„Понякога Адът не идва с пламък.
Понякога идва със сняг — и някой, който те чака по-бавно от времето.“
С бяла мантия със сини ивици, висок почти два метра, той влезе във вагона.
На лицето му имаше маска със студени, светещи очи.
На челото — лампа като стар планински челник.
С едната ръка държеше верига.
С другата — коса на жетвар, оформена като планински пикел.
Веригата се изтегли с метален звук.
По пода се влачеше мъж — разкъсани дрехи, премръзнал, с драскотини по лицето, рошав. Ръцете му бяха оковани и вързани към веригата. Белият жътвар го дърпаше бавно по пода на вагона.
Навсякъде, където минаваше, всичко замръзваше.
По прозорците избиваха лица и ръце на замръзнали хора.
Душите им летяха след него, а той леко потропваше с пикела.
Срещу него стояха Дяволът — в синя мускетарска униформа — и Смъртта, облечена като червен мускетар. Стояха като изполини пред идващия Бял жътвар.
— Бялата смърт… — прошепна Дяволът.
В очите ѝ пламна огън.
Зад тях избухнаха пламъци. Вагонът придоби кафеникав оттенък.
Излязоха дяволски създания с различни по форма рога и тела — с огромни зъби и червени очи. Всичко потъна в огън.
Но Белият жътвар не спря.
С всеки метър, който изминаваше, вагонът се превръщаше в ледена пустош. Душите зад него ставаха все повече.
Дяволът присви очи.
От нейната страна се изстреля огромно дяволско лице — призрачно, прозрачно, с вик.
Белият жътвар спря. Погледна.
От неговата страна се засили бяло лице.
Двете се сблъскаха.
За части от секундата привиденията се сляха в искри — и изчезнаха.
Жътварят продължи.
Стигна до тях. Подмина ги.
Дяволските изчадия започнаха да изчезват, превръщайки се в бели духове.
Дяволът и Смъртта замръзнаха — вцепенени.
Белият жътвар, влачейки окования мъж, влезе във вагон 20.
*
Навън времето беше лошо. Валеше с онзи упорит, ситен дъжд, който не удря по прозорците, а ги изяжда бавно — все едно денят има търпение.
Беше събота сутрин, а той искаше да се излежава до късно. Да открадне още час от света. Да не става. Да не мисли.
Беше сънувал кошмар.
Влак, който пътува към Ада. Умиране. Връщане. Пак умиране. Гласове, които го питат как се казва — и той не може да отговори, защото думата е все едно изтрита с гума.
Сънуваше и планината. Връх, обърнат в мъгла, където всяка крачка нагоре е като победа, но и като нещо, което ще ти бъде отнето, ако се обърнеш.
Сега, в леглото, от кошмара беше останало само едно пулсиращо усещане.
Главата му се въртеше около една дума.
Победа. Победа. Виктор.
Може би Виктор се казваше.
Или просто умът му търсеше опора — каквато и да е.
Тъкмо се отпускаше отново, когато телефонът иззвъня.
Звукът не беше силен. Беше… неуместен.
Като звън на билетна проверка в празен вагон.
Погледна дисплея.
Иван.
Най-добрият му приятел.
— Ало? — гласът му излезе дрезгав, още залепнал за съня.
— Хайде, няма те чакаме! — отсече Иван. — Отиваме да катериме Мальовица. Аз… и твоите любимки. Заповядай! След един час сме на паркинга.
— След един час?! — той се надигна рязко, сякаш някой беше дръпнал одеялото от него. — Ама… аз нямам време. Трябва веднага да тръгна. Защо не ми каза по-рано?
— Еми… знаеш — измърмори Иван. — Някои неща се решават в последния момент.
Чуха се момичешки гласове — млади, смеещи се, прекалено живи за тази сива сутрин.
— Хайде, хайде, ела! — каза едното. — Ние искаме да те видиме!
— Аз искам да те видя! — добави друго, с онзи тон, който уж е шега, но оставя следа.
Той преглътна.
— Ох… добре — каза на глас, но повече на себе си. — Ще дойда.
Затвори.
И легна пак.
Само още пет минути, каза си.
Само да се събера.
Но вместо сънят да го вземе, нещо се раздвижи в стаята.
Не беше звук. Не беше светлина.
Беше… натиск. Както когато температурата навън падне под нормалното и ушите ти леко заглъхват.
Въздухът стана по-тежък.
Дъждът зад прозореца… сякаш забави ритъма си.
Капките вече не звучаха като капки. Звучаха като чукане. Редовно. Методично.
Той се надигна на лакът.
Погледна към стаята. Легло, шкаф, прозорец — всичко си беше там.
Само че… сенките не стояха както преди.
Ъглите изглеждаха по-дълбоки.
Празните места — по-празни.
Телефонът му, оставен на чаршафа, светна отново — без да звъни.
Екранът просто се включи сам.
За миг помисли, че е известие.
Но нямаше име. Нямаше номер.
Само един ред, изписан на черно:
„ПЪРВИ ПЕРОН.“
Сърцето му направи кратко, болезнено прескачане.
И тогава — толкова тихо, че можеше да е въображение — от коридора на етажа се чу скърцане.
Не като стъпки на човек.
Като старо желязо, което се движи по релси.
Той не помръдна.
Опита да си каже, че е от дъжда. От тръбите. От съня. От мозъка, който още не е буден.
Но после чу втори звук.
Пуф… паф… пуф… паф…
Сякаш някой влачи тежко колело по пода.
И тогава обстановката наистина се промени.
Стаята не потъмня.
