Най-лудите 24 часа в живота ми
„Излизала съм с по-свестни от теб.“
Ако тази реплика беше дошла от случаен човек, вероятно нямаше да се обидя, да пусна отпуск и да изчезна. Да запаля верния ML, да отида да катеря връх Ботев през хижа Плевен, после да сляза до най-южната точка на българското Черноморие – Резово, и да завърша в дискотека в Созопол.
Всичко това – в рамките на 24 часа.
След леки драми с други хора и напълно неуспешен философски разговор с най-близките ми колежки, бушонът ми падна. Пуснах си два дни отпуск, без да казвам на никого.
Контактът с Бони
По това време поддържах връзка с колежката ми Бони. С нея можех да говоря с лекота за всичко – от връзки до извънземни. През лятото тя работеше дистанционно от Резово – най-южната точка на нашето Черноморие.
Споделих ѝ, че има шанс да тръгна към морето.
„Оо, кога?“ – попита тя.
Истината е, че Бони много добре разбра идеята. Ако споделям – значи ще се видим. И на нея ѝ беше омръзнало от еднообразието. Явно и на двама ни трябваше точно това.
Връх Ботев
Тръгнах около 3–4 сутринта от Дупница към Априлци. Бях решил да кача връх Ботев за първи път. Бях чел много, имах опит в планините, но почти никакъв в Стара планина.
Повечето хора препоръчват Ботев да се прави с нощувка. Знаех, че е дълъг маршрут, но бях ходил веднъж до Райското пръскало и знаех, че през хижа Плевен е по-кратко. Имах нужда от няколко часа сам в планината.
Който е бил там, знае – чувството е особено. Хем свобода, хем дивота. Оставаш сам срещу себе си.
Оставих колата в района на кв. Видима, близо до хижа Видима. По картата имах два варианта – директен, по-стръмен маршрут и по-дългия, минаващ през хижа Плевен. Избрах първия.
След около час излязох на поляна. От едната страна се виждаше хижа Плевен, от другата – метален кабел към върха. Тръгнах към кабела, намерих маркировката и се ориентирах лесно.
По пътя се запознах с едно семейство. Засичахме се няколко пъти и решихме да разменим контакти. Така се запознах с Иван, с когото години по-късно отново щяхме да качим Ботев заедно – в друг сезон.
Срещата, която остава
След малко повече от два часа стигнах до ветровит участък, който води към заслон Ботев. Равен на пръв поглед, но подлъгващ.
Пред мен вървяха двама младежи, не много бързо. Всеки от тях беше с куче водач, а пред тях имаше още един човек. Първоначално не разбрах, но после осъзнах – те бяха незрящи.
Движеха се с темпо, по-добро от това на много планинари, които познавам. Двойка, с опит и увереност.
В този момент всичките ми тревоги ми се сториха… смешни. За какво се ядосвам? За реплики, за дреболии, за обстоятелства?
Ето ги тези хора – не виждат, но вървят напред. Това бяха истинските герои.
Върхът
След около 3 часа и половина стигнах заслон Ботев. Оттам до върха оставаха още около 30 минути. Пътеката беше ясна, имаше туристи в двете посоки. Боровинки имаше навсякъде – мечки, за (НЕ)щастие, не видях.
И най-накрая – първенецът на Стара планина. Дългоочакван миг.
2022 беше силна година за мен – Мусала, Вихрен, Мальовица, Руен… Направих снимка за спомен и поех обратно.
Отбих се до хижа Плевен – много ми хареса. Дворът, чешмите, вътрешният кът с книги. Но нямах време.
Слизането през хижата се оказа грешка – каменните стъпала ми разбиха краката. С Иван се разделихме и поех към колата.
Премеждия и морето
Трябваше да се свържа с Бони и да ѝ кажа, че тръгвам към морето. Беше около 18:00, но батерията ми падна заради снимки и приложения. Нямах зарядно за запалката.
Оказа се, че трябва да карам почти два часа, докато намеря бензиностанция около Стара Загора, където да купя зарядно.
„Ехо, пътувам за морето! Ако искаш – можем да отидем на дискотека?“
„Имаш ли къде да спиш? Да ти намеря квартира?“
Нямаше свободни места в близките курорти. Бони ми предложи да остана в тяхната къща за гости. Беше ми неудобно, но приех – естествено, щях да си платя.
Оказахме се съседи по стаи. Взех бърз душ. Тя лично одобри облеклото ми за дискотеката и – в джипа.
Дискотеката
Знаех, че най-добрият ми приятел е в дискотека „Елвис“ в Созопол. Бяха ни запазили места, макар и „по втория начин“. Там се запознах и с Киро, който в бъдеще щеше да бъде кум на Иво. Бяхме добра компания от фенове на ЦСКА! Клуб „Елвис“ е на самия бряг на плажа. Популярно място и резервации се правят за седмици напред.
В момента, в който влязохме, настроението на Бони спадна рязко. Вечерта започна зле. След около час и едно питие успях да я извадя от това състояние.
Минаваше момиче с балони с райски газ.
„Това име ми навява лоши спомени. Искаш ли да опитаме балони?“
Опитах за първи път – нищо не усетих. На Бони ѝ хареса. След няколко балона се раздвижихме и на дансинга.
