На високо в планината Драконово ребро — наречена така, защото хребетът ѝ се издигаше на дълги дъги като оголени драконови кости — в самото ѝ сърце падаше Райският водопад.
Той не беше просто висок.
Беше неестествено красив.
Водата се откъсваше от камъка и пропадаше в бездната, а в най-ниската си точка се разбиваше в облак от фина пара. В тази пара светлината се пречупваше и раждаше цветове на дъга, които не стояха неподвижни — те дишаха, трептяха, сякаш самата планина ги създаваше и унищожаваше отново и отново.
До скалата, подпирайки се тежко на камъка, стоеше Гръм.
Някога — герой на човешката държава от севера.
Сега — сянка на самия себе си.
Той държеше меча си, но не като воин, готов за бой. Острието беше опряно в земята, а ръката му — слаба, изтъняла, с жилки, които изпъкваха болезнено. Тялото му беше в слабата си форма — изтощено от драконовата болест, която го беше изяла отвътре, бавно и безмилостно.
Месеци наред не беше ял истински.
Живееше не защото имаше сила, а защото още не беше умрял.
Очите му бяха впити в падащата вода, но погледът не следеше движението ѝ. В него нямаше план. Нямаше следваща крачка. Имаше само едно глухо, натрапчиво търсене — жажда за живот, която не знаеше накъде да се обърне.
Той беше абдикирал.
Не с церемония.
С мълчание.
Остави държавата си. Нямаше място в Северната империя на Светлината. Не пожела да служи на настоящите владетели. Не пожела да бъде оръжие в техните войни, нито знаме в техните битки. Всичко това вече му тежеше повече от болестта.
Гръм не мразеше света.
Той просто не намираше причина да остане в него.
И докато водопадът ревеше, а цветовете на дъгата се раждаха и гаснеха в парата, той стоеше там — неподвижен, износен, жив по навик — и се питаше не как да продължи…
а дали изобщо си струва.
Тук се чуваха пеещите птички, още несигурни, но настойчиви.
Слънцето изгряваше бавно, прокарвайки светлина между скалите, а дърветата наоколо вече се бяха разлистили — млади, свежи, пълни със сок. Тревата беше хубава, бурна, влажна от утринната роса, и се полюшваше от вятъра като жива.
Гръм ги видя почти случайно.
Две момичета с големи торби на гърбовете си се приближаваха по пътеката. Според него бяха дребни на ръст — или поне така изглеждаха в този момент, на фона на планината и водопада. Движеха се бавно и спореха една с друга, тихо, но настойчиво, с онзи тон, който издава близост, а не вражда.
Гръм се загледа.
После се заслуша.
Когато стигнаха близо до реката, оставиха торбите си на земята. Едната от тях — малко по-висока — се отдели. Тя се наведе към цветята край водата, започна да ги наблюдава, да ги мирише, да им се радва, но не откъсваше нито едно.
Това направи впечатление на Гръм.
Момичето не бързаше. Не гледаше наоколо. Беше напълно погълната от цветовете — сякаш светът в този миг се състоеше само от тях. После реши да слезе по долния път, по-близо до водопада, където под самия камък растяха други цветя, скрити и трудно достъпни.
Гръм никога не беше виждал момиче, което да се радва толкова много на цветя.
Никога не беше виждал някой да слиза към водопада, не за да мине, а само за да ги види.
В следващия момент другата сестричка се отдели от мястото, където бяха оставили торбите. Тя отиде по-близо до реката…
и се загледа в Гръм.
Погледът ѝ не беше уплашен.
Не беше и любопитен по детски начин.
Тя просто го видя.
Момичето беше малко по-дребно, с черна, дъгова коса, която на светлината пречупваше нюанси като сенки под листа. Лицето ѝ беше бяло, меко, леко пухкаво, без острота. По всичко личеше, че е горски елф — не от онези, които обичат градове и камък, а от тези, които принадлежат на корени и пътеки.
Тя се загледа в Гръм.
Погледът ѝ се задържа по-дълго, отколкото е учтиво. Не от любопитство, а защото нещо в него не беше наред. Гръм изглеждаше изключително изнемощял, а около него се усещаше тежка, отрицателна аура — не зла, а уморена, като въздух преди буря, която вече няма сили да избухне.
