Вагон 8906D — Всеки има страх. Дори онези, които го създават.

Пламен и Иван се намираха на преход над град Калофер, в местността Паниците. Движеха се бавно – теренът беше стръмен и умората вече се усещаше. Мъглата се стелеше наоколо и правеше пейзажа жив, почти приказен. По пътеката се движеше и друга група катерачи.

Иван се сепна леко.
— Виж, ако се запознаваш с нови хора, и то жени, не бъди много словоохотлив — каза той.

Пламен поклати глава.
— Да, да, знам.

Продължиха още около час, докато групата не реши да спре до един импровизиран заслон.

Тогава Пламен ги видя.

Две момичета, които вървяха бавно и несигурно, сякаш за първи път бяха в планината. Гледаха в краката си и си говореха тихо.

Пламен се изправи малко по-високо.
Иван веднага усети накъде отива това.
Погледът му беше достатъчен.
— Недей.
— Какво „недей“?
— Знам те.
Пламен се усмихна.
— Само ще питам дали имат нужда от помощ.
— Точно от това се притеснявам.

Час по-късно Пламен вече им помагаше и им обясняваше за прехода. Те трябваше да стигнат до Райския водопад. Седнаха да си налеят вода, а Иван отново отиде при него.
— Не им помагай. Не им носи раниците.

Пламен видя, че на едното момиче ѝ е трудно да носи раницата. Възпитанието не му позволяваше да подмине това. Без много да мисли, ѝ предложи помощ.

В мига, в който нахлузи и втората раница на гърба си, се спусна гъста мъгла. Отнякъде се разнесоха викове. От двете страни на пътеката започнаха да изпълзяват тела — пълзящи трупове, без очи и без усти. Сякаш самият ужас се беше стоварил върху земята.

Пламен хвана момичето за ръка. После хвана и другото. Бяха само тримата.

Въпреки че беше изнервен, направи всичко възможно да изминат последния километър възможно най-бързо. Катереха, подаваха си ръце, дърпаха се нагоре, а под тях лазеха трупове — създания, зомбита.

В главата на Пламен прозвуча глас:
Това беше първата ти грешка. Не прави втора. Мисли за себе си.

Ето че излязоха на пътя към хижа Рай — известната хижа в Стара планина.
Но каква гледка се разкри пред очите им.

Хижата беше запалена и гореше в гъсти пламъци. Нощта вече се беше спуснала, а от врати и прозорци излизаха трупове и неживи същества — пълзящи, провесени, сякаш закачени по стените.

По пейките пред хижата техните другари — туристи — ядяха най-невъзмутимо сандвичи, докато около тях се движеха неживи тела.

Пламен се сепна. Иван също.

Момичетата.

Те бяха решили да отидат до водопада.

Странно му се стори това на Пламен.

Двамата ги последваха.

Ето че времето се оправи.

Хижата се оказа напълно здрава — нямаше и следа от нощта, от огъня, от труповете. Всичко изглеждаше нормално, сякаш нищо не се беше случило.

Пламен се поуспокои.

Цялата група, заедно с Иван, се върна — без момичетата.

Иван се наведе и прошепна в ухото на Пламен:
— Последните винаги умират.

После се забърза да слиза надолу.
Обърна се за миг:
— В никакъв случай не отивай на водопада!

Сърцето на Пламен затуптя силно. Двете момичетата бяха сами там — последни.
Той хвана една пръчка и с всички сили тръгна да ги догонва.

След около двайсет минути вече беше в подножието на водопада.

Тогава видя едното момиче да излиза насреща му и то вежливо се усмихна.
— Успокой се — каза тя тихо.

След това забеляза другото момиче под водопада, наведено над цветята.

И в този момент пред нея се появи висок мъж — с бръсната глава и опашка. Той вдигна червеникавия си меч и замахна.

Рязко се стъмни.
Гъста мъгла се спусна.
Нощта отново се показа.

В главата на Пламен се разнесе вой на вълци.

Обърни се. Слизай! – Чу глас в главата си. Глас на правилното решение.
Пламен, не! – повтори гласа. Сякаш знаеше какво ще следва.

