.
Тя отново не можеше да си обясни защо.
След известно време пак беше във влака.
До нея седеше Готи — Смъртта, облечена както винаги като вдовица в черно.
Тя доведе малко момиченце. Осемгодишно. Облечено в костюмче на зайче.
Чери се усмихна топло. Седна до детето. Започна да играе с него.
Разказваше му за Рая.
Слушаше историите му.
За играчките му.
За приятелите му.
Часовете минаваха като секунди.
Момиченцето започна да се чувства спокойно.
Прегръщаше я.
Беше се привързало към нея.
Но тогава…
Лампите в купето започнаха да примигват. Светлината трептеше нервно, хвърляйки кратки сенки по стените и лицата на пътниците.
Влакът постепенно започна да намалява скоростта. Спирачките изскърцаха продължително, метал срещу метал, и цялата композиция леко се разтресе, сякаш се опитваше да се задържи върху релсите.
В следващия миг в купето започна да се прокрадва червен дим. Той се надигаше бавно от пода, разстилаше се между седалките и се завихряше във въздуха като жива мъгла.
Вратата на купето се отвори сама.
На прага се появи мъж.
И за миг въздухът в купето стана по-студен.
Беше облечен в изискан аристократичен костюм, напомнящ за друго време — нещо между дворцовото облекло на благородник и старинна униформа. Платът беше тъмен и безупречно подреден, а кройката — почти царствена.
Дълги, леко чупливи червени коси падаха по раменете му.
В едната си ръка държеше бастун с метална дръжка, който леко почукваше в пода, докато той пристъпваше напред.
Отново дявол.
За миг на Чери ѝ се стори, че сцената се повтаря. Не беше същият дявол, но разговорът започваше по същия начин — тихо, внимателно, почти дружелюбно.
Той заговори детето спокойно, отначало от известно разстояние, сякаш не искаше да го уплаши. Постепенно се приближи, а гласът му стана мек и примамлив. Разказваше за игри, за огромни дворци и за свят, в който няма правила и никой не казва какво трябва или не трябва да се прави.
От време на време му подаваше сладки и бонбони, а думите му рисуваха пред детето картина на охолен и безгрижен живот в Ада — живот, който звучеше като безкрайно забавление.
Чери го наблюдаваше втренчено. С всяка негова дума раздразнението в нея растеше.
— Какво правите с децата там?
Дяволът замълча за момент.
После се усмихна широко.
Отпусна се на седалката.
Облегна се.
Кръстоса крака.
И каза спокойно:
— От невинните деца стават най-злите дяволи.
Той се усмихна още по-широко.
— Дявол не се раждаш.
Пауза.
— Дявол ставаш.
В купето настъпи тишина.
Готи наблюдаваше внимателно.
С любопитство.
Тя вече разбираше накъде вървят нещата.
И в ръката ѝ вече беше жътварската коса.
Дяволът се изправи.
Подаде ръка на детето.
— Ела.
Момиченцето се поколеба.
После кимна.
Но точно в този момент…
Чери избухна.
Очите ѝ се наляха с кръв.
Тя се изстреля напред.
Хвана дявола за гърлото.
И го вдигна във въздуха.
— Не.
Гласът ѝ беше студен.
Тя започна да произнася ангелски заклинания.
През ръката ѝ премина електрическа енергия.
Светлина.
Сила.
Дяволът се задушаваше.
Той извади дяволския си меч, опитвайки се да се защити.
Но Чери го хвана.
Изтръгна оръжието от ръката му.
И бавно го свлече на пода.
Държеше го притиснат.
Държеше и меча.
Дяволът се усмихна въпреки това.
— Не знаеш в какво се забъркваш…
Чери се ядоса още повече.
Събра цялата си сила.
Цялото си знание.
Цялата си ярост.
И я насочи към него.
След секунди дяволът умря.
Тялото му започна да се разпада.
Тя абсорбира енергията му.
Без следи.
Без остатък.
Смъртта стоеше втрещена.
— Знаеш ли какво направи? — каза тя тихо.
Чери я погледна.
— Да.
Гласът ѝ беше твърд.
— Спасих детето.
Но детето вече плачеше.
Силно.
Уплашено.
И влакът продължаваше да стои неподвижен в мрака.
И тогава Чери усети промяната.
Крилата ѝ започнаха да потъмняват.
Първо по краищата.
После все повече и повече.
Ореолът над главата ѝ се напука.
Фина пукнатина.
