Понякога Адът не продължава с мъчения.
Понякога продължава с въпроса
„Кой беше ти, преди да забравиш?“
Камен се събуди в купето.
Не рязко. Не със стрес.
А по онзи странен начин, по който се будиш, когато не си сигурен дали изобщо си заспивал.
За миг всичко му изглеждаше ново. После — познато.
Лампата. Прозорецът. Седалките.
Погледна наляво.
Дяволът седеше срещу него.
После надясно.
Смъртта.
Сърцето му ускори ритъма си, но не от страх. По-скоро от раздразнение.
— Аз ви познавам — каза Камен тихо. — Това не е сън.
Гласът му беше леко пресипнал. Имаше нещо нервно в движенията му, сякаш вече беше водил този разговор. Не веднъж. Не два пъти.
— Пак същото… имам чувството, че всичко се повтаря — въздъхна той и прекара ръка през лицето си. — За кой ли път.
Дяволът беше облечен в парадна униформа. Черна, излъскана, с метални копчета, които не отразяваха светлината, а я поглъщаха. Стоеше изправен, почти тържествен.
— Ще продължим ли с тестовете? — попита Камен.
Смъртта не отговори.
Стоеше неподвижна, с ръце върху коленете, поглед вперен някъде между реалността и нищото. Тя мълчеше, но мълчанието ѝ беше по-силен отговор от думи.
Камен се размърда неспокойно.
— Ами аз… — каза бавно. — Започвам да забравям.
Погледна първо Дявола, после Смъртта.
— Защо?
Дяволът се усмихна леко. Не злобно. Професионално.
— Времето тук не съществува — каза той спокойно. — И когато няма време, няма и опора.
Пауза.
— Колкото повече застояваш, толкова повече забравяш.
Камен преглътна.
— А понякога… — продължи Дяволът и погледна към Смъртта, — просто те убиваме, за да започнем отначало.
Смъртта леко наклони глава. Почти незабележимо.
— Все пак — добави Дяволът с равен тон — това ѝ е работата.
Влакът продължи да се движи.
А Камен за първи път истински се уплаши —
не от Ада,
а от мисълта, че един ден може да забрави защо изобщо иска да излезе.
Дяволът въздъхна леко. Не с досада. С умората на човек, който повтаря едно и също обяснение от векове.
— Ти губиш памет всеки път, когато умираш — каза той. — А ти умираш… много често.
Камен го гледаше, без да каже нищо.
— За времето, което беше тук — продължи Дяволът и отвори папката си, — си се опитал да се измъкнеш от вагона тридесет и три пъти.
Прелисти един лист.
— Пет пъти скочи през прозореца.
Още един.
— Десет пъти скочи от вратата между вагоните.
Пауза.
— Няколко пъти се опита да се биеш с нас.
Погледна към Смъртта.
Тя не реагира.
— Няколко пъти се опита да излезеш през вратата на кондуктора — добави той. — Което, между другото, е впечатляващо. Никой не го прави толкова често.
Затвори папката.
— И при всяка една ситуация, която създаваш — каза Дяволът бавно, отчетливо, — ние сме длъжни да започнем отначало.
Камен усети как нещо вътре в него се разпада. Не като болка. Като изтриване.
— Значи… — прошепна той. — Аз сам си го причинявам.
Дяволът леко наклони глава.
— Не точно. — усмихна се едва забележимо. — Ти просто не спираш да избираш бягството.
Влакът продължи напред.
А Камен за първи път осъзна нещо още по-страшно от смъртта:
че всяко „начало“ е било наказание, не милост.
Камен видя тунела още преди да го осъзнае.
Черна уста в нищото, която бързо се приближаваше.
Релсите запяха по друг начин. Влакът ускори.
Той вдигна поглед към Дявола.
Онзи го гледаше право в очите, неподвижен в парадната си униформа. Погледът му беше спокоен. Сякаш знаеше какво ще последва.
— Все пак… — измърмори Камен. — Трябва да се пробва.
И се хвърли.
Отвори вратата на купето с рязко движение и затича по вагона. Стъпките му отекваха глухо, несинхронно със скоростта на влака. Стигна края, отвори прозореца и без да мисли повече, се опита да скочи.