Тя просто… се отдръпна.
Като декор, който се разкрива, че е бил декор през цялото време.
И той усети най-лошото възможно нещо:
че този път не се събужда.
*
Той реши да не тръгва никъде.
Обърна се на другата страна и затвори очи.
Само още малко.
И точно когато сънят започна отново да го обгръща, обстановката се промени.
Не рязко.
Не с трясък.
Първо миризмата.
Въздухът в стаята се сгъсти и замириса на влага, мухъл и нещо сладникаво-гнило. Той отвори очи.
Шкафът срещу него започна да се раздува. Дървото потъмня. По повърхността му се появиха пукнатини, които за секунди се разраснаха в черни жилки. Леглото под него изпука, сякаш някой го разяждаше отвътре.
Всичко започна да гние с бързи, неестествени темпове.
Стените потъмняха. Бялото стана сиво. Сивото — черно.
И върху черното започнаха да се появяват надписи.
Първо един. После десетки.
„СМЪРТТА НЕ ЧАКА.“
„ВСИЧКО Е ИЗБОР.“
„БЯГСТВОТО СЪЩО Е ИЗБОР.“
„ПОБЕДА ИЛИ ПОВТОРЕНИЕ?“
Между тях — абсурдни, почти подигравателни редове:
„А ти знаеш ли, че любимата храна на дявола е спагети?“
Буквите се изкривяваха, стичаха се надолу като мокро мастило. Някои от тях пулсираха.
В следващия миг крушките започнаха да гърмят една след друга.
Първо лампата над леглото.
После тази в коридора.
После банята.
Стаята потъна в полумрак, осветявана само от светкавици отвън.
Вратите се отвориха с трясък. Вятърът нахлу вътре — студен, влажен, носещ мирис на ръжда.
Навън беше мрачно. Не просто облачно — а задушаващо. Дъждът валеше под ъгъл, сякаш се опитваше да влезе вътре.
Той се изправи.
Огледа се.
Нямаше жив човек.
Подът започна леко да се вълнува. От фугите между паркета се подаваха ръце. Бледи. Тънки. Някои без пръсти. Други с прекалено дълги нокти.
Една ръка хвана глезена му.
Той изкрещя и се отскубна.
Не мисли повече. Изтича навън.
По улицата имаше тела.
Не лежащи.
Движещи се.
Ходеха на зигзаг, със странно наклонени глави, с некоординирани движения. Някои се блъскаха в стълбове. Други вървяха направо към стените.
Никой не го поглеждаше.
Но всички се движеха.
В главата му прозвуча шепот.
Хайде. Нямаш време. Запали колата и отиди към Мальовица. Там ще намериш отговори.
Гласът беше спокоен. Почти делови.
След секунда се добави втори тон — ироничен.
Или ще създадеш работа на някой, който не искаш.
Той не знаеше кой говори.
Погледна към дивана зад него и за миг видя две дами, седнали спокойно и пиещи кафе.
Едната беше с червена, буйна къдрава коса и рога.
Другата — с черна права коса и държеше жътварска коса.
И двете бяха облечени официално, делово. Спокойни. Неподвижни.
В мига, в който примигна — ги нямаше.
Той преглътна.
Още сънувам.
Но ръцете му вече отключваха колата.
Седна зад волана. Дишането му беше накъсано. Завъртя ключа.
Двигателят запали веднага.
Погледна в огледалото за обратно виждане.
За секунда зад него, на задната седалка, стояха същите две дами. Държаха чаши кафе. Отпиваха бавно, докато го гледаха предизвикателно.
Той рязко се обърна.
Задната седалка беше празна.
Тръгна.
Пътят беше пуст. Светофарите мигаха жълто. По асфалта лежаха неподвижни фигури, но когато минаваше покрай тях, те бавно обръщаха глави след колата му.
Колкото повече се отдалечаваше от града, толкова по-гъста ставаше мъглата.
Дъждът премина в ситен сняг.
Планината се появи пред него — тъмна, масивна, потънала в облаци.
Не след дълго зави по познатия път.
И ето че беше на паркинга на Мальовица.
Колата спря сама, сякаш някой друг беше натиснал спирачката.
Двигателят угасна.
Наоколо нямаше други автомобили.
Само една табела, която леко се поклащаше от вятъра.
Той вдигна поглед към нея.
Надписът не беше „Мальовица“.
Пишеше:
ПЪРВИ ПЕРОН.
Зад него се чу звук.
Метал в метал.
Бавно.
Методично.
И някъде в мъглата нещо изсвири — не като вятър.
Като локомотив.
*
И тогава го видя.
Мощният автомобил на Иван — тъмносив, излъскан, познат до последния драскотин — стоеше на паркинга на ЦПШ Мальовица.
Бяха само двата автомобила.
Небето продължаваше да бъде ниско и мрачно. Облаците висяха тежко, притискаха върховете. Вятърът не духаше — той стържеше.
Той отвори вратата и слезе.
Иван стоеше до колата си. До него — приятелката му. А малко по-настрани — нейната сестра.
Първото, което го удари, бяха усмивките.
Бяха широки.
Прекалено симетрични.
Прекалено застинали.
В тях нямаше живина.
Очите им не бяха чисти. Погледите им бяха замъглени, дълбоки, като кладенци без дъно. По лицата им имаше кал — засъхнала, напукана. Дрехите им бяха раздрипани по краищата, сякаш току-що са били влачени по камъни.
Изглеждаха… не като ранени.
А като вече минали отвъд.
Иван пристъпи към него. Обувките му оставяха мокри следи, въпреки че асфалтът беше сух.
