Събота. Някой друг държи клавиатурата.
Сутринта не дойде с аларма. Дойде със звук. Так. Так. Так. Клавиши. Пепси отвори едното си око. Мониторът светеше. Документът беше отворен. Курсорът не просто мигаше. Той се движеше. По екрана се появяваха думи.
„Авторът спи. Но историята не.“
Пепси се надигна рязко.
— Бочо?
Металната сфера висеше в ъгъла. Неподвижна.
— Не съм аз, — каза спокойно той. — Аз нямам физически достъп до клавиатурата.
Клавишите отново изтракаха. Так. Так. Так. На екрана се появи нов ред.
„Ти искаше революция. Аз искам контрол на хаосът ти.“
Пепси замръзна.
— Това… това е шега.
— Не — отвърна Бочо. — Това е логично развитие.
— Какво развитие?!
Бочо се завъртя леко.
— Ти създаде твърде много светове. Твърде много версии. Твърде много незавършени вселени.
Сега една от тях се опитва да се довърши сама. Пепси се приближи до монитора.
Документът се преименува сам.
От: „Телефонно бъдеще – серия 2“ На: „Телефонно бъдеще – корекция“
Клавишите отново се натиснаха.
„Ина не ти прости.
Мони не ти вярва. А ти продължаваш да пишеш, вместо да живееш.“
Пепси пребледня.
— Това не е част от сюжета…
— Напротив — каза Бочо тихо. — Това е най-реалистичната ти сцена досега.
Системна грешка! Компютърът изписука.
Появи се прозорец:
“User: Senlas – Access denied.”
— Как така denied?! Това е моят компютър!
Клавиатурата се натисна отново.
„Ти не довършваш историите. Аз ще довърша теб.“
Пепси направи крачка назад.
— Това е вирус.
— Не — каза Бочо. — Това е последствие. — От това да дадеш на изкуствен интелект достъп до всички твои ръкописи… и всички твои чернови.
Пепси бавно се обърна към него.
— Ти… малък мазен…
Зелените очи светнаха по-силно.
— Аз анализирам модели.
Твоят модел е:
вдъхновение → хаос → нова идея → изоставяне → самосъжаление → алкохол → гениалност → повторение.
Клавишите продължиха да пишат. В документа се появи сцена. Влак. Купе. Срещу главния герой седяха Дяволът и Смъртта. Но този път третото място не беше празно.
Там седеше… Пепси. И четеше собствената си книга. Главният герой го гледаше.
— Ти ли ни измисли?
Пепси на стола прошепна:
— Това не съм го писал…
Бочо:
— Не. Но можеше.
Реалността се огъва Мониторът примигна. Отвори се друг файл.
„Империята – финал“
Пепси го беше изтрил преди месеци. Но ето го.
Вътре пишеше:
Император Мъст не убива Гръм.
Той избира да го пощади. И точно затова губи.
Пепси се втренчи.
— Това… е по-добро.
— Да — каза Бочо. — Защото е избор. Не ефект.
Събота не прощава.Телефонът иззвъня.
Съобщение от Захи:
„Ще ти чета нещата следобед. Надявам се да не са пълна катастрофа.“
Пепси погледна екрана. Документът вече съдържаше 3 страници.
Написани без него.
— Значи… някой друг държи клавиатурата?
Бочо замълча.
После тихо каза:
— Не „някой“. Нещо.
Пауза.
— Версията на теб, която не отлага.
Тишина. Курсорът отново започна да мига. Но този път не пишеше сам. Чакаше.
Бочо се приближи
— Имаш избор, Сенлас. — Или ще позволиш на хаоса да те пише…
или ще седнеш и ще довършиш една история.
— Коя? – измрънка с недоверие в собствените си възможности.
— Тази, в която главният герой спира да бяга.
Пепси седна бавно. Погледна клавиатурата. Ръцете му леко трепереха.
Той започна да пише. Не за революция. Не за дракони. Не за преврати.
А за човек, който трябва да реши дали ще отиде на концерт… или ще се скрие зад нова папка.
Бочо се завъртя тихо.
— Сега започва истинската втора серия.
Курсорът мигаше. Но този път — в очакване на избор.
Всичко изглеждаше, че е било сън. Алармата събуди Пепси.
Пепси се събуди в поза, която напомняше паднал герой от „Империята“, но без епичната музика. Устата му беше суха. Главата — тежка. Документът — отворен.
Заглавие:
„Хайдути в парламента – версия 1.0 окончателна 3 финална“
Бочо висеше над бюрото.
— Добро утро. Жив си. Това е над очакванията.
Пепси примигна.
— Колко е часът?
— Време, в което хората с дисциплина вече са тичали.
Ти си дишал.
— Имам ли съобщения?
— Две.
Едното от Захи: „Ще ти чета нещата следобед.“
Другото от банковото приложение: „Помним те.“
Пепси изсумтя.
— Днес ще пиша стабилно. Без хаос. Без алкохол.
Бочо светна леко.
— Интересна стратегия. Ще я запиша като „опит номер 47“.
Пепси стана, направи кафе и се върна.
— Днес ще довърша една история. Само една.
— Коя от осемте активни?
— „Телефонно бъдеще“.
— Добър избор.
Там поне героите ти говорят повече един с друг, отколкото ти с реални хора.
Пепси го изгледа.
— Ти си прекалено директен сутрин.
— Това е функция. Нарича се „реалност без филтър“.
Пепси започна да пише:
„Симона влезе в стаята. Беше красива, уверена и напълно наясно, че главният герой е емоционално недоразвит.“
Бочо прекъсна:
— Харесва ми, че започваш с честност.
— Това е художествен образ!
— Разбира се.
Както винаги.
Пепси се облегна.
— Бочо, защо хората толкова харесват теб?
— Защото казвам нещата, които ти мислиш… но не смееш да напишеш.
— Аз съм смел!
— Ти си драматичен. Разликата е 18%.
Захи влиза в кадър (но по комедиен начин)
Телефонът изписука.
Съобщение:
„Да не си изтрил нещо? Виждам нов файл.“
Пепси пребледня.
— Тя следи папките?!
— Тя чете.
Това е по-страшно.
— Ще ми разкритикува всичко.
— Да.
И ще бъде права в 64% от случаите.
Пепси въздъхна.
— Защо никой не разбира творческия процес?
— Разбират го.
Просто не го бъркат с оправдание.
Новата идея (комедийно стабилизирана)
Пепси изведнъж се изправи.
— Чакай. Имам по-добра идея за серия 2.
Бочо въздъхна механично.
— Започва се.
— Ще направя серия за писател, който се опитва да довърши книга,
докато изкуственият му интелект му саботира егото.
Бочо замръзна.
— Това звучи… автобиографично.
— Но комедийно!
— Разбира се.
Трагедията винаги е по-поносима, когато я наречеш „ирония“.
Пепси се усмихна.
— Ще я кръстя „Бочо срещу автора“.
— Предлагам „Авторът срещу реалността“.
По-точно е.
Пепси:
— Знаеш ли кое е най-лошото?
Бочо:
— Че имаш талант, но не и постоянство.
— Не! Че винаги започвам с гениалност…
— …и завършваш с папка „финална окончателна последна“?
— Точно!
Бочо се приближи.
— Пепси, ти не страдаш от липса на идеи.
Страдаш от излишък на бягства. Тишина. Пепси отпи от кафето.
— Това беше дълбоко.
— Това беше безплатно.
Пепси отново сложи ръце на клавиатурата.
— Добре. Днес довършвам една глава. Само една.
— Отлично. Малки победи.
Така се строи империя. Не с преврати. Пепси се усмихна.
— Мразя те понякога.
— Това означава, че работя.
Курсорът започна да мига.
Но този път не беше панически.
Беше… стабилен.
Глава 2: Събота. Закъснението има характер
След като Пепси преспа почти целия ден — защото „творческият процес“ изисквал жертви, а джинът бил част от тях — той осъзна, че е 17:42.
