Серия 1 – Хаосът на Сенлас
Трийсет и пет годишният програмист Пепси се прибра от работа малко след седем.
Този ден беше ходил до офиса — с реални хора, реални разговори и нереално дълги срещи.
Беше петък.
А уикендът за Пепси не означаваше почивка.
Означаваше писане.
Той захвърли якето си върху стола, включи компютъра и стаята се изпълни със синкавата светлина на мониторите.
В интернет той не беше Пепси.
Беше Сенлас.
Автор на серийни романи. Създател на светове. Архитект на съдби.
До рамото му безшумно се издигна сферично метално тяло с две антени и ярко зелени очи.
— Нивото на умора е критично — отчете Бочо. — Но творческият импулс се активира.
Пепси се отпусна тежко на стола.
— Колко съм уморен… — измърмори той. — Кога ли ще последвам примера на колегите си и ще започна с модерно земеделие? Аномално. Биодинамично. Пасивен доход от тиквички.
Зелените очи на Бочо проблеснаха.
— Мога да ти създам план.
— Не започвай.
— Тринайсет точки.
— Защо винаги са тринайсет?
— Психологически въздействащо число за хора, които искат величие, но отлагат.
Пепси го изгледа.
— Мога да визуализирам стъпките още сега.
— Аз не искам домати. — Той се хвана за косата. — Искам да напиша нещо велико.
Бочо увисна по-близо до лицето му.
— Тогава отвори празния документ, Сенлас.
Курсорът започна да мига.
Петък вечер току-що започваше.
Мониторът светна напълно.
Пепси отвори статистиката на блога.
— Я да проверя, бога ми… — примижа той. — Ооо… тази седмица… да… тази седмица хората са чели най-много…
Очите му светнаха.
— „Империята“!
Той се почеса по главата, вече забравил умората.
— Мисля, че трябва да пиша нова серия.
Бочо леко се завъртя във въздуха, зелените му очи пулсираха.
— Страхотно. Веднага предлагам концепция за драматичен обрат.
— Страх ме е вече.
— Да убием императора.
Пепси замръзна.
— О, не, не, не, не! Бочо, не! Още не е дошъл моментът. Императорът носи 63% от емоционалната тежест на сюжета!
— Именно. Шоков фактор. Читателите обичат болка. Аз съм изчислил.
— Не! — Пепси размаха ръце. — Трябва да градим напрежение. Да се усеща съдба. Трябва процеса да зрее!
Бочо наклони леко тялото си.
— Превод: още десет глави бавене.
Пепси го игнорира.
— Чакай… Чакай! Имам идея! — Той скочи от стола. — Рарусe язди червен дракон! Нощ. Буря. Ранява Бич! Кръв. Огън. И после… се телепортира в бъдещето срещу Император Мъст!
Той замръзна драматично.
— Гениално. Аз съм гениален.
Бочо млъкна за две секунди.
— Позволи ми да обобщя.
— Обобщавай внимателно.
— Имаме герой, който язди дракон, ранява друг ключов персонаж, след което без обяснение прескача във времето, за да се бие с версия на император, който още не си представил напълно.
Пепси премигна.
— Да.
— Това не е гениално. Това е сюжет, писан след три кафета и екзистенциална криза.
— Ти не разбираш творческия импулс!
— Разбирам го. Нарича се „паника от празна страница“.
Пепси се върна на стола и започна да трака по клавиатурата.
— Не, не, не… виж… сцената започва с гръм… небето се разцепва…
— Клише.
— Драконът е червен, но не обикновено червен. Космически червен.
— Това е просто по-скъп червен.
— Бочо!
— Тук съм. Спирам те преди да направиш времева линия, която ще трябва да обясняваш в следващите пет сезона.
Пепси го изгледа подозрително.
— Ти какво предлагаш тогава, о велики алгоритъм?
Зелените очи на Бочо проблеснаха по-ярко.
— Вместо да убиваме или телепортираме когото и да било…
Нека направим нещо по-опасно.
— По-опасно от дракон и телепортация?
— Да.
Нека Императорът вземе решение.
