Тази история е хронологично години преди събитията в Смъртоносни жени или танц на егота.
Из хрониките на Драгонкост
Серия – „Трите чука“
Километрична колона от воини, възседнали конете си, бавно приближаваше земите на Бронеград — град, прочут с недостъпността си за враговете. Той се намираше в дълбока долина, обградена от планини и остри върхове. За да се стигне до него, трябваше да се прекосят няколко последователни терена, подредени като огромни природни тераси. След всяка тераса следваше нова, а в края на всяка се отваряше тесен проход или премка — удобни за засади и изключително трудни за преминаване. При силен вятър или буря движението там ставаше непосилно дори за добре организирани армии.
Начело на колоната яздеше Жир Живар (42 г.) — едър и висок мъж, препасан с черна броня, в която бяха вградени лилави драконови кристали. Плътно до него се движеше Жупъл Бичоград (42 г.), известен като Тирана. Той не отстъпваше на Жир нито по размери, нито по телосложение. Жупъл беше прочут с нестандартната си коса — сплетена като на варварин в три конски опашки. Носеше черна броня, изкована от леки материали и конска кожа. Бичоградци винаги са се славили с неприязма си към тежките и тромави доспехи.
Жупъл изглеждаше вечно сериозен и намръщен, докато Жир не спираше да се смее през целия път. Двамата отдавна бяха спечелили прозвището „Двата чука“. Бяха най-добри приятели още от детството си, а общите им битки се брояха на стотици. В младините си Жупъл бе служил като командир на личната гвардия на Жир — „Лилавите брони“.
На няколко метра зад тях яздеха представители на родовете им. С дълга черна коса до раменете и в типични тъмни одежди яздеше Камшик (46 г.) — братът на Жупъл. Той бе въоръжен с меч. Камшик нямаше добра слава в земите на изток — винаги пренебрегван, защото не беше глава на рода. Отдалеч личеше гневът му, че няма право да носи чук. Но това бе законът на времето — само най-силните воини и главите на родовете можеха да боравят с това оръжие.
След него яздеха децата му: Резсток (15 г.), Сив (16 г.), Каш (17 г.) и Зика (12 г.).
Плътно зад тях се движеше потомството на Жупъл. Най-отпред беше Бич (16 г.). Въпреки възрастта си, той беше едър и внушителен. Визията му беше типична за бичоградец — строг, сърдит поглед, бръсната глава с конска опашка. На гърба си носеше два средни по размер меча. Наричаха го „Касапина“ — прякор, който си бе спечелил по време на двете войни, известни като Първата междунконтинентална и Втората междунконтинентална и съюзническа. Навсякъде се говореше за подвизите му — или по-скоро за стотиците убити от него воини.
До него яздеха братята му Кос (15 г.) и Араиг (16 г.). На малко конче зад тях, седнала по женски, се движеше малката им сестра. Тя се беше загърнала с наметало и не искаше да говори с никого.До нея, на червеникав кон, кръжеше най-добрият приятел на Бич — Тар Тигроград (16 г.).
Следващият ездач беше най-известната жена воин на своето време — Лиандрия. Висока за жена, около метър и седемдесет и пет, тя носеше сива броня, окована с лилави драконови камъни, и почти никога не сваляше шлема си. Той бе оформен като глава на снежен леопард. За красотата ѝ се говореше и на двата континента. По това време тя беше командир на „Лилавите брони“, а слуховете твърдяха, че по сила е равна на самите Два чука.
Лиандрия си служеше с дълъг меч на име Газибър — изкован от специална стомана, огромен, почти колкото самата нея. Малцина можеха да повярват, че подобна жена е способна да владее такова оръжие и да го носи с лекота на гърба си.
Не на последно място, един до друг яздеха Дрин Кисо и Дръстър. Дрин, все още лекуващ раните си, беше лидер на Първородните — единствените оцелели първородни елфи по тези земи. Те бяха изгубили способността си да се възпроизвеждат и оцеляването им до голяма степен зависеше от хората. Затова винаги бяха първи съюзници на източните кралства. В последната война Дрин едва не изгуби живота си, получавайки тежко нараняване. Благодарение на човека до него — Дръстър — той успя да се върне от ръба на смъртта.
Дръстър беше противоречива фигура. С дълги рижави коси и брада до петите, облечен в най-оскъдни дрехи, той приличаше повече на просяк, отколкото на воин или маг. Само дългият му магически жезъл издаваше истинската му същност. Беше напълно пренебрегнал външния си вид и се открояваше сред колоната.
Малко зад Дръстър яздеха Кепир (10 г.), Ров (11 г.) и Сивис (12 г.) — децата на Жир. Той не беше особено доволен от тях. Те бледнееха и изглеждаха изнежени на фона на бичоградските синове и дъщери. В тях липсваше злобата, гладът и страстта към живота — сякаш всичко им беше дадено наготово.
След тях се движеше група щитоградци, начело със Сар Щитоград, а зад тях — прочутите „Лилави брони“. Това беше личната армейска част на Жир, наброяваща точно десет хиляди мъже. Броните им бяха сиви, украсени с лилави драконови символи, и изглеждаха внушително за времето си. Частта имаше славата на войнска единица, която не познава загуба.
За външен наблюдател придвижването с толкова малко мъже би изглеждало безразсъдно. Но Жир беше оставил по-голямата част от армията си в земите на изток. Това не беше високомерие — дори противник, превъзхождащ ги многократно, рядко успяваше да ги пречупи. Само година по-рано Жир и Жупъл, заедно с „Лилавите брони“, бяха удържали Тигровия проход, попаднали в капан от южните армии, включително силите на Брон Бронеград. Противникът ги превъзхождаше повече от десет пъти, но не успя да ги сломи. По-късно историците щяха да определят тази битка като една от трите решителни за Втората война.
Войнството напредваше спокойно към Бронеград. Не бързаха — отиваха да сключат съюз. В далечината вече се виждаха кулите на крепостта, а на около километър от нея се извисяваше легендарната драконова кула Бичаш — висока сто и двадесет метра. Никой не можеше да се изкачи до входа ѝ. Там живееше белият дракон Белкиз.
Край пътя се открояваха кристални мини. Околията на Бронеград беше прочута с находищата си на червени драконови кристали.
Цялото това войнство се придвижваше почти незабележимо към Бронеград. Магьосникът Дръстър беше вплел магията си в жезъла — заклинание, което не позволяваше армията да бъде забелязана отдалеч. Ако човек се намираше по крепостните стени на Бронеград, нямаше да види нищо в хоризонта — само планини, мъгла и път.
Разбира се, за пристигането на тази войска и за делегацията за мир се знаеше отдавна. То нямаше да бъде изненада. Но въпреки това те предпочитаха да се движат необезпокоявани — без излишно напрежение, без излишни погледи.
Бич яздеше мълчаливо, когато погледът му се спря върху наближаващата мина. До него настигна най-добрият му приятел — Тар. Когато войнството премина край нея, двамата видяха, че мината за червени драконови кристали се спускаше на стотици метри надолу в земята.
По ръбовете ѝ бяха издълбани тесни пътечки. По тях хора изнасяха кошници с кристали — някои малки, други по-едри. Част от товара се теглеше с примитивни колички. Но още от пръв поглед беше ясно, че работещите в мината бяха бедни, недохранени и изтощени. Изглеждаха повече като роби, отколкото като наети работници.