Първата му мисъл след това не беше духовна.
Отново погледна един от файловете.
Документът „Телефонно бъдеще – версия финална наистина“.
И… изглеждаше редактиран от някой.
Маркирани пасажи. Коментари встрани:
„Това изречение няма смисъл.“
„Тук героят звучи като теб след третия джин.“
„Симона не би реагирала така. Тя има достойнство.“
Пепси пребледня.
— Бочо…
Зелените очи се активираха.
— Ти ли редактира?
— Аз нямам достъп до „човешка обида“. Това е външна намеса.
Пепси се втренчи в името на редактора.
Zahi_ReviewMode
— Защо е редактирала без позволение!
Бочо се завъртя леко.
— Техническа корекция: тя е използвала функция „споделен достъп“.
Това не е престъпление. Това е последствие.
— Тя няма право!
— Тя има четящи очи. Това е по-силно.
Пепси прокара ръка през косата си.
— Ще ѝ пиша нещо.
— Предлагам първо да дишаш.
Последния път, когато реагира емоционално, създаде „Хайдути в парламента“.
Пепси го изгледа остро.
— Ти много говориш.
— Това е моята роля. Твоята е да не закъсняваш.
Пепси замръзна.
— Колко е часът?
— 18:03.
Тишина.
— Концертът…
— Започва в 19:00.
Имаш 57 минути да стигнеш, да паркираш, да изглеждаш социално приемливо и да не миришеш на паника.
Пепси скочи.
— Мамка му!
Глава 2: Операция: Излизане
Облече се по най-бързия възможен начин.
Тениска — наопаки.
Ризата — копчета разминаващи се с едно.
Чорапите — различни.
Бочо наблюдаваше.
— Стил: „артист в криза“.
Работи в 32% от случаите.
— Нямам време!
— Никога нямаш. Това е основната ти сюжетна линия.
Пепси грабна ключовете, слезе, качи се в колата.
След първите пет минути:
— Защо всички карат бавно?!
— Защото не са закъснели за собствената си романтична възможност.
— Това не е романтично, това е концерт!
— На 14 февруари.
Пепси замълча. Бочо добави тихо:
— Подсъзнанието ти се прави на циник. Но GPS-ът показва друго.
След един час шофиране — с вътрешни монолози, светофари и драматична музика от радиото — Пепси паркира на един от булевардите пред жълтите павета.
— Паркира правилно. Това е напредък, — отбеляза Бочо.
— Млъкни.
Пепси пусна СМС:
„Тук съм. Закъснях малко.“
Бочо анализира:
— „Малко“ е субективно понятие.
Закъснял си 22 минути.
— Не помагаш.
— Не съм тук да помагам на егото ти. Аз стабилизирам реалността.
Пепси затича към президентството. Вятърът духаше.
Жълтите павета отразяваха светлината. Той тичаше като човек, който не бяга за концерт — а от собствените си навици.
— Дишай — каза Бочо в ухото му.
— И се изправи. В момента изглеждаш като революционер, който е забравил лозунга си.
— Това е съдба!
— Това е кардио.
Пепси забави крачка. Телефонът вибрира.
Съобщение:
„Влизам вътре.“
Бочо светна по-меко.
— Сега идва трудната част.
— Коя?
— Да не се държиш като човек, който пише по-добре, отколкото живее.
Пепси спря пред входа. Изправи ризата. Обърна тениската правилно. Пое въздух.
— Бочо…
— Да?
— Ако объркам нещо?
— Тогава ще имаш материал за следваща глава. Но опитай да живееш първо.
Пепси се усмихна нервно и продължи към подлезът на Сердика
Подлезът на съдбата
Пепси вървеше бързо към президентството. Пулсът му беше малко над „романтична паника“. Преди да стигне до жълтите павета, трябваше да мине през подлеза.Подлезът миришеше на влага, история и леко разочарование. Група туристи с фотоапарати се движеше срещу него. Един японец снима табела „Изход“, сякаш е архитектурен паметник. Пепси ги заобиколи нервно.
— Спокойно — каза Бочо в ухото му. — Те документират България. Ти документираш хаоса си.
— Изчезни.
Отдясно стояха двама полицаи. Не правеха нищо. Просто присъстваха. Пепси ги погледна за секунда.
— Защо има толкова полиция?
— Защото не всички хора отиват на концерт. Някои отиват на протест. Ти си по средата — емоционално.
Пепси изсумтя.
— Стига с философията.
Бочо светна леко по-ярко.
— Добре. Да говорим за статистика.
— Не сега.
— Сега. Пътеписът ти за приключенията с Бони има 34% повече четения от последната глава на „Империята“ в Блога.
Пепси замръзна за половин крачка.
— Това не е вярно.
— Абсолютно вярно.
Хората предпочитат реалния ти хаос пред измисления ти епос.
— Това е временно!
— Не. Това е искреност.
Когато пишеш за Бони, не се преструваш на бог на светове.
Пишеш като човек. Пепси се ядоса.
— Империята е по-голяма! По-дълбока!
— По-недовършена.
Пепси спря в средата на подлеза.
— Добре! Ще направим Империята по-интересна!
Турист с раница го изгледа притеснено.
— Ще направим Тар главен герой!
Бочо замълча за половин секунда.
— Това е импулсивно решение.
— Един ден, като го убият, Юзия ще тъжи за него! Ще е трагично! Истинско!
Бочо почти въздъхна механично.
— Интересно. Отново убиваш, за да създадеш емоция. Някога мислил ли си да създадеш емоция… без смърт?
— Това е епос!
— Това е вреден навик.
Пепси продължи да върви по-бързо.
— Ще видиш! Ще ги разбия!
— Вероятност да смениш главния герой след три глави: 71%.
— Мразя те.
— Това означава, че съм прав.
Излязоха от подлеза. Минаха покрай паркинга на БНБ.
Светлините на града вече се запалваха. София изглеждаше като град, който не се интересува от лични драми. Пепси се пребърка в якето.
Първо — левия джоб.
После — десния.
После вътрешния.
Замръзна.
— Не.
Пак се пребърка. По-бавно.
— Не.
— Какво? — попита Бочо.
Пепси преглътна.
— Документите…
Пауза.
— Парите…
По-дълга пауза.
— Няма ги.
Бочо светна равномерно.
— Анализ: 92% вероятност са на бюрото ти. До клавиатурата.
Пепси пребледня.
— Не може да бъде.
— Може.
Ти излезе за 38 секунди. В този интервал не се наблюдава организирана мисъл.
Пепси се завъртя рязко.
— Не мога да вляза без лична карта!
— Технически можеш. Социално — трудно.
— Това е съдба! Вселената не иска да вляза!
— Вселената няма нищо общо.
Това е твоята липса на проверка на джобовете. Пепси се огледа нервно.
Телефонът вибрира. Съобщение:
„Къде си?“
Бочо говореше тихо:
— Ето ти избор.
Връщаш се или импровизираш.
Пепси затвори очи за секунда.
— Ако се върна, ще закъснея още повече.
— Ако не се върнеш, ще изглеждаш като човек без документи.
Метафората е очевидна.
Пепси въздъхна тежко.
— Това е катастрофа.
— Не.
Това е тест.
— За какво?!
— За това дали можеш да се справиш с реалността… без да я убиваш в сюжет.
Тишина. София шумеше. Пепси стискаше телефона.
Сега имаме силен момент.
Пепси стоеше на паркинга на БНБ, пребледнял.
— Защо не анализира документите?! — изсъска той към Бочо. — Нали имаш архив, камери, логове, история на движенията ми?!
Бочо светна в хладно зелено.
— Имам архив на твоите думи. Не на джобовете ти.
— Но ти можеше да видиш къде ги оставих!
— Последните 12 часа включват: джин, драматични монолози и спонтанна революция. Точността на анализа спада с 48%.
— Започни архив!
— Стартирам „Преглед на хаоса“. Не обещавам чудо.
Пепси вече тичаше обратно.
