Как се оказах скаран с Бони, но все пак изкачих Вихрен (и още няколко върха, за да се ядосам по-малко)
Както ви разказах в предната публикация, през 2022 г. с моята приключенка Бони стигнахме до точката „блок в социалните мрежи и мълчалива война“. Вместо да си седна вкъщи да се цупя, реших да си направя нова банда – колегите от работа се оказаха перфектни жертви за планински експерименти. Така поне продължавах да се движа, да дишам чист въздух и да се опитвам да мисля позитивно.
Бони ми беше обещала Вихрен. Не се случи. Явно съм се ядосал повече, отколкото си мислех, защото в рамките на две седмици (15–30 август) направих Руен, а след това и Вихрен (с бонус Кутело и Кончето, за да е пълна комплектацията „сега ще ви покажа аз“).
Следващия уикенд с приятеля ми Цвятко и едно момиче – Гери – минахме екопътека Самоковището. После с Цвятко щяхме да се качим до хижа Иван Вазов по Бистрица. А след това – пак с тях и част от колегите – изкачихме върховете Полежан и Безбог.
Колегите ми бяха на макс ентусиазъм. Бяхме истински отбор – смеехме се, снимахме се, ядяхме сандвичи като за последно. Единственото, което им липсваше, беше планинарски опит. Затова всеки поход си имаше своя комедиен елемент – като скеч на „Улицата“.
Групата се разтегляше като ластик: някой спираше да диша, някой да прави селфи, някой да пита „още колко?“, а аз отпред – като нетърпелив учител по физическо. Когато тръгнахме към Полежан, една колежка стигна до хижа Безбог и каза: „Аз ви чакам тук, вие сте луди.“ И седна с кафе. Респект.
Аз и едно от момичетата поизбързахме. Спряхме за снимки на езерото, после атакувахме върха. Обърнах се назад – всички бяха далеч назад, включително Крис, който май беше последен и изглеждаше така, сякаш носи целия хамбар на гърба си.
Полежан ми се видя малко – все пак ползвахме лифта. Затова след общата снимка на върха реших: „Слизам бързо и после атакувам Безбог директно през морените.“ Така и стана. Трудно, но супер удовлетворяващо. Катерих се по морените, снимах се с върха, а колегите тъкмо слизаха от другата страна. Засекохме се по средата и оттам надолу вече слязохме заедно – като истински екип, който току-що е открил, че може да се движи в една посока.
По-късно същия ден отидохме на една супер приятна база край Разлог – място за детски лагери, огромен двор, големи кучета, коне и храна, която беше изненадващо добра. Там, между смях, умора и втора порция кюфтета, се роди идеята: „Хайде за няколко дни на морето около 6 септември!“
Аз веднага се включих. Исках да се сдобря с Бони – тя по това време беше някъде по морето. Организацията стана светкавично и на 5 септември вече бяхме в Приморско.
Успях да се видя и с близки приятели, които също почиваха. Един ден посетихме тракийското светилище Бегликташ – огромни камъни, тесни проходи и странно усещане за древност. Никой не вярваше, че ще успея да се промъкна между камъните в тесните процепи на Бегликташ, но го направих!Там ми се случи и нещо леко налудничаво: видях човек, който беше едно към едно мой починал съсед. Приликата беше толкова силна, че ме побиха тръпки. (Същият съсед, чиито котарак гледаме оттогава. Котаракът, между другото, от 2022 г. досега три пъти си е чупил крака. Съвпадения? Не знам…)
През тези дни обиколихме доста от Черноморието – плажове край устието на Велека, различни кътчета около Приморско. В Созопол преживяхме култов момент: уредникът на музея ни убеждаваше с такава страст, че вътре имало уникати, каквито нямало никъде другаде. Влязохме с Крис… и освен една котва, нищо „уникално“ не видяхме. Но ситуацията беше безценна – още се смеем, като си спомним.
Тогава започнах да комуникирам пак с Бони. Разбрахме се да се видим в Резово и аз да я закарам до Бургас. Идеята беше не просто пътуване, а време да поговорим и да изчистим въздуха.
Никога няма да забравя момента, в който я видях. Бони има това специално присъствие – спокойно, светло, такова, с което можеш да говориш за всичко. Включително за конспиративни теми – от извънземни до ваксини и всякакви налудничави идеи. Дори за военни конфликти. Тя определено е човек с мнение. Разговорите с нея винаги вървят естествено, а времето минава неусетно.
Стигнахме до Бургас, поговорихме, изчистихме напрежението и решихме да завършим вечерта с вечеря с колегите, а после – на дискотека.
Междувременно имах и забавна случка: писах на стар приятел от Ямбол дали е в града, за да се видим. Той ми отговори, че е в Созопол за десет дни. Аз: „Чудесно, довечера вечеряме.“ Човекът още се смее колко бързо го включих в програмата.
Една от вечерите вечеряхме в Приморско, а после отидохме в дискотека „Малката Текила“ в Созопол. Оказа се една от най-яките летни вечери в живота ми. Уцелихме музика между метъл и рокендрол от 90-те и началото на 2000-те. Танцувахме до пълно изтощение.
В един момент Бони ме дръпна за ръкава и ме поведе към едно от онези морски забавления, за които само бях чувал (за втори път). За секунди светът стана малко по-различен и доста по-замаян. Засмях се – животът понякога просто те изненадва.
Дискотеката продължи до ранни зори. После се разделихме – Бони се прибра към Бургас, а ние продължихме да обикаляме морето. Бяхме я поканили да остане с нас, но тя имаше ангажименти и не успя да се включи в следващите дни.
Тогава всичко изглеждаше толкова хубаво. Нямах търпение тя да се върне в София и да започнем отново да излизаме и да си приключенстваме.
Само че нещата не се развиха така.
След средата на септември тя започна да ме избягва и да не ми говори. По-късно разбрах, че трети човек е имал сериозна роля в това да се объркат отношенията ни. Разбира се, и аз си взех своя урок — понякога доверието се дава твърде лесно.
По-късно, когато все пак успяхме да си поговорим и да изчистим напрежението, се роди една реплика, която остана емблематична: „Пепи пак виновен… без да е виновен.“
(Краят на историята за 2022 г. – поне засега. Ако искате продължение за следващите години, кажете – имам още много материали и още повече глупости за разказване 😄)
А нататък?
Една от най-силните ми Коледи.
Финал на световно първенство.
Друга държава.
И нощно изкачване на Черни връх… с Бони.
Продължава