Момичето не направи крачка назад.
— Извинете… добре ли сте? — гласът ѝ беше тих, но ясен. — Всичко наред ли е с вас?
Тя се поколеба за миг, после добави:
— Ако сте гладен, мога да ви дам хляб.
Думите ѝ удариха Гръм внезапно.
Той чу това като гръмотевица, сякаш нещо премина между ушите му и разтърси празното място вътре в него. За миг не каза нищо. Само пое въздух, бавно, тежко, сякаш беше забравил как се прави.
Помисли.
После отговори.
— Дълго е за обяснение — гласът му беше дрезгав, но не груб. — Но… аз не винаги съм изглеждал така.
Той замълча за секунда.
— Обстоятелствата на живота.
Погледна я отново — този път съзнателно.
— Но бих се радвал да се запознаем.
Двамата се опитаха да проведат разговор, но той така и не тръгна истински. Думите още търсеха мястото си, когато отнякъде се изтресе тя.
С трясък.
С падане.
Направо по дупе.
— Ох! Ох! Банг-банг!
Около нея се вдигна малко пушек, сякаш въздухът сам въздъхна от удара. Камъчетата подскочиха, тревата се прегъна, а голямата ѝ чанта се разпиля — от нея се разтъркаляха кристали, звъннаха един в друг, проблеснаха в утринната светлина.
— Ох! Използваш ли пак всички кристали?! — извика веднага другото момиче.
— Инигда! Отиди да събереш кристали! — добави тя ядосано. — Еледан! Това не е сериозно!
Еледан се надигна, изтупвайки дрехите си, все още леко замаяна.
— Ние до сега събирахме кристали — продължи Инигда, сочейки разпиляната чанта. — Как ще се върнем с нашите части? Защо ги използва? Какво направи с тях? Имахме достатъчно кристали!
Еледан въздъхна, сякаш ѝ се налагаше да обяснява нещо съвсем очевидно.
— Ами… аз видях света — каза тя, сякаш това обясняваше всичко. — И реших да ги запазя, като ги копирам с магия.
Тя направи малък жест с ръка.
— И сега имам много голяма колекция.
Пауза.
— Но исках още много кристали.
И тогава тя вдигна поглед.
Очите ѝ се спряха на Гръм.
— А… здравей. — каза спокойно. — Ти кой си?
Последва кратък диалог между тримата. Гръм обясни кой е. Не се хвалеше. Не украсяваше. Каза откъде идва, какъв е бил, и за какво вече не се бори. Говореше просто, с онзи тон на човек, който няма какво да доказва.
И точно когато думите му започнаха да потъват…
От пътя над тях се чу шум от кон.
Не бавен.
Не случаен.
Бързо. Бясно яздене.
Копита удряха камъка, въздухът се разкъсваше от скорост, и стана ясно, че който идва, не идва с добро намерение.
Малко по-надолу по пътеката конят спря рязко.
Със своя кон Рупра пристигна Ив Лех.
Слезе бързо, почти хвърляйки юздите, видимо ядосан. Не огледа мястото. Не погледна момичетата. Застана директно до Гръм, сякаш другите не съществуваха, и започна да му се кара без да се представи на участващите в разговора.
— Колко пъти съм ти казал, като се разберем някъде, ти да си там? — гласът му беше остър. — Виждаме се три пъти годишно и пак не можем да се видим, защото ти не си сериозен.
Гръм измрънка нещо. Полугласно. От сорта, че не се чувствал добре, че спасявал хора, че имало обстоятелства. Оправдания — несвързани, уморени, недоизказани.
Ив Влех се обърна рязко към него.
— Слушай какво. — тонът му се промени, стана по-нисък, по-тежък. — Днес убиха дясната ми ръка.
Той направи кратка пауза.
— И беше убит от Гилдията.
Въздухът около тях сякаш се стегна. Той знаеше какво означава това. Гилдията – наемни убийци, ловци на глави, хора, които взимаха пари, за да чистят военни или онези, които прекалено много дразнеха властта. Клонове във всяка държава, всеки сам за себе си, без централен контрол…
— Но това не е случайно. — продължи Ив Влех. — Последната година умират мои доверени хора. Един по един.