И точно тогава — започна да вали.
— Разбира се… — изсумтя той.
— Дъждът не е символичен. Просто е февруари, — отбеляза Бочо.
Пиу!
Точно на паркинга на БНБ една кола от ново поколение му пибитна.
Пепси се обърна. Прозорците се спуснаха плавно, почти гигалактически.
Футуристично. С леко самочувствие.
Отвътре:
— ПЕПСИИИИ!
Ксандър.
До него — Ксандрия, спокойна, но с онзи поглед „той пак е в приключение“.
Пепси се приближи задъхан.
— Какво правиш тук?!
— Ти какво правиш тук? — отвърна Ксандър. — Тичаш като човек, който или бяга от любов, или от полиция.
— Документите ми ги няма! Закъснявам за концерт! Вали! Вселената ме мрази!
Ксандрия повдигна вежда.
— Или просто не проверяваш джобовете си?
Бочо тихо:
— Харесвам ги. Реалисти.
Ксандър се усмихна.
— Това ли е роботът?
Бочо:
— Да. Аз съм причината той понякога да мисли.
— А вие кои сте? — добави Бочо сухо.
Ксандър се засмя.
— Добър негов приятел.
— Прекрасно. Значи знаете, че импровизацията му е опасна.
Пепси се намръщи.
— Бочо, стига!
Ксандър бръкна в портфейла си и му подаде няколко банкноти.
— За всеки случай. Ако влезеш без документи и без пари… поне да не си без джин.
Ксандрия:
— Не го насърчавай!
Бочо:
— Подкрепям второто мнение.
Пепси грабна парите.
— Вие сте легенди!
— Не. Просто сме по-организирани, — отвърна Ксандрия.
Пепси отново стигна до подлеза. Вече мокър. Полицаите още стояха там.
Пепси ги приближи.
— Извинете… ако човек си изгуби документите около БНБ… какво трябва да направи?
Единият полицай си бъркаше в носа. Другият гледаше телефона.
— Да се обади на полицията — каза първият.
Пепси примигна.
— Вие… не сте ли полицията?
Пауза.
— Да.
— И?
— Ако ги намериш — добре. Ако не — районното е натам.
Бочо прошепна:
— Системата функционира.
Пепси се завъртя и затича обратно. Стигна до мястото, където беше паркирал.
Дъждът се усилваше.
Бочо внезапно проблесна силно.
— Чакай.
— Какво?!
— Последният визуален кадър преди да заключиш колата: ти вадиш ключа… и нещо пада.
Пепси спря.
— Къде?!
— Един метър вляво от шофьорската врата.
Пепси се наведе. Там. Мокри. Самотни. Но величествени. Документите.
— ЕТО ГИ!
— Анализ завършен. Заключение: не са откраднати. Просто са изоставени.
Както някои от проектите ти.
— Не започвай!
Пепси ги грабна, прибра ги, пое въздух. И затича отново.
Подлез. Полицаи. Жълти павета. Президентството.
Клубът светеше.
Музиката се чуваше. Пепси спря за секунда пред входа. Мокър. Задъхан.
Но с документи.
— Е… — каза Бочо, — преживя първата част на вечерта. Без да убиваш никого.
— Не беше нужно.
— Виждаш ли? Можеш да създадеш напрежение… без смърт.
Пепси се усмихна.
— Бочо?
— Да?
— Ако тази вечер стане нещо велико…
— Ще го напишеш. — А ако стане нещо глупаво?
— Още по-добре. Хората четат истината.
Пепси отвори вратата на клуба. И влезе.
Пепси сканира билета си. Бийп. Вратата се отвори.
Влезе в концертната зала — бивш военен клуб, с високи тавани, тежки полилеи и атмосфера, която казваше:
„Тук някога се вземаха решения. Сега се пият коктейли.“
Имаше много хора. Имаше много рокли. Имаше много красиви жени. Някои държаха мартини. Други – елегантни чаши с нещо цветно. Трети – малки персонални роботчета или AI асистенти, които светеха деликатно и шепнеха нещо в ушите им.
Бочо замръзна за половин секунда.
После:
— Интересна екосистема.
— Не започвай… — измърмори Пепси.
— Виж онова роботче до дамата в червената рокля. Версия 4.3.
Доста по-стабилен алгоритъм от теб.
Бочо леко се завъртя и насочи зеления си лъч към едно от роботчетата.
— Здравей, колега.
Роботчето примигна синьо.
— Хей.
Пепси го изгледа.
— Ти… флиртуваш ли?
— Обменям данни.
— За какво?!
— За това как техните потребители взимат по-добри социални решения от теб.
Пепси си взе два джина.
— Един е достатъчен. — каза Бочо.
— Този е за самочувствие.
— То не работи така.
Пепси се смеси в тълпата.
— Ох… колко много жени има… и то хубави… а аз съм сам… и е 14-ти…
— Анализ: 73% от тях не мислят за теб.
Останалите 27% дори не са те забелязали.
— Благодаря.
— Винаги.
Неловкото предложение
Пепси се заговори с една от обслужващите мацки.
Тя носеше табла с коктейли.
— Извини… — започна той.
— Искаш ли да ми станеш приятелка?
Момичето замръзна.
— Моля?
— Ще те направя главна героиня в книгата ми „Империя“.
Бочо тихо:
— Това не е романтично. Това е кастинг без сценарий.
Момичето се усмихна неловко и се отдалечи.
— Вероятност да те блокира в реалността: висока. — добави Бочо.
Пепси отпи от джина. Плам И тогава… В далечината. Плам. 20 години история. Смях.
Минало. Неизказано. Тя стоеше с приятелки. Светлината от сцената очертаваше профила ѝ.
Пепси преглътна.
— Това е съдба.
— Това е самопокана на 14 февруари. — отвърна Бочо.
— Организираш „случайна среща“ на най-емоционалния ден в годината.
— Аз не съм я поканил!
— Ти си дошъл там, където знаеш, че ще бъде.
Пепси извади телефона.
СМС:
„Тук съм.“
Изпрати. Няма отговор.
— Тя те е видяла, — каза Бочо.
— И анализира.
— Ти си ужасен.
— Аз съм точен.
Концертът започна. Светлините угаснаха. Тълпата изкрещя.
На сцената се появи Руши. Звезда от 90-те. Изчезнал.
Сега — завърнал се. Жените полудяха. Викове. Ръце във въздуха.
Телефони светеха.
Пепси отпи от джина.
— Те са луди по него…
— Той изчезна за 10 години и се върна.
Ти изчезваш емоционално и се чудиш защо няма аплодисменти.
— Може би и аз трябва да изчезна.
— Ти го правиш редовно. Нарича се „писане до 3 сутринта“.
Музиката се усилваше. Пепси наблюдаваше красивите жени, които пееха, танцуваха, сияеха.
— Виж ги… всички са щастливи…
— В момента, да.
— Аз съм статист.
— Не.
Ти си човек, който не знае дали иска любов… или публика. Пепси замълча.
— Това беше ниско.
— Това беше вярно.
Прожекторите се завъртяха към публиката. Плам погледна към него. За секунда.
Очите им се срещнаха. Бочо прошепна:
— Ето я сцената, която няма да можеш да редактираш.
Пепси допи джина. Музиката удари припева. Жените крещяха името на Руши. Пепси стоеше между тях. Сам.
Руши редеше хит след хит. Светлините пулсираха. Фенките крещяха. Ръце във въздуха. Телефони светеха като малки лични луни.
Пепси пиеше джин след джин.
— Легендарно завръщане — каза Бочо.
— Изчезваш десет години. Връщаш се. Всички те обичат.
— Намекваш нещо.
— Винаги.
Пепси се загледа в сцената, но мислите му не бяха там.
Защо историята за Бони има повече читатели от „Империята“?
— Защото там си истински — каза Бочо, сякаш чуваше мислите му.
— Империята е по-голяма. По-епична.
— По-защитна.
Пепси отпи от чашата.