Около тях се движеха въоръжени надзиратели, които следяха преноса. От време на време удряха с камшици — без повод, без дума. По всичко личеше, че тези хора не бяха войници на Бронеград. Те нямаха броните, нито знаците на града.
Тар изцъка с език. Гледката му беше противна.
Хората в мината изглеждаха сякаш нямаха никакви права. Сякаш… не бяха там по собствена воля. Дрехите им бяха скъсани и вехти, едва покриващи слабите им тела. На кръста си носеха по една връв, която държеше дрехата да не падне.
Макар армията да беше скрита от далечни погледи, в мига, в който преминаваха край мината, работниците и охраната ги виждаха ясно. Надзирателите дори не се впечатляваха. Сякаш тази армия не ги засягаше. Сякаш не идваше за тях.
Колкото повече се отдалечаваха от мината и приближаваха Бронеград, толкова по-често се чуваха глухи взривове. Писъци. Стонове. Очевидно инцидентите бяха нещо обичайно. Вероятно при добива на тези кристали хора умираха всеки ден.
В един момент пред Бич се изпречи дребно русуляво момиче. Прегърбено, мръсно, на вид между дванадесет и тринадесет години. Цялото ѝ тяло беше изцапано със сажди и кал. От лицето ѝ ясно се виждаха само зелените очи. Под мръсотията кожата ѝ вероятно беше бяла.
Носеше червена, скъсана рокля.
Тя протегна ръце към него.
Бич замръзна. Не каза нищо. Не направи нищо. Само за миг. После даде команда на коня си да продължи напред.
Тар, от своя страна, спря за секунда, отвори една от торбите си и подаде на момичето комат хляб.
Малко след като подминаха мината, момичето внезапно се затича след тях и се изпречи на пътя им. Конете пръхнаха, прах се вдигна изпод копитата.
Тя вдигна поглед към Тар. Огромните ѝ зелени очи бяха пълни със страх и отчаяние.
— Моля ви… спасете ме — гласът ѝ трепереше. — Спасете ме от тези земи. От тези проклятия. Това не е живот.
Преглътна трудно.
— Вземете мен… и болната ми майка. Не мога повече. Трябва да избягам. Ще умра тук.
Двамата се спогледаха.
Бич не каза нищо. Лицето му остана каменно. С леко движение на крака той подканѝ коня си да продължи напред.
Тар се поколеба. Погледна момичето — мръсното ѝ лице, треперещите ръце, отчаяния поглед.
— Извинявай… — каза тихо. — В този момент не мога да ти обещая нищо. Имаме работа, която трябва да бъде свършена.
След това и той подкара коня си.
Момичето остана зад тях, погълнато от праха и шума на отдалечаващото се войнство.
На няколко километра оттам, в бялата кула, извисяваща се на сто и двадесет метра над земята, белият дракон Белкиз усети нещо.
В хуманоидната си форма — около три метра висок, с бледа люспеста кожа и очи, които помнеха векове — той се изправи рязко. Нещо се движеше. Нещо голямо.
Белкиз излезе на огромната тераса и се вгледа в долината.
Нищо.
— Илюзия? — помисли си за миг.
Но не. Той беше дракон. Един от бившите водачи на Двадесетте. Беше живял стотици години. Сетивата му не го лъжеха така лесно.
Той затвори очи и разшири съзнанието си, сканирайки земите на близо тридесет километра наоколо.
Нищо.
Никаква армия. Никакво движение.
Това само засили тревогата му.
В следващия миг Белкиз взе решение. Скочи от терасата. Тялото му се разтегна, изкриви и преля в истинската му форма. Огромните му криле се разтвориха, когато той се превърна в белия дракон.
Започна да кръжи над долината.
Нещо се случваше.
Той го усещаше.
Нещо познато. Старо. Опасно.
Дръстър усети смущението почти веднага.
Въздухът около войнството потрепери едва доловимо — нещо, което обикновен човек никога не би забелязал. Но за маг като него това беше ясен знак. Белият дракон вероятно беше излетял. Кръжеше.
Дръстър се качи на коня си и извади жезъла. В средата му бяха вградени различни кристали — събрани и слети в едно цяло, сякаш самата магия ги беше подредила така. Някои бяха прозрачни, други тъмни, трети пулсираха с бледа светлина.
Той изрече няколко думи на древен език — тихо, почти шепнешком — и вдигна жезъла високо.
Прикритието се засили.
Щитът, който пазеше армията от далечни погледи, стана по-плътен, по-дълбок. Не просто илюзия, а изкривяване — сякаш самото пространство отказваше да разкрие какво се движи в него.
Но дори докато затягаше магията, Дръстър усети нещо нередно.
Имаше и трето присъствие.
То не беше драконово. Не беше и човешко. Не беше магия, която той разпознаваше.
Това го накара да се намръщи.
Дръстър беше един от най-великите магьосници на своето време. Беше виждал войни, богове и дракони. Беше усещал сили, които изгарят цели континенти.
И въпреки това… не можеше да разгадае какво смущава пространството.
— Странно… — промълви си той.
Вероятно драконът щеше да ги усети, щом се приближат още. Щеше да ги види. Това беше неизбежно.
Но въпросът не беше дали ще бъдат забелязани.
А от кого още.
Бич и Тар яздеха един до друг в мълчание. Прахът се вдигаше равномерно под копитата, а шумът на войската зад тях постепенно заглъхваше в далечината.
Нещо мъчеше Тар. Личеше си. Той се размърда в седлото и след кратко колебание реши да подхване разговор.
— Виждам, че… пълководеца на Лилавите брони е с нас — каза той, сякаш между другото.
Погледна Бич крадешком.
— Имаш красива… роднина. Може би най-красивата жена, живяла някога.
Бич запази мълчание.
Челюстта му се стегна. Направи няколко нервни мимики, сякаш дъвчеше нещо горчиво. Измина още миг. После рязко се сепна и отвърна:
— Не ми говори за нея.
Тар повдигна вежди, но не настоя. Вместо това опита да смени темата.
— Знаеш ли… онова момиче… — започна внимателно. — Може би има шанс. Може би бихме могли да я вземем.
Бич продължаваше да гледа право напред. Пръстите му бавно оправяха ръкавиците. Проверяваше ремъците, инвентара си — всичко, което можеше да го държи далеч от разговора.
После се обърна.
Погледна Тар право в очите.
Знаеше какво иска да каже. Знаеше какво би направил той самият… ако беше друг човек.
— Не е наша работа — изрече кратко.
И обърна погледа си отново напред.
Белкиз се спусна ниско над мините и в този миг нещо се пречупи.
Очите и сетивата му успяха да проникнат през прикритието.
Армията се разкри пред него в целия си блясък.
Той я видя ясно — колоната от няколко редици, тежките доспехи, подреденото движение. Видя Жупъл. Видя Жир. Видя всички, които се изнизваха през долината и неумолимо приближаваха Бронеград.
Белкиз знаеше за тях. Беше предупреден предварително от Бронеград. Това не беше изненада.
