След поставянето на табели на Черни връх, Сейменски камък и Ашикларски връх, логично дойде въпросът: кой е следващият?
Не успях да взема участие в качването на новата табела за връх Кабул, която мои приятели реализираха, но бях част от инициативата за връх Бричибор.
По време на един от последните ми преходи — вероятно този до връх Колош — разбрах, че съществуващата табела за Отовишки връх е с грешно наименование. Първоначално нямах намерение да качвам табела там — смятах върха за достатъчно популярен и фокусът ми беше върху по-непознати места без обозначение. Но Отовишки връх е част от траверс, а след като няма коректна табела, реших, че е редно траверсът да бъде завършен както трябва — с еднакви и точни обозначения на всички върхове.
Условията в планината по това време не изглеждаха твърде зимни, затова реших да действам при първа възможност.
По пътя към планината
В петък вечерта бях на рожден ден с групата, с която танцувам народни танци. Реших да не прекалявам и да си тръгна рано. Успях… но не и да стана достатъчно рано за прехода. Тръгнах с колата около 9:00.
Още в началото, на един завой по пътя към лифта, колата се подхлъзна като шейна. Това се повтори още два пъти в следващите километри. Бях изключително внимателен — имам лош опит с подобни участъци, включително завъртания и едно неприятно приземяване в канавка в миналото.
На около 2–3 км преди паркинга за лифта, срещу колата ми изтича голяма сърна. Изключително красива — като знак отгоре. В момента, в който посегнах да извадя телефона, тя сякаш се разтвори във въздуха и изчезна. Вероятно беше прескочила мантинелата и се беше шмугнала в гората. Приех това като добра поличба.
Паркирах преди официалния паркинг — не видях смисъл да плащам, при положение че така или иначе не охраняват колите. Реших и този път да не ползвам лифта — вече няколко пъти изкачвам маршрута изцяло пеша.
Началото – грешки, жега и царският път
Реших да вървя по царския път, но както често се случва — още в първия километър го обърках. Поех към хижа Ловна. Бърза корекция — рязко изкачване през гората и след 5–10 минути отново бях на правилния път. Само че той се оказа значително по-ниско и трябваше внимателно да „скоча“ към него.
От самото начало си дадох сериозно темпо и скоро останах по къс ръкав.
До хижа Рилски езера ми отне около 2 часа. Явно бях забавил темпото. Ледът и снегът се появиха около 500 метра преди хижата и там се движех много внимателно.
Котки, туристи и пътят към Окото
На хижата реших, че е моментът да си сложа котките. Изкачването към Бъбрека е хлъзгаво, а и не исках да рискувам излишно. Истината е, че със зимни обувки и котки съм по-бавен, отколкото ми се иска.
По пътя срещнах около 15 израелски туристи, някои от които бяха крайно неподготвени за зимна планина — един дори беше с платненки. Засичах и българи, разменяхме поздрави. Снимки почти не правех — целта ми беше да стигна до езеро Окото.
Там бях около 14:00.
Платото и изборът – пътека или пъртина
Летният маршрут за Отовишки връх ясно се открояваше. Помислих си, че някой вече е минавал оттам и е направил пътека. Снегът беше малко за сезона, лавинна опасност нямаше — предположението ми изглеждаше логично.
След като излязох на платото, стана ясно, че следите по-скоро водят към връх Чочов. Изборът беше ясен — пъртене с котки.
Тръгнах направо през платото, с Отовишки връх вляво, а Кабул и Чочов вдясно. Започнах да си мисля за кръгов маршрут при слизането, но времето напредваше бързо. Стана ясно, че изборът е само един:
директна атака.
Атаката – студ, съмнения и инат
Когато започнах изкачването, беше около 15:00. До този момент слънцето огряваше склона, но постепенно се скри. Тежах и пропадах в снега. Първоначално почивах на всеки 5 метра, после — на всеки 2. Крачките ми ставаха все по-къси, а наклонът — все по-сериозен.