— Закъсня — каза той, но гласът му прозвуча кухо. Без ехо. Без топлина.
Момичето с по-късата коса се усмихна още по-широко. В ъглите на устата ѝ нещо тъмно се разтегли като сянка.
Той отвори уста да каже нещо.
И в този момент всичко се пречупи.
Като счупено огледало, което за миг показва друго отражение.
Мракът изчезна.
Слънцето проби облаците. Светлината заля паркинга. Появиха се още коли. Чу се смях. Някой затвори врата. Деца тичаха към пътеката. Вятърът беше нормален. Планината — ясна.
Иван стоеше пред него — нормален. Жив. С лека брада и обичайния си леко ироничен поглед.
До него — приятелката му, с чисти дрехи и румени бузи.
А сестрата — с къса, леко къдрава коса, усмихната, нетърпелива.
— Е, хайде, ще катериме ли? — каза Иван и го тупна по рамото.
Тупването беше твърде реално.
— Да! — засмя се приятелката му. — Ние нямаме търпение!
Другата я сръчка леко.
— Той пак ще нервничи ако се бавим.
Всичко беше… нормално.Твърде нормално.
Той се огледа. Нямаше кал. Нямаше раздрани дрехи. Нямаше кухи усмивки.
Но в главата му още ехтеше онова първо „закъсня“.
И за част от секундата му се стори, че зад Иван — съвсем за миг — сянката му не съвпада със стойката му.Беше изкривена.Сякаш държеше нещо в ръка.
Нещо дълго.
Метално.
Той примигна.
Сянката стана нормална.
— Какво ти е? — попита Иван. — Изглеждаш, все едно си видял призрак.
Той преглътна.
— Нищо… просто не се наспах.
Иван се засмя.
— Е, днес ще се събудиш. Мальовица може да събуди всички сетива в теб.
Слънцето грееше.
Пътеката ги чакаше.
Но някъде дълбоко в него остана усещането, че първата версия на паркинга не беше халюцинация.
А предупреждение.
*
Eдното момиче беше с дълга къдрава коса. Тя стигаше чак до кръста й.
Той я погледна по-внимателно.
Косата ѝ падаше свободно по раменете — тъмна в корените, леко изсветляваща към краищата от слънцето. Къдриците ѝ бяха живи, подскачаха при всяко движение. Нищо общо с онова предишно видение — кал, разкъсани дрехи, кухи очи.
Сега тя изглеждаше напълно реална.
— Какво? — усмихна се тя, забелязала, че я гледа. — Нещо ми има ли?
Гласът ѝ беше топъл. Земен. Истински.Той поклати глава.
— Не… просто… — спря. Не искаше да каже „радвам се, че си жива“, защото това би прозвучало налудничаво.
Иван вече стягаше раницата си.
— Айде, тръгваме. Ако се размотаваме още, ще ни хване следобедният вятър. Нямам намерение да слизам в тъмнина.
Пътеката започваше спокойно — широка, с дребни камъчета и мокра пръст от сутрешния дъжд. Миришеше на бор и студен въздух.
Слънцето грееше нормално.Хората около тях се смееха.
Но когато Виктор направи първите няколко крачки нагоре, усети нещо странно.
Звукът от обувките му по камъните…
не съвпадаше с ритъма му.
Сякаш някой вървеше половин крачка зад него.
Той се обърна.
Нямаше никой.
Само Иван, който мрънкаше за закъсненията. Само двете момичета, които се смееха.
Но когато Виктор погледна за кратко към небето, му се стори, че за секунда слънцето трепна.
Като лампа.
И за частица от миг — само за частица — сенките им станаха по-дълги.
Нереално дълги.
Като сенки в коридор на влак.
Той примигна.
Всичко се нормализира.
— Добре ли си? — попита Иван.
— Да… просто ми се струва, че съм сънувал нещо странно.
Момичето с дългата къдрава коса го погледна внимателно.
— Влак ли? — попита тихо, сякаш между другото.
Сърцето му спря за половин удар.
— Какво?
Тя се усмихна леко.
— Нищо. Така ми се стори.
И продължи нагоре.
Той остана за секунда на място.
Планината беше ясна.
Небето — синьо.
Денят — обикновен.
Но вече знаеше нещо.
Това не беше просто излизане на Мальовица.
Това беше нов тест.
И този път не беше сигурен кое е по-опасно —
мракът, който виждаше…
или светлината, която изглежда твърде нормална.
*
Тя отново се обърна леко към него, къдриците ѝ се плъзнаха по рамото.
— И аз ли ти изглеждам по-нежна, а? — каза с усмивка, в която имаше и закачка, и нещо по-дълбоко.
Тонът ѝ беше лек, но погледът — не съвсем.
Той се сепна.
— Гледаш ме така… — продължи тя. — Все едно проверяваш дали съм истинска.
За миг в ума му проблесна онзи друг образ — на кал, на смърт!
Сега пред него стоеше просто момиче. С дълга къдрава коса. С нормално дишане. С розови бузи от изкачването. Запъхтяна и леко изморена от катеренето.
— Просто си хубава — каза той по-бързо, отколкото трябваше. — Опитвам да се събудя.
Тя се засмя тихо.
— Внимавай. Понякога, като се събудиш, не ти харесва къде си.
И продължи нагоре.
Той остана за половин секунда неподвижен.
Това изречение…
Не беше обикновено.
Не беше планинарска шега.
Беше нещо, което вече беше чувал.
*
Прехода до връх Мальовица можеше да се раздели на четири етапа.