Драконът направи няколко широки кръга над войнството, след което прелетя ниско над множеството — не за атака, а за знак.
Виждам ви.
Усети и магията на Дръстър. Не просто я усети — разпозна я. Драконовият му усет му подсказа, че това е един от най-силните магьосници сред хората, които някога бе срещал. Магията му беше дълбока, стабилна, опасна.
Докато кръжеше, погледът му се задържа за миг върху Бич.
— Има нещо в този … — помисли си той. — И не ми харесва.
Но това не беше всичко.
Белкиз усещаше и трета страна.
Някой ги наблюдаваше. Някой беше скрит. Добре скрит. Магия прикриваше присъствието му — толкова добре, че дори драконовите сетива не можеха да го проследят.
Това беше… тревожно.
— Как е възможно моята магия да не може да го намери? — запита се той.
Освен това в тълпата имаше и енергия, която му беше до болка позната. Древна. Тежка. Стара колкото самите дракони.
— Драконова енергия? — зачуди се Белкиз. — Но как…?
- * *
Жир и Жупъл яздеха най-отпред на войската. От време на време се споглеждаха — без думи, както само хора, делили твърде много битки, умеят.
Жир се смееше, както винаги. Мислите му бяха далеч напред — към бъдещето. Виждаше столицата си по-могъща, по-величествена. Град, пред който всички ще свеждат глави. Не от страх, а от признание.
Жупъл, от своя страна, мислеше само за едно име.
— Стига, стига — каза накрая Жир, сякаш прочел мислите му. — Ще те наследи. Дай му малко доверие. Един ден и той ще троши черепи и ще носи три опашки.
— Знам — отвърна Жупъл мрачно. — Но ние остаряваме. А той още не е минал изпитанието. Това ме тревожи.
Жир въздъхна.
— Тези ваши изпитания… — поклати глава. — Вие, Бичоградците… това, което правите, не е човешко. Избивате се помежду си, за да остане най-силният. Аз не го разбирам.
Жупъл не откъсваше поглед от пътя.
— Ти не си длъжен да го разбираш. Това е нашата традиция. Нашият род.
Гласът му се втвърди.
— И вероятно Бич един ден ще ме убие. Както аз убих баща си. И както той е убил своя.
Жир го погледна накриво.
— Знам. И оттогава майка ти не ти говори. Виждам я.
Усмивката му помръкна.
— Винаги те гледа със студ под леопардовата каска.
Жупъл замълча за миг, после продължи:
— Време му е. С всички тези войни, които преживя… с всички хора, които уби… той трябва да се изправи.
— Братята му ще му помогнат.
— Трябва да се върне по-силен.
Жупъл стисна юздите.
— Той ще бъде наследник на Бичоград. И на волята на народа ни.
Жир изслуша всичко. После се засмя — същият онзи смях, който винаги прикриваше страха му от загубата.
— Хайде да не става скоро — каза той леко. — Трябваш ми жив. Поне докато аз съм жив.
Влизането в Бронеград
Множеството пристигна пред Бронеград.
Градът беше изключително красив на пръв поглед — с високи кули, масивни бойни стени и величествено присъствие, което не можеше да бъде сбъркано с никое друго селище. Портите стояха широко отворени. Бяха метални, тежки, а в тях и в самите стени беше вграден бронз, инкрустиран с червени кристали. Но не обикновени червени кристали — тези имаха мек, розов оттенък, като застинала розова светлина.
Вътре се виждаха хубави сгради, широки улици, подредени и чисти. Град, който знаеше как да показва богатството си.
Тълпа се беше събрала да посрещне войската.
Отгоре, над портата, стоеше Брон Бронеград — висок, едър мъж, вече навлизащ във възрастта. Погледът му беше пренебрежителен, когато се спусна върху навлизащите в града. До него стояха малкият му син и една от дъщерите му.
Момчето го дърпаше нервно за ръката. Беше ядосано. Очите му горяха.
То искаше мъст.
Само преди няколко месеца, по време на войната, в едно от ключовите сражения, Бич беше убил двама от синовете на Брон. По онова време Брон беше около четиридесет и пет годишен мъж — видял достатъчно битки, загуби и победи, за да знае цената на войната. Най-големият му син беше на двадесет и пет.
Докато колоната преминаваше под портите, Бич вдигна поглед.
Двамата се спогледаха.
Не с омраза.
Не със злоба.
А с уважение.
Брон уважаваше Бич. Уважаваше човека, който беше убил синовете му. Не от жестокост, а защото войната беше такава. Безмилостна. Честна в своята жестокост.
Сега обаче войната беше зад тях.
Предстоеше друго.
Предстоеше договор — за ненападение.
Договор за взаимопомощ.
Договор за приятелство между Бронеград и Бичоград.
- * *
Но освен армията и множеството, дошли да сключат съюз, сред редиците на тези десет хиляди мъже имаше и двама, които не принадлежаха там.
Венк и Блеро.
Те бяха част от Гилдията на сенчестите убийци — организация, за която малцина знаеха със сигурност дали съществува, и още по-малко бяха виждали нейни членове и оцелели след това.
Двамата бяха отвлекли двама от воините още преди влизането в града. Не ги бяха убили — бяха ги обезоръжили, вързали и оставили живи на сигурно място. После се бяха преоблекли с броните им и без усилие се бяха влели в колоната.
Блеро беше едва на шестнадесет години.
Това не беше първата му мисия, но беше една от първите истински. Той се учеше на занаята от баща си — Венк Не чрез думи, а чрез наблюдение, търпение и мълчание. В Гилдията не учеха как да убиваш бързо. Учеха кого да убиваш… и кога.
Двамата почти не си говореха. Не беше нужно. Те имаха задача.
Щяха да изчакат падането на нощта. Под прикритието на тъмнината — и под прикритието на броните — щяха да се отделят от останалите и да започнат издирване.
Целта беше конкретна.
Един офицер.
Гилдията беше обявила висока награда за него. Не заради войната, а заради начина, по който я водеше. Мъжът беше убил над дузина воини и поне петима висши офицери — методично, без колебание, извън открити сражения.
Той трябваше да бъде отстранен.
Затворът – Дрин Кисо и Драхт
Самотен в студената и влажна килия, наблюдавайки небето през единствения отвор в каменната стена, стоеше дневният елф Драхт..
Беше заловен в самото начало на войната, заедно със свои събратя. Те бяха оказали яростна съпротива и се бяха представили достойно в битка, но попаднаха в засада. Мнозина бяха избити. Други — пленени.
Драхт знаеше едно със сигурност:
това не беше мястото му.
В един момент чу стъпки.
Метал изскърца.
Той вдигна глава, погледна към решетките… и видя познат образ.
Очите му пламнаха.
Драхт се хвърли напред, хвана решетките с двете си ръце.
— Копеле! Ще те убия!
— Спокойно… спокойно — каза тихо Дрин Кисо. — Не разбирам защо още те изяжда това. Минаха толкова години.
— Върни ми Мидорея — изръмжа Драхт. — Тогава ще говорим.
— И аз мразя Дракона — отвърна Дрин. — Не съм виновен. Колко пъти съм ти го казвал.
— Ще те убия, щом изляза оттук! — изсъска Драхт.
Дрин въздъхна.