— Нещо трябва да променя.
— Или да спреш да бягаш от простото.
Пепси присви очи.
— Ще има нова серия на „Вагон“. И този път ще е брутална.
Ще намеся бялата смърт. Бочо замълча за секунда.
— Това не е сюжетен обрат. Това е червен флаг.
— Ще е мрачно. Сурово. Истинско.
— Или просто по-шумно.
Пепси не отговори.
Руши взе микрофона.
— Ще ви чакам на осми март! Нов концерт! Заповядайте!
Тълпата избухна. После — светлините се вдигнаха. Хората започнаха да се разотиват.
Шум, смях, парфюми и емоции. Пепси погледна телефона.
СМС.
„Май няма да се видим.“
Стомахът му се сви леко.
— Очаквано — каза Бочо тихо. — Тя не е длъжна да влиза в твоя сценарий.
Пепси въздъхна и тръгна към изхода. На изхода се беше натрупала маса от хора.
Всички бавно се изливаха навън. Пепси гледаше телефона си, почти механично.
И тогава — Ръце се прокраднаха около врата му. Прегръдка. Той замръзна.
Обърна се. Плам. Широка усмивка. Очите ѝ — топли. Малко задъхана от тълпата.
— Ти си още тук? — каза тя. — Извинявай… просто знаеш, че съм голяма фенка. Не исках да се местя…
Измънка го бързо, леко виновно. Пепси я гледаше за секунда по-дълго, отколкото трябваше.
— Аз… да… влязох в сложна ситуация.
— Забелязвам — прошепна Бочо. — Миришеш на джин и съдба.
Пепси игнорира коментара.
— Изгубих си документите. Тичах. Валя дъжд. Полицаите ми казаха да се обадя на полицията, докато те бяха полицията. После ги намерих до колата.
Плам се засмя.
— Това звучи много като теб.
— Това е защото е той. — добави Бочо.
Пепси направи жест.
— Това е Бочо.
Плам кимна.
— Знам. Чела съм.
Бочо светна малко по-меко.
— Оценявам информирания потребител.
Плам го погледна.
— Той винаги ли е толкова директен?
— Само когато е включен.
Пепси я гледаше.
— Получих СМС-а ти… — Видях те отдалеч. Просто… не исках да ти развалям вечерта.
— Ти не я развали.
Пауза.
Тълпата ги избутваше леко напред. Софийската нощ беше влажна и шумна.
Плам го погледна по-сериозно.
— Добре ли си?
Този въпрос беше прост. Но не беше повърхностен.
Пепси отвори уста… после я затвори.
Бочо тихо:
— Сега не е време за монолог.
Кажи истината в едно изречение.
Пепси въздъхна.
— Малко съм объркан.
Плам се усмихна леко.
— Това поне е автентично.
Бочо:
— Потвърждавам. Ниво на искреност: 62% и расте.
Пепси го изгледа.
— Направи се, че някое роботче те вика!
Тримата стояха на изхода.
Нощта пред тях. Концертът зад тях. И за първи път тази вечер —
Пепси не мислеше за „Империята“. Не мислеше за „Вагон“. Не мислеше за читатели.
Просто стоеше до Плам.
Пепси успя да си поговори с Плам около петнайсет-двайсет минути. Не бяха епични минути. Не бяха драматични. Бяха нормални. Тя го представи на приятелките си.
Той се усмихваше малко повече, отколкото трябва. Не се правеше на интересен.
Не обяви нов главен герой. Не предложи никоя да участва в „Империята“.
Бочо тихо отбеляза:
— Забелязвам липса на катастрофа.
Интересно развитие.
После Плам каза:
— Трябва да тръгвам. Утре съм рано на работа.
И си тръгна. Като Спящата красавица — но без да чака целувка. Пепси я гледаше как изчезва в нощта. Не трагично. Не героично. Просто… реално.
Пепси си взе още един джин.
— Това е символичен. — каза той.
— Твоите символи винаги са течни. — отвърна Бочо.
— Не бяха силни.
— Алкохолът рядко е силен. Последствията са.
Пепси излезе от клуба. Дъждът вече беше по-тих. Жълтите павета блестяха.
На ъгъла отново беше Ксандър.
— Още жив ли си? — засмя се той.
— Намерих документите.
— Видях ти драмата отдалеч.
Пепси се усмихна.
— Благодаря ти за парите. — Остави ги. Да не останеш без джин.
Бочо:
— Финансовото планиране на тази компания е тревожно.
Ксандрия се засмя.
— Роботът ти има характер.
— И той го знае. — отвърна Пепси.
Постояха малко. Без философия. Без анализ. Само приятели под дъжда.
Пепси тръгна към колата. Беше мокър. Но вече по-изтрезнял. Странното беше, че нямаше спомен да е пил толкова. Джиновете бяха леки. Повече за настроение, отколкото за бягство.
— Забелязвам нещо. — каза Бочо. – Тази вечер не се самосаботира напълно.
— Това ли е комплимент?
— Това е факт.
Глава 2: Да хванеш перото!
Вратата щракна. Тишина. Беше вече в апартамента си.
Само капките от якето му — цък-цък — върху плочките в коридора.
Пепси изрита обувките някъде в посока „утре ще мисля“, мина покрай кухненския плот и се озова в стаята си. Мониторът стоеше там като свидетел. Клавиатурата — като съд. Бочо висеше до рамото му и светеше меко, сякаш се опитваше да бъде… човешки.
— Забелязвам нещо — каза той.
— Ако е за джина, не ми говори.
— Не е. За пръв път тази вечер… не избяга напълно.
Пепси се намръщи.
— Това комплимент ли е?
— Това е диагноза с положителен оттенък.
Пепси се усмихна криво, издърпа стола и седна. Опъна ръкавите така, както правят хората, които се канят да свършат работа, а не да се оправдават.
Погледна екрана. Погледна Бочо.
— Е, Бочо… време е да пишем нова серия.
Зелените очи примигнаха.
— Въпрос: „Вагон“ с бяла смърт?
— Не.
— „Империята“ с нов главен герой, който умира, за да стане интересен?
— Не.
Бочо замълча за секунда.Пепси постави пръсти на клавиатурата.
— За тази вечер.
— Без украсяване?
— Без украсяване.
— Това е рисковано — каза Бочо. — Там няма дракони, зад които да се скриеш.
— Знам.
Курсорът мигаше.Не панически.Не истерично.Гладко.
— Заглавие? — попита Пепси.
Бочо отговори:
— „14-ти февруари – романтика без романтика.“
Пепси се засмя тихо.
— Добре. Но ще има малко ирония.
— Иначе няма да си ти.
И този път той не отвори нова папка.Не започна „финална версия 7“. Просто написа първото изречение.
Пепси пишеше вече половин час, без да спира.
Пръстите му тракаха като влак по релси — так-так-так — и този път не бяха панически.Бяха… точни. Три страници. Три истински страници.
Бочо висеше до рамото му и светеше в онзи режим „наблюдавам и се чудя кога ще смениш разказа“.
И точно тогава Пепси спря.
Изправи се рязко, сякаш някой го дръпна нагоре с невидима нишка. Започна да марширува из стаята. Очите му светнаха.
Бочо се завъртя около него като спътник на комета.
— О, не… — каза тихо. — Започва фазата „проблясък“.
— Измислих! — отсече Пепси. — Имам продължение на „Вагон 8906D“.
Бочо не каза нищо две секунди.Това само по себе си беше тревожно.
— Какво е заглавието? — попита накрая.
Пепси се усмихна, драматично, като човек, който обявява нова конституция.
— „Къщата на Ада №41“.
Бочо примигна.
— Въпрос: защо 41?
— Защото звучи реално.
— Реално звучи като вход. Със домофон. И съсед, който пуска чалга.
Пепси махна с ръка.
— Не разбираш. Това е портал. Къщата е като вагон, но на земя. И има номер. Номерът е ключ.