Първият – до хижата.
Около километър-два след паркинга имаше чешма, от която можеше да се наточи вода.
Четиримата вървяха спокойно и постепенно се разделиха на двойки. Иван остана с приятелката си напред, а Виктор вървеше до момичето с дългата къдрава коса, което явно му допадаше.
Пътеката беше ясна. Хора минаваха покрай тях. Всичко изглеждаше нормално.
Когато наближиха чешмата, атмосферата отново се промени.
Светлината стана по-студена. Звуците заглъхнаха. Сякаш някой беше намалил силата на света.
За миг картината се изкриви — като кадър от филм на ужасите.
Той вдигна поглед.
Над тях, встрани от пътеката, се движеше форма.
Смъртта.
Само че не в черно.
Беше облечена в бяло, с дълги бели дрехи със сини ивици. В ръката си държеше оръжие, което не беше класическа коса — приличаше на пикел, остър и извит.
Фигурата не вървеше. Плъзгаше се. Сякаш ги гледаше. За секунди всичко изчезна и Виктор се озова в тъмна стая без стени и безкрайност. Бялата смърт беше срещу него с пикел на жътвар и вериги.
Той примигна.
— Аз сънувам ли? — прошепна.
Не. За всяко действие в тази вселена има равно на него противодействие.
Гласът в главата му беше тих, но ясен.
И помни — не бъди сам с нея. Това е грешка. Винаги го правиш.
Осъзна се приклекнал до чешмата и започна да си точи вода. Студената струя го беше върнала за миг в реалността. Изглеждаше стегнат.
Момичето му се усмихна и започна да снима наоколо — дърветата, камъните, небето.
Светлината постепенно се нормализира.
Шумовете се върнаха.
Фигурата я нямаше.
Оставаше малко до хижата.
Скоро я достигнаха.
*
Малко след като хапнаха на хижата, тръгнаха нагоре към първата тераса на Мальовица.
Това беше участъкът преди атаката към билото. Имаше две ясно оформени нива – първа и втора тераса. Денивелацията се вдигаше на стъпала, заобиколена от камъни, клекове и нещо като широка долина, която изглеждаше почти равна, но не беше.
Между първата и втората тераса забелязаха каменни плочи – възпоменателни за загинали алпинисти и туристи.
Точно там обстановката отново рязко се промени за Виктор.
Звуците заглъхнаха.
Той видя група от двайсет–трийсет туристи, облечени в различни дрехи от различни времена – стари вълнени якета, соц-екипировка, модерни планински костюми. Стояха до плочите неподвижно.
До тях беше изправена Бялата смърт.
В бели дрехи със сини ивици. В ръката ѝ – пикел. На челото ѝ имаше старинен фенер, видоизменен челник, който светеше студено.
Сякаш от всеки от тези хора излизаха невидими нишки, които се събираха в нея.
Виктор не помръдваше.
Приближи се до един от седналите.
— А ти катерил ли си Мальовица? — попита го.
Мъжът го погледна спокойно.
— Не. Трябваше да я катеря шейсет и седма с още дванадесет човека… но ни настигна. Половината ни настигна. И сега сме тук.
Бялата смърт се придвижи до Виктор. Не вървеше — плъзгаше се.
Виктор отново за миг се озова в онази тъмна стая без стени.
Бялата смърт се наведе и прошепна:
— Не всички стигат до влака. Някои остават тук. Завинаги.
В главата му прозвуча друг глас.
Върви напред. Не се заговаряй с Бялата смърт.
Виктор направи крачка назад. После още една.
Отново се осъзна насред планината.
Продължи нагоре с останалите. Усети, че нещо странно се случва.
Може би халюцинирам.
Огледа се.
Около върховете имаше сняг. По склоновете, край пътеките, той започна да вижда миниатюрни двойници на Бялата смърт – малки бели фигури, стоящи по ръбовете, гледащи отвисоко.
Заплашително.
Сякаш казваха:
Ако минеш по тази пътека — те чакам аз.
Виктор стисна зъби и продължи с другите.
*
Появи се рязък вятър.
Мъглата се сгъсти. Стана влажно и студено.
Те вече минаваха втората тераса. Пред тях се появиха няколко разклонения — едно към основния път и едно заобикалящо го.
Спряха.
Всички погледи се насочиха към Виктор. Очакваха той да избере. Имаше повече опит в планината.
Замисли се. Спогледа се с Иван.
В следващия момент сякаш някой щракна с пръсти.
По пътя вдясно, на около десет метра от него, видя Смъртта в женската ѝ форма облечена като алпинист с традиционна алпийска шапка. Леко зачервена. Стоеше спокойно и го гледаше встрани, не директно в очите.
— Не ми отваряй работа. Не минавай оттук — каза тя тихо и се изчерви още повече.
В главата му прозвуча друг глас:
- Хайде, хайде. Нямаш време. Избирай.
Виктор не каза нищо.
Погледна пътя вдясно. После този вляво.
И посочи наляво.
Тръгнаха по левия маршрут, въпреки че в момента изглеждаше по-труден.
Докато се изкачваха, той продължаваше да се оглежда.
По всички други пътечки и върхове в планината виждаше Бялата смърт.
Около нея седяха хора. Почиваха спокойно, сякаш чакат реда си.
С един поглед ги преброи.
Може би бяха около сто души.
На места, където се качваха само дивите кози.
Той преглътна и продължи.
Катереха нагоре.
Стигнаха почти до билото за финалното изкачване.