— Не аз съм ви договорил.
Погледът му беше твърд.
— Дръстър ви е спазарил.
Драхт замръзна.
— Платена е висока цена — продължи Дрин. — За теб. За другарите ти. Ще бъдете освободени.
Пауза.
— И ще бъдете верни до гроб.
— На кого? — попита Драхт глухо.
— На него.
Дрин се поколеба за миг.
— Той ще стане голям човек. Да знаеш. Това е първата почва на неговото време.
— Цялата ви кохорта… целият ви народ… ще му бъдат длъжни.
— И ти очакваш да не ти отмъщавам? — изръмжа елфът.
— Това не е твоята болка — каза Дрин тихо. — Това е моята.
Гласът му спадна.
— И аз я нося.
Драхт се разтрепери от гняв.
Той живееше в миналото.
В онова време, когато Първородните бяха единствените елфи по тези земи.
Преди избиването им от Зорзор.
След това те се промениха. Някои се вкопаха в земята. Други се изгубиха в горите. От първородните елфи се родиха нови елфски раси… а самите първородни загубиха способността си да се възпроизвеждат.
Останаха живи.
Но обречени.
Дрин се обърна да си тръгне.
На излизане по лицето му се появи лека, уморена усмивка — не към Драхт,
а към миналото, което не можеше да бъде поправено.
След като Дрин напусна затвора и пое нагоре по каменните стълби, в един миг тялото му отказа.
Хвана се за гърдите. Призля му. Подпря се на студената каменна стена и се опита да си поеме въздух. Светът за миг се сви до тъмен кръг.
Пак ли…
В ума му прозвуча глас.
Зорзор.
— Тук не си, за да правиш глупости — каза гласът спокойно, без гняв.
— Денните елфи трябва да бъдат измъкнати.
— Не влизай в излишни кавги.
Дрин стисна зъби.
— На трапезата след малко стой възможно най-далеч от белия дракон — продължи гласът.
— Вероятно засича присъствието ми, но още не може да си го обясни.
— Тук си само като наблюдател.
Гласът изчезна.
Дрин се свлече леко напред, пое дълбоко въздух и бавно се изправи.
— Ще те убия един ден, Зорзор — прошепна той. — Кълна се.
Очите му бяха пълни с омраза, но и с нещо по-старо — умора.
Това няма да продължи вечно.
Дрин не беше оръдие на Зорзор. Не напълно. Те се познаваха от стотици години. От време, когато елфите все още бяха едно цяло. Цялата трагедия на елфските раси беше започнала именно там — между тях.
И Дрин се беше зарекъл:
един ден той ще е последният.
Той ще убие Зорзор.
Той ще отмъсти.
Но засега…
Засега Зорзор го използваше.
За своите цели.
За своето време.
Пиршеството и нощта в замъка
Около него патрулираха офицери, а през цялото време Лиандрия обикаляше на обход.Бронята ѝ отразяваше светлината на факлите. Красота и заплаха в едно.
Имаше пиршество между двете армии. Войниците се сплотяваха – тези на Жир и тези на Брон – в обща, шумна, пиянска братска близост. Всички кръчми бяха претъпкани до пръсване, халбите с гъбена бира се лееха като река, смехът и виковете заглушаваха нощта. Ядеше се на воля, без мярка. Периметърът беше строго отцепен – само войници и техни приближени, цивилните бяха държани далеч, сякаш това беше последният път, в който можеха да се почувстват живи.
Замъкът беше обграден от офицери, а Лиадрия патрулираше неспирно. Високо вдигната глава, раменете изправени, погледът остър като нож. Красотата ѝ беше почти болезнена – не просто привлекателна, а такава, че караше мъжете да се чувстват едновременно благословени и недостойни. Вътре в нея обаче кипеше постоянна тревога – напрежение в челюстта, леко стиснати юмруци, готовност да посрещне всяка заплаха. Откакто бяха влезли в Бронеград, тя не си позволяваше да свали гарда нито за миг. Командир на лилавите брони – не можеше да си позволи слабост.
Тар се спотайваше някъде в сенките, далеч от шумотевицата. Сърцето му биеше учестено всеки път, когато я зърнеше. Не беше просто възхищение – беше нещо по-дълбоко, болезнено и сладко едновременно. Гърдите му се стягаха, дъхът му секваше. „Как е възможно човек да е толкова… съвършен?“ – мислеше си той, а бузите му пламваха. Никога не беше виждал жена, която да го кара да се чувства едновременно дребен и огромен. Навсякъде се говореше за нея – силна, безмилостна в боя, но и невероятно красива. Тези думи само подхранваха огъня в него. Нещо неконтролируемо го тласна да я последва.
Тя влезе в замъка. Тар я проследи с поглед, краката му се движеха сами. Видя я да завива към коридора с баните. Сърцето му задумка още по-силно – смесица от страх, вина и неудържимо любопитство. Той беше на шестнайсет – тялото му гореше от хормони, разумът му крещеше „не бива“, но краката продължаваха напред.
Леко открехната врата. Тар надникна – и замръзна.
16+ Сцена с голота/еротика
Лиадрия беше вътре. Зад нея влезе Жир – гол, мускулест, с онази животинска увереност, която караше Тар да се чувства като дете. Жир я бутна грубо към вратата. Ръцете му – големи, груби – смъкнаха доспехите ѝ с бързи, собственически движения. Велото падна на пода. Тар видя голото ѝ тяло – красиво, белязно от битки, напрегнато.
В гърдите на Тар се сблъскаха вълни: шок, възбуда, ужас, ревност, срам. Пръстите му се впиха в рамката на вратата толкова силно, че кокалчетата побеляха. Искаше да избяга. Искаше да остане. Искаше да крещи. Не можеше да помръдне.
Жир я облада бързо, почти яростно. Лиадрия не издаде вик на болка или протест – само кратко, приглушено изохкване, сякаш преглътна всичко. Очите ѝ бяха отворени, вперени някъде в тавана – далечни, студени, но в тях проблесна нещо: смесица от примирение, гняв и може би най-малката искра на желание, която тя самата мразеше. Тялото ѝ се движеше механично, но лицето ѝ остана почти безизразно – маска на воин, която не позволява нищо да я пречупи.
Не отне много време. Жир изръмжа, свърши с дълбок, животински звук. Лиадрия издаде тихо, едва чуто скимтене – не от удоволствие, а от нещо по-сложно: облекчение, че свърши, омраза към себе си, умора.
Жир се отдръпна, облече се бързо. Погледна я – в очите му имаше глад, триумф и нещо като обожание.
„Няма по-прекрасно от теб – прошепна той с дрезгав глас. – Нито жена ми, нито която и да е на този свят може да стъпи на малкия ти пръст. Стани ми жена, Лиадрия. Готов съм да дам всичко – всичко – за теб.“
Тя не отговори. Само замълча. Очите ѝ бяха празни, но вътре в тях бушуваше буря – гняв към него, гняв към себе си, отвращение, умора, и най-дълбоко – страх, че може би част от нея го иска. Тръгна мълчаливо към банята, сякаш нищо не се беше случило.
Жир излезе, крачките му тежки и доволни, към тронната зала.