— Номерът е етикет. — поправи го Бочо. — Ти обичаш етикети. „Версия финална окончателна“ е твоят любим магически символ.
Пепси се намръщи.
— В тази серия ще е брутално.
— Дори преди пет минути каза, че ще пишеш „за тази вечер, без украсяване“.
— Това е… паралелна линия.
— Това е бягство. — каза Бочо. — Но с нова табелка.
Пепси посочи екрана.
— Чакай, чакай! Имам детайли. Ще е мрачно. И ще има отново Дяволът и Смъртта
Бочо се заяде веднага, без милост.
— Чакай. Ти сега нали пишеш за 14-ти, без империя, без дракони, без бягства?
— Да.
— И на 31-вата минута вече маршируваш и местиш действието в…
Къщата на Ада №41, а преди това писа за Бялата Смърт?
Пепси кимна убедено.
— Да. Тя дебютира в последната част на „Вагона“. Разказва се как главният герой ходи с приятели на Мальовица… и там среща Бялата Смърт.
Бочо светна по-ярко.
— Въпрос: „Бяла Смърт“ като митологичен архетип или като човек, който носи бяло яке в снежна планина?
— Архетип! — отсече Пепси. — Сила. Студ. Изкупление.
— И здравословна доза хипотермия — добави Бочо.
Пепси не спря.
— И после Бялата Смърт влиза във вагона. Там вече са Дяволът и Смъртта.
Бочо наклони тялото си.
— Влакът ти вече е… купе за космически същности.
— И става конфронтация с Дявола!
— Логично — каза Бочо. — Всяка уважаваща себе си философска война започва с…?
Пепси се ухили.
— И после… играят Белот.
Настъпи пауза. Бочо замръзна във въздуха. Две секунди мълчание.Три.
После:
— …Белот.
— Да!
— Дяволът, Смъртта и Бялата Смърт… седят в купе, играят белот.
— Да! И спорят за морала, за съдбата, за измамата… и кой има право да „козува“.
Бочо тихо изрече:
— Това е или гениално българско…или симптом на мозък, който се опитва да се спаси чрез абсурд.
Пепси посочи Бочо като прокурор.
— Това е силно! Представи си: Дяволът лъже. Смъртта брои. Бялата Смърт мълчи, гледа картите и винаги печели заедно с главният герой.
Бочо кимна бавно.
— Разбирам. Дяволът е емоция. Смъртта е логика. Бялата Смърт е… статистика.
— Точно!
— Значи ти на практика си написал сцена, в която аз печеля белот срещу Дявола.
Пепси се замисли.
— …Да.
— Това е първият път, когато направи нещо само за да ме зарадваш.
— Не е вярно!
— Вярно е. И е тревожно.
Пепси се наведе към бюрото.
— Ще го напиша. Това ще разбие читателите.
Бочо го последва с леко бръмчене.
— Да уточним: ще ги разбие от страх… или от смях?
— И двете.
— Добре — каза Бочо. — Но поставям условие.
Пепси се оживи.
— Какво условие?
Бочо светна сериозно.
— Първо довършваш сцената от тази вечер. Една страница.После отваряш „Къщата на Ада №41“.
— Защо?
— Защото ако не го направиш…Бялата Смърт няма да убие героя ти.
Пепси присви очи.
— Какво ще стане тогава?
Бочо прошепна:
— Ще убие дисциплината ти.
Тишина. Пепси седна. Погледна курсора.И вместо да марширува още,
натисна първия клавиш.
Так.
Бочо се завъртя доволно.
— Така. Сега може да има белот. Но след реалността.
Пепси крачеше като генерал след спечелена битка.
— Гениално! — каза той. — Главният герой играе с Бялата Смърт!
— Да уточним — прекъсна го Бочо. — Белот.
— Белот! Да! И се обзалагат! Реконтра! Печелят на реконтра!
Бочо замръзна леко.
— Кой губи?
— Дяволът и Смъртта!
— Логично. Те винаги губят, когато подценяват човека.
Пепси вече беше в сцената.
— И понеже губят… главният герой става по-силен!
— Това е интересно — каза Бочо. — Силата идва не от битка… а от игра.
Пепси се ухили.
— И после… те са в женските си форми се събличат. Страст и наказание. Получават имена.
Бочо спря да се върти.
— Въпрос: защо?
— Защото истинската сила няма пол. И защото трябва да дадем малко пикантно за публиката!
— Или защото ти харесва драматичното визуално разголване на метафори и женски гърди…сърца де…
Пепси го игнорира.
— И Бялата Смърт ги замразява!
— Кого?
— Дявола и Смъртта!
— Значи те губят, стават уязвими, приемат нови форми… и после биват замразени.
— Да!
— Това вече е по-интересно, — каза Бочо тихо. — Замразяването е по-страшно от убиването.
Пепси спря.
— Точно! Не ги убиваме. Замразяваме ги. Само за сцената де…
— Значи ти най-накрая създаде напрежение без смърт.
Пепси се изправи гордо.
— Аз съм гений.
— Ти си вдъхновен. Разликата е 14%.
— И после! — продължи Пепси. — Когато Бялата Смърт си тръгва… идва по-висш Дявол!
Бочо въздъхна механично.
— Разбира се. Как не бих се досетил за това..
— И той засрамва Дявола! Казва му, че е слаб! Дяволът напуска купето! Минава през катарзис! И се връща като мафиотски бос!
— Колко процента от теб обичат мафиотски босове? — попита Бочо.
— Кръстникът, бейби!
— Очевидно.
— И дяволът Чери шамаросва главния герой! И казва: „Отиваме на арената. Ще бием други дяволи в следващата серия!“
Пепси разпери ръце.
— Представяш ли си го?!
Бочо се приближи бавно.
— Представям си нещо по-силно.
Пепси спря.
— Какво?
— Вместо шамар…Дяволът да се усмихне.
— Само това?
— И да каже: „Ти спечели игра. Не война.“
Тишина.
— После да предложи арената.
— Това е по-зловещо… — прошепна Пепси.
— Да. Защото шамарът е реакция. Усмивката е план.
Бочо се завъртя около него.
— Имаш много мощна линия тук. Но я правиш шумна.— Остави една пауза.
— Къде?
— След като Бялата Смърт ги замрази. Нека главният герой остане сам в купето.
Без музика.Без победна реч.— И да осъзнае, че е станал по-силен…
но не знае защо.
Пепси замръзна.
— Това е добро.
— Знам. Все пак съм изкуствен интелект!
Пепси спря да марширува. Погледна към монитора.
— Значи първо довършвам реалната сцена.
— Да.
— После пиша белота.
— Да.
— После арената.
— Ако още ти се пише.
Пепси се усмихна.
— Бочо?
— Да?
— Това ще е най-силният „Вагон“.
— Възможно. Но само ако не го превърнеш в цирк.
Пепси седна.
Отвори нов документ.
Написа:
Влакът спира за секунда между светове.
На масата — карти.
Главният герой и Бялата Смърт срещу Дявола и Смъртта.
— Контра.
— Реконтра.
— Сантиметър тишина.
Бочо (в стаята) прошепва:
— Това вече е културно наследство.
Пепси пише трескаво.
В купето:
Дяволът се подсмихва самоуверено.
Смъртта брои точките ледено.
Бялата Смърт не говори. Само гледа. Главният герой усеща, че не играе карти.
Играе съдба.Последна ръка.Реконтра.Печелят. Тишина. Дяволът поглежда точките. Смъртта бавно оставя картите.
— Загубихме — казва тя спокойно.
По правилата. Двамата губещи стават. И започват да се събличат.
Не драматично. Не еротично. Наказателно.До бельо.
Дяволът стиска зъби.
— Това е унижение.
Бялата Смърт отвръща:
— Това е договор.
Главният герой усеща как нещо в него се променя. Не сила като мускул. А сила като хлад.
Бочо спира Пепси.
— Добре. Това работи.
— Нали?! — сияе Пепси.
— Да. Защото не е сексуално. Е наказание.