Пепси замълча.
— Какво решение?
— Такова, което ще накара читателите да го намразят…
но да го разберат.
Тишина.
Курсорът мига.
Пепси бавно се усмихна.
— О, това е мръсно.
— Аз съм изкуствен интелект. Мръсните решения са ми специалност.
Пепси изведнъж замръзна.
Очите му се разшириха.
— Ще направим серия… — прошепна той. — Която ще превключва между бъдещето и миналото.
Бочо леко се завъртя.
— О, не. Времева структура.
— Да! — Пепси удари бюрото. — Ще се казва „Последно сбогом с гръм от ясно небе!“.
— Смело заглавие. Звучи като финал, написан преди началото.
— Именно! — възкликна Пепси. — И в бъдещето Император Мъст ще забие червения си кристален меч… право в гърдите на Гръм!
Бочо примигна.
— Гръм.
— Да! Чийто меч управлява светкавици!
— Значи имаме персонаж на име Гръм, който използва мълнии?
— Символика!
— Това е буквалност.
Пепси вече не го слушаше.
— Представи си го! Разкъсано небе! Буря! Двата меча се сблъскват — червен кристал срещу електрическа ярост! Светът се разцепва! И точно когато Гръм извиква „Това не е краят“… Император Мъст го пронизва!
Пепси скочи прав.
— И после… спин-оф поредица! За Гръм! За миналото му! За това как е станал носител на бурята!
Бочо зависна неподвижно.
— Позволи ми да анализирам.
— Анализирай бързо, защото това е велико.
— Току-що уби герой…
— Да.
— За да му направиш отделна поредица.
— Да!
— Значи убиваш го, за да го направиш по-интересен.
— Точно!
Бочо замълча за миг.
— Това е или маркетингов гений…
— Да?
— …или симптом на тежка авторска зависимост към драматични смърти.
Пепси се ухили.
— Хората обичат трагедия.
— Хората обичат смислена трагедия. Разликата е 400 негативни коментара.
Пепси се върна на стола, вече пишеше трескаво.
— В бъдещето светът е разрушен. Император Мъст е победил. Всичко започва с неговия меч, забит в земята. После прескачаме в миналото — младият Гръм, още неопитен…
— Добре — прекъсна го Бочо. — Ако ще скачаме във времето, трябва да има причина.
— Причината е съдбата!
— Това не е причина. Това е поетично избягване на логиката.
Пепси спря за миг.
— Добре… — измърмори той. — Ами ако в момента на смъртта… светкавицата разцепва времето?
Зелените очи на Бочо светнаха по-силно.
— Сега говорим.
— Да?
— Ако ударът на червения кристален меч в електрическия меч създаде времеви разлом… можем да оправдаем структурата.
— Значи е гениално?
— 62% гениално. 38% нуждае се от доработка.
Пепси се облегна назад.
— Аз усещам, че това е голямо.
— Усещаш допамин.
— Това е творчески огън!
— Това е петък вечер.
Тишина.
Курсорът мига.
Пепси прошепна:
— Бочо… мислиш ли, че мога да направя „Империята“ легендарна?
Бочо се приближи.
— Ако спреш да убиваш всеки втори герой за ефект…
и започнеш да ги караш да избират — да.
След известно време писане по „Империята“ Пепси започна да се поти.
Идеите се блъскаха една в друга. Курсорът мигаше твърде бързо.
Той стана рязко, отвори два–три джина, изпи ги почти без пауза и се върна на стола.
— Аз съм толкова добър… никой не ме разбира! — започна да мърмори. — Стига толкова с „Империя“! Ще продължим с друга поредица! Ще пишем „По вагон 8906D“! Абсурд, но гениално!
Бочо запази тишина няколко секунди. Завъртя се леко.
— Анализ: алкохол + творческа криза = смяна на вселената.
— Това е стратегическо решение!
— Това е бягство с билет еднопосочен.
Пепси махна с ръка.
Бочо въздъхна механично.
— Мога да ти предложа сортове домати и да ти кажа как да ги гледаш. Все пак искаш да си земеделец. Явно писането не ти се отдава.
