Глава първа
„Знаеш ли, че войната не свършва, когато умреш?“
Мъртвите не помнят последния си ден. Помнят предпоследния — и го разказват, сякаш е бил последен.
Събуди се от студа.
Не от болка — болката дойде след това, когато опита да се обърне и бедрото ѝ отказа. Лежеше по гръб и гледаше небе без цвят, ниско, сиво, прихлупено като капак. Ръцете ѝ бяха лепкави. Вдигна едната пред очите си и дълго не разбра защо е кафява до лакътя. После видя войнишката си куртка тип гимнастьорка — съдрана от яката до колана, твърда от засъхнала кръв, и под нея тялото си, което не искаше да я слуша.
Надигна се на лакът. Полето се откри пред нея наведнъж, като платно, което някой дръпна встрани.
Лежаха навсякъде. Нейни. Съветски шинели, войнишки пилотки — платнените шапки-лодки, смачкани в калта, — нечии ботуши, обърнати с подметките нагоре, сякаш човекът бе паднал в земята, а не на нея. Между телата — осколки, парчета от снаряди, изкривено желязо, което вече не приличаше на оръжие. Кал, разорана от вериги. Кратери, в които още пушеше. На десетина крачки от нея стоеше Т-34, разцепен по шева като консерва, а от люка му висеше танкистът — горната половина навън, ръцете му протегнати към нея, сякаш до последно се е опитвал да изпълзи. Лицето му беше спокойно. Това беше най-страшното — спокойното му лице.
— Къде сте всички? — каза тя на глас, и гласът ѝ прозвуча чужд, сух, като на някой, който отдавна не е говорил. — Трябва да има живи. Не може да няма живи.
Никой не отговори. Нито птица, нито мотор, нито далечен откос. Само вятърът, който минаваше ниско над телата и не ги закачаше.
Изправи се. Стъпи на левия крак и светът се наклони; стъпи на десния и го удържа. Намери пушка на две крачки, взе я, без да гледа чия е, и я подпря като патерица. Тръгна. Нямаше посока, но пред нея, отвъд полето и отвъд разкъсаните телени мрежи и минните полета с килнатите им табели, се виждаше градът. Берлин. Беше го гледала седмици на картите, беше го чувала в заповедите като дума, която значи край. Сега лежеше пред нея — сив, назъбен, с кули като счупени зъби.
Куцаше дълго. Полето не свършваше. Отмина още танкове, още хора, още една полева кухня с обърнат казан, от който бе изтекло всичко. Отмина и своите, и другите — когато стигна до първата порта, видя защитниците. Висяха на стълбовете покрай пътя, с ръце вързани отзад, с табели на гърдите, които не можеше да прочете. Униформи на Райха. Момчета, някои от тях. Старци, други.
— Нашите са победили — каза си тя. Каза го още веднъж, по-тихо, за да се стопли от думите. Не се стопли.
Защото ако нашите бяха победили, къде бяха нашите?
И тогава, точно когато спря под портата, за да си поеме дъх, някой ѝ прошепна в ухото:
— Тръгни към гарата.
Обърна се така рязко, че кракът ѝ поддаде, и трябваше да се хване за стълба. Нямаше никого. Улицата зад нея беше празна чак до полето. Улицата пред нея — празна чак до мъглата, която отнякъде беше започнала да се спуска.
Но гласът беше познат. Познат както е познато собственото име, когато го извикат в чужд град. Беше женски, нисък, с търкалящо се „р“, което тя бе чувала така само на едно място на света — в една болница в Мадрид, преди седем години, в нощите, когато жените там шепнеха на умиращите, за да ги изпратят.
Мария.
Стомахът ѝ се сви. Не от страх. От копнеж — толкова внезапен и толкова неуместен тук, сред мъртвите, че ѝ се стори като удар. Мария беше в Мадрид. Мария беше останала в Мадрид. Мария беше…
Не довърши мисълта. Хвана пушката и закуца навътре в града.
Не познаваше Берлин. Знаеше го като стрелки по карта, като имена на улици, които политрукът — партийният офицер, който четеше на ротата заповедите и вестниците — произнасяше грешно. Но краката ѝ знаеха. Завиваше, без да се пита защо, слизаше по улици, които не бе избирала, и усещаше гарата някъде напред, както се усеща вода в тъмното — по хладината, по ехото.