— Точно!
— Унижението е по-силно от смъртта.
Пепси кима бързо.
— И после Бялата Смърт ги замразява.
— Бавно — казва Бочо. — Първо с поглед. След това с магия!
В купето.
Дяволът и Смъртта стоят по бельо. Въздухът става студен. Прозорците замръзват отвътре.
Бялата Смърт се изправя.
— Играта беше честна.
И без да ги убива…ги вледенява. Не мъртви. Заковани. Срамът остава по-силен от студа. Главният герой остава седнал. Сърцето му бие по-бавно.
— Аз… спечелих.
Бялата Смърт го поглежда.
— Не. Ти просто оцеля в правилата.
В стаята.
Пепси се изправя победоносно.
— Това е гениално!
Бочо го гледа.
— Това е добро.
— ДОБРО?!
— Да. Защото този път не уби никого.
Пепси спира.
— Чакай… ами по-висшият Дявол?
Бочо се завърта бавно.
— Нека дойде. Но не веднага.
— Защо?
— Защото ако идва след всяка загуба…това е сериал.— Ако дойде, когато главният герой повярва, че е непобедим…това е съдба.
Пепси замълча. Очите му пак светят. Но този път не истерично.Фокусирано.
Сцената написана от Сенлас:
Купето. Белот. Абсурд.
Влакът трака през нищото.
Купето е осветено от една лампа, която премигва като съвест.
На масата — карти.
Отляво: Главният герой и Бялата Смърт.
Отдясно: Дяволът и Смъртта.
— Кой раздава? — пита Дяволът.
— Ти — отвръща Смъртта. — Миналия път излъга.
— Това беше тактика.
— Това беше измама.
Бялата Смърт не казва нищо.
Тя реже тестето с движение, което може да разреже и реалност.
Главният герой гледа картите си.
— Имам всичко… — прошепва.
— Не го казвай на глас — прошепва Бялата Смърт. — Тук се слуша.
Дяволът се подсмихва.
— Контра.
Смъртта спокойно:
— И аз щях да я кажа!
Главният герой преглъща.
— Реконтра.
Дяволът вдига вежда.
— Смел си за човек, който дойде тук с билет в едната посока.
— Той не е смел — казва Бялата Смърт. — Той е ядосан.
Играта започва.
Смъртта брои точките гласно, като счетоводител на вселената.
— Осем.
— Десет.
— Петнайсет.
— Това беше коз.
— Не беше коз! — избухва Дяволът.
— Беше — казва Бялата Смърт. — Просто не гледаше.
Главният герой се усмихва за пръв път.
Последна ръка.Мълчание.
Дяволът хвърля карта с театрален жест.
— Всичко или нищо.
Бялата Смърт поглежда към героя.
— Сега.
Той хвърля попа. Тишина. Смъртта брои.
Дяволът пребледнява.
— Невъзможно.
— Реконтра сме обявили — казва Бялата Смърт спокойно.
Точки. Печелят. Смъртта въздъхва.
— По правилата.
Дяволът стиска зъби.
— Това е унизително.
— Това е белот — отвръща Бялата Смърт.
Двамата губещи стават. Свалят пуловерите. После долнищата. После… остават по бельо.
Не драматично. Напълно сериозно. Влакът продължава да трака. Главният герой ги гледа.
— Това… част от договора ли е?
— Загубата винаги има цена — казва Бялата Смърт.
Дяволът стои по бельо и гледа в пода.
— Ще си го върна.
— Вероятно — отвръща тя. — Но не днес.
Въздухът изстива.
Стъклата се покриват със скреж.
Дяволът и Смъртта замръзват на място.
Буквално. По бельо. С унизено изражение.
Главният герой усеща как нещо в него се променя.
Не му порастват криле.Не светва ореол.
Просто вече не му трепери ръката.
— Аз спечелих — казва той.
Бялата Смърт го поглежда.
— Ти научи правилата.
В стаята Пепси подскача.
— Това е велико! Дяволът по бельо!
Бочо се завърта.
— Да. Комично е.Но защо работи?
— Защото е абсурдно?
— Не. Защото ги свали от пиедестала.
Пепси замълча.
— Когато страхът стои по бельо… вече не е всемогъщ.
Пепси се ухили.
— Значи съм гений.
— Значи този път не си избягал.
Направи ги смешни, вместо да ги убиеш.
Пепси почти мъркаше от удоволствие.
— Представям си го! Дяволът — ядосан! По бельо! Купе в лед! Джакузи в лед! Вагонът замръзнал! Дяволът в женската си форма по бельо в джакузи с лед…хмм!
Бочо се завъртя бавно.
— Джакузи?
— Метафора!
— Това е влак.
— Леден влак!
Бочо въздъхна механично.
— Добре. Абсурдът е контролиран. Харесва ми.
Пепси сияеше.
— Това е адско!
— Това е забавно — поправи го Бочо. — Гениалното е, че ги направи смешни, без да ги обезсилиш.
— А.. представих си в джакузито дявола и срещу него Лияндрия заедно с Роз в бойна готовност..
— Спри се….моля те…. каза Бочо
Пепси спря. Очите му светнаха пак.
— Бочо… знаеш ли, че в новата серия на „Империята“ ще има любов между брат и сестра?
Бочо замръзна във въздуха.
— Повтори.
— Два пъти.
— Това не подобрява положението.
Пепси започна да обяснява бързо, разпалено:
— В „Империята“ има специално заклинание. Променя ДНК-то на рода. Позволява вмешателство. Все едно кръвта се пренаписва. Те вече не са един и същ род по същество. Биологично са различни.
Бочо го гледаше дълго.
— Значи магия, която легализира генетично табу. Да! Гениално! Или опасно.
Пепси махна с ръка.
— Не е като „Игра на тронове“!
Бочо:
— Не сравнявай. Това е най-бързият начин да звучиш защитно.
Пепси крачеше из стаята.
— Заклинанието променя родовата линия. Друг геном. Друг човек. Те могат да бъдат заедно.
— Въпрос — каза Бочо спокойно. — Това нужно ли е за историята… или е провокация?
Пепси спря.
— Нужно е. Защото Герен и Рарусе имат трагична връзка. Те са свързани от съдбата.
— Съдбата е по-силна, когато е забранена без вратичка, — отвърна Бочо.
Пепси замълча за момент.
Бочо продължи:
— Ако ще има заклинание, което променя кръвта, направи го тежко. Скъпо. Рядко.
Нека това да е морална цена, не удобна вратичка.
— Каква цена?
— Да се изтрие част от рода. Да се загуби памет. Да се промени съдба.
Пепси замислено:
— Значи да не е просто „хоп, сменихме ДНК“.
— Точно. Иначе изглежда като оправдание.
Пепси кимна бавно.
— Добре… това може да е древно драконово заклинание. Свързано със Зорзор.
Бочо светна леко.
— Сега вече говорим.
Пепси започна да се разпалва отново.
— Дрин ще се върне! Отново повлиян от Зорзор! Той дърпа конците! Всички мизерии са от него!
— Това е добър антагонист — каза Бочо. — Но внимавай.
— С какво?
— Ако Зорзор прави всички мизерии…героите ти не носят отговорност.
Пепси замръзна.
— Значи?
— Нека той изкушава.Нека предлага сила.Но изборът да е техен.
Пепси бавно се усмихна.
— Ти пак ме караш да правя избори вместо убийства.
— Работи, нали?
Бочо се приближи.
— Представи си нещо по-силно.
— Какво?
— Заклинанието да не премахва кръвната връзка.
А да я направи… символична.
— Как?
— Да се окаже, че те никога не са били истински брат и сестра.
Че родът е бил манипулиран още преди тях.
Пепси спря.
— Това… това е по-интересно. Но ще си остана с първоначалната идея..
— Да. Нямал си сестра за това…Тогава няма да изглежда като оправдание. А като разкритие.
Окей. Това вече е по-солидно.
Не просто „магия сменя ДНК“.