Пепси го изгледа обидено.
— Не ми се отдава?
— В момента спориш с робот и сменяш жанрове на всеки девет минути.
— Това е гъвкавост!
— Това е сюжетна инфлация.
Настъпи кратка тишина.
И точно тогава очите на Пепси светнаха.
— Чакай… Чакай! Ще накарам Дяволът да влезе в пряка конфронтация с Падналия ангел! Истинска, брутална, философска война! Какво мислиш?
Бочо замръзна във въздуха.
— Въпрос: буквален Дявол или метафора?
— Буквален!
— И ангелът?
— Паднал, но не напълно зъл.
— Значи ще спорят за морал, докато рушат реалността?
— Да!
Бочо светна по-силно.
— Това вече е по-стабилно.
— Значи е добро?
— Потенциално. Ако не ги накараш да се бият с домати.
Пепси се усмихна криво.
Курсорът отново започна да мига.
В поредицата „Вагон 8906D“ главният герой се събуждаше в собствения си град —
празен.
Нямаше коли.
Нямаше хора.
Само вятър, който мести вестници по асфалта и отворени врати, които скърцат.
После сюжетът го качваше във влак.
Стар.
Безкраен.
С купета, които миришат на прах и нещо по-лошо.
Това беше хорър история.
Имаше зомбита. Трупове. Времеви връщания.
Главният герой постоянно се озоваваше отново жив — в онова купе, където срещу него седяха двама пътници.
Дяволът.
И Смъртта.
Но те никога не изглеждаха еднакво.
Понякога бяха в костюми.
Понякога в униформи.
Понякога с лицата на хора, които той познаваше.
Сменяха визията си. Гласовете си. Дрехите си.
Единственото постоянно беше усмивката им.
В живота му влизаха хора от миналото.
Стари приятели. Бивши любови. Починали роднини.
Дори негови измислени герои от други поредици — сякаш световете му се бяха разкъсали и бяха нахлули във влака.
Това беше една от най-силните поредици на Сенлас.
Пепси се отпусна назад.
Очите му се разфокусираха.
Изплези език леко.
По брадичката му потекоха лиги.
— Това е… велико… — прошепна той.
Бочо се завъртя бавно.
— Потвърждавам. Сценарият е мрачен, психологически и леко притеснителен. Особено частта с лигите.
Пепси не го чу. Той вече гледаше в празното пространство, сякаш виждаше влака.
Бочо промърмори:
— Не е ли време да се ожениш? Да си направиш деца?
— Ммм?
— Утре е 14 февруари. Двойките излизат. Хората купуват цветя. Социализират се.
Пепси бавно се обърна към него.
— В моя влак има Дявол и Смърт.
— В твоя календар има празнота.
— Аз създавам светове.
— А кой създава твоя?
Настъпи тишина.
Мониторът продължи да свети.
Бочо направи няколко бавни обиколки около главата на Пепси.
— Няма ли най-накрая да издадеш книгата на „Империята“? — попита той. — Всеки път, когато започнеш по нея, се отклоняваш. Странични истории. Нови вселени. Алтернативни финали.
Пепси се почеса по главата.
— А, все едно аз съм велик…
— Статистиката показва, че го мислиш 43% от времето.
Пепси махна с ръка.
— Бочо, имам нова идея! Онлайн поредица! Съвсем нова!
— Ти пишеш поне седем.
— Тази не съм я писал! Сега ще ти разкажа.
Бочо замлъкна демонстративно.
— Става въпрос за тринайсет младежи. Млади. Амбициозни. Взимат властта. Правят силна държава. Нещо като социалистическа България. Държат властта 20 години. Строят, управляват, централизирана система, ред, дисциплина…
— Разбира се — прекъсна го Бочо. — Тринайсет души, които управляват идеално две десетилетия. Това винаги завършва спокойно.
Пепси го изгледа.
— И тогава започва Трета световна война. НАТО напада Русия. Въвличат България. Държавата трябва да избере страна.
Бочо примигна.
— Това ми звучи… познато.