Пламен се затича. Изглеждаше сякаш се телепортира — рядко виждано за едър човек. Хвана момичето и я дръпна към себе си. Тя стоеше вцепенена, със сълзи по белите ѝ панталони. Кестенявата ѝ коса постепенно побеляваше.

В следващия миг едрият мъж замахна.

• Още не е късно за теб. Ти не го виждаш. Но тя съм аз.

Иван извика отдолу толкова силно, че сякаш планината потрепери:
— Махай се оттам! Не жертвай време от себе си за хора, които не заслужават!

Пламен застана пред мъжа — същия негов герой от книга, Бич. Вдигна ръка инстинктивно, но Бич замахна и я отсече до лакътя. Светът умаля. Зрението му се замъгли.

— Благодаря ти за всичко, което направи до тук за мен — каза момичето.

Пламен я погледна за последен път.

Срещу него стоеше дяволът.

Момиче с дълга кестенява коса, преминаваща към русо, с огнени очи, с бял панталон, зелена блуза и планинска чанта. Над главата ѝ стърчаха дяволски уши.

Тя се усмихна ехидно.

Грешка. Отново грешка.

Наведе се и прошепна:

— „Той поне не ходи нощем сам в планината.“

Това беше последното, което Пламен чу, преди да изгуби съзнание.

Чуваше се пуф, паф, пуф, паф — скърцане на желязо, онзи странно приятен звук на движещи се колела върху релси, скимтенето на вятъра.

В купе 20 Пламен се събуди рязко, сякаш през живота си никога не беше спал.Зениците му бяха широко отворени и кървясали.

— Моля, карти и билети за проверка!

Над него стоеше кондукторът  — приятел от детството.

— А… аз… аз нямам билет — промълви Пламен,докато се пребъркваше по инстикт.

— А, извинявай. — Ники се усмихна. — Твоят е еднопосочен.

Направи пауза.

— И важи за цяла вечност.

Чу се почукване — два звънливи, детски гласа.

Докато Ники стоеше пред Пламен, в купето влязоха две момчета — на около девет години.

Едното беше русоляво, с пъстри очи.
Другото — червенокосо, с червени очи, облечено в детско костюмче и държащо детски бастун.

Първото беше облечено като обикновено дете от деветдесетте години на XX век.

Пламен се стъписа.

— Пламен — каза Ники спокойно. — Това е нашият общ приятел Сашо. Помниш ли го? Бяхме в една детска градина. Седма детска градина „Калина“.

Пламен пребледня. Хвана се за челото в опит да си спомни.

Тогава се чу глас:

— Доведох ти Сашко, да се видите. Скоро не сте се.

Чернокосото дете се замисли, после започна да брои на глас, сякаш си играеше:
— Девет… осемнайсет… три… шест… тъ… следващите ще са четирийсет и пет.

Пламен не помръдна.

В този момент в купето влезе тя — облечена в червено като мускетар на кардинал Ришельо, със сабя и огромна червена шапка с бяло перо.

 Смъртта.

Седна срещу него. Отвори черно тефтерче и се зачете. После го затвори.

Погледът ѝ не премигваше.

— А ти откъде се взе? — попита Пламен.

Мълчание.

— Налага ми се — каза тя.

— Ние отиваме в детското купе — каза кондукторът и хвана Сашо за ръка.

Пламен усети как главата го заболя — силно. Сякаш умираше. Пред очите му започна да се разгръща сцена.

Беше на седем години. Дърпаше се. Молеше се. Плачеше. Не искаше да ходи в детска градина „Калина“. Оставиха го зад решетките на градината.

Направи няколко крачки напред към възпитателката.

 Някой сякаш щракна с пръсти.

Всичко се промени.

 Зловеща обстановка.

Възпитателката стоеше мъртва пред него — с изплезен език, едва държаща се на краката си.

Пламен побягна покрай оградата, опитвайки се да я прехвърли и да се спаси.

Деца лазеха край него — без крайници, без лица. Опитваха се да го хванат за краката.

Наближи оградата и видя по всеки кол закачени детски тела, гледащи към небето с изплезени езици.

Най-близкото до него дете го погледна с едното си око.