И колкото по-навътре влизаше, толкова по-тъмно ставаше.
Не вечер — това не беше вечер. Светлината просто се оттегляше, както се оттегля кръв от лице. Мъглата се сгъсти, затвори улиците отзад, остави ѝ само коридора пред нея. И в този коридор започна да вижда.
Първо — лампите. По уличните фенери висяха хора. Това го беше виждала вече, при портата, и не спря. Но тези не бяха отпреди ден. Кожата им беше тъмна, опъната върху костите като пергамент, устните отдръпнати от зъбите в гримаса, която не беше усмивка. Униформите — чужди. Не на Райха, не на Съюза. Сини куртки с бели кръстосани ремъци. Червени мундири с пришити медали. Шапки с пера. Висяха по полкове, подредени, с отмерен интервал между всеки стълб, както се нареждат войници за преглед. Сякаш някой бе събирал обесени от всички войни и ги бе окачил тук, за да ги види тя.
Подмина ги. Не вдигна глава.
Кафенетата по булеварда имаха отворени витрини и вътре, на масите, седяха хора без глави. Пиеха кафе. Чашите се вдигаха към мястото, където трябваше да има уста, и се спускаха празни. Един от тях ѝ махна.
Катя спря, подпря се на стената и повърна.
Нямаше какво да повърне. Спазъмът мина през нея и я остави трепереща, с чело на студената мазилка. Контузена съм, каза си. Снарядът. Ударът в главата. Това е от главата. Беше виждала контузени — как говорят с мъртвите си сестри, как стрелят по сенки. Това е.
Но в контузиите, които бе виждала, никой не отиваше към гара.
Продължи. Улиците бяха пълни с коли — камиони, щабни автомобили, един трамвай, спрял по средата на кръстовище — и колите се движеха. Бавно, с угаснали фарове, те пълзяха по булеварда и зад стъклата им седяха шофьори с увиснали глави и пътници, които не гледаха никъде. Мъртви караха мъртви. Минаваха покрай нея и нито един не я погледна.
От града не бе останало много. Това отчасти го знаеше — техните бомби, тяхната артилерия, месеци наред. Но тук разрушението беше друго. Не изгоряло. Изоставено. Сякаш не бе бомбардирано, а просто — напуснато преди сто години и оставено на времето.
Излезе на широк площад. В дъното му стоеше сграда с колони и купол, разбит отгоре, с празни прозорци. Райхстагът. Знаеше го по снимките. И знаеше — отнякъде, без да може да каже откъде — че тук ще бъде краят. Че след дни или седмици по тези стълби ще се бият за всеки етаж, и че над тази строшена сграда ще се вдигне червено знаме, и че една снимка на този миг ще обиколи света.
Знаеше го. Но тя нямаше да го види.
Стоя дълго пред Райхстага. По всяка улица, която излизаше от площада, висяха хора без кожа, с избодени очи, с усти, отворени насред дума. Под тях, по паветата, лежаха нейни другари — същите, които бе оставила в полето, същите шинели, същите подметки нагоре. Сякаш полето я бе последвало в града.
Ще бъде тежко, помисли си. Не знаеше кое. Просто — ще бъде тежко.
И тогава пред нея, със скърцане на ламарина, спря кола.
Фолксваген. Костенурка, както ги наричаха — заоблена, ниска, с кръглите фарове на муцуната. Беше сива от боя и още по-сива от прах, и беше на три колела. Задното ляво го нямаше. Нямаше и джанта — само гола главина, забита в паветата, и калникът, провиснал над нея като счупено крило. Колата стоеше наклонена, като ранено животно, което е спряло да бяга, но още не е паднало.
Вътре нямаше никой. Воланът беше празен, седалките — празни. Но вратата откъм нея се отвори сама, бавно, с въздишка на стари панти.
— Качи се — каза гласът.
Същият. Мария.
— Добре — каза Катя. Чу се отстрани и ѝ се стори, че звучи като дете. — Добре, ще се кача.