Той направи крачка по-близо до Гръм.
— Искам да се върнеш в армията. — каза твърдо. — И да служиш с мен. Или за мен.
Погледът му не трепна.
— Усещам, че ще има проблеми в близкото бъдеще.
Кратка пауза.
— Нещата висят на косъм.
Ив не повиши глас.
Нямаше нужда.
Докато мъжете спореха, Еледан ги игнорира напълно.
Без да каже дума, тя се приближи до Гръм. Извади дървена пръчка, в чийто връх беше вграден лилав кристал. Прошепна няколко кратки думи — не звучаха като заклинание за хора, по-скоро като нещо старо, изречено без усилие.
Докосна го.
В същия миг Гръм се почувства по-добре. Гърдите му се разшириха, стойката му се изправи сама, без да мисли за това. Мускулатурата му наедря осезаемо, сякаш тялото му си спомни какво е било някога. Дишането му се успокои. Главата му се проясни.
Той я погледна рязко.
— Какво ми направи?
— Елфско заклинание — отвърна Еледан спокойно. — Помага.
Тя не го гледаше в очите.
— Не може да излекува драконовата болест. Но временно ще се чувстваш добре — енергичен, пълноценен.
Кратка пауза.
— Мисля, че в близките два часа ще си добре.
В този момент Ив обърна внимание.
Погледът му най-сетне се откъсна от Гръм и попадна върху двете горски елфи. Очите му се задържаха малко по-дълго, отколкото е прието. Замисли се. Усмивката му се появи бавно.
— Гръм, откъде познаваш тези момичета?
Погледът му се спря върху Инигда.
Тя в този момент си играеше с пръстите, леко почервеня и отмести очи. После ги върна. Няколко пъти се погледнаха. Ив направи крачка към нея и се наведе леко, сякаш светът около тях не съществуваше.
— Искам да се запозная с теб. — каза тихо. — Ти си очарователна.
Инигда не каза почти нищо. Само направи крачка назад и се скри зад сестра си.
Еледан въздъхна леко, без да се обръща.
— Тя е малко притеснителна. — каза сухо. — Дай ѝ малко време.
Гръм се почувства изключително благодарен на Еледан.
Беше като друг човек. Не просто по-силен — по-присъстващ. Тялото му отново го слушаше, дробовете му поемаха въздуха без болка, а мислите му не се влачеха след него като товар.
Той им предложи да се разходят заедно до гостилницата, която се намираше на върха на планината. Пътят до нея щеше да отнеме няколко часа — истински преход, не просто разходка.
Гръм беше запален планинар. Обичаше природата, височините, трудните пътеки. Но откакто го беше хванала драконовата болест, движението за него се беше превърнало в мъчение. Беше спрял да изследва планините, да се катери, да навлиза навътре. Ходеше до леснодостъпни места — водопади, поляни, пътеки без риск — и така, малко по малко, се беше зарязал от природата.
А сега…
Сега се чувстваше добре.
Сестрите бързо се съгласиха. За тях това не беше просто път — беше възможност. Те обичаха природата, обичаха движението, обичаха да не стоят на едно място. Идеята за няколкочасов преход им хареса веднага.
Ив Влех се поколеба.
Той беше обвързан с градската армия на Вълкница. Имаше задължения, връзки, проблеми, които не чакаха. Но въпреки това, след кратък размисъл, реши да ги последва — временно. Поне за няколко дни. Достатъчно, за да види накъде отиват нещата.
Гръм предложи да помогне с багажа. Освен това обеща да им помага да намират различни кристали, за да се запасят по пътя. Знаеше, че те черпят енергията си от тях, за да правят магии, и нямаше нищо против. Напротив.
Бяха му интересни.
Особено Инигда.
Групата вървеше няколко часа по тесни планински пътеки. Наоколо имаше изворчета, малки каменни прагове, хлъзгави участъци и разпилени камъни. Високи дървета се издигаха от двете страни и на места хвърляха плътна сянка, която пазеше от слънцето. Пътят не беше равен, но беше жив — дишащ.