Но не успя.
Тунелът вече беше тук.
Влакът го погълна.
Докато преминаваха през тъмнината, лампите започнаха да примигват — бързо, нервно, като сърдечен монитор преди да угасне. Светлина. Мрак. Светлина.
И тогава Дяволът вече не беше същият.
Стоеше пред Камен в женски образ.
Дълга червена коса се спускаше по раменете ѝ. Униформата беше същата — парадна, стегната — но прилепнала плътно по тялото, подчертавайки извивките ѝ и щедрия, примамлив бюст, който се очертаваше под дълбокото деколте. В ръката си държеше бастуна.
Започна да се движи бавно към него.
Вървеше спокойно. Уверено.
Плъзгаше език по метала на бастуна, сякаш опитваше вкуса на нещо познато.
Камен замръзна.
Времето сякаш спря.
От Дявола тръгна вълна — не въздух, не дим — мъгла, плътна и студена, която се разля по пода на вагона и го достигна. Полази по краката му, по гърдите, по лицето.
И тогава започнаха да се отварят вратите.
Една по една.
От съседните купета започнаха да излизат фигури.
Мъртъвци.
Обезобразени тела.
Лица без очи.
Усти, отворени в беззвучен вик.
Някои бяха хора.
Други — нещо, което някога е било човек.
Души. Изтекли. Счупени.
Те не вървяха. Те изпълзяваха навън, привлечени от него.
Камен усети как страхът го удря на вълни. Не паника — нещо по-дълбоко. Животинско.
Дяволът продължаваше да се приближава.
Все по-близо.
Все по-бавно.
— Виждаш ли? — каза тя тихо. — Дори когато бягаш… пак си наш.
Влакът излезе от тунела.
А Камен разбра, че този път не е просто умрял —
този път беше стигнал до границата, след която страхът остава.
Дяволът се приближаваше.
Камен отстъпи една крачка, после още една — и краката му отказаха. Падна на пода. Ръцете му трепереха, цялото му тяло се свиваше под тежестта на гледката — мъртвите, мъглата, фигурата над него.
Дяволът приклекна пред него.
Хвана го под брадичката и вдигна лицето му нагоре. Пръстите ѝ бяха студени. Не жестоки. Сигурни.
— Има и по-лоши неща от смъртта — каза тя с бавна, тънка интонация, в женския си глас.
Камен изскимтя и инстинктивно замахна. Опита се да я удари, да се защити, да направи нещо.
Ръката му мина през нея.
Все едно през мъгла.
Паниката го заля.
Дяволът се наведе над него. Притисна го към пода — не с тежестта на тяло, а с присъствие. Въздухът около него изчезна. Камен започна да се задъхва, сякаш самото пространство го стискаше за гърлото.
Тя се приближи до лицето му. Толкова близо, че дъхът ѝ го обгърна.
Тя го душеше.
Не с ръце.
С присъствие.
Камен се закашля, опита се да поеме въздух, но дробовете му не реагираха. Светът започна да се стеснява. Зрението му се замъгли.
Дяволът се приближи толкова, че лицата им почти се докосваха – само на сантиметри. Гърдите ѝ се опряха в неговите при всяко вдишване, притиснати от парадната униформа. Сякаш всеки момент щеше да го целуне.
— Ще бъдеш наказан — прошепна тя.
Щракна с пръсти.
Камен се събуди в купето.
Но гърлото му още пареше.
А усещането за близост, която не можеш да отблъснеш, не беше изчезнало.
Седеше в купето.
Изправен. Цял. Жив.
Лампата светеше спокойно.
Влакът се движеше равномерно.
Нямаше мъртви. Нямаше мъгла.
Само едно усещане остана —
че този път нещо е било отнето,
а той още не знаеше какво.
Камен се събуди в купето.
Обърна глава наляво.
До него стоеше фигура с качулка — изглеждаше като дама, излязла от готик песен. Жена със сърп. Неподвижна. Тиха.
После погледна срещу себе си.
Дяволът отново беше в женски образ. Дълга червена коса, червена рокля, бастунът — същият. Стоеше спокойно, сякаш нищо не се беше случило.