*
Пресичаха билото, когато стигнаха до тесен участък — не повече от двайсет метра, който водеше почти до атаката към връх Мальовица. Оставаха още около петстотин–хиляда метра до върха.
В този момент времето рязко се обърна.
Започна да духа силен вятър.
Заваля дребна, остра градушка.
Мъглата се надигна и ги обви.
Виктор се загледа в тесния участък.
От едната страна видя Смъртта — в гримирана, симпатична женска форма. Стоеше спокойно и му се усмихваше. Усмивката беше тиха, почти поканваща.
Той си помисли: там не трябва да се ходи.
В същия момент едното момиче тръгна точно натам.
Виктор я хвана и я дръпна назад.
— Не. Ще минем от другата страна.
Всички го послушаха.
Преминаха по обратната страна на тесния участък.
Щом го изминаха, времето се влоши още повече.
Появи се силна виелица.
Вятърът удряше в лицата им.
Мъглата се сгъсти до бяло.
Сякаш природата искаше да се преобрази — от есен в нещо по-страшно.
Всичко изглеждаше мрачно и ветровито.
Но те продължиха напред.
*
Докато доближаваха морените под върха, Виктор отново започна да вижда света в различни нюанси.
Навсякъде около тях се появяваше Бялата смърт. Стоеше на различни места по пътеката, по скалите, понякога сякаш висеше във въздуха. До нея имаше фигури — неговите „конници“, разположени по трасето.
Той започна да вижда и душите на загиналите — като тъмни отвори в пространството, като дупки във въздуха. От тях излизаха силуети на хора, които бавно се изкачваха нагоре, стигаха до табелата на Мальовица, спираха, комуникираха помежду си и се разпръсваха.
Никой от останалите не реагираше.
Виктор, Иван и двете момичета стигнаха върха. Направиха няколко снимки за спомен, включително и селфи.
В същия момент градушката се усили.
Появи се силна вихрушка.
Дъждът се сгъсти.
Мракът падна рязко.
Мъглата ги обви.
И тогава от нищото се появи Смъртта.
Тя закрачи около върха. Около Виктор. Бавно, методично.
Това означаваше само едно — вече навсякъде беше опасно.
Без да губи време, Виктор хвана момичето с дългата къдрава кестенява коса.
— Слизаме.Веднага!
Иван и другото момиче тръгнаха след тях.
Времето се влошаваше с всяка минута.
Ставаше все по-мрачно.
Бели гръмотевици разкъсваха небето.
А до хижата ги деляха поне няколко часа слизане.
*
Морените изглеждаха по-ръбати. Камъните – по-хлъзгави. На места му се струваше, че вижда следи от кръв между скалите. Въздухът стана тежък, неприятен.
Завой след завой.
Камък след камък.
Бързаха надолу, а времето се влошаваше.
В един момент къдравото момиче се подхлъзна.
Виктор вдигна поглед и на един ръб видя смъртта препасана с було на вдовица. Стоеше и се усмихваше. Гледаше невинно към краката им.
Момичето успя да се задържи.
Погледна към Виктор и посочи към един по-къс път през морената.
— Трябва да минем оттук.
Виктор видя, че именно там отново стоеше смъртта.
— Не. Опасно е!
Но тя вече беше направила крачка.
И отново се подхлъзна.
Виктор скочи напред — почти метър. Хвана я за ръката и я изтегли обратно.
— Оттук няма да минаваме.
Смениха посоката.
Иван и другото момиче вече бяха по-надолу по пътеката.
В този момент времето сякаш спря.
Краските станаха мътни, кълбави, сякаш някой беше разлял мръсна боя върху света. После всичко потъна в сиво.Вятърът замлъкна. Дъждът застина във въздуха.
Нещо накара Виктор да се усмихне.
Бавно се обърна.
Зад него стоеше момичето – дългата ѝ къдрава коса, русо-кестенява, се спускаше на вълни.Усмивката ѝ беше изкривена. Очите ѝ светеха червено. Над главата ѝ се очертаваха дяволски рога.
Тя го хвана за раменете и се усмихна лукаво. Почти лудо!
— Ето, Петър… отново обърка. И ще бъдеш наказан.
Последва смях.
Той изгуби съзнание.
*
Събуди се под примигващата стара лампа.
Осъзна, че лежи в стъклен, прозрачен цилиндър, пълен с вода. Нивото ѝ бавно се покачваше. Въздухът намаляваше.
Той беше легнал по гръб. Опита да се надигне. Започна да блъска по прозрачната стена над себе си.
Стъклото не помръдваше.
Водата стигна до гърдите му. После до врата.
В следващия момент над цилиндъра се надвеси кестенявото момиче с дълга коса. Очите ѝ светеха червено. На главата си имаше сладка плюшена шапка тип панда.
Тя се наведе и започна с пръст да рисува по стъклото над него.
Той поемаше въздух все по-трудно.
— Аз ти казах… ти никога няма да ми бъдеш повече от приятел.
С пръст очерта сърце върху стъклото и го целуна.
Усмихваше се и започна да ходи из стаята напред-назад.
Той се изнерви. Започна да блъска по стъклото още по-силно. Опитваше се да го счупи.
Не можеше.
Тя отново се подпря над него и го погледна. Изплези се.
— Аз ти казах да не качваш никъде наши снимки. Все пак пазя имидж. Мнението на обществото е важно за мен.
Водата стигна до устата му.
В този момент момичето изчезна.
Над цилиндъра се появиха три фигури.
Бялата смърт.
Дяволът в аристократичната си мъжка форма.
Смъртта в класическата си черна мантия и коса.