— Обещаваха ни бъдеще.

Пламен се спъна в пясъчника зад него.

Обърна се към близката пейка.

Оттам се появи Ники — също на около седем години. Държеше любимия джип играчка на Пламен.

 Хвана камък и го удари. Джипът се смачка.

 Каква ирония.

Именно Ники беше загинал при катастрофа с кола.

Джипа падаше бавно от ръцете му. Миг, който в очите на Пламен продължаваше цяла вечност.

Рикошира от земята. Отскочи.

В този момент жена, облечена в черна вдовишка рокля с прозрачно було, хвана Пламен за ръката. Държеше коса за души.

Червена коса.

— Тръгваме — изрече тя.

Земята пред входа на детска градина „Калина“ започна да се тресе.

Големи врати се отвориха.

По широкото стълбище се спуснаха релси.

Детски вагони се показаха.

От единия излезе момиченце в пухкав костюм на зайче. Над заешките уши стърчаха дяволски рога.

— Пътуването те очаква — каза то с ехидна усмивка и подаде ръка.

Пламен се дърпаше. Не искаше.

Но ръката на жената беше по-силна.

Детските вагони изчезнаха заедно с тях, сякаш се разтвориха от материята.

Пламен отново се осъзна.

Сашо се усмихваше и му подаде близалката си.

— Хей, нали пак ще се видим? Като в градината?

Пламен примигна.

Кондукторът се обърна и извади от джоба си малък, смачкан джип играчка.
— Пак ще се видим. Ние тримата винаги бяхме заедно.

Двамата тръгнаха.

Червенокосото дете погледна право към Пламен.

— Не се учиш. Никога! Винаги бягаш. От всичко бягаш.

Смъртта замълча.
— Мисля, че трябва да ти дам още един урок — продължи детето тихо.

Наближи тунел.

Едно.
Две.
Три.

Влакът излезе от тунела.

Пламен отвори очи. Все едно беше спал цяла вечност.

До него лежеше бастун.

Навсякъде около него имаше същества — мъртъвци, зомбита, които се движеха към него и протягаха ръце. Изглеждаха като излезли от модерна видеоигра.

Гласът на дявола му прошепна:

— Поеми бастуна и стигни до края на вагона. Ако успееш, ще има награда.

Пламен сграбчи бастуна и започна да си проправя път — удряше, мушкаше, събаряше. С много усилия успя да отвори вратата на купето. Изглеждаше му трудно и досадно да си пробие път през тълпата.

Измърмори някаква псувня, свързана с майка – пожелателна към биологичните майки.

От всички купета излизаха ръце, крака, тела — същества, които пълзяха към него.

Той хукна към края на вагона. Спъваше се неведнъж. Събаряха го.

Тогава ръце го хванаха за краката и го дръпнаха назад. Пламен падна на пода.

Започна да усеща слабост.

Беше стигнал почти до последното купе, в края на коридора. Вече беше замаян, а все повече ръце го хващаха за краката и ръцете. Не можеше да се движи.

Опитваше се със сетни сили да протегне ръка и да се придърпа напред.

Там, в края на коридора, го чакаше кондукторът. До него стоеше червенокосото дете — облечено в официално костюмче. То извади от ръкава си нещо, което приличаше на писалка.

Но не беше писалка.

От нея се показа острие.

— Ами май няма да стигнеш — каза дяволът и облиза острието.

Заби ножа в протегнатата ръка на Пламен.

— Сега ще видиш какво е адът.

На Пламен му се стори, че в този миг целият вагон, целият влак ще се разпадне и той ще потъне в небитието.

Тогава се чуха бавни, методични, спокойни стъпки.

От другия край на коридора се появи фигура като монах — облечена в бяло расо, с кръстове на врата. В двете ѝ ръце висяха вързани червени кандила, от които се стелеше червен дим. По ръкавите ѝ се поклащаха още кръстове.

Фигурата вървеше бавно. Изглеждаше дори тържествено, сякаш излъчваше възход. Времето забави ритъма си.

При всяка крачка на това същество чудовищата, мъртвите и цялата паплач изчезваха.