— Аз… аз… — Камен преглътна. — Какво правя? Какво се случва?
Дяволът се усмихна лукаво и го погледна право в очите.
— Ами… ние сега ще продължим с нашето изпитание.
Направи кратка пауза, после попита уж между другото:
— А ти как се казваш?
Камен отвори уста.
— Аз… аз… казвам се… — думите заседнаха. — Аз… аз не знам как се казвам.
Тишината се спусна в купето.
В този момент влакът отново влезе в тунел.
Лампите изгаснаха.
Тъмнина.
После тунелът премигна — и лампите светнаха рязко. За една секунда Камен успя да види през прозореца нещо в далечината.
Пожар в планина.
Огън, който пълзеше нагоре по склоновете.
Следващият миг — нищо.
Картината изчезна.
Лампите започнаха да примигват отново.
Пожар.
Пожар.
Пламък.
Пламък.
Камен примигна.
— А… аз сe казвам… Пламен — изрече несигурно.
Дяволът отново се усмихна. Лаконично. Направи кратка пауза, сякаш оставяше думите да отлежат.
— Да, Петре — каза тя. — Ти се казваш Пламен.
После се наведе леко напред.
— А сега Пламен ще трябва да бъде наказан.
И ще процедираме по друг начин — добави тя с развеселен тон. — Днес отворихме достатъчно работа на колегата.
Смъртта мълчеше.
Сърпът ѝ не помръдна.
В един момент Пламен забеляза, че срещу него вече не е празно.
Срещу него седеше мъж.
Висок — около два метра.
Бръсната глава, вързана отзад в конска опашка.
Облечен в тъмни кожени дрехи.
В ръцете си държеше огромен червен меч.
Пламен се вкамени.
Загледа се внимателно.
— Т-това е… Бич… — прошепна той.
Дяволът измърмори с явна досада:
— Да, Пламене. Това е Бич.
Твой измислен персонаж от първата ти книга, която си кръсти „Империята на Дракона“.
Много непродаваемо име.
Пламен преглътна.
— А защо е тук? — попита той. — Не трябваше ли… само хора от живота ми?
Смъртта измърмори нещо под носа си, без да го погледне.
— За да имам повече работа, очевидно.
Дяволът се усмихна леко.
— Ами аз имам власт над всичко — каза тя спокойно. — Над спомените ти. Над историите ти.
Пауза.
— И реших да те накажа.
— Това ще бъде първото ти наказание — продължи тя. — Ти ще му бягаш.
А той ще те гони.
Бич не помръдна. Не говореше. Само гледаше.
— Все пак сме тук — добави Дяволът — за да извлечеш изводи за себе си.
И за преживяното.
Пламен премигна тежко.
Пламен работеше в немска хранителна верига.
Беше в края на смяната си.
Погледна се — наоколо нямаше никой.
Складът беше огромен. Поне четиридесет декара. Празен. Тих.
Трябваше само да запише срока на годност на немско масло и да приключи работния си ден.
Приближи се до палето.
И тогава чу шум.
Тежко ходене. Бавно. Ритмично.
Пламен вдигна глава и погледна в далечината на склада.
Там стоеше Бич.
Облечен в черно, като гарван. Държеше червения меч. Вървеше бавно към него. От острието капеше кръв и се разбиваше в бетона.
Пламен веднага разбра какво ще се случи.
Обърна се и хукна.
Тичаше между палети и редове със стока. Видя първата врата, която можеше да хване — подхлъзна се и падна.
Зад него Бич спря.
— Не бързай — каза спокойно. — Ще ти покажа на какво съм способен.
Пауза.
— О, не… ти знаеш.
Бич заби меча в пода.
Металът изкрещя.
Всичко, което беше метално в склада, политна към Пламен.
Стелажи.
Колички.
Рамки.
Инструменти.
Пламен се сви на пода, запълзя, успя някак си да се измъкне между летящите предмети. Металът се удряше в метал, стоката се разпадаше, бетонът се цепеше.
Един стелаж се срути на сантиметри от него.
Пламен продължи да пълзи.
Дишаше тежко.
Без да се обръща.
Пламен се хвърли към електрокара. Качи се, завъртя ключа.