Тар стоеше като вкаменен. Сърцето му блъскаше толкова силно, че му се струваше, че ще го чуят всички. Срамът го изгаряше отвътре – беше видял нещо, което не трябваше. Възбудата го разтърсваше. Ревността го душеше. Искаше да плаче, да крещи, да избяга.
Обърна се да си тръгне – и женска ръка го сграбчи като железна клещи.
Лиадрия.
Очите ѝ го пронизаха – студени, яростни, но и някак уязвими. Метна го вътре с една ръка, затвори вратата. Съблече се чисто гола пред него – без колебание, без срам, сякаш му казваше „ти вече видя всичко“.
Тар не можеше да диша. Лицето му гореше, очите му се напълниха със сълзи от объркване и желание. Тялото му трепереше неконтролируемо.
Тя се приближи, гласът ѝ беше тих, но твърд като стомана:
„Видя какво видя. Вземи каквото искаш от мен сега… но ако някога продумаш и една дума за това – ще те убия със собствените си ръце. Разбра ли ме, Тар?“
Той кимна, неспособен да каже нищо. В гърдите му се бореха страх, вина, копнеж и странно, болезнено облекчение – че тя го вижда, че знае името му, че в този момент е единственият човек на света, който споделя тайната ѝ.
Сцена с еротика 16+
Тар беше сам в една от по-малките минерални бани – тази с топлата пара, която се вдигаше на гъсти облаци и миришеше на сяра и диви билки. Водата му стигаше малко над кръста, топла, почти изгаряща, но приятна. Той стоеше гол, облегнат на гладката каменна стена, и се опитваше да успокои дишането си след всичко, което се случи по-рано вечерта. На шестнайсет години тялото му вече беше добре оформено – висок около метър и осемдесет, с широки рамене и мускули, които тепърва започваха да се проявяват истински след години тренировки с меч.
Вратата се отвори тихо. Парата се раздели и през нея влезе Лиадрия – чисто гола, без нито следа от броня или велото, което обикновено носеше. Косата ѝ – кестенява, леко начупена – падаше тежко по раменете и гърба ѝ. Гърдите ѝ бяха пълни, красиво оформени, с тъмни зърна, които се открояваха на светлината от маслените лампи. Тя вървеше бавно, уверено, сякаш парата се отдръпваше сама пред нея.
Тар преглътна шумно. Сърцето му отново заблъска като барабан. Никога – дори в най-смелите си сънища – не беше виждал нещо по-красиво. Тя изглеждаше като излязла от древна легенда, от онези, които разказват за жени-воини, които са и богини.
Лиадрия спря на две крачки от него. Погледна го право в очите – без усмивка, но и без студенина. После протегна ръце, хвана неговите китки и бавно ги вдигна, поставяйки дланите му върху гърдите си.
„Намачкай ги“ – каза тихо, почти заповеднически, но с нотка на покана.
Тар не отрони дума. Пръстите му се свиха инстинктивно, усещайки тежестта, мекотата, топлината. Дъхът му секна.
Тя го гледаше внимателно.
„Бил ли си някога с жена?“
Той отвори уста, но оттам излезе само заекване. Лицето му пламна.
„Добре тогава“ – прошепна тя. – „Просто… прави каквото ти казвам.“
Ръката ѝ се плъзна надолу, обхвана го между краката – твърд, горещ, пулсиращ. Стисна леко, после започна бавни, уверени движения. Тар изстена тихо, коленете му омекнаха.
„Харесваш ми“ – каза тя след малко, с лека усмивка в гласа. – „Добре.“
Притисна го с цялото си тяло към хладната каменна стена. Гърдите ѝ се прилепиха към неговите, коремът ѝ до неговия, бедрата ѝ го обгърнаха. Устните ѝ се доближиха до ухото му.
„А сега… давай. Колкото можеш.“
Темпото ѝ беше безмилостно. Тар се опита да издържи, да се контролира, но беше невъзможно. Усещането беше прекалено силно, прекалено ново. След минути – може би по-малко – тялото му се напрегна и той свърши с рязък, неконтролируем стон.
Лиадрия не се отдръпна. Прегърна го здраво, остави го да се отпусне върху нея. Държеше го така минута-две, докато дишането му се успокои.
После, все още с ръце около врата му, прошепна:
„Браво. Така се прави. Сега вече си мъж.“
Тар се опита да каже нещо – нещо глупаво, романтично, от сорта „Обичам те“ или „Ти си всичко за мен“. Но тя сложи пръст на устните му.
„Не. Слушай ме.“
Гласът ѝ стана сериозен, почти делови.
„Била съм с императори. С магьосници. С бичограци. С хора, които можеха да ме накарат да загубя ума си… и пак не обичам. Не мога. Това, което се случи сега – красиво е, приятно е, но за мен е и политика. Знам, че си най-близкият приятел на Бич. Утре, вдругиден, когато дойде времето – искам вие двамата да сте заедно. Да си пазите гърба. Да се подкрепяте. Това ще ви се върне стократно в живота.“
Тя се отдръпна леко, погледна го в очите.
„А когато се видим пак… просто ще си разменяме погледи. Нищо повече. Разбра ли?“
Тар кимна бавно, все още замаян.
Тя се усмихна – тънко, почти тъжно.
„Върви си сега. Облечи се. И… никога не разказвай за тази вечер. На никого.“
Тар излезе от банята с треперещи крака, облече се механично и се прибра в стаята си. През цялата нощ не мигна. А този епизод от живота си така и не сподели с жива душа.
Убийството
Следобедът се беше изтощил в кръчмата като стара рана, която бавно кърви. Преследваният мъж – беше пил часове наред. Перото му драскаше по пергамента с упоритостта на човек, който знае, че думите му може да са последните. Халбите се трупаха една след друга, докато очите му не се замъглиха, а ръката му не започна да трепери. Когато най-сетне се изправи, столът изскърца протестно. Походката му беше разпиляна, краката му – чужди.
Офицер от висш ранг. Името му тежеше като желязо. Убийствата му – още повече.
Вратата на кръчмата се затръшна зад гърба му. Той пое по калната улица, клатушкайки се на зигзаг, смеейки се сам на себе си – тих, хрипкав смях, който никой не чу. Погледът му се закачи за тясна, тъмна уличка между две сгради. — Аха… — измърмори и сви натам, разкопчавайки колана си още в движение.
Венк и Блеро го видяха едновременно.
Мигът беше дошъл.
Венк даде знак – кратък, почти незабележим жест с два пръста. Сега.
Блеро пое дъх през носа, дълбоко и тихо. Беше убивал и преди. Но не и офицер от такъв ранг. Не и човек, чието отсъствие щеше да разтърси целия град, да вдигне патрули, да разпали лов. Сърцето му блъскаше, но ръцете му бяха спокойни – поне отвън.
Той се плъзна напред като сянка. Сенчестото убийство в три стъпки – техника на гилдията, отработвана стотици пъти в тъмни дворове и мазета. Първи подскок – приближаване. Втори – позиция. Трети – завъртане и чист удар във врата, бърз като мигване.
Но нещо се обърка.
Стъпката му излезе къса. Подметката се подхлъзна на невидима локва или камък. Ритъмът се счупи. За миг – колебание, колкото една глътка въздух.
Блеро спря.