От време на време се показваше по някое животно. Птици отлитаха ниско над тревата, дребни същества се криеха между корените. Всичко изглеждаше спокойно.
Докато не се чу шум.
Рязък. Нисък.
Нещо беше изплашило животните.
Птиците излетяха наведнъж. Листата зашумяха. И точно пред тях, на няколко метра, по пътеката слезе стадо глигани.
Едри.
Черни.
Мускулести.
По средата на лицата им, между очите, бяха вградени червени кристали, сякаш израснали от плътта им. Това бяха мутрали глигани — такива, които бяха яли червени кристали. Очите им светеха, пълни с ярост и глад. Дишането им беше тежко, а копитата им риеха земята.
В следващия миг Гръм и Ив инстинктивно скочиха напред, ръцете им вече посягаха към мечовете.
Но Инигда беше по-бърза.
Тя извади своя жезъл, който имаше формата на четка за рисуване — тънък, издължен, с изтрит връх. Изрече кратко заклинание, почти като шепот, и направи бърз жест във въздуха.
Около всички тях се разпъна синя сфера — прозрачен щит, който трепна леко, когато стадото премина през него.
Глиганите не спряха.
Не се хвърлиха.
Просто преминаха, като буря, и изчезнаха надолу по пътеката.
Настъпи тишина.
Гръм и Ив останаха неподвижни за миг. Мечовете им още не бяха извадени. Напрежението се оттегли бавно, като прилив.
И двамата се почувстваха засрамени.
Не защото се уплашиха.
А защото нямаше нужда от тях.
Тишината се задържа още миг.
После Ив издиша бавно, погледна след изчезналото стадо и поклати глава.
— Е, добре… — каза той сухо. — Тъкмо си мислех, че ще се наложи да вадя меча.
Погледна към Инигда, после към синята сфера, която още бавно избледняваше.
— Явно остарявам. Магията върши работата по-бързо.
Гръм не каза нищо, само се изправи още малко, сякаш се опитваше да си върне ролята.
Инигда прибра жезъла си спокойно, сякаш току-що беше поправила нещо дребно. Погледна първо Ив, после Гръм.
— Не беше нужно да се биете. — каза тя тихо. — Бяха ядосани, не глупави.
Пауза.
— А и щеше да стане много шумно.
Тя се поколеба за миг, после добави, почти с усмивка:
— Следващия път… първо гледайте. После скачайте.
Ив се усмихна леко в ъгъла на устата.
— Ще го запомня. — каза той. — Макар че не обещавам.
Групата отново тръгна по пътеката.
И този път вървяха малко по-внимателно.
След още един час групата излезе от гората и стъпи на добре познатата местност Козя пътека.
Пътеката беше тясна, притисната между скали, и от едната ѝ страна зееше пропаст. Нямаше място за грешка — ако стъпиш накриво, ако се подхлъзнеш, падането означаваше смърт. Вятърът свиреше ниско, а камъкът под краката им мокър и коварен.
Бяха почти преполовили пътеката, когато Еледан съзря цвете.
То растеше на самия ръб — малко, нежно, с цвят, който не би трябвало да съществува на такова място. Тя се наведе, привлечена инстинктивно, и се пресегна да го помирише.
В този миг изгуби равновесие.
Кракът ѝ се хлъзна, тялото ѝ тръгна напред и надолу — към пропастта.
Гръм реагира веднага.
Хвана я за ръката и я задържа.
Погледна я в очите.
За един кратък, неподвижен миг сякаш видя цяла вселена — студена, дълбока, далечна. Всичко около тях изчезна.
Той не я издърпа веднага.
Еледан го погледна рязко и се ядоса леко.
— Какво чакаш?
Тези думи го върнаха.
Гръм се осъзна и я издърпа обратно на пътеката, здраво, без повече колебание. Тя стъпи сигурно, изправи се и се отдръпна, без да каже нищо повече.
В следващия момент Гръм усети как силите му започват да го напускат. Тежестта се върна в крайниците му, дишането му стана по-плитко. Магията отслабваше.
Той реши да не казва нищо.