— Аз ти казах, че отново ще сгреши — каза дяволът.
— Не слуша — прошепна Смъртта. — Не искам да ми отваря работа.
— Той никога не слуша — измърмори Дяволът. — Никога не си взима урок.
Пауза.
— Как да му дам предимство? — добави тихо.
*
*
Вече не се давеше бавно.
В цилиндъра нямаше въздух.
Водата беше догоре.
Той се опитваше да задържи дъха си. Удряше стъклото пред себе си, после страничните стени. Опитваше по всякакъв начин да ги разбие.
Не му оставаше много време.
Може би минута. Може би две.
Около него нямаше никой.
Виктор вече не издържа. Поe вода. Тялото му започна да се отпуска.
В този момент огромен меч с червен кристал изкован на дръжката се заби в цилиндъра.
Стъклото се пръсна.
Острието мина през него и го намушка.
Цилиндърът се разпадна. Водата се изля. Тялото му падна на пода.
Мечът беше на Бич.
Бич стоеше над него. Извади острието и замахна, готов да го довърши.
В мрака се чува лай.
Не истеричен.
Къс.
Дълбок.
От нищото се появява бяло куче. Между очите му имаше естествен кръст от златиста козина.
На врата му — червено кандило.
Светлината му не е огън.
Не е лед.
Тя е различна.
Бич замръзна.
Не защото не може.
А защото разпозна знака.
*
В този миг всичко прекъсна.
Виктор се събуди.
Слизаше от Мусала.
Беше тъмно. Челникът му светеше в снега.
Беше почти целият мокър.Нещо се беше объркало сериозно.
Явно беше останал горе за залеза, но някъде по слизането се беше изгубил. Трябваше да слезе възможно най-бързо.
Беше мрачно. Светеше си с челника. Снегът отразяваше светлината и всичко изглеждаше по-бяло и по-празно.
В следващия момент чу тътен.
Обърна се и насочи челника назад.
В светлината се очерта силует — едър мъж с меч, конска опашка и черни кожени дрехи. Очите му светеха.
Това е Бич. Това е мой герой. Какво прави тук? — помисли Виктор.
Бич замахна.
Острието удари челника и го счупи. Настъпи тъмнина.
Виктор се подхлъзна и полетя надолу по снега. Търкаля се няколко метра, удряше се в камъни и преспи. Успя да спре.
С треперещи ръце включи телефона си да свети.
Видя, че дрехите му са разкъсани.
Пътеката я нямаше.
Нямам друг избор — помисли си.
И се хвърли през един склон директно надолу.
Снегът беше дълбок. Потъваше до колене. Започна на четири крака да слиза.
Студът го прорязваше.
Изведнъж усети остро прорязване. Погледна ръцете си — имаше кръв.
Над него стоеше Бич.
Загреба сняг с ръце и го хвърли в лицето му.
Виктор отново се претърколи и продължи да слиза възможно най-бързо.
След време стигна до някакво езеро. Тъмно, замръзнало, без ориентир.
Телефонът му примигна — батерията умираше.
Тогава видя светлина напред.
Събра последни сили и забърза.
След известно време стигна до нея.
Имаше хижа.
Почука на вратата.
Отвориха му.
Той влезе вътре и седна до камината, целият треперещ.
*
Трепереше пред камината. Зъбите му тракаха. Целият се тресеше от измръзване.
Загледа се в хората в хижата.
Познаваше ги.
Смъртта.
Дяволът.
Бялата смърт.
Седяха на маса и играеха карти. Поглеждаха го, без да спират играта.
Вратата се отвори с ритник.
Вътре влезе Бич със своя внушителен меч.
Виктор се опита да каже нещо.
Но припадна пред камината от студ.
Чуваше гласове.
Познати. Непознати.
— Това е наказание… — прошепна един.
— Трябва да се изправиш срещу страховете си… — каза друг.
— Не се занимавай с хора, които не заслужават… — добави трети.
Гласовете се смесваха.
Изведнъж се опомни.
Видя, че Бялата смърт го дърпа с верига. В едната си ръка държеше пикел, в другата — веригата.
Двете ръце на Петър бяха вързани за нея.
Беше разкъсан. Кървеше. Вървеше бос по снега.
Навсякъде беше бяло.
Минаха между две дървени къщи.
Тогава той осъзна — това не беше планина.
Беше гара.
На перона стоеше влак.
Прочете таблото:
„Влакът за Ада тръгва след две минути.“
Бялата смърт влезе в един от вагоните, придърпвайки веригата.
Виктор се спъна.
После се изправи.
Влезе бос, премръзнал, с течаща кръв, във вагона, докато Бялата смърт го дърпаше.
След малко конфронтация с Дявола и Смъртта продължи хода си.
Тя отвори купе 20.
Отново видя дявола и смъртта:
Дяволът — този път в образ на зеленоока жена с кестенява чуплива коса, облечена като алпинистка.
Смъртта — с черна коса, кожени дрехи и ботуши.
Бялата смърт седна до тях и добута Виктор вътре.
*
— Мразя спирките… Спираме и почиваме на гара. Губи се ритъмът на изтезанието — изръмжа Дяволът.
— Това не е просто гара — каза Бялата смърт със светещи сини очи. — Това е Бялата гара. Моята гара. Гарата на Бялата смърт. И вие никога не сте добре дошли тук. Нито в планината.
— Аз тук нямам много работа… — измрънка смъртта — Срам ме е…
Виктор опита да стане. Успя да се изправи. Беше се затоплил.
Сякаш преживя отново дежа-вю.