Нищо.
Опита пак. Машината не реагираше.
Инстинктивно се огледа и видя един от изходите на склада. Скочи от електрокара и затича натам. От Бич нямаше и следа.
Вратата беше заключена.
Пламен я хвана с две ръце и се опита да приложи сила.
И в този момент времето спря.
Падна мъгла.
Чу се гръмотевица.
Около него започнаха да се появяват фигури — души, мъртъвци, обезглавени тела. Стояха близо. Прекалено близо.
Пламен се свлече на пода.
— Това съм го преживял… — прошепна.
Замисли се за миг.
После поклати глава.
— Не… няма следа.
Стисна зъби. Намери сили. Усети, че има резервен ход.
Скочи и тръгна да тича.
Видя друга врата. Тя започваше да се затваря.
Пламен се хвърли напред, направи шпагат към отвора. Хвана вратата с ръка, после с крак я залости. Успя.
Изправи се.
И в следващия миг усети рязко, дълбоко пронизване в корема.
Погледна надолу.
От него излизаше червеният меч.
Бич стоеше безмълвно зад него.
— Не забравяй — каза тихо. — Ти си ме писал.
Пауза.
— До следващия път.
Всичко угасна.
Пламен се осъзна в купето.
Погледна надолу — мечът все още стърчеше от корема му.
В следващия момент острието беше извадено.
Седалката срещу него изскърца, сякаш някой току-що се беше отдръпнал от нея. Все едно там беше стоял Бич.
Раната изчезна.
Пламен пипна врата си и усети белег.
Вдигна поглед.
Дяволът го гледаше.
Дяволът вече беше в друг образ.
Руса жена, облечена в бяла рокля. Лилави бижута проблясваха приглушено. Отново се подпираше на бастуна, сякаш той беше част от нея.
Смъртта също беше различна.
Изглеждаше като участник от Руско-турската освободителна война — целият в черно, с извит меч, държан ниско до тялото. Стоеше неподвижно.
Дяволът се усмихна и погледна Пламен.
— Сега разбираш ли защо е хубаво да слушаш? — каза тя.
Пауза.
— Нещата можеха да се развият много по-различно.
Пламен остана безмълвен.
Погледът му се плъзна към Смъртта.
— Но този господин ми създава работа — добави Дяволът с леко раздразнение.
Пламен отново премълча.
— Добре — каза тя след миг. — Преминаваме към следващото връщане назад в живота ти.
Направи жест с бастуна.
— Можеш да погледнеш.
Пламен вдигна очи.
Срещу него стоеше момиче.
Около метър и седемдесет високо. Кестенява коса с руси кичури. Кафяви очи със странни сини точки в тях — пъстри, почти нереални.
Беше облечена в планински дрехи и гледаше замислено през прозореца.
— Ох, Плам — каза тя тихо. — Ходи ми се на планина.
После се обърна към него, сякаш току-що го беше забелязала.
— А… извинявай. — усмихна се неловко. — Ние вече не общуваме от две години.
Пауза.
— Дори не знам какво правя тук.
Пламен се намираше заедно с нея — на острова на Свободата в Пазарджик, в парка.
Разхождаха се цял ден. Имаха свободно време. Обикаляха, разглеждаха, не бързаха за никъде. Бяха отделили време и на секцията с огледалата — онези, които те правят по-тънък, по-дебел, по-слаб. Майтапеха се, смееха се на отраженията си. Бяха като в сцена от „Ну, погоди!“
После решиха да минат и през зоологическата градина.
Спряха пред клетката на тигъра.
Животното лежеше спокойно, но присъствието му се усещаше — тежко, напрегнато.
Пламен погледна момичето и предложи:
— искаш ли да си направим снимка с тигъра?
Тя се съгласи.
Извади модерния си телефон и започна да го наглася. Пламен реши да се пошегува.
— И аз седя до най-опасния хищник на планетата… — каза той. — А до него другото е просто тигър.
Момичето се засмя.
Истински. Без да се замисля.
Имаше чувство за хумор.
Малко след като си направиха снимките, въздухът се промени.
Падна мъгла. Стана студено, мрачно, влажно. Шумовете изчезнаха, сякаш в парка бяха останали само двамата.