Продължиха по пътеката, но Еледан вървеше зад него. Тя виждаше как крачките му започват да се разминават, как тялото му леко се колебае, как ходи на зигзаг.
— Спри. — каза тя.
Той се подчини.
— Аз ще ти върна жеста.
Еледан отново извади пръчката си и направи кратка магия. Веднага след това Гръм отново се почувства по-добре — дишането му се подреди, тежестта отстъпи.
— Погледни ме.
Той я погледна.
Тя направи няколко бързи, прецизни движения с пръчката. В следващия миг магията го освежи — брадата му беше избръсната, косата му подредена, лицето му — чисто и ясно. Изглеждаше като същински момък, не като човек, който едва оцелява.
Гръм премигна.
— Не беше нужно… — измрънка той. — Но ти благодаря.
Ив Влех, който до този момент беше вървял малко по-назад, изсумтя тихо. Погледна Гръм отгоре до долу — чист, избръснат, подреден — и повдигна вежда.
— Е, виж ти… — каза с лека ирония. — Оставих те за един час и вече изглеждаш като човек, който може да бъде поканен вътре, без да плаши клиентите.
Поклати глава.
— Ще трябва да внимавам. Още малко и ще започнат да ти обръщат внимание.
Погледът му се плъзна към Еледан, после към Инигда.
— Само да уточня — добави той с усмивка. — Ако пак някой полети към пропастта, аз ще гледам.
Кратка пауза.
— Но тя — кимна към Инигда — да си пази жезъла. Явно върши по-добра работа от нашите мускули.
Инигда го погледна колебливо, но този път не се скри. Само стисна жезъла си по-здраво и каза тихо:
— Тя не пада нарочно.
Пауза.
— А ти много говориш.
Ив се усмихна още по-широко.
— Справедливо. — каза. — Някой трябва.
Малко след това Козя пътеката започна да се разширява. Камъкът под краката им стана по-широк, пропастта отстъпи настрани, а вятърът вече не режеше така остро. Пътеката постепенно се изравни и напрежението в раменете им спадна.
И тогава я видяха.
На един отдалечен рид, не много близо, но вече ясно различима, стоеше гостилницата. Каменна постройка, прилепена към върха, с покрив, който се открояваше на фона на небето. Димът от комина ѝ се издигаше право нагоре — тънък, спокоен.
Беше далеч още.
Но вече се виждаше.
Гръм усети как нещо в него се отпуска. Не радост. Не облекчение. По-скоро усещането, че има накъде да вървят.
— Ето я. — каза тихо.
И никой не възрази.
След още известно ходене и бавен преход по рида, слънцето вече залязваше, когато те наближиха гостилницата. Небето беше обагрено в топли цветове, а сенките се удължаваха по камъка.
Първи влязоха Ив и Инигда.
Вратата се отвори, светлината от вътрешността ги погълна и шумът на хора се разля навън.
Еледан остана отвън за момент. Наведе се и изми ръцете си в малък каменен улей до стената на сградата. Водата беше студена, ясна.
Гръм стоеше на няколко крачки от нея. Гледаше я. Чакаше.
После направи нещо глупаво.
Протегна ръка и пипна дългата ѝ коса, която се спускаше до кръста.
— Какво правиш? — Еледан се обърна рязко към него и го погледна право в очите.
Той я гледаше…
не предизвикателно,
не настоятелно,
а влюбено.
В стомаха му се появиха пеперуди. Усещаше лекота, почти летеж от щастие, който не беше изпитвал отдавна. Думите излязоха, преди да успее да ги спре.
— Знаеш ли… стани ми жена! — каза бързо и рязко, сякаш ако се поколебае, ще се разпадне.
За миг настъпи тишина.
Еледан наклони очи наляво, после се изправи напълно. Лицето ѝ се втвърди.
— Никога.
Пауза.
— С теб — никога.
Гласът ѝ беше студен.
— Можеш да ми бъдеш само приятел. — продължи тя. — Ясно ли ти е?
Той не успя да отговори.
— Благодаря ти, че ни помагаш.. — добави тя сърдито, с рязка нотка.
После избърза една крачка, обърна се и влезе в гостилницата, без да се обръща повече.