После още една.
И още.
Влакът отново започна да се разклаща леко, сякаш нещо отвън беше нарушило спокойното му движение. В следващия миг в купето започна бавно да се прокрадва червена мъгла. Тя се надигаше от пода и постепенно изпълваше пространството между седалките, разстилайки се като гъст, тежък дим.
Чери вдигна поглед.
Навън всичко беше потънало в мрак — тежък, кървав мрак, който обгръщаше перона. В тази зловеща светлина по него се разхождаха мъртъвци. Те се движеха бавно и безмълвно, влачейки крака по камъка, сякаш не принадлежаха нито на света на живите, нито на света на мъртвите.
След няколко секунди по коридора се чуха тежки стъпки.
Ритмични. Спокойни. Уверени.
Чери погледна към вратата на купето.
И го видя.
Вътре влезе същество — масивно и внушително. На главата му имаше червена метална маска с извити рога, която напълно скриваше лицето му. Отзад след него се влачеше дълга опашка, а в ръката си държеше тежък тризъбец.
То пристъпи навътре и бавно огледа купето.
После погледна към Готи.
— Къде е дяволът?
Гласът му беше груб.
Готи мълчеше.
Съществото се намръщи.
— В този влак има дявол.
— Но не го намирам.
Пауза.
— Той не е жив.
— Той е умрял.
— Дойдох да го прибера.
Той удари леко тризъбеца в пода.
— Дяволите не умират просто така.
— Ние ги прибираме.
— И след това… те отново влизат в употреба.
Той отново се огледа.
— Къде е дяволът?
Тишина.
Чери мълчеше.
Съществото присви очи.
— Така значи. Няма дявол.
Той вдиша дълбоко въздуха в купето.
— Но аз усещам енергията му. Точно тук.
Той погледна право към Чери.
— Когато умре дявол… аз го взимам. Но дяволи не умират във влакове за Рая.
След това удари силно тризъбеца в пода.
БАМ.
И изчезна.
Мъглата се разсея.
Влакът продължи.
Чери успя да отведе малкото момиче до Рая.
Тя го прегръщаше силно, почти отчаяно, сякаш се страхуваше да го пусне. Малките ѝ ръце се бяха впили в дрехите на детето, а тя не искаше да го освободи. Наложи се други ангели внимателно да го извадят от прегръдката ѝ.
Тогава Чери отново заплака.
След малко се обърна и тръгна.
Но нещо се беше променило.
За миг ѝ се стори, че въздухът около нея потъмнява… после придобива червеникав оттенък, сякаш небето над Рая се беше оцветило в кръв.
По перона започнаха да се появяват фигури.
Мъртъвци.
Някои влачеха краката си бавно, оставяйки зад себе си невидими следи. Други протягаха ръце към нея, шепнейки неразбираеми молби за пощада.
Обезглавени тела преминаваха през нея като сенки.
Навсякъде имаше кръв.
По стъпалата.
По перона.
Във въздуха.
Студени духове се плъзгаха покрай нея и докосваха косите ѝ, докато вървеше.
С всяка следваща крачка ужасът ставаше по-силен.
И Чери започваше да разбира, че това, което вижда… не е част от Рая.
А нещо, което се ражда вътре в нея.
И започна да се качва по безкрайните стълби към Архангел Михаил.
Петър наблюдаваше всичко.
Докато Чери се изкачваше…
се появиха души на деца.
Малки.
Бледи.
Те се опитваха да я хванат за краката.
Да я спрат.
Сякаш я молеха:
„Не се качвай.“
Бяха десетки.
Атмосферата започна да става кърваво червена.
Сякаш облаците бяха напоени с кръв.
Петър видя нещо още по-страшно.
Сянката на Чери се промени.
Първо приличаше на Смъртта.
После започна да се изкривява.
Да расте.
След още няколко крачки сянката ѝ вече беше дяволска.
Ореолът ѝ се чупеше още повече.
Чери плачеше.
Но продължаваше да върви.
Докато стигна до Архангел Михаил.
Той стоеше неподвижно.
Студен.
Нещо не беше както преди.
Чери падна на колене.
Погледна към небето.
И изкрещя.
В следващия момент от устата ѝ излезе същество.
Дявол.
Но не обикновен.
Той беше облечен в златни доспехи със сребърни линии.
В ръката си държеше копие.
Лицето му беше скрито под метална качулка.
Очите му светеха в синьо.
Рогата се подаваха над качулката.