Пъхна пушката вътре, после себе си. Седалката беше студена и миришеше на бензин и на мокра вълна. Още не бе затворила вратата, когато костенурката потегли — с подскок, с триене на метал по камък там, където липсваше колелото, и с люшкане на три крака, при което всеки завой се усещаше като падане. Катя се хвана за дръжката над прозореца. Воланът пред празната седалка се въртеше сам, малко, точно толкова, колкото трябва.
Отвън мъглата течеше покрай стъклата и в нея се мяркаха фенери, и по фенерите — хора. Не ги гледаше.
Костенурката спря пред гарата, наклонена на една страна, и вратата се отвори.
Беше я виждала на картичка. Империята бе строила така — за да бъде гледана отдолу, с отворена уста: колони, фронтон, каменни орли с крила, по-широки от улицата. Половината от нея я нямаше. Фронтонът беше паднал и лежеше на площада, орлите — без глави, а през покрива се виждаше същото сиво небе. Но гарата стоеше. Гарите стоят. Това го знаеше всеки, който е пътувал през война — градовете горят, а гарите стоят, защото някой винаги трябва да замине.
Влезе.
Под купола, в полумрака, светеше таблото. Старо — с ръчно нанизвани цифри и букви на дървени плочки, с кукички, по които се въртят, когато служителят ги смени. Нямаше служител. Но плочките се движеха и докато Катя гледаше, се подредиха.
ЗА АДА — тръгва след 3 минути.
ЗА РАЯ — тръгва след 2.
Прочете го два пъти. После се обърна към пероните.
Два влака. Един срещу друг, на двата съседни коловоза, обърнати в противоположни посоки, сякаш никога не биха могли да се срещнат. Единият беше бял. Не боядисан — бял, както е бял снегът в първия ден, преди някой да го стъпче. Локомотивът блестеше, по вагоните течаха тънки златни нишки, вплетени в метала като вени, и зад широките прозорци се виждаше интериор от светло дърво и тапицерия с цвят на мляко. Беше красив по начин, по който красивото е почти нечестно.
Другият беше черен. Не черен като боя — черен като сажди, като дърво, което е горяло дълго и е спряло, защото вече няма какво да гори. Прозорците му бяха замъглени отвътре. Нямаше нишки. Нямаше покана.
Катя стоеше между тях, с пушката вместо патерица и с чужда кръв до лактите, и таблото над нея смени една плочка.
ЗА РАЯ — тръгва след 1.
Направи крачка към пероните. Бавно — кракът още не ѝ вярваше. По навик, както след всеки обстрел, прокара длан по корема си, през съдраната куртка, и търсеше дупката. Нямаше дупка. Коремът беше цял. Под пръстите ѝ — само стари белези, пресни синини и платът на униформата, увиснал на парцали. Чия беше тогава кръвта по ръцете ѝ?
Не успя да си отговори. Срещу нея, между двата влака, се появиха двама.
Не дойдоха отнякъде — просто мъглата под купола се разреди и те стояха там, сякаш винаги са стояли. Отляво — млад мъж в бял костюм от три части, с черна вратовръзка и черна кърпичка в джоба, с коса, пригладена назад и спусната до раменете. Кръгли очила със златни рамки. Над джоба на сакото му, там, където някой би сложил цвете, стоеше седмица — червена, с капки, потекли надолу, като изписана с кръв и оставена да съхне. Приличаше на иконом в богат дом: от тези, които отварят вратата, преди да си почукал.
Отдясно — жена. Черен редингот — дълго вталено сако с поли до коленете, като на господата от старите портрети — със златен кант по всеки шев, под него черен кожен корсет, стегнат с десетки златни кукички, черни ръкавици до китката. Черна коса на тежки къдрици до кръста, в която се губеха златни верижки, и над косата — два черни рога, извити назад, лъскави като лакирани. Тесни очила без рамки и зад тях очи с цвят на кехлибар. Усмихваше се с ъгълчетата на устата, както се усмихва човек, който вече знае края на вица.
И двамата чакаха. Не нея — чакаха кой пръв ще заговори.
— Влакът за Рая тръгва след две минути — каза мъжът. Гласът му беше мек, равен, учтив до болка.
— Влакът за Ада тръгва след три — каза жената в същия миг, с същата интонация, и това съвпадение прозвуча като подигравка.
Катя ги гледаше. После погледна таблото, после пак тях.