Гръм остана отвън.
Слънцето тъкмо се скри зад върха.
Ив и Инигда бяха седнали сами на една маса, малко встрани от останалите. Пред тях вече имаше хапване и питиета. Те бяха се настанили удобно, сякаш мястото им принадлежеше. Говореха си тихо, навеждаха се един към друг, смееха се.
Срещу тях, на бара, стояха Еледан и Гръм.
Еледан се мръщеше. Погледът ѝ от време на време се плъзгаше към масата отсреща и се връщаше с лека, прикрита раздразненост. Не ѝ харесваше колко свободно Ив флиртува. Не ѝ харесваше и това, че флиртът беше насочен към нейната сестра. По-голямата ѝ сестра. В нея се надигаше онова познато чувство на контрол, което не обичаше да признава.
Гръм от своя страна се радваше за приятеля си. Виждаше го — усмихнат, жив, спокоен. Но вътре в него се прокрадваше лек яд, тихо и неприятно усещане. Не защото Ив успяваше, а защото той самият не можеше. Не с момичето, което искаше.
Отстрани изглеждаше почти смешно — Ив хранеше Инигда с вилица, тя се смееше, леко го щипеше по бузите, после се отдръпваше и пак се връщаше. Бяха близки, без да се крият. Радваха се.
Гръм преглътна.
— Еледан — каза тихо. — Виж… аз много те харесвам.
Тя дори не се обърна веднага.
— Да, да. — отвърна сухо. — Като приятел.
Пауза.
— Като приятел ще си останеш.
Гръм поклати глава.
— Аз с теб не искам да съм приятел.
Пое дълбоко въздух.
— Давам ти една година от живота си.
Тя го погледна.
— В тази една година ще правя каквото кажеш.
Гласът му беше твърд.
— Но ако след една година ти не станеш моя жена… аз си тръгвам.
Еледан отново завъртя очи наляво, но този път по устните ѝ се появи лукава, почти лисича усмивка. В нея имаше онази хитрост, която идва, когато знаеш точно какво си.
Тя знаеше, че е красива.
Знаеше, че е добра.
Знаеше, че много мъже я искат.
Измрънка нещо — не беше ясно, не беше напълно оформено. Нито „да“, нито „не“.
Навън вечерта се спускаше. Огънят в гостилницата пукаше по-тихо. Денят беше свършил.
Трябваше да се спи.
Беше минал повече от час.
Гостилницата вече беше шумна, въздухът тежеше от бира, смях и пот. Хората говореха високо, масите бяха пълни, а огънят в камината пращеше лениво.
В този шум влязоха двама мъже.
Бяха с качулки, дрехите им бяха тъмни, премерени. Не изглеждаха като планинари. По-скоро като елфи, но не от горските — лицата им бяха остри, движенията контролирани. Поръчаха си бири и седнаха настрани.
Започнаха да говорят.
По същото време Ив беше тръгнал към бара за още една бира. Минавайки покрай тях, не ги погледна… но чу.
Думите го удариха като нож.
— …прерязах му гърлото — каза единият.
— Баджа му ми изкара парите. — изсмя се другият. — Много добри пари.
Ив замръзна.
Името, което чу след това, беше на най-доверения му човек от армията.
Гърлото му пресъхна, по гърба му преминаха тръпки. Това не беше пиянска приказка. Това беше признание.
Нещо не беше наред.
Гръм, който го наблюдаваше от бара, видя променената му стойка. Познаваше го твърде добре.
Опасност.
Ив Влех не извади оръжие.
Просто застана срещу тях.
— Значи вие сте ги убили… — каза тихо.
Гласът му беше спокоен, но в него нямаше нищо човешко. — Аха… петните името на този офицер… аз не мога…да оставя това така..
Двамата се спогледаха.
Ясно беше — беше чул нещо, което не трябваше.
Ръцете им едновременно тръгнаха към оръжията.
Твърде късно.
Ив скочи напред, хвана единия за яката и му заби юмрук в лицето, после още веднъж — бързо, без излишни движения. В същия миг Гръм хвана другия за главата и я удари в близката колона. Дървото изпука, мъжът изхриптя и се свлече.
