Връх Бричебор — първи срещи, преходи и нощни приключения
До съвсем скоро дори не подозирах за съществуването на връх Бричебор. Всичко започна, когато видях инициативата на Т.Д. „Планински Колектив“ за премаркиране на пътеката и поставяне на нова табела на върха. Присъединих се заедно с познати и останах много доволен от резултата. Запознах се и с няколко страхотни хора, с които впоследствие имахме и други приключения. Дали тези познанства ще се задържат — времето ще покаже, но засега съм повече от доволен.
Докато разчиствахме трасето, един от горските събираше проби от мечи изпражнения съвсем близо до нас. Няма да крия — всяка нова информация за дивите обитатели на Рила вдигаше любопитството ми още повече.
Маркирането на пътеката
Разделихме се на две групи:
- по-бързата разчистваше основната част от пътеката,
- втората допълваше и обновяваше маркировката.
Пътеката започва малко след Рилския манастир. Оставихме колите на първия паркинг след него. От дясната страна има мост, а отляво на моста започва маршрутът. Маркирането ни стартира от бунгалата — до тях е добре да се ориентирате с bgmountains, за да не се объркате.
Трасето е доста стръмно: около 900 метра денивелация за приблизително 6 км. Оказа се далеч по-тежко, отколкото предполагах! Бях излязъл от дома си с идеята, че ще вървим по приятна екопътека… та дори не взех щеките си. Това естествено ми създаде дискомфорт.
След края на гората остана само финалното изкачване и поставянето на табелата. Успях да стигна без голямо закъснение, а горе вече ме чакаха другите. В този момент с бойна стъпка се появи Анна-Мария, а тя и още едно момиче ни почерпиха домашни баници. Анна-Мария — като истинска певица — дори зададе тон за песен. Идилията беше пълна, но трябваше да слизаме бързо.
Сформирахме малка група и по рекорден начин — за час и двайсет минути — вече бяхме при колите. Спряхме за кратка кафе пауза в град Рила и така поставихме началото на добро познанство.
Така реших, че Бричибор е идеален за тренировки…
И в главата ми се роди идеята за нощно изкачване.
Първи опит — търсене, бъркане и руски песни в колата
Събрах компания от приятели и познати, абсолютно уверен, че познавам маршрута и че ще направим бързо качване. Да, ама не. Не открихме маркировката и леко се паникьосах. Решихме да експериментираме и да тръгнем по „алтернативна“ пътека, която уж фигурираше на картата.
Оказа се обрасла и неразчистена пътека, вървяща покрай един от ръкавите на реката, без никаква маркировка. След два километра изгубихме следите ѝ и взехме решение да търсим нашата истинска маркировка. Наложи се да преминем през гората директно към предполагаемата посока. Не беше нито равно, нито лесно. Изгубихме ценно време и вече беше ясно, че няма да стигнем до върха.
В крайна сметка попаднахме на правилната пътека и я последвахме още два километра. Времето обаче напредваше, а едно момче трябваше да е на работа. Решихме да се връщаме и да продължим купона в колата — с готини руски песни за фон.
За деня вече бях участвал и в възпоменателен преход до връх Колош, а в неделя планирах разузнаване на синята пътека около хижа Отовица. Енергията ми определено беше на макс.
Втори опит — сняг, нощ и упорство
В сряда бях в отпуск и реших, че е идеалният момент за сериозно катерене. Знаех, че горе вече има сняг, което правеше идеята за нощно изкачване още по-привлекателна. Обадих се на верния си другар за нощни преходи — и планът беше готов.
Да, пак се позагубихме. Но този път успяхме да разберем къде бъркаме и какво трябва да се премаркира. Първото прекосяване на реката е около втория километър, и там човек трябва да внимава, за да не се намокри.
Снегът започна да се появява около 1700 метра. Движехме се по нашата маркировка, а чешмата се падаше малко след петия километър — идеално място за кратка пауза. Предложих да атакуваме върха по тревисто-снежния склон, защото в гората наклонът е доста сериозен. Изкачването беше уморително и отне повече от час.
Бяхме тръгнали около 17:00 ч., а малко преди 21:00 ч. вече бяхме на върха — почти четири часа с почивките. Планът беше да слезем за два. Направих си няколко снимки за спомен, покифлеех се, и поехме надолу.
Най-труден беше участъкът с шумата — зимните ми обувки са доста хлъзгави. Поне този път бях със щеки. Връх Бричибор определено не бива да се подценява, особено зимата. Бих го направил и при повече сняг, но трябва да се има предвид, че на места има лавиноопасни участъци.