— Вие наистина ли… — започна и спря, защото не знаеше какво пита. — Това е кошмар, нали? Контузена съм и сънувам.
Мъжът в бяло вдигна с показалец очилата по носа си и за пръв път я погледна в очите. Неговите бяха червени. Не кървави — червени като вино на светлина, и напълно спокойни.
— Изпраща ме лично Седма ангелска дивизия — каза той и направи малка пауза, като човек, който се поправя пред началник. — Пардон. Седма ангелска планинска дивизия. Проявяват интерес към вас. Чували са много. Искат да се уверят лично. — Наклони леко глава. — Вие сте от избраните души, госпожо. От тези, които могат да се присъединят към елита на Рая и да бъдат полезни.
— Ха.
Жената го каза така, както се плюе семка.
— Елитът на Рая. — Направи крачка към Катя и протегна ръка — с дланта нагоре, с ръкавицата, с цялата небрежност на покана за танц. — Заповядай при нас. Деннице ме праща. Ще ти хареса повече, повярвай ми. Пък и погледни живота си. — Пръстите ѝ помръднаха, сякаш отброяваха. — Смърт. Революции. Пак смърт. Пак революции. Революции може само в Ада, миличка. Те горе са консервативни. — Усмивката ѝ се разшири. — И нищо там не е това, което изглежда, или което си мислиш, че е.
— Как? — каза Катя. Само това. Как?
Поклати глава. Не на тях — на себе си. Зад гърба им двата локомотива издадоха звук: белият — чист, висок, като камбана; черният — нисък, продължителен, като дишане през зъби. Плочките на таблото изтракаха.
Трябваше да избере.
Цял живот проблеми. Цял живот смърт. Цял живот нищета. Бягство от Петроград, когато беше дете; България, където ги приеха, но никога не ги забравиха като чужди; Испания, където ги искаха твърде много. Сергей — умрял в Теруел през трийсет и осма, в една болница в Мадрид, с нейната ръка в своята. Мария, която държеше другата му ръка. Мария, за която не знаеше дали е жива. После Съветският съюз, чуждото име, лагерът. И сега — Берлин. Някъде пред Берлин.
Умряла съм, помисли си тя и за пръв път мисълта не ѝ се стори като бълнуване. Умряла съм пред Берлин.
Направи още две крачки. От тук се виждаха пероните по цялата им дължина, и по тях вървяха хора — не много, по един-двама, тихо, с куфари или без, и се качваха. На стъпалата на белия влак стоеше мъж в тъмна униформа с фуражка — кондуктор — и подаваше ръка на всеки, който се качва. Обърна се за миг към перона и тя видя профила му. Сергей. Същият тил, същите рамене, същото наклоняване на главата, когато слуша. Седем години го беше виждала само в сънищата си и там той винаги беше с бинтовете от Теруел. Тук нямаше бинтове. На другия перон, пред черния влак, също стоеше кондуктор — с фуражка, нахлупена до веждите, и не подаваше ръка на никого. Просто гледаше как се качват. И преди да обърне гръб, тя позна походката му, с която тръгна по вагона. Иван. Другият българин от Мадрид, от леглото до Сергей. Този, когото Мария бе искала за себе си и не бе получила. Този, който една нощ беше взел от Катя със сила каквото тя не му беше давала — и който години по-късно, в Съюза, я беше измъкнал от лагера, без да ѝ поиска и дума за благодарност. Нейният командир пред Берлин. Беше го видяла да пада два дни преди да падне самата тя. Не можеше да бъде Иван. И все пак беше.
— Няма време — каза гласът на Мария в главата ѝ, и този път беше толкова близо, че Катя усети топлина по тила си. — Давай. Каквото и да избереш, аз съм с теб.
Катя остави пушката да падне на перона. Гледаше мъжа в бяло. После протегна ръка.
Той я пое с два пръста, както се поема ръка на дама на бал, приклекна на едно коляно и наведе глава над нея — без да я докосва с устни, само жестът, само формата на целувка.
— Добър избор — каза, без да вдига поглед. — Заповядайте. Влакът за Рая.
Зад него жената с рогата се нацупи. Не театрално — истински, като дете, на което са отнели играчка. Изгледа ги двамата, първо него, после нея, и захапа долната си устна. Златните верижки в косата ѝ тихо звъннаха.