Масите наоколо се разпръснаха. Хората изкрещяха.
— Какво ще ги правим? — изръмжа Гръм.
— Ще ги разпитаме. — отвърна Ив.
Но двамата мъже не бяха глупави.
Единият се изви, извади нож. Другият се изтърколи, ритна маса и скочи назад. Остриетата проблеснаха.
В този момент Еледан вдигна ръка.
Нищо не каза.
Подът под краката им замръзна за миг, точно колкото трябва. Гръм ги притисна, Ив ритна оръжието от ръцете на единия. След секунди и двамата бяха на земята, оковани, задъхани.
Тишината се върна… за кратко.
От ъгъла на гостилницата се чу кашлица.
Един трети мъж — сам, пребледнял, с пот по челото — се беше изправил. По врата му пулсираше червен кристален белег. Очите му бяха мътни.
— Не… не трябваше… — прошепна той.
После се хвана за гърдите.
Краката му омекнаха.
Падна.
И умря пред тях, без бой, без думи.
Еледан усети първа.
— Болест. — каза тихо. — Кристална.
Ив погледна двамата пленници.
— Сега вече няма къде да бягате. — каза студено. — И няма кой да ви спаси.
Двамата мъже бяха влачени по стълбите към горната стая. Не викаха. Бяха разбрали, че викането няма да им помогне. Вратата се затвори зад тях с глух звук, който отряза шумната гостилница долу.
Стаята беше тясна. Само маса, две столчета и прозорец, който гледаше към тъмното.
Ив застана срещу тях. Гръм остана отдясно, неподвижен, като стена.
Еледан се облегна на перваза.
Инигда стоеше по-назад, притиснала жезъла си до гърдите.
Погледът ѝ беше впит в единия от пленниците.
— Той… — прошепна тя. — Той е болен.
Всички я погледнаха.
— Кристална болест. Драконова. — продължи тя. — Не като при теб. — кимна леко към Гръм. — По-груба. По-бърза.
Ив не се обърна.
— Говорете. — каза спокойно. — Кой ви прати.
Мълчание.
Гръм пристъпи напред. Само една крачка. Беше достатъчно.
— От високо. — изрече най-сетне единият. — Много високо.
Ив не мигна.
— Имена.
— Не ни ги казват. — другият преглътна. — Заповеди слизат надолу. Само задачи.
— Какви задачи? — гласът на Ив стана по-тих.
— Да се убиват хора. — отвърна първият. — Хора, близки до теб. И до Брон.
Тишината се сгъсти.
— Защо? — попита Еледан.
Мъжът се изсмя сухо.
— Защото един ден може да се надигнете.
— Защото ще сте проблем за новата власт.
Ив затвори очи за миг. Само за миг.
— От кога?
— От година. Може би повече. — гласът трепереше. — Чистка. Тиха.
Инигда отново погледна болния.
— Това не е случайно. — каза тя. — Болестта. Някой я използва.
Мъжът кимна.
— Дават ни кристали. — прошепна. — Казват, че дават сила. А после…
Той се задави.
— После хората започват да умират.
Ив се изправи.
— Достатъчно.
Двамата бяха завързани за колона долу, в ъгъла на гостилницата. Хората ги гледаха с омраза, но никой не се намеси. Нощта мина тежко.
Групата се качи в стаите си.
Не всички спаха.
На сутринта колоната беше празна.
Само две тела, изнесени навън.
И два баджа, които вече ги нямаше.
Венк и Блеро седяха спокойно на една маса. Пиеха бира.
— Човешката гилдия ги търсеше. — каза Венк без емоция. — Наградата беше добра.
Ив го погледна дълго.
— А болестта?
Блеро сви рамене.
— Не са единствените. — каза той. — По пътищата има още.
Инигда пребледня.
— Трябва да тръгваме. — каза тя. — Колкото по-скоро толкова по-добре.
Еледан кимна.
Гръм стисна челюст.
Ив вече беше решил.
— Тук не сме в безопасност. — каза тихо. — И няма да ставаме мишени на едно място.
Навън слънцето вече се издигаше.
Но пътят пред тях беше по-тъмен от всякога.
