ПОМНИШ ЛИ?
Помниш ли ме – над река, в планина,
подадох ти ръка – и вятърът потъна в тишина?
Слънцето с ореол над косите ти тогава изгря,
край райския водопад – чист, пълен със цветя.
Пред таз картина – сърце свръхбързо затуптя,
дори гората пред очите умаля – и от страст изгоря.
Помниш ли този, пред когото ти с усмивка засия,
помниш ли как, засрамено зачервена, кимна ми с глава?
Помниш ли дивия плаж с белите скали,
твоят блясък се вля в морските вълни?
Помниш ли тюлени, скални манастири, водни пещери,
изморени, грогнали – и изгревът моментът увековечи.
Помниш ли как в новогодишните звезди мечтаехме с фенери и светлини?
Или пред замръзналия пад газехме с наслада в пухкав сняг?
Помниш ли дяволската дупка, онзи трап, където прилепи летят?
Или онзи пир – душевен маскарад, като музикален опиат?
Помниш ли? Защото помня – приключения и безброй емоции.
Драми, сборичквания над тракийски светилища, спорове до зори,
помня как лудяхме с народни танци и сиртаки на плаж дори,
помня и тез сладко-горчиви гонения и игри,
които твоето присъствие като вечен спомен ми подари.
Когато реших да напиша стиха „Помниш ли?“, първоначалното ми намерение беше той да бъде своеобразно сбогуване с конкретния човек, за когото е написан. Както личи, стихът е дълбоко личен – той събира приключения, съпреживявания и моменти, които споделих с това момиче, включително и нашите разминавания в живота.
Започнах да го пиша в края на 2024 година, но тогава остана по-скоро като идеен проект, без ясно оформена концепция. През 2025 се появи нова муза и постепенно започнах да нахвърлям идеи, вдъхновени от преживяното заедно – особено след последното ни море, наситено с емоции и споделени моменти. Тогава вече знаех как искам да звучи този стих.
Текстът премина през множество редакции и четения на глас. Дори при самото му публикуване направих последни корекции, воден от спомени и преживявания с този човек – включително от първите дни на 2026 година.
Този стих не търси отговор — той просто помни.