Този откъс е част от следващата серия на Империя, която носи заглавието „Последно сбогом с гръм от ясно небе“.
Дуелът при извора
Юзия и Ножана, придружени от няколко зонки и тигъроградки, яздеха вече часове в опит да настигнат Бич. Забавиха се – реката беше буйна, пенеста, с камъни, които се криеха под водата като капани. Организирането на преминаването отне време: офицерите трябваше да се подредят, конете да се успокоят, армията да премине на най-плитките места, където водата стигаше едва до коленете на тигрите.
Напрежението между двете жени витаеше във въздуха от самото начало. Ножана се беше присъединила към армията на Бич сравнително скоро – още с първото си появяване го беше предизвикала на дуел. Оттогава всяка дума, всеки поглед между нея и Юзия беше като искра в суха трева.
Докато яздеха една до друга, Ножана внезапно се обърна към Юзия.
— Имаш много красива кожа – изрече тя с подигравателен тон, гласът ѝ остър като ръба на ножа ѝ.
Юзия не обърна глава, само леко повдигна ъгълчето на устните си.
— И ти имаш своя чар – отвърна спокойно, без да повишава тон.
Ножана замълча. Наклони леко глава, сякаш се вслушваше в нещо далечно. Ушите ѝ – остри, ефирни – потрепнаха.
— Знаеш ли… усещам, че наблизо има малък извор – каза тя. – Водата тече тихо, но ясно. Искаш ли с момичетата да се отбием?
Юзия кимна – късо, без да се колебае.
Групата спря край тесен поток, който се спускаше от скалите в малък, скрит вир. Въздухът миришеше на мъх и мокър камък. Тигрите бяха вързани за дърветата, а момичетата се разпръснаха да пият и да се освежат.
Юзия слезе от своя тигър и започна да връзва юздите. В този миг Ножана застана зад нея – безшумно, с ножовките в ръце. Няколко тигъроградки се напрегнаха, ръцете им се плъзнаха към оръжията, но Юзия вдигна ръка – рязко, заповеднически.
— Спрeте – каза тя тихо.
Ножана се усмихна – тънко, хищно.
— Слушай – прошепна тя. – Искам дуел. Тук и сега.
Юзия се обърна бавно. Погледна я с пренебрежение – студено, почти безразлично. Хвана копието си – дълго, с черен връх от обсидиан.
— Какво целиш? – попита хладнокръвно.
Ножана се приближи с една крачка.
— Да не ми пречиш за Бич – измърмори под нос, но достатъчно високо, за да се чуе.
Двете започнаха да обикалят една друга в тесен кръг. Женски погледи – решителни, безмилостни. Въздухът между тях се нажежи.
Ножана тръгна първа. С бързи, резки движения замахна с двете ножовки към бялото лице на Юзия. Удар след удар – светкавичен, точен. Юзия се движеше плавно, почти танцувайки – избягваше всеки удар с минимално отклонение, без да губи равновесие. Копието се въртеше в ръцете ѝ като продължение на тялото.
Ножана облиза бавно ръба на меча си – езикът ѝ премина по студената стомана, оставяйки тънка, блестяща следа. Очите ѝ блестяха с дива, почти детска радост.
— С този друизъм е трудно да бъдеш победена! – изрече тя с подигравателен смях, гласът ѝ остър като самото острие.
Юзия не отговори веднага. Само пое дълбоко въздух – въздухът край извора беше свеж, с лек мирис на мъх и мокър камък. После ръцете ѝ се затегнаха около копието. Под сребърния метален връх проблясваше син драконов кристал – не просто камък, а нещо живо: пулсираше леко, сякаш дишаше в ритъма на нейното сърце. Вътре в него се движеше сянка – драконова воля, древна и неукротима.
Тя тръгна напред – бавно, премерено, всяка стъпка отмерена като удар на барабан. После рязко се засили. Копието изсвистя във въздуха – първият удар беше насочен право към главата на Ножана, бърз и безмилостен.