И се оказа очи в очи с мъжа.
Офицерът, пиян до козирката, примигна бавно. Погледът му се плъзна по ножа в ръката на Блеро, после се върна на лицето му. Устните му се изкривиха в крива, влажна усмивка – не заплашителна, а почти бащинска, сякаш виждаше дете, което е хванато да краде сладко.
— Младеж… — промърмори той с дрезгав, пиянски глас. — Какво правиш?
Блеро се вцепени.
В следващата частица от секундата нож преряза гърлото на мъжа – чисто, точно, безмилостно. Кръвта изби рязко, топла и лепкава, пръсна се по лицето на Блеро, по устните му, по клепачите. Тялото се срина като чувал с брашно, без вик, без съпротива.
Венк беше свършил работата си за миг – докато Блеро още стоеше замръзнал.
Венк го погледна рязко. Знак с глава – трябва да се махаме. Никакъв отговор.
Венк изруга тихо през зъби, наведе се, остави картата с инициалите на гилдията до тялото – предупреждение, подпис, клетва. После хвана Блеро за ръката – не нежно, а здраво, като желязна скоба – и го издърпа от уличката.
— Движи се — прошепна остро.
Блеро се подчини механично, краката му се движеха, но разумът му остана там, в локвата кръв, в пиянската усмивка, в думите „Младеж… какво правиш?“.
Нямаше време. Трябваше да бягат. Да напуснат Бронеград, докато нощта още ги крие.
Същият този момент Тар излизаше от вътрешното крило на замъка. Кафявата парадна униформа седеше стегнато на раменете му – чиста, без нито една гънка, с дискретните знаци на ранг, които блестяха матово на светлината от факлите. Лицето му беше спокойно, почти безизразно, но очите му – будни, остри, готови да уловят и най-малкото отклонение. Тази нощ не търпеше грешки. Банкета в трапезарията предстоеше, а с него – началото на преговорите, които можеха да спасят или да погребат всичко.
До него изтича средноръсто момиче, почти изцяло обвито в наметало. Тя се наведе към него, прошепна нещо набързо – думи, които никой друг не чу.
Тар я хвана за ръката. Без въпроси. Без обяснения.
Двамата се отклониха от главния коридор и се шмугнаха в близката тъмна уличка – тесен процеп между каменните стени, където светлината от факлите едва проникваше.
И там ги посрещна тялото.
Грамаден мъж – почти два метра висок, масивен, тежък като камък. Лежеше по гръб на студените плочи, още топъл. Кръвта се беше разляла в тъмна локва, лъскава на слабата светлина, и миришеше на желязо и бира.
Тар приклекна веднага. Два пръста на врата – нищо. Пулс нямаше. Погледът му се плъзна по дълбоката рана на гърлото, после се спря на малката карта до тялото. Инициалите на гилдията – ясни, нагли, оставени нарочно, като подпис под престъпление.
Челюстта му се стегна. Разбра всичко за миг.
Убийството не беше случайно. Гилдията действаше точно сега – под прикритието на нощта и под прикритието на преговорите. Една грешка, едно открито тяло – и всичко щеше да се срине. Преговорите щяха да се превърнат в кръвопролитие.
Той направи кратък знак на момичето – с пръсти, без звук. Тя не попита. Просто кимна.
Двамата хванаха трупа – той за раменете, тя за краката. С усилие, с приглушено пъшкане, с напрегнати мускули. Камъкът изстена под тежестта. Издърпаха го по-дълбоко в уличката, зад купчина стари бъчви и сенки. Скриха го колкото можаха – притиснати от времето, от далечните гласове на патрулите, от надеждата, че ще мине поне час, преди някой да го намери.
После – бързо. През страничните врати. Замъкът ги погълна безмълвно, като стара тайна.
В един от по-тихите коридори Тар спря рязко. Хвана момичето за раменете и я обърна към себе си. Погледна я внимателно, право в очите.
Да. Това беше същото русо момиче със зелени очи, което по-рано беше спряло него и Бич. Сега погледът ѝ беше изпитателен, напрегнат – очакваше отговор, очакваше обещанието да се изпълни.
Тар промърмори, гласът му нисък, почти без дъх:
— Виж… ще спиш. Но трябва да си перфектна. Няма място за церемонии. Няма място за грешки. Трябва да ме слушаш. Абсолютно.
Тя го гледа още секунда – зелени очи в полумрака, без страх, но с нещо като премерена решителност. После кимна. Късо. Без възражения.
Той я отведе бързо по коридора, отвори една странична врата към малка стая за прислуга – тясна, без прозорци, с тежко резе. Скри я там, на сигурно място, далеч от очите и слуховете.
Затвори вратата зад нея. Обърна се. Сам.
И пое към преговорите – с тежестта на трупа в главата си и с усещането, че нощта тепърва започва.
Преговорите
Голямата зала се намираше на един от последните етажи на замъка – високо, почти под самото небе. От едната ѝ страна се отваряше широка тераса, без парапет, само каменна плоча, която сякаш висеше над пропастта. Нощта беше ясна, звездите – студени и безразлични, като очи на мъртъвци. Вятърът влизаше леко, но упорито, раздвижваше пламъците на свещите и караше пламъците да танцуват нервно, сякаш и те знаеха, че нещо не е наред.
В центъра – царска маса, дълга и тежка, претрупана с изобилие: печено месо, лъскави плодове, хляб с хрупкава коричка, купи с мед и вино в кристални кани. Всичко изглеждаше като пир, но никой не ядеше истински. Никой не беше тук заради храната.
От едната страна – хората на Бичоград. Жир – мълчалив, с очи като стомана. Жупъл – с леко усмихнати устни, доволен от всяка дума. Бич Бичоград – отпуснат на стола си, погледът му блуждае по масата, по лицата, по документите, без да се задържа никъде дълго. Тар – буден, напрегнат, с ръце под масата. И останалите – Дрин, Дръстър – тихи сенки зад тях.
Срещу тях – Бронеград. Брон – широкоплещест, с брада, в която се криеха години битки. Висшите му офицери – прави, дисциплинирани. И дъщеря му – Червенея – седнала до баща си, с лице без изражение, но с очи, които виждаха всичко. Косата ѝ – огнено-червена, сплетена на плитка, която падаше тежко по гърба ѝ. Ръцете ѝ лежаха спокойно на масата, но пръстите ѝ леко се свиваха и отпускаха – единствената следа от напрежение.
По масата лежаха документи: пергаменти с печати, червени конци, черни мастила. Обсъждаха се граници, гарнизони, търговски пътища, данъци. Гласовете бяха премерени, учтиви, почти нежни. Усмивките – като маски.
Тар почти не слушаше. Мислите му бяха другаде – в тъмната уличка, в тежестта на трупа, който бяха скрили преди минути. Всяка дума за „мир“ му звучеше като лъжа, която всеки момент можеше да се пръсне.
По всичко личеше, че Жупъл ще бъде доволен. Договорът беше изгоден. Подреден. Чист. Твърде чист.
Накрая Брон се изправи бавно. Вдигна чашата си – тежка, бронзова с червени кристали. Залата притихна. Дори вятърът сякаш затаи дъх.