Не каза и дума. Все още.
Качи се след него.
Стъпалата бяха високи и той ѝ подаде ръка, без да се обръща, с жеста на човек, който го е правил хиляди пъти. Вътре беше светло. Не ярко — светло, както е светло в стая със спуснати бели завеси в ранна утрин. Стените бяха бели, седалките — с тапицерия в цвят на масло, дървото — медено. Подът беше чист. Това я удари най-силно — чистият под. Четири години беше ходила по кал, по сняг, по дъски, по кръв, и беше забравила, че съществуват подове, по които не се оставя следа.
Не беше сама. По коридора, в купетата с отворени врати, седяха хора. Млади и стари, мъже и жени, в бели костюми, в бели рокли, в дълги ленени роби. Чисти. Красиви — не както са красиви хората по снимки, а както са красиви току-що измитите. Никой от тях не носеше кръв. Никой не куцаше. Един старец с бяла брада ѝ кимна, когато мина покрай него, и в кимването нямаше нито въпрос, нито съжаление.
Мъжът в бяло спря пред една врата и посочи с отворена длан.
— Купе двайсет и две — каза. — Вагон 1911P. Влак три хиляди двеста и осем. Запомнете го. Ще ви питат.
Тя влезе. Седна до прозореца, защото цял живот бе сядала до прозореца. Той седна срещу нея, оправи ръбовете на панталона си с два пръста и в същия миг, сякаш бе чакал точно този жест, влакът потегли.
Бавно. С първото дръпване, което те залюлява назад, после напред, после пак назад. Ту-тук. Ту-тук. Пероните тръгнаха покрай прозореца, черният влак отсреща се плъзна назад и изчезна, и остана само мъглата, през която вече нищо не се виждаше.
— Обичам те — каза някой до нея.
Познатият глас. Този път не в главата ѝ. Отдясно.
Катя се обърна и в същата секунда беше прегърната — силно, с двете ръце, както се прегръща човек, когото си чакал на гара и най-после го виждаш да слиза. Жена в черно. Дълга рокля, черна дантела, черен воал, отметнат назад — като вдовица от старите снимки, като самата смърт, ако смъртта е ходила на бал. До седалката, подпряна на стената, стоеше коса — истинска, жътварска, с дълго извито острие и дървена дръжка, лъсната от ръце.
Катя не видя лицето ѝ. Не беше нужно.
— Мария — каза тя в косата ѝ.
Жената я отдръпна от себе си, хвана я за раменете и я погледна. Лицето беше същото. По-бледо, по-спокойно, с очи, в които имаше повече години, отколкото Мария бе живяла. Но същото.
— Катя — каза. — Аз вече не съм Мария. Аз съм Готиарес. Отсега нататък ще ме наричаш така. — Пръстите ѝ стиснаха раменете ѝ. — И ти ще бъдеш кръстена. Ще получиш друго име.
— Да. Точно така.
Мъжът в бяло ги гледаше с лека усмивка, както се гледа сцена, която човек е режисирал сам.
— Отсега имаш друго име — каза на Катя. — Още не го знаеш. Трябва да го откриеш. И да оставим това „вие“ — тук, във влака, сме на „ти“. — Вдигна ръка и щракна с пръсти — сухо, кратко. — А ти как се казваш?
Тя отвори уста да отговори. Беше просто. Беше най-простото нещо на света. Казваше се…
Казваше се…
— Аз… — Думата не идваше. Търсеше я както се търси ключ в джоб, където винаги е бил. — Не знам. Не знам как се казвам.
— Добре — каза той, сякаш това бе правилният отговор. — Тогава започваме.
Влакът набираше скорост. Мъглата зад прозореца бе започнала да се движи — не да се разсейва, а да тече, като река, в която се мяркат очертания.
— Ще видим — продължи мъжът в бяло — един от най-хубавите и един от най-тъжните моменти в живота ти. Ще ги преживеем заедно. Аз ще бъда твоят слушател, твоят морален стожер и човекът, който ще те подкрепи. Това е нужно. Старата душа трябва да се отърси от стария си живот, за да продължи напред.
— Напред? — Катя се засмя и смехът ѝ прозвуча по-зле, отколкото искаше. — Нима има живот след смъртта? Нима има още?