Той погледна Михаил.
— Михаиле… Михаиле.
Архангелът мълчеше.
Дяволът се усмихна.
— Ето че тази смъртница…е убила и изяла дявол.
Михаил продължаваше да мълчи.
— А това е нарушение на договора.Договора за неутралитет между Рая и Ада.
Той наклони глава.
— Никой няма право да убива дявол. Ние не можем да оставим това просто така.
Тишината беше тежка.
Михаил бавно вдигна меча си.
Висшият дявол само се усмихна.
След това подмина.
Сякаш вече беше получил това, което искаше.
Архангел Михаил стоеше неподвижно на върха на безкрайното стълбище.
После той вдигна глава и извика нагоре по стълбите — сякаш говореше с някого, който стоеше още по-високо.
С някой, който не се виждаше.
С някой над него.
Отговор не се чу.
Михаил хвана по-здраво меча си.
И внезапно замахна.
Светлината на острието разсече въздуха.
Стълбите се разцепиха.
Камъкът се напука.
Плочите започнаха да се ронят.
Безкрайното стълбище се срутваше.
Чери остана върху разпадащите се стъпала.
Тя погледна нагоре към Михаил.
Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Архангеле… — прошепна тя.
Но той не отговори.
Михаил протегна ръка.
От дланта му изригнаха гръмове от енергия.
Бяла, ослепителна сила.
Те удариха Чери право в гърдите.
Ударът беше опустошителен.
Тялото ѝ се разтресе.
Крилата ѝ се разкъсаха.
Чери започна да пада по разпадащите се стъпала.
Удряше се.
Търкаляше се.
Камъкът се чупеше под нея.
Кръв се разливаше по стълбите.
Времето се разтегли.
Падането сякаш продължаваше цяла вечност.
Петър преживяваше всичко през нейните очи.
Усещаше болката.
Усещаше удара.
Усещаше отчаянието.
Той искаше да направи нещо.
Да извика.
Да спре Михаил.
Да върне времето назад.
Да я изправи.
Но не можеше.
Той беше само свидетел.
Нищо повече.
Чери продължаваше да пада.
Стъпало след стъпало.
Кръвта ѝ оцветяваше камъка.
Крилата ѝ ставаха все по-тъмни.
Ореолът ѝ се разпадна напълно.
И след безкрайното падане…
Най-накрая тя удари земята.
Тялото ѝ се стовари в града на Рая.
Всичко притихна.
Петър усещаше как съзнанието ѝ бавно се губи.
Но в същото време знаеше нещо.
Това не беше краят.
Това беше началото на Чери.
След като Чери се претърколи по последните каменни стъпала и падна в града, около нея почти веднага се появи цял отряд ангелска стража. Те я обградиха мълчаливо, облечени в тежки сребърни доспехи, които блестяха студено в светлината на Рая. В ръцете си държаха дълги мечове, а лицата им оставаха безизразни.
Никой не каза нито дума.
Един от тях пристъпи напред и без колебание заби острието си в тялото на Чери. След него втори направи същото. После трети. Остриетата се врязваха едно след друго, а кръвта започна да се стича по каменния под около нея.
Но ангелите не умираха толкова лесно.
Затова стражата продължи.
Бавно и методично те нанасяха нови удари, сякаш изпълняваха дълг, който не допускаше колебание. Някои от тях дори започнаха да режат от крилата ѝ. Черните пера падаха около тялото ѝ едно по едно, като мрачен сняг, който се сипеше върху камъка.
Чери беше цялата в кръв.
Петър преживяваше всяка секунда през нейните очи — всяка болка, всяко пробождане, всяко движение на остриетата. И с всяка изминала секунда гневът в него растеше, защото не можеше да направи нищо. Можеше само да гледа, безсилен свидетел на бавната ѝ смърт.
След известно време ангелите най-накрая се отдръпнаха.
И тогава в тишината се чу леко подскачане.
Малка фигура се приближи.
Дете.
Облечено в костюм на зайче.
То се приближи до Чери.
Погледна я.
И заби кама в гърлото ѝ.
Това беше последният удар.
Тя го погледна.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
И тя загуби съзнание.
Тогава се появи Смъртта.
Но не Готи.
Друга.
По-стара.
По-страшна.
Тя носеше червена метална маска с рога.
Зад нея се влачеше червена опашка.
Тя вдигна тялото на Чери в ръцете си.
Ангелите я гледаха в недоумение.