— Нека пием – каза той високо, гласът му отекна в камъка – за сключването на този мир между Бронеград и Бичоград. Така желаем от всички ни. Нека тези два града бъдат по-братими.
Пауза. Погледът му се спря върху Бич – тежък, премерен, почти предизвикателен.
— И нека съюзът бъде сключен с полагането на династичен брак… …между Бич и дъщеря ми – Червенея.
Червенея не помръдна. Само очите ѝ се стрелнаха към баща ѝ – за миг, остро, като нож. После се преместиха върху Бич. Погледът ѝ беше студен, преценяващ – не на момиче, което се страхува, а на воин, който претегля враг. Устните ѝ се стиснаха в тънка линия, но не каза нищо. Под масата пръстите ѝ се впиха в дланта си толкова силно, че ноктите оставиха червени полумесеци. Тя знаеше, че това е цената – нейната цена. Баща ѝ я продаваше за мир, който можеше да трае колкото глътка вино. Но в очите ѝ проблесна нещо по-тъмно: не гняв, а обещание. Ако този брак се случи, тя нямаше да бъде просто пионка. Тя щеше да го превърне в оръжие.
Чашите се вдигнаха. Виното проблесна в светлината на свещите – червено като кръв. Звън на кристал. Мълчание, което тежеше повече от думите.
Мирът беше сключен.
А някъде далеч под същото това небе, в тъмна уличка между стените на замъка, един труп лежеше скрит зад бъчви и сенки – още топъл, още кървящ. Нощта още не беше свършила.
Нощта, в която драконите се показаха
Докато чашите още бяха вдигнати, а думите на Брон отекваха в залата като последен акорд на стара песен, Дръстър усети нещо. Не звук. Не движение. А присъствие – тежко, студено, като ледена ръка, която се плъзга по гръбнака му. Стомахът му се сви. Дланта му около чашата се изпоти леко, макар че виното беше студено. Магията около него трепна – едва доловимо, като напрежение пред буря.
От другия край на масата Дрин също пребледня. Главата му натежа, сякаш някой я беше напълнил с олово. И тогава – дълбоко в съзнанието му – прошепна гласът на Зорзор, тих и остър като нож: — Нещо не ми харесва… Белият идва.
Дрин бавно вдигна поглед към терасата. В същия миг Дръстър направи същото.
Огромната тераса беше отворена към нощното небе. Звездите светеха спокойно, безразлично… докато сянка не ги закри.
Силен тътен разтърси камъка под краката им. Въздухът се разлюля. Огромен бял дракон кацна на терасата – крилата му се разпериха за миг като платна от сняг и светлина, после тялото му започна да се свива, да се прелива. Люспите се прибраха, костите се пренаредиха с тих пукот – и пред всички застана хуманоидна форма, висока над три метра. Бялата му кожа проблясваше студено, очите му бяха бездънни, без зеници.
Той се наведе ниско, за да влезе в залата, раменете му почти докосваха тавана. Погледът му се закова върху Бич Бичоград – тежък, безмилостен.
— Ти трябва да умреш тук и сега – каза той спокойно, гласът му като далечен гръм. — Иначе всички ще имаме проблеми. — Ти трябва да умреш.
Посегна към Бич – ръката му, голяма колкото щит, се протегна бавно, но неизбежно.
Бич не помръдна от стола си. Само очите му се присвиха – не от страх, а от нещо по-дълбоко, по-студено. Ръката му под масата се плъзна към дръжката на скрития кинжал, пръстите му се стегнаха около нея с бавна, методична сила. Сърцето му биеше равномерно, почти лениво – години на битки го бяха научили, че паниката убива по-бързо от всякакъв меч. Той вдигна поглед към белия дракон и устните му се изкривиха в тънка, почти презрителна усмивка – усмивка на човек, който е виждал смъртта толкова пъти, че вече не я брои. В главата му мина една-единствена мисъл: „Ако трябва да умра, ще те взема със себе си.“
В този миг Дръстър прошепна заклинание – думите излязоха през стиснати зъби, почти без звук. Жезълът му проблесна с бледа светлина. Въздухът се разтвори – като прозорец, изрязан в самата реалност, отворен към друга кула, далечна и невидима.
От него се подаде глава. Черен дракон. Хуманоиден. Очите му бяха като нощ без звезди – дълбоки, поглъщащи. Той огледа залата бавно, преценяващо, и каза с глас, който отекна в костите на всички:
— Никой тук няма да умре. — Ясен ли съм?
Двата дракона се спогледаха. Мълчание – тежко, натегнато, като преди буря.
Хората около масата замръзнаха. Пот се стичаше по слепоочията на Дръстър, жезълът му трепереше леко в ръката. Дрин, без да привлича внимание, се плъзна назад – тих, невидим – и напусна залата през странична врата, сякаш никога не е бил там.
Белият дракон изръмжа тихо, недоволно – звук, който разклати чашите по масата. После се отдръпна. — Не е краят — промърмори той, почти на себе си. Излезе обратно на терасата, скочи – и във въздуха отново се превърна в огромен, сияен дракон, чиито крила разсякоха нощта и го отнесоха сред звездите.
Черният дракон се отдръпна в прозореца. Той всъщност не беше тук – беше в собствената си кула, далеч. Дръстър беше отворил непълен магически прозорец – позволяващ само да се покаже, да наблюдава, да говори. Ако беше решил да атакува – ударите щяха да преминат в реално време между двете места, разкъсвайки пространството. Но сега просто се прибра. Прозорецът се затвори с тихо изпукване.
Тишината се върна – по-тежка от преди.
Срещата беше приключила.
Бичоградците – заедно с Жупъл – щяха да се отправят към Бичоград с личната си охрана и новата булка. Другата армия – заедно с Жир и лилавите брони – щеше да продължи към столицата на Свещената империя Светлината, или Вълкница. Там преговорите щяха да продължат. Защото тази страна беше загубила войната, а столицата трябваше да реши по-сериозни неща – неща, които не се решаваха с вино и чаши.
Нощта още не беше свършила.
Отзвук
Докато летеше над града, белият дракон мислеше.
Бич е много силен. Това не беше съмнение. Беше усещане – дълбоко, древно, драконово, като ехо от нещо, което е било преди хиляди години.
Имам предчувствие. Не страх. Поглед напред – в онова, което още не се е случило.
Нещо ще се случи заради това, че е жив. Нещо голямо. Нещо, което ще разтърси нишките на съдбата.
Крилата му разрязваха нощния въздух с тежък, ритмичен плясък – звукът се губеше в безкрая. Звездите се плъзгаха покрай него като неподвижни свидетели, студени и безучастни. Градът под него се свиваше в далечна, мъждукаща купчина светлини, а вятърът свиреше в люспите му като стара песен.
Трябваше да умре сега. Ако бъде спрян по-късно – ще е късно. Ако бъде спрян сега – ще бъде навреме. Времето е крехко. Драконите знаят това по-добре от всички.
Белият дракон изръмжа тихо – звук, който се разтвори в нощта, без да стигне до земята.
Но тогава… усети и друго.
Отново това чувство. Познато. Неприятно познато – като стара рана, която се отваря без причина.
Все едно някой ме вика… Но кой? Откъде?
Едното присъствие беше ясно – Бич. Тежко. Плътно. Определено. Като желязо, което тегли към себе си.