Гръм погледна Венк дълго, без гняв и без изненада. Те заедно с Ив се познаваха. Старо познанство. Забравено.
— Не е първият път. — каза накрая тихо. — И няма да е последният.
Венк кимна леко. Не оправдателно. Просто като човек, който е виждал достатъчно.
— Светът пак се върти по стария начин. — отвърна той. — Само имената отгоре се сменят.
Ив се облегна на стената и скръсти ръце.
— Знаех, че ще стигнат дотук. — каза. — Когато започнеш да чистиш хората, които мислят сами, значи вече си решил да управляваш със страх.
Блеро се изсмя сухо.
— И със болест. — добави той. — Това с кристалите не е случайно. Някой експериментира.
Инигда стоеше малко встрани. Ръцете ѝ бяха стиснати. Лицето ѝ беше пребледняло.
— Това не е просто оръжие. — каза тя. — Това е зараза. И тя вече се движи.
Еледан я погледна.
— Колко зле е?
— По-зле, отколкото си мислите. — отвърна Инигда. — Онзи горе… не беше изключение.
Настъпи тишина.
Гръм прокара ръка по лицето си. Брадата му вече я нямаше, но умората си беше там.
— Значи не сме случайно заедно. — каза. — И това, което преживяхме тази нощ, не е предупреждение.
Ив го погледна.
— А покана. — довърши той.
Венк се изправи.
— Тогава не стойте тук. — каза просто. — Колкото повече хора умират, толкова повече очи ще гледат насам.
Блеро кимна.
— А ако тръгнете… — добави той. — Тръгнете така, че да не могат да ви настигнат.
Гръм погледна към вратата. После към Еледан. После към Инигда. После към Ив.
— Тръгваме. — каза.
Никой не възрази.
Навън денят вече беше започнал.
А с него — нещо много по-голямо, отколкото всички бяха готови да признаят.
Бяха се движили няколко часа без почивка. Пътят не прощаваше, а темпото беше високо.
Гръм вече беше изтощен. Дишането му се беше скъсило, крачките му натежаха, погледът му започна да се замъглява.
Той спря.
— Еледан… — каза тихо. — Направи ми пак магията. Нямам сили.
Тя не отговори веднага. Погледна торбата. После него.
Извади пръчката.
И използва последните им кристали.
Магията премина през Гръм като топла вълна. Тялото му отново се стегна, гръбнакът му се изправи, силата се върна — не напълно, но достатъчно.
В следващия момент Ив изръмжа.
— По дяволите… — каза. — Сърби ме.
Свали бронята си рязко и започна да се чеше по рамото.
И тогава всички го видяха.
От кожата му изникваха бели, дребни кристалчета. Не като рани. Като растеж. Бавно, но ясно.
Инигда пребледня.
— Не… — прошепна. — Това е кристалната болест.
Еледан се вкамени.
Мислите ѝ се разпаднаха наведнъж.
— Не искам да умирам! — избухна тя. — Аз съм живяла само няколко стотин човешки години!
Гласът ѝ трепереше.
— На елфски години съм по-млада от вас! Вие сте дърти, вие си умирайте! Аз съм млада!
Гръм и Ив бяха над тридесет.
Еледан, ако се мереше по човешки години, щеше да е едва над двайсет.
А истината беше, че тя беше живяла десет пъти повече от тях.
Инигда не повиши глас.
— Спокойно. — каза тя. — Има начин.
Всички я погледнаха.
— Наблизо има голямо езеро. — продължи тя. — На езерото има остров — Тароз.
— На остров Тароз има кристали, които можем да използваме, за да направим лек.
Пауза.
— Можем да го изцелим.
Ив преглътна.
— Колко време? — попита Гръм.
— Половин ден ходене. — отвърна Инигда. — Ако не се бавим.
Настъпи тишина.
После Гръм стисна дръжката на меча си.
— Тогава тръгваме.
Никой не възрази.
Така групата приключенци пое към остров Тароз — място, известно не само с редките си кристали, но и с хубавите си плажове и минералните води, които лекуват тяло и дух.
Този път обаче
не отиваха за почивка.
Отиваха срещу времето.