Империята на Дракона: ПреВъзБуждане
Книга 1.
Глава 1 : Превъзбуждане
Космосът не познава милост.
Той познава само онези, които имат волята да го прекроят.
Едва преди стотици дни се бе състояла най-голямата драконова битка, позната на галактиката.
Един срещу друг се изправиха два древни титана — синият, могъщ дракон Зерзер и неговият някогашен най-близък приятел, червеният дракон Чер.
Сблъсъкът им продължи няколко драконови дни — или, преведено на човешки език, няколко години непрестанна разруха. Пространството се разкъсваше, звездите трепереха, а самият космос стенеше под ударите им.
В тази битка почти нямаше победители. Но в последния ѝ миг Чер надделя — и смъртоносно рани Зерзер.
Експлозиите, които последваха, бяха толкова мощни, че унищожиха близо една пета от тогавашния космос. Телата на двамата дракони бяха изхвърлени и отнесени в безкрая.
Червените дракони ликуваха.
Чер остана жив — и бе провъзгласен за водач на Велика Дракония, първата и най-могъща драконова планета.
Драконите от това ниво не умираха лесно.
Те можеха да оцелеят дори сведени до микроскопични форми — до нещо, което за другите раси би било просто прах или микроб. И въпреки това, с време и енергия, те отново се развиваха. Отново ставаха живи.
Не само Зерзер изчезна в безкрая. Заедно с него се разпръснаха и мнозина от неговите офицери — останките на някогашната синя драконова армада, погълнати от безследни космически посоки.
Това принуди Чер да действа.
Той организира търсения. Гонения. Лов.
Целта беше една — да бъдат открити и унищожени всички следи от сините дракони, преди някой от тях да се възроди.
Велика Драгония не беше обикновена планета.
Някога тя самата бе дракон. Най-могъщият, живял по тези земи. Първият, проявил интелект, способен да контролира самия космос.
Драконите не умират истински.
С времето, чрез стареене, този древен прародител се бе превърнал в кристал — жив, пулсиращ остатък от съзнание и сила. Кристалът се оформи като основен енергиен източник на Велика Драгония.
Той излъчваше енергия, равна на цяло Слънце.
Във Велика Драгония всички сгради бяха издигнати от кристали — безброй разновидности, пречупващи светлината в различни цветове. Цели дворци и палати сияеха, сякаш самата планета дишаше през тях.
Архитектурата беше създадена за хуманоидни тела.
Драконите рядко използваха истинските си форми. В ежедневието си те се движeха като хуманоиди — същества не по-високи от три метра, с излъчване, което издаваше силата им дори без криле и огън. Те се разхождаха из огромни зали, коридори и кристални площади, където въздухът сам трепереше от присъствието им.
Велика Драгония не беше отворена за всички.
Само офицери имаха право да живеят или дори да присъстват на планетата. По-нисшите видове дракони нямаха право дори да кацат върху повърхността ѝ. Нарушаването на това правило се наказваше без изключения.
В Червения дворец заседаваше Съветът на тринайсетте драконови клана.
Това бяха най-силните, най-старите и най-развитите кланове в този етап от еволюцията на драконите. Всеки от тях носеше собствена история, собствена жестокост и собствена жажда за власт.
Над всички стоеше един.
Съветът се управляваше от Чер.
Драконите владееха строга интелигентност и свръхразвита магия.
Цивилизацията им беше толкова напреднала, че те можеха да извличат души — да екстрадират същността на паднали воини от различни планети, да я затварят в специални капсули и да я преизползват, когато пожелаят. Душите бяха ресурс. Оръжие. Памет.
Но броени часове след края на войната една от тези капсули изчезна.
Душата в нея принадлежеше на силен воин.
Това подразни Чер.
Раздразнението му не беше гняв. Беше предупреждение.
В един миг времето над цялата Велика Драгония замръзна. Кристалните зали утихнаха. Драконовите лидери около Великата драконова маса останаха неподвижни — застинали в последното си движение, в последната си мисъл. Никой не можеше да помръдне. Никой не можеше да говори.
Само съзнанията им останаха будни.
Те общуваха чрез телепатия.
Чер търсеше. Претърсваше нишките на магията, времето и паметта, за да открие виновника за изчезналата душа.
И тогава —
над трона му се появиха очи.
Сини. Древни. Познати.
Очите на Зерзер.
Те не принадлежаха на тяло. Те висяха във въздуха, точно над стола на Чер, проблясващи като отвор в реалността.
И в ума му прозвуча глас — тих, ясен и невъзможен за сбъркване:
— Ще се върна за теб.
Тайната зад силата на Чер — както и на останалите свръхдракони — се криеше в едно:
те можеха да използват магията на кристалите.
Кристалите по своята същност някога бяха живи дракони. Древни същества, паднали върху определени планети, чиито тела и съзнания с времето се бяха превърнали в чист енергиен ресурс. Не мъртви — преобразени.
Почти всички висши офицери на Чер непрекъснато пътуваха из космоса. Те откриваха нови, необитавани планети — светове, наситени предимно с червени кристали.
Тези планети не се колонизираха.
Те се използваха.