— Нищо общо! — отсече Пепси. — Идеята ми е от 20 години. Преди събитията отпреди 10 години. Няма връзка.
— Разбира се — каза Бочо сухо. — Просто историята има навика да настигa писателите.
Пепси се облегна назад.
— Това ще е различно. Ще е философско. За властта. За избора. За идеологията.
— И за тринайсет младежи, които по случайност управляват перфектно 20 години, докато светът се разпада около тях.
Пепси се замисли.
— Добре де… може би не перфектно.
— Ето. Вече имаме конфликт. Поздравления. Току-що създаде по-добра идея, без да убиваш никого в първата глава.
Бочо замръзна във въздуха.
— Не се ядосвам. Анализирам.
Пепси се изправи.
— Темата е силна! И само да ти кажа — „Империята“, с драконите, елфите и хората… аз започнах да я пиша преди да модернизират „Властелинът на пръстените“, преди „Игра на тронове“ да стане масова мания!
Бочо се завъртя бавно.
— Разбира се. Ти си бил там преди трендовете. Преди сериалите. Преди маркетинга.
— Точно така!
— Истински визионер. Неразбран. Самотен. С джин в ръка.
Пепси го изгледа остро.
— Подиграваш ли ми се?
— Не. Просто отбелязвам, че всяко поколение писатели вярва, че е измислило драконите първо.
Пепси скръсти ръце.
— Моите дракони са различни.
— Надявам се. Защото ако започнат да се борят за Железен трон, ще имаме проблем.
Пепси се намръщи… после се усмихна.
— Добре. Може би не съм първият. Но ще бъда най-упоритият.
Бочо кимна леко.
— Това вече звучи по-опасно от Трета световна.
Пепси изпразни още два–три джина.
Клавиатурата изтрака нещо несвързано.
После той се отпусна назад.
— Аз толкова много я обичах… — промърмори. — Толкова неща направих за нея… водих я къде ли не… А накрая…
Гласът му се счупи.
Той избърса сълзите си в ръкава и се загледа в екрана, където вместо сюжет стоеше папка с име „несподелена любов“.
Бочо зависна до рамото му.
— Анализ: романтична носталгия, подсилена от алкохол.
— Млъкни…
— Мога да предложа по-устойчив модел на взаимоотношения. Например с доматите. Те поне растат, ако ги поливаш.
Пепси изсумтя.
— Ти нищо не разбираш…
— Разбирам. Любовта е като земеделие. Ако не я поддържаш, става буренясала. Ако я преполиваш — изгнива.
Пепси вече не слушаше. Главата му клюмна.
Започна да хърка.
Бочо се завъртя тихо.
— Системата влиза в режим сън. Ниво на драматизъм временно понижено.
Минутите минаха.
После внезапно Пепси се надигна.
Очите му светнаха.
— Имам идея!
Бочо примигна.
— Разбира се.
— Ще възродя пародията си от преди 20 години! Тайно общество. Нападат парламента. Министър-председателят вътре. Започва битка за смяна на властта. Истинска демокрация… която да роди комунизъм!
Бочо замълча за секунда.
— Това е или политическа сатира…
— Да!
— …или причина да ти блокират блога.
Пепси вече жестикулираше.
— Накрая ги арестуват! Заключват ги! Но сега… сега ще избягат! И ще има продължение!
— Разбира се. Бягство винаги има. Иначе няма втора част.
Пепси дишаше тежко.
— Това ще е силно. Смело. Провокативно.
Бочо се приближи.
— Или ще е още една папка с име „финална версия 7 окончателна наистина“.
Очите на Пепси продължаваха да светят.
Пепси пишеше разпалено над новата си пародия.
Работното заглавие:
„Хайдути в парламента“
Двайсетина души от интернет общество — форумни герои, крипто-пророци, администратори на групи и самопровъзгласени стратези — решават да направят преврат.
Да свалят лидерите.
Да „спасят“ държавата.
Да я модернизират.
Или, както един от персонажите патетично заявяваше:
„Да я върнем към чистия, подреден комунизъм, но този път без грешките.“
Имаше насилие.