Той не отговори на това. Намести очилата си с показалец.
— Изпратен съм лично от дивизията, за да се уверя, че ти си душата, която ни трябва. Една от душите. — Леко свиване на рамене, като извинение за прекалената точност. — Тази привилегия не я получава всеки. Повечето хора пътуват до Рая с обикновени ангели. И това е… малко скучно.
— Скучно? — каза Катя.
— Ами да. — Той се облегна назад. — Обикновените души в Рая… как да го обясня. Те са фонът. Спокойният живот, градините, тишината. Точно те създават онзи Рай, за който живите копнеят — мита, заради който хората търпят. Живеят добре. Нямат грижи. Но тези, които правят така, че да живеят добре — това сме ние. И ние носим отговорност, която те никога не виждат. — Погледна я над очилата. — А душа като твоята, която приживе е изстрадала толкова и е участвала в толкова революционни дейности… Непокорна. Непримирима. Такива души търси Архангел Михаил.
Катя не знаеше какво да каже на това. Не знаеше дори дали е комплимент.
Готиарес я хвана за ръката. Пръстите ѝ бяха студени, както са студени пръстите на хората, които цял ден са работили навън, но стискаха здраво.
— Не се притеснявай — каза. — Аз ще бъда с теб. Каквото и да ти предстои, гледай напред. Само напред. Ще преживеем твоя вагон заедно. — Обърна се към прозореца, където мъглата вече имаше цветове. — И ще продължим.
Мъглата зад прозореца се разсея и на нейно място се появи град. Петроград. Познаваше улиците, покривите, реката — всичко.
Ноември 1917. Никой не ѝ го каза, но го знаеше със сигурност, както човек знае собствения си рожден ден. И в следващия миг прозорецът изчезна. Тя вече не гледаше спомена отстрани. Беше вътре в него. Тичаше.
Тичаше по улицата, хваната за ръка, и ръката беше на майка ѝ. От другата страна — баща ѝ, с разкопчан шинел, с петно на ръкава, което растеше. Отвсякъде се чуваха изстрели — не близо, не далеч, отвсякъде, както се чува дъжд. Преди няколко минути, пред собствената им врата, бяха застреляли чичо ѝ. Той бе излязъл пръв, за да провери улицата. Не се върна.
Къщата остана зад тях. Николаевска, номер четирийсет и едно — три етажа, ограда от ковано желязо, градина с ябълки, вече голи за зимата, и люлка, която баща ѝ бе окачил миналото лято. Буржоазна работа, както щяха да кажат после. Офицер от свитата. Човек, който бе целувал ръка на императрицата. Императрицата вече я нямаше. Нямаше го и императора. Имаше само улицата и изстрелите.
Катя плачеше. Беше на шест — първа година в училище, още с детска рокличка, черна, с бяла якичка, със светла мека коса, която майка ѝ сплиташе сутрин. В свободната си ръка стискаше плюшен заек с откъснато ухо. Не искаше да го пусне. Беше единственото, което бе успяла да вземе.
— Наташа, нямаме време — каза баща ѝ, без да спира.
— Знам, Олег. Знам.
Майка ѝ се наведе към нея в движение, каза ѝ по име, каза ѝ, че всичко ще е наред — и Катя, която гледаше това от разстоянието на почти трийсет години, видя как устните на майка ѝ изричат името ѝ и не го чу. Думата мина през нея като вятър.
На ъгъла хванаха трамвай. Беше празен, с избити стъкла, и ватманът караше, без да пита за билети — към гарата, защото всички в този град днес отиваха към гарата. През счупените прозорци се виждаха барикади, обърнати каруци, хора, които тичаха приведени. На едно кръстовище трамваят мина през престрелка: от едната страна червени ленти на ръкавите, от другата — трима-четирима в офицерски шинели, които стреляха и отстъпваха, стреляха и отстъпваха, и единият вече не отстъпваше.
— Революция — каза Олег. Гледаше през прозореца с лице, което Катя не познаваше. — Как не ги е срам. Ще унищожат народа. Ще унищожат империята.