Като ресурс.
Именно по тази причина изчезна близо една пета от космоса. По време на войната Зерзер и Чер черпеха сили от своите кристали — Зерзер от сините, Чер от червените. Реалността не издържа на такова натоварване. Пространството се разкъса. Светове се сринаха.
Но тази сила не беше достъпна за всеки.
Магията и кристалите имаха тайни проводници — древни връзки между съзнание, кръв и енергия. Само определени дракони можеха да ги използват по този начин. Само онези, които бяха приети от самия ресурс.
За да остане най-могъщият.
За да властва над всички.
Чер се нуждаеше непрекъснато от кристали. Само чрез тях той можеше да поддържа силите си — и да извършва невъзможното.
Дори да замразява времето.
Зерзер и Чер бяха като братя.
Заедно бяха преминали през безброй обучения, изпитания и приключения. Заедно бяха оцелявали там, където други дракони се бяха разпадали на прах. Хиляди години рамо до рамо — докато не дойде моментът, в който трябваше да се превърнат във велики дракони.
Тогава пътищата им се разделиха.
Според Чер всички хуманоидни раси и същества в космоса имаха равни права. Той вярваше, че планетите и цивилизациите трябва да се развиват свободно — без дискриминация, без господари и без предопределена йерархия.
Зерзер вярваше в обратното.
За него само най-силните имаха право да съществуват и да се развиват. А най-силните бяха драконите. Всички други форми на живот той смяташе за нисши — временни, слаби, без истинска цел.
В неговите очи те бяха ресурс. Или грешка.
Тази разлика в мисленето се превърна в конфликт. Не внезапен. Не бурен. А бавен, дълбок и необратим.
Конфликт, който не можеше да има двама победители.
Космосът можеше да има само една политика.
И само един от тях можеше да я наложи.
След като замрази Велика Драгония и постави достъпа до планетата под пълен контрол, Чер разгърна една от най-опасните си способности.
Той можеше да създава до двадесет свои аватари клонинги — проекции на съзнанието и силата си — и да ги изпраща в различни части на космоса. Всички те бяха управлявани чрез телепатия.
Цената беше огромна.
Поддържането на толкова проявления изискваше непрекъснат поток от енергия и кристали. Но в замяна Чер можеше да бъде на много места едновременно. Да наблюдава. Да сканира. Да наднича хиляди години напред по нишките на времето.
В драконови измерения от войната със Зерзер не беше изминала дори една година.
Но в човешки — и в други хуманоидни — времена бяха минали повече от хилядолетие.
Докато Чер стоеше край Великата драконова маса, в съзнанието му прозвуча глас.
Намерихме…
Гласът беше на един от висшите му офицери.
Намерихме отново следа от Зерзер. На планетата Рабург.
За първи път от дълго време Чер усети нещо, което не беше гняв.
Беше безпокойство.
В залата цареше мъртва тишина. Тогава в телепатичния кръг се намеси зеленият дракон Арирос.
— Не е ли време да спреш?
— Той няма да се върне. Поне не скоро. Всички ние сме силни. Заедно можем да го спрем.
Отговорът на Чер беше рязък.
— Не трябва да бъде подценяван.
В мислите му проблесна спомен — разкъсан космос, изчезнала душа.
— Веднъж го подцених.
— И както виждате… дори след битката една душа изчезна.
Настъпи пауза. Тежка. Подозрителна.
— Това означава само едно — продължи Чер.
— Някой от тази маса му е съдействал.
Далеч във времето и пространството, на планетата Рабург, червените драконови офицери в хуманоидни форми завършиха призоваването.
Над кристалната почва се разтвори огромен портал — вихър от червена енергия и разкъсана реалност. Пространството около него се огъна, сякаш самият свят не желаеше да приеме онова, което щеше да премине.
От портала излезе един от аватарите клонинги на Чер.
Той беше управляван телепатично от Велика Драгония — на стотици хиляди космически години разстояние.
В мига, в който триметровият хуманоид пристъпи напред, той спря и погледна ръцете си.
Тялото му беше хуманоидна интерпретация на червен дракон — покрито с люспи, изковани от кристали, които пулсираха с вътрешна светлина. Формата беше плътна, реална, но усещането около него беше… изкуствено. Временна обвивка за нещо далеч по-голямо.
Въпреки драконовите си ръце, той носеше червени метални ръкавици. На главата му — червена метална каска, гладка и без израз.
Люспите не бяха навсякъде.
На места тялото изглеждаше като сглобено — кристал, метал и магия, слети в едно.
Чер направи няколко бавни крачки напред. Самото му присъствие натежа над пространството.
Той се обърна към офицерите. Нямаше нужда от думи.
— Доклад — прозвуча гласът му в умовете им.
Един от тях отговори веднага.
— На тази планета в момента се събира голяма армия.
Образи проблеснаха в съзнанието на Чер — маршируващи редици, знамена, стомана и страх.
— Хуманоиди — продължи офицерът.
— Хора. Елфи. Тролове.
Гласът му се поколеба за миг.
— Насочват се насам.
Чер не загуби време.