Тигърът изръмжа.
Изправи се и започна да се блъска в клетката. Мрежите се оказаха слаби — късаха се една по една.
Пламен чу глас.
— Време е да помислиш за себе си.
Пауза.
— Бягай.
Пламен хвана момичето за ръка и двамата тръгнаха да бягат.
В следващия миг тигърът успя да излезе от клетката.
Подгони ги.
Настигна ги бързо.
Захапа момичето за крака. Тя падна с вик.
Пламен спря на около метър от тях.
Гласът отново прошепна в главата му:
— Мисли за себе си.
Пламен замръзна за секунда. Нямаше дори секунда.
Свали якето си и започна да го размахва пред тигъра. Изкрещя. Опита се да го отклони. Опита се дори да се качи върху него.
Мислеше само едно:
Аз съм възпитан по друг начин.
Няма да оставя момиче в беда.
Момичето успя да се освободи. Изправи се и побягна.
В следващия миг тигърът се обърна.
Захапа Пламен за врата.
Пламен се събуди отново в купето.
Смъртта цъкна с език.
На глас.
— Знаех си — каза тя.
Дяволът се усмихна доволно.
— Е, очакваше се. Още преди да го качим на вагона, му прочетох живота.
Пауза.
— Даже се хванах на бас с другите дяволи, че ще реагира точно по този начин.
Пламен премигваше. Все още се опитваше да си поеме дъх. Не знаеше как да реагира.
В купето бяха само тримата.
Момичето вече не беше там.
— Знаеш коя е — каза Дяволът и погледна Пламен. — Но дори не искаш да изречеш името ѝ.
Смъртта кимна.
— Да, да.
Пауза.
— Момичето отрезви. Интересна беше. Интересна.
— А не искам да почвам с другата — каза Дяволът.
Смъртта въздъхна.
— Недей. Още му е прясна.
Замисли се.
— Може би преди няколко месеца… там ще е страшно. Наистина.
Пламен ги гледаше, без да каже нищо.
После се усети и пипна врата си.
Белегът още беше там.
— Мисля, че… — каза тихо. — Пак ще я виждам, нали?
Дяволът се усмихна накриво.
— Е, да. Тя идва. Връща се. После пак идва.
Пауза.
— Абе… ще имаш интеракция.
А Пламен за първи път не искаше да знае какво означава това.
След това известно време пазеха тишина.
Влакът се движеше равномерно. Лампата не примигваше.
Смъртта помърмори първа:
— Знаеш ли… ти си интересен.
Пламен вдигна поглед.
— Но при последната ти смърт там трябваше да приоритизираш себе си.- продължи тя.
Дяволът въздъхна и се намеси:
— Поне един път в живота си мисли за себе си.
Пауза.
— Стига си мислил за другите. Стига си се раздавал за другите.
Наведе се леко напред.
— Нали за това сме тук? Да си вземеш поуките.
Пламен премигна.
Това беше най-добрият приятел на Пламен – Иван.
Пламен го позна още по начина, по който го гледаше — с онази леко иронична усмивка. Същата, с която винаги го бъзикаше. Особено когато му добавяше фамилията на някоя жена, с която е излизал или която е харесвал. Това никога не му беше приятно.
Пламен реагира инстинктивно.
— Аз отивам да пуша — каза рязко и тръгна да става.
Дяволът щракна с пръсти.
Въздухът се разкъса и се появиха пури, пурети и цигари. Подаде ги към него.
— Заповядай.
Пламен протегна ръка.
Но някой го хвана за дрехата и го дръпна назад.
— О, никъде няма да ходиш — каза мъжът спокойно. — Колко пъти съм ти казвал?
Пламен замръзна.
— Плюс това — продължи той — аз съм ви шефът на всичките.
Дяволът се зачуди. Погледна го внимателно.
Смъртта измърка:
— Брей…
— Ти да не си зодия Лъв — добави тя.
— Да — отвърна мъжът без да се усмихва. — Аз съм най-големият.
Погледът му мина през купето.
— А вие ми губите времето в момента. В това купе.
Дяволът вдигна ръце леко.
— Ясно. Ясно.
Настъпи тишина.