Извади револвера от кобура, подаде ръка през избитото стъкло и стреля. Три пъти, четири. Не целеше — Катя го знаеше тогава и го знаеше сега: баща ѝ не обичаше да убива. Стреляше, за да привлече вниманието на червените към трамвая и да даде на тримата в шинелите още петнайсет секунди да се измъкнат. После прибра оръжието, сякаш не бе стрелял, и сложи ръка на рамото ѝ.
Гарата. Беше пълна, шумна, с куфари по земята и хора, седнали върху тях. На входа към пероните стояха войници, които не бяха руски. Чужди униформи, чужд говор — чехи, както каза баща ѝ, и в гласа му имаше повече умора, отколкото изненада. Легионът пазеше влака. Или го продаваше.
— Без подкуп не минавате — каза този, който говореше руски. Говореше го добре, с лениво удоволствие.
— Нямаме много.
— Тогава няма да пътувате.
Катя се разплака на глас. Наташа погледна мъжа си — само погледна — и каза:
— Направи нещо, Олег.
Той бръкна в шинела и извади пачки. Стари банкноти, с орела, с лика на един император, който вече не струваше нищо. Подаде ги.
— Повече не мога да ви дам. Пуснете ни.
Чехът взе парите и започна да ги брои. Бавно. Старателно. Прелистваше всяка банкнота, обръщаше я към светлината, оставяше я върху предишната. Отвън изстрелите бяха станали по-близки и по-чести, а после — по-редки, и всеки на гарата разбра какво означава това. Червените бяха победили на улицата. Сега идваха тук.
— Моля ви — каза Олег. — Поне качете дъщеря ми.
Чехът измърмори на своя език и продължи да брои. На петдесет метра, през площада, вече тичаха хора с червени ленти. Влакът на перона изсвири и подскочи напред, веднъж, два пъти, и тръгна. Бавно. Колкото човек върви.
— Моля ви!
И чехът отстъпи встрани.
— Давайте — каза. — Качвайте се. Не се знае дали ще има друг.
Тичаха по перона. Олег я вдигна и я подаде на някого в отворената врата, после качи Наташа, после се хвана за парапета и се издърпа, с ранената си ръка, и вагонът ги погълна. Катя се притисна към прозореца. Видя как първите червеногвардейци стигат до гарата — задъхани, с вдигнати пушки — и как стрелят по тръгващия влак, и как чехите, добре въоръжени, добре платени, стоят на входа и не ги спират. Просто гледат. Както бяха гледали нея.
След няколко дни, със сълзи на очите, напуснаха Руската империя. Отидоха в Кралство България, защото там приемаха руснаци и защото нямаше къде другаде.
През цялото време Катя се опитваше да промени поне едно. Да дръпне чичо си за ръкава, преди да излезе. Да каже на баща си да не стреля. Да изтръгне банкнотите от ръцете на чеха. Но ръцете ѝ не бяха нейни — бяха на детето с черната рокличка, и детето само плачеше и стискаше заека. Можеше единствено да гледа.
И после пак беше в купето. Влакът пееше своето ту-тук, Готиарес държеше ръката ѝ, а мъжът в бяло я гледаше над очилата си.
— Искаше да се намесиш, нали? — каза. — Да направиш друго. — Леко поклати глава. — Спокойно. В началото винаги е така.
Зацъка с език. Къс, сух звук, като часовник.
— Всички такива моменти от живота ми ли трябва да преживея? — попита Катя.
— Не всички. — Той намести очилата си. — Може би най-важните. — И след кратка пауза, с лека усмивка: — Все пак имаме очаквания към теб.
Влакът изведнъж се забърза — толкова, че мъглата зад прозореца се превърна в сива черта, — а после започна да спира. Дълго, с въздишки на спирачки.
Гара. Една от разпределителните по пътя за Рая, както обясни мъжът в бяло, преди тя да е попитала. Беше светла и чиста, не особено голяма, с нисък купол и перони от бял камък, и около нея стояха поне четири-пет други влака, всичките бели, всичките тихи. Катя сама не разбра защо посегна към прозореца. Той се отвори, преди да го е дръпнала.
— Погледни — каза мъжът в бяло и се надигна до нея. — Имаш късмет. Триумфална процесия на Наказателния отряд.
— Наказателен отряд?
— Най-елитните офицери на Седма дивизия. Предвождани лично от него. — Кимна с брадичка към перона. — Виждаш ли го? Отпред. С бялото сако и белия меч.