Той се изстреля напред — един тласък, после още един. Скокове и крачки се сляха в движение, което почти не докосваше земята. За миг преодоля хиляди метри, после десетки километри, сякаш пространството просто отстъпваше пред него.
И ето — пред него се разстилаше армия.
Многохилядна орда.
Стотици хиляди въоръжени хуманоиди — хора, елфи, тролове — облечени в доспехи, със знамена, копия и мечове. Те го видяха. Виковете им се надигнаха като вълна. И тръгнаха към него.
— Стоп.
Думата не беше команда. Беше закон.
Лъч от червена енергия проряза пространството и времето се срина.
Всичко застина.
Армията замръзна в движение — викове без звук, крака без стъпка, стрели без полет. Прахът във въздуха спря. Дори светлината сякаш се поколеба.
И тогава Чер го видя.
Един човек се движеше.
Бавно. Ненормално бавно — сякаш газеше през сгъстена реалност. Висок мъж, с вързана конска опашка и огромен меч, който описваше дъга към него.
По лицето му имаше усмивка.
Чер го огледа внимателно.
— Ти… — прозвуча гласът му в застиналия свят. — Ти си вулгар.
Човекът се озъби. Мечът продължи пътя си.
Чер се отмести с едва доловимо движение — и в следващия миг острието му проряза въздуха. Главата на мъжа падна.
Душата му се откъсна от тялото — светла, яростна — и пое нагоре, към далечния космос.
Червените драконови офицери реагираха мигновено. Капсула се затвори около нея.
— Ха. — изрече Чер студено. — Поредният път, когато останки от вулгар се изправят срещу… нас.
Пространството се разкъса над него.
Триметров хуманоид в тежка броня се появи във въздуха — с гигантски меч, спускащ се право към Чер.
Времето се забави още повече.
Умовете им се сблъскаха.
— Ти си офицер. — осъзна Чер. — Ти си Рагас.
Отговорът дойде като удар.
— Да. — И усмивка. — И ти няма да ни победиш.
Замах.
Чер беше по-бърз.
Един разрез.
И второто тяло се разпадна, преди да падне.
Чер се изправи. Погледът му обхвана застиналия свят.
— Тази планета трябва да бъде унищожена.
Той се издигна към небето, при офицерите си.
— Заличавам.
Жест.
И в следващия миг цялата планета Рабурк се срина в себе си — земя, небе и живот, погълнати заедно с аватара му.
Дори Чер го усети от Велика Драгония.
— Ще направя нов аватар. — измърмори той. — Душата е прибрана, нали?
Офицерите не се поколебаха.
— Да. Душата е в склада ни за души на Велика Драгония.
Вулгарите бяха древно човешко племе.
Те не се бяха развили на една-единствена планета, а на много — разпръснати из различни части на космоса, сякаш самото пространство ги бе посяло. През епохи и катаклизми те оцеляваха, изчезваха и се появяваха отново.
По причини, които дори драконите не разбираха напълно, Вулгарите бяха естествени съюзници на сините дракони.
И на Зерзер.
Още от минали поколения — от натрупаните знания, пазени в тайните архиви — Чер знаеше едно:
от вулгарите трябва да се пази.
В складовете за души на Велика Драгония се съхраняваха много вулгарски души. Души на изключително силни воини — същества, които бяха разтърсвали собствените си светове, променяли хода на войни и оставяли след себе си разруха.
Те бяха опасни.
Дори като души.
Чер не можеше да обясни връзката.
Как една раса, която вярваше, че драконите трябва да доминират космоса, отново и отново се изправяше срещу него? Как тези хуманоиди неизменно заставаха на страната на Зерзер?
Но фактите бяха ясни.
Вулгарите винаги се намесваха.
Според анализите на Чер, офицерите на Зерзер периодично се пробуждаха от скрити, различни места из космоса. Те действаха рядко, прецизно — за да забавят търсенето, да подават фалшиви сигнали, да объркват нишките на магията и времето.
А самият космос…
Космосът беше жив организъм.
Той се разширяваше непрекъснато — всеки ден ставаше по-голям с няколко процента. Нови пространства. Нови светове. Нови укрития. Това правеше обхождането му все по-бавно и по-несигурно.
По изчисленията на Чер и офицерите му, до този момент бяха сканирали не повече от шестдесет процента от съществуващия космос.
При същото темпо щяха да са им нужни поне една драконова година —
или, преведено на човешки измерения, близо хиляда хилядолетия.
Чер стисна челюсти.
Нямаше време за губене.
Зерзер трябваше да бъде намерен —
преди да възстанови силите си.
Унищожаването на планетата не беше без цена.
За да срине цял свят в себе си, Чер изразходва ресурса на пет други планети, богати на червени кристали. В един-единствен миг те бяха лишени от съществуване — превърнати изцяло в чиста енергия, изсмукана и насочена през кристалните проводници.
Пет свята бяха заличени, за да бъде унищожен един.
Такъв беше мащабът на силата, която той владееше.
И такава беше цената ѝ.
А някъде отвъд обхвата на сканиранията,
в дълбините на космоса,
очи се отвориха.
Кръвожадни.
И помнеха.