— Аз съм във влак 36… вагон 8906… купе 20 — каза той бавно. — Защо нищо не помня? И защо виждам два пъти Смъртта?
Дяволът се облегна назад.
— Това е специална гара. Понякога влакът спира на гари. И на тези гари се случват разни „интересни“ неща.
Пауза.
— все пак пътят за Ада е дълъг. — усмихна се той леко.
*
Бялата смърт погледна към Виктор и му подаде пикела си.
— Дръж. Много неща ще ти станат ясни.
Той го хвана.
Усети прилив — като вливане на информация. Спомни си качването във влака. Вагон 8906. Купе 20. Всичко, което беше преживял досега.
Сякаш силата идваше от пикела.
Погледна нагоре, пребледня.
— Има повече от една Смърт?
Погледна към Дявола.
— А кое е предимството ми? И защо винаги забравям?
Дяволът присви очи.
— Защото когато забравяш, е по-интересно за мен. И тук има безвремие. Не се помни.
Бялата смърт добави:
— Да. Видовете смърт са различни. А Бялата смърт е специална. Знаеш ли, че тези, които умират в планината, не пътуват с влака?
Смъртта си замълча за момент. После тихо каза:
— По-добре ти си го изживей.
Дяволът се усмихна.
— Онези във влака имат пътуване. Осмислят живота си. Грешките си. И стигат до Ада.
*
Точно след разговора той усети движение.
Влакът тръгна.
Бавно започна да се отдалечава от снежната гара. Перонът остана зад тях, а Бялата гара потъна в мъглата.
Бялата смърт заговори спокойно:
— В планината властта е моя. Не за всичко идва тя — кимна към другата смърт. — Аз прибирам само тези, които измръзват, подхлъзват се или умират в лавина. Затова се казвам Бялата смърт. И те остават завинаги горе.
Пауза.
— Но ако умреш от нещо различно… тогава работи тя.
Смъртта изсумтя леко.
— Не обичам да ми взимат работата. Но видовете смърт са различни. – прошепна смъртта.
Бялата смърт добави:
— Аз работя на големи височини. От три хиляди метра нагоре — предимно аз.
Дяволът се усмихна криво.
— Аз лично съм от типа, който иска по-малко работа — измърмори смъртта и започна нервно да си играе с пръстите.
— Пътуването с влака е интересно — продължи Дяволът. — Ще има и други гари. Но аз предпочитам да няма гари и да няма досадни гости. Така процесът и изпитът вървят по-гладко.
В един момент Виктор ги погледна.
Премръзнал. Завързан. С разкъсани дрехи. Клатеше се между седалките, но този път ги гледаше внимателно.
— Абе… вие тримата… — гласът му беше дрезгав. — Така като ви гледам… в хижата играехте карти.
Дяволът го фиксира с проницателен, почти развеселен поглед.
Смъртта пипна пръстите си няколко пъти, леко се изчерви и измърмори:
— Малко играя…
Белият жътвар изправи гръб. Самоуверено.
— Аз съм много добър картоиграч.
Дяволът изврънка недоволно:
— Е, да… силен противник си..
Виктор присви очи.
— Не знам дали сте виждали… но в България играем едни карти. Белот.
Настъпи тишина.
— Искате ли да играем двама на двама? — продължи той спокойно. — Ако аз и моят партньор спечелим… ще ми изпълните някои неща.
Дяволът избухна в смях. Звукът отекна в металните стени на вагона.
— Да спечелите срещу мен и Смъртта? Нямате абсолютно никакъв шанс.
Бялата смърт наклони глава.
— Хм… не съм сигурен.
В купето за миг стана тихо.
Влакът продължаваше да се движи.
А този път Виктор не изглеждаше уплашен. Изглеждаше… замислен.
Изпука пръсти. Виктор, с окървавени ръце и въпреки веригите, започна да раздава картите. Металът дрънчеше тихо, докато тестето се плъзгаше между пръстите му.
Той и Бялата смърт срещу Дявола и Смъртта.
Самодоволните им погледи казваха всичко. Дяволът беше абсолютно сигурен, че доминира.
Играта започна.
Обявявания. Вдигания. Наддаване.
В началото Дяволът поведе. Без коз. Всичко коз. Капо.
Усмивката на Бялата смърт беше спокойна. Почти скучаеща.
Но нещо се промени.
Виктор започна да обръща играта. Контра. Реконтра. Темпото се размести. Ръцете започнаха да се пречупват. Силите се изравниха.
Дяволът присви очи.
— Какво искаш от нас, ако спечелиш?
Виктор не откъсна поглед от картите.
— Какво искам ли?
Пауза.
— Искам вие двете да се почувствате като в сауна. Така да се разгорещите, че да се разголите по бельо. А после да замръзнете в еуфорията на Бялата смърт.
Погледна ги с хладна усмивка.
— И ще ви наричам Чери и Готи. Чери – заради червената ти коса. Готи – заради готината готик форма.
Дяволът се разсмя истерично.
— Много сладко.
Смъртта измърка тихо.
Играта продължи.
Последно раздаване. Последно обявяване.
Дяволът впи поглед във Виктор.
— Знаеш ли какъв ще е анонсът?
— Всичко коз — отвърна той. — Контра.
— Реконтра — добави Белият жътвар спокойно.
Карта по карта. Ръка след ръка.
И за няколко точки Виктор изкара реконтрата.
Смъртта погледна рязко към Дявола.
— Невъзможно. Нали четеш ума му?
Дяволът беше шокиран.
— Чета му ума… но докато играе, той не мисли! – каза го с недоумение дяволът.