Съществото се обърна към тях.
Гласът му беше дълбок.
— Аз съм Смъртта, която прибира дяволите.
Пауза.
— Няма дявол, който да остане неприбран.
Тя се обърна.
И започна да върви.
След няколко крачки изчезна от погледа им.
След това…
Чери бавно отвори очи.
Озова се отново във влак — в малко купе, осветено от меката светлина на лампите. За миг тя просто лежеше неподвижно, опитвайки се да разбере къде се намира. После усети, че раните по тялото ѝ са изчезнали. Болката беше изчезнала напълно, сякаш никога не е съществувала.
Срещу нея седеше познато лице.
Смъртта — Готи.
Тя я наблюдаваше спокойно и след миг се усмихна.
— Е, хайде — каза тя небрежно. — На работа.
Чери бавно вдигна ръце пред себе си и ги огледа, сякаш се уверяваше, че наистина са нейни. После погледът ѝ се плъзна към огледалото в купето.
Там видя нещо, което не беше виждала преди.
Очите ѝ бяха станали червени.
А над челото ѝ се извиваха малки червени рога.
Тя замръзна за миг, после прошепна тихо:
— Аз… паднал ангел ли съм?
Готи се засмя. Смехът ѝ беше кратък и сух.
— Не.
Тя се облегна спокойно на седалката и я погледна с онова хладно спокойствие, което винаги носеше със себе си.
— Беше паднал ангел.
След кратка пауза добави:
— Сега вече си… дявол.
След този инцидент в Рая — след падението на Чери, убийството на дявол във влак за Рая и пропукването на преградата между световете — архангелското войнство предприе нещо безпрецедентно.
Влаковете за Рая бяха спрени.
Небесната железница, която дотогава пренасяше душите на хората към горния свят, внезапно замлъкна. Композициите изчезнаха. Купетата опустяха. Ангелите, които някога ескортираха душите на починалите, повече не се появяваха.
И това продължи неопределено време.
Официална причина никога не беше обявена. Но както винаги се случва, когато истината липсва, започнаха да се раждат слухове. Те се разпространяваха между ангели, демони и пътници по другите влакове.
Някои твърдяха, че архангелите са се обидили на хората. Че човечеството е стигнало твърде далеч и е прекрачило граница, която не бива да бъде прекрачвана.
Говореше се и за огромна война на Земята — война, в която за кратък период загинали между седемдесет и осемдесет милиона души. Толкова много души наведнъж, че дори небесата били разтърсени.
Според други архангелите решили да накажат човечеството. Казваше се, че портите на Рая са били затворени, че влаковете са спрени и че пътят нагоре е бил отрязан.
Но никой не знаеше със сигурност.
Дали това беше истината?
Или истинската причина се криеше в падението на един ангел, който беше убил дявол във влак за Рая?
Дори и сега малцина знаеха отговора.
А Петър току-що беше видял част от него.
Той отвори очи.
Отново се намираше във вагон 8906D.
До него стоеше Смъртта — Готи.
За момент всичко беше тихо. Петър пое дълбоко въздух, опитвайки се да подреди мислите си, и бавно излезе от купето.
Докато вървеше по коридора на вагона, съзнанието му отново и отново се връщаше към видяното — падението, детето, дяволът, Архангел Михаил… Чери.
Точно тогава нещо се помръдна пред него.
От купе 20 във вагон 8906D бавно се подаде крак.
След него се показа и другият.
Фигурата пристъпи в коридора.
Чери.
Все още облечена в мафиотската униформа.
Автоматът висеше спокойно в ръката ѝ.
Тя ги погледна.
После примигна.
Сякаш току-що се беше събудила.
Следващия момент щракна с пръсти.
В коридора на вагона се отвори портал.
Огнен кръг.
Пламъците се извиваха около него и хвърляха червена светлина по металните стени на вагона.
Чери се усмихна леко.
— Време е да им покажем какво можем…
Тя направи пауза.
— На арената.
После погледна Петър и Готи.
— Последвайте ме.
Без да чака отговор, тя пристъпи в портала.
Огънят се раздвижи.
Готи погледна Петър за кратко.
— Е, пътнико… — измърмори тя.
— Добре дошъл в следващия етап.
Петър пое въздух.
И пристъпи след тях.
В момента, в който премина през огнения кръг, влакът изчезна зад него.
От другата страна го чакаше нещо съвсем различно.
Арена.
И игра, в която вече нямаше връщане назад.