Другото… Неясно. Размито. Но старо. По-старо от града под него, по-старо от звездите, които гледаше.
Какво е това? Кой ме усеща… или кого усещам аз? Дали е спомен? Дали е предупреждение? Или нещо, което още не се е родило?
Белият дракон се издигна по-високо – крилата му се разпериха широко, улавяйки студения въздух на височината. Градът се стопи в далечна искра. Той остави въпроса без отговор – поне засега. Но усещането остана – като бод в люспите, който не можеше да се отърси.
А долу, в стълбището на замъка, Дрин се беше свил в сенките. Сърцето му препускаше толкова силно, че му се струваше, че ще го чуят всички. Целият беше потен, пребледнял, коленете му трепереха. Беше много близо – прекалено близо – до това да бъде разкрит. Една крачка по-напред, един поглед повече… и всичко щеше да свърши.
Той затвори очи и пое дълбоко дъх. Оцелял. Засега.
Нощта още не беше свършила.
Отзвук от черната кула
Докато прозорецът се затваряше с леко изпукване, черният дракон се отдръпна назад в своята кула – далечна, забравена, потънала в мрак, където слънцето рядко проникваше.
Той не летеше. Не се нуждаеше от крила в този миг. Стоеше неподвижен в центъра на кръглата зала, чиито стени бяха от черен обсидиан, полирани до огледален блясък. Единствената светлина идваше от бледи, пулсиращи кристали по тавана – като умиращи звезди.
Белият искаше смърт. Това не го учуди. Белият винаги е бил импулсивен – огън в лед, който изгаря сам себе си. Но Бич… Бич беше различен. Не просто силен. Не просто опасен. Беше… непредвидим. Като променлива в древно уравнение, която може да обърне всичко.
Черният дракон затвори очи – или по-точно, очите му се превърнаха в две бездни, по-дълбоки от нощта. Усети го отново – онова второ присъствие, което Белият също беше доловил. Неясно. Размито. Но старо. По-старо от тях двамата. По-старо от драконите изобщо.
Кой вика? Или… кой слуша?
Той протегна мисълта си напред – тънка, невидима нишка през времето и пространството. Не за да атакува, не за да се покаже отново. Само за да опипа. Нищо. Само ехото на собствения му глас, отразено в празнотата.
Черният дракон отвори очи. Устните му – тънки, черни като въглен – се изкривиха в лека, почти невидима усмивка. Не страх. Не гняв. Любопитство. И нещо по-опасно – интерес.
— Интересно – прошепна той на себе си, гласът му се разля като мастило в вода. — Много интересно.
Той се обърна към стената. Един от обсидиановите панели се плъзна безшумно и разкри карта – не от хартия, а от живи сенки и светлини, която се движеше сама. Градове, реки, армии… и две точки, които пулсираха по-силно от другите: Бичоград. И мястото, където Белият се беше отдалечил.
Черният дракон докосна точката на Бич с върха на нокътя си. Светлината трепна.
— Не сега – каза тихо. — Но скоро.
Той се отдръпна от картата. Панелът се затвори. Тишината в кулата стана още по-дълбока.
Черното не бърза. То чака. И когато дойде моментът – ще погълне всичко.
А някъде далеч, в нощта, белият дракон летеше с предчувствието си. Черният – с търпението си.
И двете бяха еднакво опасни.
Завръщането
Колоната потегли още преди изгрев – тиха, тежка, като погребална процесия, която се опитва да се преструва на триумф.
Хората на Бичоград вървяха напред, обградени от тежка охрана. След тях – двайсет коли, натоварени с дневни елфи: бивши затворници, изтощени, мълчаливи, с очи, които още не вярваха, че са свободни. И трупове. Телата на офицери, запазени чрез зелени кристали, втъкани в плътта им – замръзнали във време, без мирис, без разложение, сякаш смъртта им беше спряла на средата на дъха. Сред тях – бащата на Тар.
Колоната щеше да стигне до Бичоград. Оттам Тар – заедно с тялото на баща си и още няколко от Тигроград – щеше да продължи нататък. Към Тигроград. Името нямаше значение. Загубата – да.
Докато приближаваха портите на Бичоград, Бич Бичоград яздеше до коня с червена сбруя. На него – Червенея. Новата му съпруга.
Тя беше средна на ръст – около метър и шейсет и пет. Добре сложена, но още дете. Косата ѝ – права, огнено-червена, почти до кръста, развяваше се леко от вятъра. Лицето – красиво, младо, още меко, с лунички, които изглеждаха като пръски кръв на бледа кожа. На дванайсет години.
Нервна. Студена. Не го харесваше. Гледаше напред – винаги напред, никога към него. За нея той беше грозен, тежък, чужд – мъж, който мирише на война и кръв, а не на баща или съпруг. Този брак не беше любов. Беше клетва. И тя го мразеше с цялата си детска ярост – тихо, дълбоко, без да издава и звук.
Бич усещаше погледа ѝ като нож в гърба, но не каза нищо. Само стисна юздите по-силно.
Сбогуването
Когато колоната стигна до портите на Бичоград, всички влязоха – освен Бич. Той остана, за да изпрати Тар.
Каруцата беше готова. Конете – нервни, тропаха с копита по камъните. Въздухът – тежък, с мирис на прах, пот и зелени кристали.
И тогава от каруцата се подаде момиче. Русо. Косата ѝ имаше метален блясък на утринната светлина. Очите – зелени, остри, без страх. Без усмивка.
Тар се обърна към Бич. Гласът му беше спокоен, но твърд – като заповед, която не търпи възражения.
— Това е Зар – каза той. — Запомни я. — И се грижи за нея.
Бич примигна. Сърцето му се сви – не от изненада, а от нещо по-лошо.
— Тя е тук неофициално – продължи Тар. — Никой не знае. — И никой не трябва да знае.
Лицето на Бич пребледня. В гърдите му се надигна вълна – гняв, страх, предателство. Тар – най-добрият му приятел – го беше излъгал. И го беше оставил с две съдби в ръцете си:
- една законна съпруга, дете, което го мразеше и което той не знаеше как да защитава;
- и едно скрито момиче, за което не знаеше нищо – нито коя е, нито защо е тук, нито какво да прави с нея.
Проклятие… Какво правя сега?
Но нищо не каза. Само кимна – късо, рязко. Очите му се плъзнаха към Зар. Тя го гледаше право в очите – без да мигне. После се обърна към Тар.
Тар се качи в каруцата. Потегли. Без обръщане назад.
В гората
На няколко километра оттам, в близката гора, Блеро и Венк приключваха собствената си част от нощта.
Двамата пленени войници бяха освободени. Получиха обратно униформите си – чисти, без кръв, без следи. Без думи. Без погледи.
Блеро хвърли последен поглед към тях – студен, премерен. Венк прибра баджа на убития офицер в джоба си.
— Да вървим – каза тихо.
Поеха към гилдията. Да докладват. Да затворят кръга.
Край на серията
Така завърши онази среща от миналото. С мир, който не беше мир. С бракове без любов. С момиче, скрито в сянка. С дракони, които помнеха. И с една истина, която още никой не беше изрекъл:
Нищо от това нямаше да остане без последици.