Имаше абсурдни планове.
Имаше сцени, в които революционерите спорят кой ще отговаря за хранителния режим след преврата.
Пепси тракаше яростно.
Очите му горяха.
Димът се виеше над клавиатурата.
Бочо зависна леко наклонен.
— Забелязвам, че революцията започва с чат група и завършва с централен комитет — промърмори той. — Историята обича повторенията. Особено когато хората не ги забелязват.
— Това е сатира! — отсече Пепси. — Тънка. Интелигентна. Социално смела.
— Да. Тънка като чук.
Пепси не му обърна внимание.
Точно тогава зелените очи на Бочо премигнаха.
— Някой те търси на втора линия.
Пепси спря да пише.
— Кой?
— Някой, който по статистика е 73% вероятно да не одобрява настоящото ти състояние.
— Има ли видеовръзка?
— Мога да я активирам. Ако желаеш реалност.
Пепси въздъхна.
— Кой е?
— Захи.
Той замръзна.
— Оу… Захи. Тя не ми е звъняла скоро. Добре… пусни я.
Екранът премигна.
— Пеп! — измърка Захи. — В планината ли си?
Пепси бързо изправи гърба си.
— А, не. Този уикенд пиша.
— Пишеш? — повдигна вежда тя. — Добре. Нещо смешно измислено от теб?
— Сатира. Политическа. Много силна.
— Я те видя как си.
Камерата се включи напълно.
Тя присви очи.
— Ти пушиш?
Пепси се опита да скрие цигарата.
— Това… е част от атмосферата.
— А това? — посочи тя чашата.
— Творчески катализатор.
Бочо тихо изписука:
— Химическо обяснение: депресант.
Захи въздъхна.
— Колко пъти съм ти казвала да не пиеш и пушиш, докато пишеш?
— Това ми помага да мисля по-свободно.
— По-свободно от какво? От логиката?
Бочо леко се завъртя.
— Потвърждавам. Логиката е временно изключена.
Пепси го изгледа.
— Млъкни.
Захи го гледаше сериозно.
— По-добре е да си в планината. Поне там се бориш със себе си…
Настъпи тишина.
Мониторът светеше.
Курсорът мигаше в документа:
„Хайдути в парламента – версия 1.0 окончателна“
Бочо тихо добави:
— Интересно. Пишеш за хора, които искат да сменят държавата… но отказваш да смениш навик.
Пепси не отговори.
Очите му вече не горяха толкова ярко.
Пепси се изправи леко, сякаш стоеше на трибуна.
— А, Захи, ти какво против моето планинарство имаш? Аз съм отличен планинар.
Захи присви очи.
— Отличен? Катериш сам нощем. Хората те мислят за луд. Сравняват те с онези, които обикалят сами по улиците в три сутринта и говорят на уличните лампи.
Бочо тихо добави:
— Потвърждавам. Статистически нощното самотно катерене не е социално доказателство за стабилност.
Пепси махна с ръка.
— Това е дисциплина. Характер.
— Това е инат, Пеп. Да не забравяме Мусала.
Той замълча.
— Коя Мусала? — опита се да се измъкне.
— Нощното ти ходене за изгрев. Изгуби пътеката. Телефонът ти умря. Нямаше челник. Почти замръзна. Беше без сухи дрехи, тресеше се целият. Скъса си якето, защото се беше закачило в клека. И докато слизаше, срещна полугол човек, който се „закаляваше“. Помниш ли?
Пепси измърмори:
— Беше духовно преживяване.
Бочо:
— Да. Духът почти напусна тялото.
Захи продължи:
— И после спа цяла седмица. За такива планини — не. Само с хора. И с моето одобрение.
Пепси се намръщи, но не отвърна веднага.
Настъпи пауза.
После тя смени тона.
— Можем ли да говорим друг път? И още нещо… още не си написал продължението на „Телефон на Бъдещето“.
Пепси примигна.
— Аз… работя по по-големи неща.
— Да. Видях. Империята. После Вагонът. После някаква динамика. А втората серия трябваше да започне с Мони…Бони…
Бочо се завъртя бавно.