Видях хора на върха. Мъжки глас ме попита дали съм добре и дали ще успея. Отговорих, че ще се справя. Но в главата ми започнаха да се въртят тежки мисли:
„Ако не беше табелата, щях да се върна…“
Хората ме наблюдаваха, проверяваха ме и дори снимаха с дрон. Последните 50 метра бяха истинско мъчение. Не можех да се задържа стабилно с котките. Прибрах щеките и извадих пикела. Под мен имаше камъни и тънък слой сняг — лоша комбинация. На моменти се движех на четири крака. Ръцете ми изтръпнаха от студа.
Но успях.
Горе ме посрещна страхотна компания от опитни планинари, които щяха да пренощуват на върха, за да посрещнат залеза и изгрева. Окопали се, подготвени и с чудесно чувство за хумор. Изглеждах като планинска версия на Чарли Чаплин — мокър, разгащен и далеч от идеята за „алпинист“.
Показах табелата, снимахме се — и индивидуално, и заедно.
Слизането – студ, батерии и упорство
След разговор реших да слизам по същия маршрут, макар че беше най-стръмният и труден. Няколко бързи снимки — и обратно надолу с котки и пикел.
След около 10 метра се подхлъзнах и се повозих по снега, но спрях бързо, ринейки с краката. Батерията ми беше почти паднала — около 2%. По собствената си пъртина стигнах до слизането към Окото малко след 17:00.
Време беше за челника… който, разбира се, беше измръзнал и отказа. За щастие имах външна батерия — подарък от скъп човек. Телефонът отказа да се зарежда, но челникът все пак тръгна. Планът беше да стигна поне до средата на Бъбрека без светлина. Снегът все още отразяваше достатъчно.
След 18:30 вече не се виждаше добре. Пуснах фенера на телефона, жертвайки последните проценти. Оказа се, че Adidas Runners работи офлайн — бонус.
Малко след 19:00 бях на хижата. Там вече нямах проблем със светлината. Под хижата махнах котките и последните километри изминах спокойно. Прибрах се около 21:00.
За съжаление, по време на изкачването беше влязъл сняг в обувките ми, който се беше заледил и разранил кожата. Получих неприятни рани, които лекувах поне седмица.
В неделя обаче… отново бях на преход — този път с ТД „Рилски езера“.
Техническа информация за прехода
Връх: Отовишки връх
Планина: Рила
Изходен пункт: районът на лифта към хижа Рилски езера
Финална цел: връх Отовишки + поставяне на нова табела
Маршрут
- Подход пеша (без ползване на лифт)
- Царски път → хижа Рилски езера
- Хижа Рилски езера → Бъбрека → Окото
- Платото → директна атака към Отовишки връх (извън маркирана пътека)
Дължина и денивелация
Показател Стойност
Обща дистанция ~14–18 км (отиване + връщане)
Положителна денивелация ~1100–1200 м
Време за изкачване ~6 часа
Общо време ~10–12 часа (Времето включва бавно придвижване, пъртене, почивки и зимни условия)
Трудност
- Лято: средно труден маршрут
- Зима / късна есен: труден, с изискване за опит в зимни условия
- Последната част към върха е стръмна, без пътека, с нужда от пъртене
Условия по време на прехода
- Сняг над ~1700–1800 м
- Твърд сняг и заледени участъци
- Ниска видимост привечер
- Температури под нулата във високата част
Екипировка
- Задължителна (зимни условия):
- Зимни обувки
- Котки
- Пикел (силно препоръчителен за атаката)
- Щеки
- Челник + резервна батерия
- Топли ръкавици (резервен чифт е добра идея)
Препоръчителна:
- GPS / офлайн карта
- Термооблекло
- Резервни чорапи
- Външна батерия
- Храна и течности за целия ден
Рискове
- Подхлъзване по заледени участъци
- Пропадане в мек сняг
- Измръзване при продължителна атака
- Загуба на ориентация на платото
- Изтощение при директно изкачване на върха
Подходящо за
- Хора с опит в зимната планина
- Планинари, които са комфортни с пъртене
- Не е подходящо за начинаещи при зимни условия
Личен коментар
Отовишки връх не е за подценяване, особено извън летния сезон. Макар да не е сред „високопрофилните“ рилски върхове, в зимни условия изисква концентрация, търпение и правилна екипировка.
Поставянето на новата табела беше не просто символичен жест, а реално предизвикателство, което си заслужаваше всяка крачка.