Виктор се засмя тихо.
— Инстинкти на играч.
В този момент Бялата смърт щракна с пръсти.
В купето стана горещо. Нереално горещо. Металът започна да диша. Въздухът се сгъсти.
Дяволът и Смъртта започнаха да се потят. Дрехите им залепнаха. Започнаха да късат копчета, да дърпат платове. Разголиха се по бельо. Погледнаха нагоре към тавана с еуфория в очите.
И в следващия миг – замръзнаха. Като статуи от лед и пара.
За първи път, откакто беше във вагона, Виктор се засмя истински. Радостно. Живо. Макар да беше на ръба на силите си.
—Явно дяволите не носят бельо на прада – измрънка смейки се на глас Виктор.
— Май това е всичко засега — каза той тихо. — Ще се видим пак. Имате още планини да изживеете. Но… ще ти направя удоволствие.
Бялата смърт се усмихна леко.
— Да ти покажа и моята дамска форма.
Фигурата ѝ се преобрази – елегантна, секси, опасна. Не пошла. Не демонстративна. Просто красива и смъртоносна.
Виктор се засмя.
— Благодаря.
Бялата смърт щракна с пръсти.
Всичко се върна обратно.
Лампата примигна.
Влакът ускоряваше.
Снежната светлина изчезна.
Купе 20 отново остана само с тях.
Бялата смърт вече я нямаше.
Виктор се изправи по-стабилно. Дишането му беше по-равномерно. Болката не беше изчезнала, но беше притъпена.
До него стоеше метална кутия.
На нея пишеше само една дума:
„Предимство“
Той протегна ръка да я отвори.
И тогава видя как Готи и Чери пребледняват.
От нищото зад гърба на Готи се появи костелива ръка в черен ръкав. Захлупи устата ѝ. До гърлото ѝ се плъзна екстравагантна жътварска коса — тънка, лъскава, почти театрална.
В същия миг косата на Чери — огненочервена — започна да побелява. Лицето ѝ се изкриви от паника.
От мрака излезе глава.
Дълга шия.
Дяволско лице с изплезен език и слънчеви очила, каквито би носил някой самоуверен съвременник.
— Така значи… създавате ми проблеми?
Гласът беше тих, но изпълваше вагона.
— Паднали ангели да се месят? Да наблюдават?
Очите зад очилата се впиха в Чери.
— Ти нали се бориш за промоция?
Пауза.
— Това не е промоция. Това е деградация.
Погледът му се измести към Виктор.
— Това ли е човекът?
Отново към нея:
— Щом искаш издигане — ще има арена. Но ако загубиш… няма да изглеждаш така.
Гласът му стана студен.
— Следващия път ще изглеждате като кученца. И няма да можете да се трансформирате.
Тишина.
— Ясен ли съм?
Чери не отговори.
Лампата присветна.
Фигурата изчезна. Костеливата ръка. Косата. Всичко.
Чери стоеше неподвижно няколко секунди. После изправи рамене.
Измърмори нещо неразбираемо.
И… се пръсна.
Не на кръв.
На черни прилепи.
Лампите започнаха да примигват в ритъм. Вагонът се изпълни с криле и писъци. Сенки се блъскаха в тавана.
Виктор надникна в коридора.
Там Чери беше… всички свои версии.
Русата. Детето. Мъжката форма. Генералът. Офицерът. Дамата в червено. Всички те се появяваха една след друга, сменяха се, преливаха.
Като танц.
Зловеща музика се разнесе някъде от металните стени на влака.
Може би това беше начинът ѝ да изпусне напрежението.
Виктор се облегна назад.
И си помисли:
А дали дяволите могат да играят хоро?
След известно време Чери събра всичките си образи от коридора в себе си. Погледна на вратата където бяха Готи и Виктор. Издърпа смъртта към себе си. Която се изчерви в този момент. Създаде вибрация с бастуна си и Виктор се удари в купето. Вратите се затвориха.
Виктор се изправи и погледна към кутията „Предимство“. Премахна капака и видя малък касетофон известен в 90-те години като уокмен. В него имаше касета. И поне още една празна видя в кутията. На която пишеше „за запис“. Видя бележка.
„Открих този локмен в един от клиентите ми поразен от лавина. Беше 77-ма година и реших, че с правилно боравене от твоя страна може да ти е много полезен. Ретро като теб. Поздрави от Белия жътвар“.
Бележката се самоизгори. Вратата автоматично се отвори. Навлезе студен въздух, които сякаш издаваше ужас. Ето, че Чери и Готи бавно се приближиха. Бяха облечени в типични женски официални мафиотски костюми с типичните за дрескода шапки. Костюма на Чери беше черен с червени тънки райета спускайки се като линии от горе на долу. Тя беше с чуплива кестенява коса и ярки зелени очи. Косата беше поне до кръста. Готи беше с черен костюм и сини тънки нишки райета. Косата и беше руса с червени кичури. Тя също беше с ярки зелени очи. Жътварската коса беше бастун, който накрая завършва с остър нож с дълго острие. Тя изглеждаше решителна.
Чери допря бастуна с черепа в гърлото на Виктор. Бутна го на седалката. Изведнъж отвори уста с ярко изразени кучешки зъби като вампир. Заби ги във врата на Виктор. Облиза му кръвта. Прошепна му
- За Арената ще се казваш Петър. Ясно ли е?.
- Петър, Петър… каза Виктор
В този момент очите му се избистриха. Получи някаква сигурност. Сякаш цялото знание се наля в съзнанието му като фуния. Погледна уверено.