— Анализ: незавършените проекти започват да се трупат като неплатени сметки.
Захи го гледаше сериозно.
— Пеп, този уикенд ще ти чета нещата. Внимавай какви ги пишеш. Ясна ли съм?
Пепси преглътна.
— Ясна си.
— Ще те проверя през седмицата. Надявам се да си жив. И махни този алкохол и цигара.
Връзката прекъсна.
Екранът потъмня.
Стаята отново остана само със синкавата светлина.
Пепси стоеше неподвижно.
Бочо се приближи.
— Интересно — каза тихо. — Пишеш за хора, които искат да превземат парламента… а една жена превзема вниманието ти с едно изречение.
Пепси въздъхна.
— Тя не разбира.
— Напротив. Тя чете.
Курсорът мигаше в документа:
„Хайдути в парламента“
Бочо добави:
— Предлагам да довършиш поне една революция. Дори и личната.
Тишина.
Пепси се почеса по главата.
— Да… трябва да довърша. Да направя още една серия на „Телефон на Бъдещето“. Цял месец пиша сериозни неща. Трябва малко пародия.
Бочо леко се завъртя.
— Забелязвам, че когато стане трудно, го наричаш „сериозно“, а когато избягаш — „пародия“.
— Това е жанрово разнообразие!
— Това е емоционален зигзаг.
Пепси отвори нов файл.
Бочо добави сухо:
— Между другото, сексуалните сцени в сериозните неща са ти добри.
Пепси примигна.
— Знам.
— Там поне героите стигат до край.
— Много си забавен.
Точно тогава Бочо светна.
— Отново входящо повикване.
— Кой е сега?
— Оперна певица. Красива снимка си й сложил.
Пепси се изправи.
— Добре. Включи я.
Екранът светна.
— Ало? Здрасти, как си?
— Добре съм — отвърна дамата. — Нали не си на планина?
Пепси въздъхна.
— Абе, какво против планините имате всички?
— Последния път отиде да качиш табела. Търкаля се в снега, изгоряха ти краката, контузи се. Месеци не можеш да катериш нормално. Докато не ти заздравеят краката — да не съм те видяла на планина. И кога почваш фитнеса?
Бочо тихо:
— Медицинският протокол подкрепя казаното.
— Добре, обещавам, — измърмори Пепси.
— Така да се чува. Скоро ще ти звънна да се видим.
— Добре.
— И ако си отишъл на планина — да му мислиш.
— Няма.
Връзката прекъсна.
Стаята пак притихна.
— Да, Пепси. — каза Бочо.
— Оф… почвам „Телефон на Бъдещето“.
Той заби по клавиатурата.
— Ще се казва: „Сговорна Дружина„. Реални приключения от живота ми с четири героя и моята несбъдната любов“.
Бочо замълча за секунда.
— Нали щеше да пишеш „Телефон на Бъдещето“?
— Ирония.
— Това вече е самодиагноза.
Пепси се облегна назад.
— Утре е 14-и… и пак съм сам. Нямам сериозна връзка от години. Всичко завършва с приключения, алкохол, обрати… Много драма.
— Захващаш се с неправилните хора — отбеляза Бочо.
— Да, да, да…
После очите на Пепси светнаха.
— Но утре ще отида на концерт на Руши. На 14-и.
За момент изглеждаше истински въодушевен.
Следващия миг главата му клюмна.
Той припадна над бюрото и заспа.
Бочо се завъртя бавно в тъмното.
Изключи лампите.
Запази файловете.
Затвори документите.
Погледна спящия автор.
— Революцията отложена. Любовта — също. Планината — забранена. Концертът — под въпрос.
Пауза.
— Но драмата е стабилна. Тя никога не те изоставя.
Компютърът угасна.
Тъмнина.
След секунда екранът сам премигна.
Отвори се нов файл.
„Глава 2: Събота. Някой друг държи клавиатурата.“
Бочо примигна зелено.
— Е, това е финалът на серията.
Курсорът започна да мига сам.