Ножана реагира светкавично. Мечът ѝ иззвъня, когато отклони острието – метал в метал, искри изскочиха като малки звезди. В следващия миг в другата ѝ ръка вече блесна ножовка. Тя започна да редува защита и нападение – движенията ѝ бяха хаотични, но прецизни: блокира, отскочи, хвърли ножовка в кратка, опасна траектория към рамото на Юзия.
Юзия се завъртя – копието се превърна в продължение на тялото ѝ. Отби ножовката с върха, после контраатакува – удар ниско, към краката. Ножана подскочи, преобърна се във въздуха и хвърли още две ножовки – едната мина на косъм от бузата на Юзия, другата се заби в дървото зад нея с глух удар.
Двете жени се движеха в кръг – бързи, безпощадни. Дъхът им се смесваше с шума на потока. Ножана се смееше тихо между ударите – дива, предизвикателна. Юзия оставаше мълчалива, концентрирана, очите ѝ студени като кристала в копието ѝ.
Ножана се затича напред – серия от бързи замаха с меча, после внезапно се наведе, грабна шепа мокър пясък от брега на извора и го метна към лицето на Юзия. Пясъкът полетя като облак – мръсен трик, но ефективен.
Юзия затвори очи за миг, но не се спря. Кристалът в копието ѝ проблесна по-силно – синьо сияние освети клепачите ѝ. Тя усети въздуха, усети движението на Ножана. Копието се стрелна напред – не към тялото, а към ръката с меча. Ударът беше точен: острието се плъзна по предмишницата на Ножана, остави дълбока, но чиста рана. Кръвта бликна – яркочервена на фона на бялата ѝ кожа.
Ножана изсъска от болка и отскочи назад. Мечът ѝ се отпусна за миг.
Юзия отвори очи. Пясъкът се стичаше по бузите ѝ, но погледът ѝ остана непоклатим.
— Достатъчно ли ти е? – попита тихо, гласът ѝ равен, без гняв.
Ножана дишаше тежко, стискаше раната си. Очите ѝ все още горяха, но в тях проблесна нещо ново – уважение, може би.
— Още не – отвърна тя, но гласът ѝ беше по-тих.
После се изправи бавно. Кръвта капеше по земята – капка по капка, като броеница.
— Ако искаш Бич – каза тя спокойно, – опитай се да го спечелиш. Не с нож в гърба ми.
Ножана се усмихна – криво, болезнено.
Юзия забърза движенията си. Стъпките ѝ станаха по-къси, по-рязки – като барабанни удари пред буря. Копието се превърна в размазана линия от стомана и синкава светлина – удар след удар се сипеше към Ножана: високо към главата, ниско към коленете, отстрани към ребрата, с резки смени на посоката, които караха въздуха да свисти и да се разтреперва.
Ножана отклоняваше всичко, но все по-трудно. Острието на меча ѝ трепереше от силата на сблъсъците – металът звънеше остро, искри изскачаха като малки звезди в полумрака. Ножовките ѝ излитаха в кратки, смъртоносни дъги, но Юзия вече ги избягваше с минимални движения – леко накланяне на глава, завъртане на хълбок, стъпка встрани. Всяко отклонение беше точно колкото да не бъде засегната, но достатъчно, за да остави Ножана без дъх и с нарастващо раздразнение.
Ножана се хвърли напред – ниско, почти по земята, като хищник на лов. Едната ножовка изсвистя към бедрото на Юзия, другата – към рамото. Звън! Копието се завъртя и отклони стоманата на сантиметри от кожата ѝ. Синият драконов кристал под върха пулсираше като живо сърце – светлината му се отразяваше в капките пот по лицето на Юзия и в очите ѝ, горящи с хладен, син огън.
Ножана се завъртя около оста си и извади къс меч от колана. Острието профуча покрай лицето на Юзия и отряза кичур от косата ѝ – черни нишки паднаха бавно към земята като пера. Юзия не отстъпи. Тя пристъпи напред и скъси дистанцията – внезапно, без предупреждение.