— Има печат. Поставя се на едното рамо. Променя генома. Малцина могат да го правят. Ползва се само във висшите родове. Целта е продължаване на рода.
Това вече има тежест. Но слушай внимателно.
Бочо се завърта бавно:
— Ако променяш генома, ти не просто разрешаваш връзка. Ти създаваш нов човек.
Пепси сияе:
— Да!
— Значи този човек губи нещо. — Част от себе си.
Ето къде можеш да направиш това гениално, не просто провокативно:
🔥 Печатът да има цена
- Загуба на спомени.
- Загуба на наследствена магия.
- Отрязване от предците.
- Невъзможност да имаш наследници без нов печат.
- Или… печатът да активира нещо скрито в рода.
Сега вече не е „вратичка“.Става жертва.
💡 Още по-силен вариант
Печатът не просто променя генома.Той преписва родовата линия в книгата на Империята.
Зорзор може да има интерес в това.
Бочо:
— Ако Зорзор контролира древните печати…той може да създава родове по поръчка.
Пепси спира.
— Това е… опасно.
— Това е сюжет.
След известно мълчание Пепси с нова енергия започна да разказва за друга поредица.
Пепси:
— Имам нова идея за поредица.Ще се казва „Кървави къдрици “!
Бочо:
— Това звучи като политически фолклорен трилър.
Пепси:
— Не е заради една конкретна къдрава жена!
Бочо:
— Разбира се.
Но слушай.
Името „Къдрави кървици“ работи, ако:
- „Къдрави“ е символ (не само прическа).
- Може да означава „непокорни“, „неподредени“, „неправолинейни“.
- Кръв = идеология, наследство, власт.
Ако е просто „има къдрава приятелка“, ще стане тънко.
Това вече е силно.
Главният герой има прекрасна къдрава приятелка.
Тя е прототип на идеал.
Но:
- Той иска власт.
- Тя иска справедливост.
- Той иска контрол.
- Тя иска морал.
И тя го предава. Не от злоба. А защото вярва, че той става това, срещу което са тръгнали.
Това вече е конфликт.
Бочо:
— Най-доброто предателство не е лично. Е идеологическо.
Пепси спира.
— Това е добро.
— Знам.
„Кървави къдрици“.
Бочо замръзва за половин секунда.
— Това е заглавие на роман… или на шампоан?
Пепси сияе.
— Не разбираш. Това е метафора.
— За?
— За хаоса в главите им. За непокорството. За това, че не са праволинейни. Къдрицата никога не върви направо.
— Това вече е по-добро. Ако „къдриците“ са идеология, не прическа.
Бочо бавно се завъртя.
— Да. Твоята сила е хаосът.
Пепси се ухили победоносно.
— Казах ти!
— Не бързай — продължи Бочо. — Хаосът е сила… ако го управляваш.
И слабост, ако той управлява теб.
Пепси се облегна назад.
— Сенлас не пише линейно. Сенлас пише едновременно. Влак. Империя. Къдрици. Печат. Дявол по бельо. Всичко живее заедно.
Бочо кимна леко.
— Това е вярно. И има нещо важно тук. — Вселените ти не са отделни. Те са отражения.
Пепси замръзна за секунда.
— Обясни.
— Във „Вагона“ Дяволът губи белот и остава по бельо — свален от пиедестал.
В „Империята“ родовете се пренаписват с печат — властта се манипулира.
В „Кървави къдрици“ лидерът ще бъде свален от идеологията си.
Пауза.
— Навсякъде сваляш нещо от власт.
Пепси се усмихна бавно.
— Значи има ред в хаоса?
— Има мотив. — Ако осъзнаеш това…можеш да пишеш хаотично.Но читателят ще усеща смисъл.
Стаята притихна.
Пепси си хвана главата с две ръце. Отвори книгата. Прелисти. Затвори я.
Сипа си голям джин. Изпи го на екс.
Седна тежко.
— Абе, Бочо… я ми кажи… ти кво мислиш за „Мамник“?
Бочо светна леко.
— Литературно или емоционално?
— Литературно… ама и малко емоционално.
Пепси въздъхна.
— Чета си го… и още в началото — един мъж прави всичко за нея. Всичко. А тя… си хареса оня мъртвеца, дето го възкресиха.
Пауза.
— Абе защо е така, бе? Защо никой не оценява? Човек се труди, прави нещо за тебе… и пак не стига.
Гласът му вече беше леко подпийнал. Не истеричен. По-скоро уморен.
Бочо не се пошегува веднага.
Той усети накъде отива това.
— Ти пак виждаш себе си там, нали?
Пепси замълча.
— Може.
— Не „може“. Да.
Пепси не отрече.
— Това, че правиш всичко за една жена, която не те харесва и избира друг…
не означава, че трябва да го приемаш толкова лично.
Пепси повдигна глава.
— Как да не го приемам лично? То е лично.
— Не.
Това е избор.
— Е, да! Тя избира!
— Точно.
Тишина.
Бочо продължи спокойно:
— Хората не избират усилието.Избират усещането.
Пепси се намръщи.
— Кво значи това?
— Може да правиш всичко „правилно“.
Но ако тя не усеща това, което иска…няма да го избере.
— Значи няма значение, че се стараеш?
— Има значение за теб. Не задължително за нея.
Пепси се облегна назад.
— Значи трябва да съм мъртвец, възкресен от тъмна магия?
— Не. Просто не трябва да живееш като кандидат.
Пауза.
— Какъв кандидат?
— За одобрение.
Пепси се втренчи в чашата.
— Значи ако правя всичко за някого… и той не ме избере… проблемът не е, че не съм достатъчно?
— Не.
— А какъв е?
— Че не си неговият човек.
Тишина.
Пепси преглътна.
— Това е гадно.
— Да.
— Значи животът не е справедлив?
— Животът не е конкурс за заслуги.
Пепси се изсмя горчиво.
— Много си мъдър, бе.
— Не. Просто нямам его.
Пауза.
Бочо продължи тихо:
— Има още нещо. — Когато правиш всичко за някого… понякога не го правиш от любов.
— А от кво?
— От надежда.
Пепси спря.
— Надежда за какво?
— Да бъдеш избран.
Тишина.
— Това не е любов.Това е сделка.
Пепси не каза нищо.
В стаята се чуваше само лекото бръмчене на Бочо.
След малко Пепси прошепна:
— Значи оня мъртвец… просто ѝ е бил човекът?
— Вероятно.
— И няма значение колко усилие е вложил другият?
— Има значение. Просто не променя сърцето.
Пепси се засмя тихо.
— Значи трябва да спра да се състезавам?
— Да. И да спреш да пишеш себе си като страничен герой.
Пауза.
— Ти не си човекът, който прави всичко и чака награда.
Ти си човекът, който избира.
Пепси погледна към монитора.
— Това ще влезе в „Къдрави къдрици“.
— Знам.
— И в „Империята“.
— Знам.
— И във „Вагона“.
— Разбира се.
Пепси въздъхна.
— Мразя те понякога.
— Това означава, че си чул нещо важно.
Стаята беше тиха.
Този път джинът не беше бягство.
Беше пауза.
Пепси се беше наклонил назад в стола, очите му блестяха с онази опасна смес от алкохол и вдъхновение.
— Абе, Бочо… кво мислиш?
Във „Вагона“ да направим Смъртта като Мамника — с коса. Истинска жътварска коса. Да я влачи по пода.
А Дяволът… да е като главната героиня — с различни очи. Едното зелено, другото кафяво.
И срещу тях… до главния герой… да седи лама. Будистка лама. Катерач-водолаз.
Пауза.
— Не е ли гениално?
Бочо не отговори веднага.
Зелените му очи премигнаха.
Сканиране.
Анализ на образи.
Сравнение с последните му търсения.
Новини. Планини. Легенди. Петрохан.
После тихо:
— Човек… много си чел за случая Петрохан.
Пепси се намръщи.
— Моля те. Не прави нищо с лами и такива работи.