Колкото повече червеният дим се разстилаше, толкова повече тела се разтваряха в нищото — все едно никога не са съществували.

Фигурата стигна до Пламен.

Той се обърна и с недоумение огледа монаха. Лицето му тънеше в тъмнина, но се различаваха светещи червени очи.

Монахът протегна ръка. Пламен я сграбчи и се изправи.

В следващия миг червенокосото дете се превърна в черен дим — плътен, лепкав. Той обиколи вагона и се вмъкна обратно във вагон 20.

Мистичният персонаж тръгна бавно след него, кандилата му се люлееха и разпръскваха червен дим.

— Имаме си работа — каза той с висок плътен глас бавно.
— Някой трябва да бъде превъзпитан.

— За хубава картина са нужни добри бои и добра фантазия — изсмя се дяволът с пълно гърло

— Паднал ангел? Рядкост – измърмори Смъртта.

В този момент дяволът изглеждаше облечен в съветска униформа — като съветски лидер от четиридесетте години на миналия век. Срещу него стоеше Смъртта — в нацистка униформа, като на нацистки лидер от същата епоха.

— Картина… — повтори падналият ангел.

— В последните дванадесет вагона нямаше дори толкова смърт и толкова начало на нови изпитания, колкото бяха събрани тук, в купе 20 на вагон 8906D, влак 36 — каза монахът.

Смъртта измърмори нещо. Почти никой не чу.

— По-малко ще работя… по-малко ще работя… — подсмърча тя.

Пламен наблюдаваше всичко това и не можеше да проумее какво точно се случва.

Видя как мистичният монах — облечен в бяло, със светещи червени очи — се наведе леко към дявола и го погледна право в лицето. Дяволът от своя страна се изправи. Очите му светнаха огнено червено.

Застанаха един срещу друг.

По всичко личеше, че ще се конфронтират.

Тъкмо когато Пламен щеше да каже нещо, гласът на монаха проряза тишината:

— Искам да дадеш предимство на Петър за следващите изпитания.

— Ако не искаш да имаш работа с мен.

След като каза това, повдигна библията и кандилото едновременно към дявола.

Дяволът замълча.

— Ще видя какво мога да направя — каза лаконично. — Все пак той е мое гениално творение… и билет към висшите ешелони.

— По-малко ще работя… по-малко ще работя… — продължи да мърмори Смъртта.

— От този момент това купе е под наблюдение — каза с тежък глас падналият ангел, приличащ на монах.

— Ще се върна лично да видя какво се случва. И ако трябва… ще наложа контрол — със съдействие или без.

Навън валеше сняг — бавен, на парцали, под мека дневна светлина. В следващия миг снегът започна да вали рязко и вътре в купето, и във влака.

Движението на влака се забави.

Монахът с кандилата премина през прозореца и стената на вагона, сякаш те не съществуваха. Излезе навън и се вля в зимната белота, докато червеният дим от кандилата продължаваше да се стеле. Постепенно фигурата се изгуби сред падащия сняг.

Тялото на дявола се отпусна.

— Досада! — изръмжа той. — Мразя, когато паднали ангели ми се бъркат.

Смъртта прошепна тихо, почти недоловимо:

— Ами… той просто си върши работата.

— Трябва да бъдеш по-внимателен.

Пламен се огледа и с нетърпение очакваше обяснение от другите двама.

— Ами… паднал ангел — каза Смъртта. — Това са ангели, които не успяха да хванат последните влакове за Рая. Оттогава бродят из нашите и въвеждат ред. Защитават.

— Досаждат — добави дяволът. — И ми пречат на работата.

Той се усмихна и погледна Пламен.

— Но аз съм дявол. Мога да се справям с ангели.

Пламен се опита да стане. Направи две-три крачки, но му се зави свят и падна. Опита се отново да се изправи.

Дяволът коленичи пред него и го погали по главата.

— И все пак… — прошепна. — Аз съм дявол.

Пламен отвори очи.

Отново беше в купето. Всичко изглеждаше нормално, но в главата му зееше празнина — сякаш не помнеше някои неща.

Дяволът го погледна внимателно и попита:

— А ти как се казваш?

Следва..