Дръжката на копието удари китката на Ножана – ножовката падна с глух звук в тревата. Втори удар – по лакътя. Мечът издрънча в камъните, отскочи и се загуби в сенките. Ножана се усмихна – по-широко, по-диво, сякаш болката само я разпалваше. Грабна шепа пясък от земята и го метна право в лицето на Юзия – мръсен, отчаян трик.
Но ръката на Юзия вече се променяше. Кожата ѝ потъмня за миг, покри се с гъста, черна козина. Пръстите се удебелиха, ноктите се удължиха в извити, черни куки. Мускулите се издуха – раменете ѝ се разшириха, гърдите ѝ се повдигнаха с дълбоко, животинско дишане. Меча лапа – огромна, мощна – спря облака от пясък и последната ножовка едновременно. Пясъкът се разпиля безвредно, ножовката падна в тревата.
За миг двете останаха заключени – лице срещу лице, дишане в дишане. Юзия – наполовина жена, наполовина звяр – гледаше Ножана отгоре надолу. Очите ѝ горяха със син огън от кристала. Ножана дишаше тежко, но не отстъпваше – в погледа ѝ имаше не страх, а предизвикателство, почти възхищение, смесено с нещо по-тъмно, по-лично.
Юзия стъпи напред в точния миг. С два прецизни, светкавични удара изби ножовките от ръката на Ножана. Трето движение – завъртане на китката – отклони и последната ножовка, която изхвръкна в тревата като изплашена птица.
Върхът на копието полетя право към лицето на зонката. В последния миг Юзия завъртя китка – острието мина покрай окото ѝ, сряза въздуха до ухото и одраска къдриците ѝ. Леката драскотина по кожата парна – тънка червена линия, която бавно започна да кърви. Не беше смъртоносна. Беше предупреждение. Беше контрол.
Ножана застина. Дишането ѝ секна.
Юзия пристъпи още половин крачка. Хвана я за шията – не грубо, а твърдо, с пръсти, носещи остатъка от мечешкия ѝ облик. Задържа я на място. Двете бяха толкова близо, че дишанията им се смесваха – горещо, учестено, почти едно. Миризмата на пот, кръв и метал се смесваше с аромата на мъх от извора наблизо.
Юзия се наведе леко – козината по ръката ѝ се отдръпна бавно, кожата ѝ се върна към нормалното си състояние. Очите ѝ останаха сини, но огънят в тях угасна до тлееща жарава.
— Достатъчно – прошепна тя, гласът ѝ нисък, но спокоен. — Стига толкова.
Ножана не помръдна. Очите ѝ – все още диви – се впиха в тези на Юзия. За миг изглеждаше, че ще се хвърли отново, но после раменете ѝ се отпуснаха. Устните ѝ се изкривиха в крива усмивка – не победена, а признаваща.
— Добре… – издиша тя. – Засега.
Юзия я пусна бавно. Отстъпи крачка назад. Копието се отпусна в ръката ѝ, върхът му се насочи към земята.
Въздухът между тях още трептеше – от адреналин, от близост, от нещо, което още не беше изречено. Нещо, което можеше да е омраза. Или нещо съвсем друго.
Момичетата около тях мълчаха – някои с широко отворени очи, други с леки, почти одобрителни усмивки. Никой не се намеси.
Дуелът беше свършил. Но не и съперничеството. То само се беше преместило по-дълбоко – под кожата.
Юзия се наведе леко, помириса косата ѝ, после разроши къдриците ѝ с пръсти. Постави пръст върху устните ѝ, без натиск — просто жест да мълчи.
— Знаеш ли… Бич не е на една жена. Бич не е на никоя. Не съм ревнива и не го деля. Има място за теб.
Напрежението не изчезна.
То просто се превърна в нещо друго.
След двубоя двете, заедно с останалите жени, влязоха в близкия минерален извор. Парата се надигаше гъста и топла, като бял воал, който обгръщаше телата им. Водата галеше изморените мускули – гореща, леко солена, с мирис на сяра и древна земя. За първи път от началото на срещата имаше тишина – истинска, дълбока, прекъсвана само от леко плискане и редки въздишки на облекчение. Момичетата се отпуснаха по камъните или се потопиха до шия, оставяйки напрежението от дуела да се разтвори в топлината.