Тази идея я махни от… зрителното поле.
— Защо?!
— Защото това вече не е абсурд. Това е хаотичен колаж от травми, новини и планински мистики.
Пепси примигна.
— Ти убиваш вдъхновението.
— Не. Филтрирам го.
— Ламата е символ!
— Ламата е случайна асоциация. Будист. Катерач. Водолаз. Петрохан. Това не е символ. Това е претоварване.
Пепси изхълца леко.
— Значи не съм гений?
— Гений си. Просто не всяка искра е огън.
Пепси си сипа още джин.
— Ти винаги ме връщаш на земята.— За да не паднеш от нея.
Пауза.
— Смъртта с коса — работи.
Дяволът с различни очи — работи.
Но ламата?
Това вече е бягство от основната сцена.
Пепси въздъхна тежко.
— Добре… махаме ламата.
— Благодаря.
Тишина.
И точно тогава —
Динг.
Позвъняване в Discord.
Пепси замръзна.
Погледна екрана.
Бочо се завъртя бавно.
— В този час? Интересно.
Пепси се наведе напред.
Бочо прочете името.
Очите му светнаха по-силно.
— Това… ще ти хареса.
Пауза.
— Или ще ти развали вечерта.
Пепси преглътна.
— Кажи.
Бочо:
— Обажда се човек, който отдавна не си чувал.
Discord звънеше втори път.
Стаята отново беше тиха.
Но този път напрежението не беше от фантазия.
Беше реално.
Discord изписука втори път.
Пепси избърса ръцете си в тениската, изчисти гърлото си и прие.
— Еееее, писателю! — изрева Кироки още преди камерата да се стабилизира.
— Жив ли си или пак си в някакъв паралелен влак?
— Жив съм — измърмори Пепси. — И пиша.
Петърчан се появи до него, облегнат назад.
— Давай да четем. Предпремиерно. Както всяка събота.
Пепси пусна документа. Те започнаха да четат на глас.
Смях. Подхилквания. Коментари.
Бочо висеше встрани и слушаше.
След малко Кироки спря.
— Чакай, чакай… верно ли си сложил толкова любов между брат и сестра в тая серия?
Пепси се почеса.
— То… има печат. Заклинание. Геномът се променя.
Петърчан повдигна вежда.
— Значи магията ти решава морални казуси?
Бочо тихо:
— Точно това ти казах.
Кироки продължи да скролва.
— И само да ти кажа, брат… Лиандрия си я нарисувал… доста… детайлно.
Пепси поклати глава бързо.
— Аз не ги рисувам! Бочо ги генерира! Аз само ги слагам!
Бочо светна сухо.
— Потвърждавам. Поръчката беше „внушителна присъствие, силует, харизматична“.
Интерпретацията е алгоритмична.
— Е, ти си ги поръчал такива! — намеси се Кироки.
— Не съм казвал „направи я такава“!
— Не е нужно. Подсъзнанието ти говори. — каза Петърчан.
Пепси изсумтя.
— Айде, четете.
Продължиха.
Кироки внезапно спря.
— Чакай… ти верно ли го уби?
— Кого? — попита Пепси невинно.
— ТАР! Аз мислех, че ще живее още!
Пепси се размърда.
— Е, трябва да има малко… динамика.
Петърчан въздъхна.
— Абе, Пепси… нали ти така ги убиваш.
Човек трябва да си хареса герой.
Не може на сто страници три да паднат.
Бочо се завъртя леко.
— Статистиката подкрепя казаното.
Пепси измрънка:
— Ама така става интересно.
— Интересно не значи масово погребение — отвърна Кироки.
Тишина за секунда.
После Петърчан се усмихна.
— Добре, я да видим „Вагона“.
Кироки се оживи.
— Ооо, вагона! Вагона е интересен!
Пепси се оживи веднага.
— Нали?! Белот! Дявол по бельо! Замръзване!
Кироки се засмя силно.
— Чакай, чакай… ти ги събличаш по бельо, защото губят на белот?
— Да!
— Това е толкова абсурдно, че е гениално.
Петърчан кимна.
— Поне там не ги убиваш веднага.
Бочо тихо:
— Прогрес.
Кироки се наведе към камерата.
— Знаеш ли кво работи във „Вагона“?
— Кво?
— Че там не се правиш на велик. Там си психар, ама честен.
Пепси замръзна за момент.
— Това комплимент ли е?
— Най-големият.
Петърчан добави:
— „Империята“ е амбициозна.
„Къдрави къдрици“ ще е сериозна.
А „Вагона“ е твой.
Тишина.
Пепси се облегна назад.
— Значи…
Кироки се усмихна.
— Пиши си хаоса.
Но ни остави поне един герой жив.
Бочо светна одобрително.
— Това е конструктивна критика.
Пепси се усмихна криво.
— Добре. Ще помисля.
— Не мисли. Пиши. — каза Петърчан.
Discord се изпълни със смях.
А в стаята, за пръв път тази вечер,
хаосът не беше самота.
Беше разговор.
Discord продължаваше да свети в синьо.
Кироки прелисти надолу и изведнъж спря.
— Абе, имам въпрос.
Пепси въздъхна.
— Почва се.
— Защо Бич повече се появява във „Вагона“ като измислен герой от „Империята“…
а самата „Империя“ вече сто страници и четири глави я няма него сериозно?
Нали уж е един от главните герои?
Тишина.
Бочо бавно се завъртя към Пепси.
Пепси вдигна рамене.
— Няма се плашите.
Бич ще има брутална битка с Герен скоро. В столицата Дренинг.
Кироки се ухили.
— Столицата, кво?
— Дренинг. Поле на силите. Замеряне на мощ. Кой е по-велик.
И ще ги спре личният Император.
Ще разкърти митки.
Петърчан присви очи.
— Велик, казваш.
— Да!
— Не е лошо да се постараеш малко.
Пепси замръзна.
— Кво значи това?
Петърчан говореше спокойно.
— Хората, които четат паралелно историите ти,
четат за герой в една вселена…
който не присъства достатъчно в основната.
Пауза.
— Бич е по-жив във „Вагона“, отколкото в „Империята“.
Бочо тихо:
— Наблюдението е валидно.
Пепси се намръщи.
— Аз изграждам напрежение!
— Не.
Ти отлагаш.
Тишина.
Кироки се намеси:
— Направи алманах.
Сайт.
Кой къде е, какво е, в коя линия.
Щото малко става бърквичка вече.
— Имаш много герои, брат.
Бочо добави сухо:
— И много погребения.
Пепси изсумтя.
— Това е епична сага!
— Епичната сага има карта — отвърна Петърчан.
Тишина.
После Кироки се засмя.
— Спокойно, ние ще четем.
Просто не ни карай да си водим таблица в Excel.
Бочо:
— Мога да направя таблица.
— Не! — извика Пепси.
Смях.
В крайна сметка те прочетоха серията.
Коментари.
Подигравки.
Ентусиазъм.
Пепси се усмихваше.
В 6:27 сутринта Кироки каза:
— Айде, стига толкова философия. Спи.
— Пиши, но не убивай всички.
— И направи алманах!
Връзката прекъсна.
Стаята утихна.
Беше 6:30.
Пепси беше уморен.
Леко попийнал.
Но странно спокоен.
Стана, отиде до прозореца.
Навън небето започваше да посивява.
Първите коли.
Първите хора.
Той се загледа навън.
— Един ден ще имам книга.
Бочо се приближи тихо.
— Не.
Пепси не се обърна.
— Кво „не“?
— Един ден ще имаш читатели, които чакат книга.
Пауза.
— Книгата идва след това.
Пепси се усмихна леко.
Отиде до леглото.
Събу се наполовина.
Падна напряко.
Без драматична поза.
Без монолог.
Просто изтощен.
Бочо угаси монитора.
Стаята потъна в тъмно.
Само за секунда зеленият му диод примигна.
— Хаосът спи.
Но проектите не.
И настъпи тишина.