Видя го.
По перона, между две редици хора, вървеше колона. Най-отпред — белокос мъж, около метър и осемдесет, в бял костюм и дълго бяло палто, спуснато на раменете като плащ. Долната половина на лицето му беше скрита под бяла маска със зашит златен кръст, а над маската — сиви очи, с които не гледаше никого. Държеше с две ръце дълъг бял меч, с върха към пода, и по острието имаше кръв.
Зад него, в редица по един, вървяха още четирима. Еднакви по кройка — дълги палта до глезените, обшити със златни кръстове и верижки, сака, жилетки, седмици по реверите — и съвсем различни по цвят, сякаш един шивач ги бе ушил от пет различни топа плат. Първият беше целият в злато, от палтото до металната маска над устата, и очите му светеха със същия цвят; вместо меч носеше коса, по-висока от него, с извито златно острие. Вторият беше в черно — черна маска, черна коса над оранжеви като жарава очи, и меч със златна ръкохватка, от която висеше кръст на верижка. Третият беше без маска, с дълга лилава коса на вълни до раменете и спокойно лице; острието на меча му светеше в лилаво, сякаш вътре гореше огън. Четвъртият — в тъмночервено, с къса войнишка подстрижка и белези, които пресичаха лицето му и слизаха под яката; мечът му хвърляше червен отблясък по белия камък.
Помежду им, със свалена глава, вървеше дявол. Ръцете му бяха вързани отзад, устата — стегната с платно, рогата — отчупени до половината. Не се съпротивляваше.
След тях — други ангели, по-нисши по ранг, в прости бели униформи, с прибрани крила. Всичките с прибрани крила. Това я изненада най-много: не приличаха на ангелите от иконите у баба ѝ, с разперени крила и вдигнати ръце. Приличаха на войници. На колона, която се връща от фронта.
Хората по перона им подаваха цветя. Бели, жълти, червени — пъхаха ги в ръцете им, в ревери, под коланите, и ангелите ги взимаха, без да спират.
И тогава белокосият отпред вдигна очи и видя отворения прозорец. Видя русата жена, която гледаше оттам с любопитство, с полуотворена уста, с кръв по ръкавите.
Спря. Взе от ръцете на една жена в тълпата червена роза, с дълго стъбло, пресече перона с четири бързи крачки и застана под прозореца. Погледна я. После протегна розата нагоре.
Катя я взе. И в мига, в който пръстите ѝ докоснаха стъблото, през нея мина вълна — топла, остра, позната отнякъде много отдавна. Както когато в първата си студентска година в София видя Сергей да спори с някого на стълбите на университета и спря да го слуша, без да знае защо. Както когато човек се влюбва и го разбира, преди да го е помислил.
— Приятно ми е — каза мъжът и се поклони, с ръка на гърдите, с меча в другата. Гласът му беше приглушен от маската, нисък, равен. — Аз съм Изрелий. Заместник-командир на Седма ангелска планинска дивизия. — Още един поклон, по-къс. — Работете усърдно. Очакваме ви.
Тя остана безмълвна. Искаше да каже — и не знаеше какво. Докато намери думата, той вече се бе обърнал и вървеше обратно към колоната си, и колоната тръгна с него.
Изрелий, помисли си тя, с розата в ръка. Хубаво име. Изрелий.
Седна обратно в купето. Мъжът в бяло затвори прозореца и седна срещу нея, и не каза нищо цели няколко секунди, което за него беше дълго.
— Ако успееш да се издигнеш дотам — каза накрая, — ще бъдеш под негово командване. — Намести очилата си. — Но дотогава ние с теб имаме много работа. Пътуването до Рая не е кратко.
Готиарес гледаше всичко това, без да се намесва. Усмихваше се — тихо, с крайчеца на устата, с израз, който Катя не бе виждала на лицето на Мария. Сякаш вярваше, че новото аз на бившата ѝ приятелка ще бъде изградено по друг начин, от по-добър живот. Сякаш се надяваше на същото, на което се бе надявала и за себе си.
Влакът потегли към следващата си спирка. Бавно, без да бърза, монотонно, ту-тук, ту-тук, и ако някой го гледаше отвън, щеше да му се стори дори скучен.