След около час Ножана се приближи до Юзия. Бавно, без да бърза. Водата се раздели пред нея на леки вълнички.
Спря на една ръка разстояние. Погледна я отблизо – дълго, изучаващо. Очите ѝ – все още диви от боя – сега бяха по-меки, по-любопитни. Прокара ръка през водата и я плъзна по бедрото на Юзия – леко, почти случайно, но с намерение. После ръката ѝ се плъзна по-нагоре, между краката ѝ, и я стисна леко, изпитателно – не за да доминира, а за да усети реакцията. Юзия трепна едва забележимо, но не се отдръпна. Дишането ѝ се ускори.
Ръката на Ножана продължи нагоре – обхвана едната гърда на Юзия, палецът ѝ премина по зърното с бавно, почти нежно движение. Юзия пое дъх през носа – тихо, но дълбоко.
Ножана се приближи още. Устните ѝ спряха на дъх разстояние от тези на Юзия. Очите им се срещнаха – зелено в синьо, предизвикателство в спокойствие.
Пръстите на Ножана се плъзнаха в косата на Юзия – бавно, почти нежно, като да я галят за пръв път.
— Не съм виждала по-красива жена от теб – прошепна тя, гласът ѝ нисък, с чувство, без подигравка. – Каква трябва да е Зар?
Юзия беше зачервена – бузите ѝ горяха, гърдите ѝ се повдигаха учестено. Но не се отдръпна. Погледът ѝ остана мек, но уверен – като жена, която знае силата си.
— Добра… – измърмори тя тихо, засрамено, почти шепнешком. – Просто… добра.
Ножана се усмихна – тънко, хищно, но с искра на нещо по-топло. Ръката ѝ между краката на Юзия се стегна по-силно – пръстите ѝ се плъзнаха навътре, бавно, уверено, с леко натискане, което накара Юзия да си поеме рязко дъх. Тялото ѝ се напрегна, бедрата ѝ се свиха инстинктивно около ръката ѝ, но не се отдръпна. Очите ѝ се затвориха за миг, устните ѝ се разтвориха леко.
Ножана се наведе още по-близо, устните ѝ почти докосваха ухото на Юзия.
— Много добра ли… – прошепна тя с леко дрезгав глас. – Ще видим.
После се отдръпна бавно – ръката ѝ се измъкна плавно, оставяйки Юзия да трепери леко във водата. Ножана се отдалечи с една крачка назад, без да откъсва поглед от нея – усмивката ѝ беше победоносна, но не жестока.
Юзия остана неподвижна още миг. После вдигна поглед към небето – звездите проблясваха през парата, студени и далечни. Лицето ѝ беше зачервено до уши, очите ѝ – полузатворени, устните ѝ леко разтворени. Тялото ѝ се отпусна във водата, но в гърдите ѝ все още биеше силно, а между краката ѝ остана топлина, която не беше само от минералния извор. Засрамена, но не съжаляваща – тя затвори очи за миг, остави екстаза да я залее тихо, без да издаде звук.
Ножана се потопи до раменете си отново, обърна се настрани – но ъгълчето на устните ѝ все още се усмихваше.
Момичетата около тях се преструваха, че не гледат – някои се усмихваха в себе си, други се потапяха по-дълбоко, за да скрият собственото си любопитство.
Напрежението между двете жени не изчезна. То само се превърна в нещо по-дълбоко – по-опасно, по-истинско.
В този миг между тях нямаше съперничество. Нямаше война. Нямаше дори Бич като разделяща фигура. Имаше само признание — че се желаят, че се разбират… и че място има и за трима.
Тогава небето в далечината прогърмя.
Светкавици прорязаха чистото небе.
Двете се сепнаха едновременно.
Светът ги повика обратно.
Те излязоха от извора почти без да се бавят, грабвайки дрехите си в движение. Битката ги чакаше.