Почти не пих – само един джин с тоник. Останахме до ранни зори. Тръгнахме към 6 сутринта, прибрахме се около 7 и нещо.
Следващият ден беше отписан. Бони имаше ангажименти по университетски проект, а и не ѝ беше до мен. Аз щях да остана още два дни по Южното Черноморие.
Познанството ми с Бони тепърва щеше да влиза в разгара си.
Резово, Ахтопол, Царево – Ден 2 и 3
На следващата сутрин спах до късно. Очертаваше се през деня да бъда сам, затова реших да се възползвам и да опозная района. Потеглих към Ахтопол и Царево – разходих се, снимах, разглеждах местните забележителности. Мисля, че преди обяд се изля и сериозен дъжд.
Следобед поех обратно към Резово. Това е гранична зона с Турция и там проверките са постоянни. С моя черен ML ме спираха почти при всяко излизане – явно подозираха, че превозвам нелегални мигранти. В един от тези моменти телефонът ми звънна.
— „Пепи, къде си и какво правиш?“
— „Спасявам сухоземна костенурка.“
— „Добре… ела, че нашите те чакат за вечеря.“
В Белота имаме израз „Ново 20“. Точно такова беше положението, когато се запознах с бабата на Бони. Оказа се, че ме бяха объркали с новото ѝ гадже, а хората още тъгуваха по бившия. Затова през цялата вечер индиректно ми говореха за него.
На самата вечеря се запознах със семейството ѝ – топли, гостоприемни хора. Опитах се да бъда напълно естествен. Разказах за себе си, за работата си. Бони обаче видимо нямаше настроение и беше мълчалива.
По-късно с нея и майка ѝ излязохме на нощна разходка из Резово. Гледахме звездите, слушахме воя на чакалите от Странджа. Галихме 20-годишния им котарак в красивия двор. Играехме морски шах с боядисани камъчета-калинки. Спечелих. Победа на чужд терен. (Запомнете това – ще има реванш.)
Вечерта все пак намери време и за мен. Направихме си малък купон, смяхме се, забавлявахме се. Денят завърши добре.
Ден 4
Бях решил най-сетне да направя „сефтето“ на плаж Силистар. Надявах се Бони да се присъедини, но това не се случи. Аз все пак отидох… и се оказа, че има проблем – червен флаг.
Млада спасителка с набити, атлетични крака около половин час ми подсвиркваше и ми махаше докато плувах около шамандурата. Това ме изнерви. Влизане до коленете не ме устройваше. Бях дошъл за три дни на море, а реално нямаше да го усетя.
Събрах багажа и подготвих джипа. Време беше да тръгвам. Вероятно на Бони ѝ стана гузно, че не ми обърна внимание.
— „Слушай… ако искаш, мога да ти покажа моето специално място.“
Имах време.
Преди това заедно с нея и майка ѝ отидохме до българското знаме, видяхме най-малкия плаж в България и реката, която разделя границата. Разказаха ми история за мъж, опитал да преплува до турската страна – арестуван и задържан с месеци. Знаех този случай, бях го гледал по телевизията.
Самото Резово е малко село – едва 20–30 постоянни жители. Курортно място, което оживява само през сезона.
Малко преди да се сбогуваме, Бони се качи в джипа и ми даваше указания по тесни улички и черен път извън селото. Стигнахме до самотна пейка с гледка към морето. Пред нас – скали. Скален плаж. Диво. Много диво и много красиво.
Разходихме се по скалите. Появи се вятър. Бони беше в цялата си прелест.
Трябваше да тръгвам.
— „Знаеш ли… на 15 август ще правим Вихрен. Ако искаш, ела.“
— „Бони, заповядай тези щеки – подарък от мен. Ще се видим на 15-и.“
Това нямаше да се случи.
Нямаше да катерим заедно в Пирин. Дни по-късно Бони щеше да ми е обидена, аз – досадник, защото си позволих твърде разпалено да говоря за планината. Тя щеше да прекара седмица на хижа Безбог, да счупи щеките си и да бъде ядосана. Аз – да кача Вихрен на 15-и с надеждата да се засечем.
Нищо нямаше да върви към по-добро.
Затова реагирах по единствения начин, който знаех. Задействах колегите от работа и създадох приключенска група. Целта беше ясна – да се сдобрим с Бони.
Това щеше да се случи при второто ни отиване на морето, няколко седмици по-късно. Тогава щях да разбера истината. След това отношенията ни щяха отново да се сринат.
Но едно от най-силните и напълно непланирани приключения тепърва предстоеше.
Както се казва – по Коледа стават чудеса.
п.п
Публикацията няма за цел да накърни честта, личния живот или репутацията на който и да е от споменатите лица. Представени са лични преживявания и субективни разсъждения за конкретен период.
п.п2
Независимо че вече нямам отношения с Бони, ви препоръчвам тяхната семейна къща за гости — може би най-добрата в Резово.
Разкошен двор, много уютна, изключително чисто.
Давам ви линк към обявата в Booking.com.
п.п3
В ресторант „Панорама“ (Резово) ядох паниран кашкавал по тяхна рецепта и много ми хареса.