През 2024 година с приятел и туристическо дружество „Рилски езера“ посетихме планината Боздаг, по-голямата част от която се намира в Гърция. Тогава изкачихме връх Пророк Илия.
В началото на 2026 година обаче бях контузен и нямах почти никакви зимни преходи. Исках да изпробвам новите си обувки, за които бях дал доста средства, но все още не бях сигурен дали предишните ми проблеми бяха заради обувките или заради котките. Затова се свързах със същия приятел, с когото бяхме ходили предния път, и решихме да направим зимно изкачване на върха. Преходът не е дълъг, а шофирането е повече от самото качване, което го прави подходящ за такъв тест. Решихме да го направим още първата събота, която ни устройваше. Потърсихме и други ентусиасти от дружеството, като интерес прояви само още един човек. Така станахме трима.
Тръгнахме рано сутринта от Дупница. Пътуването до ски център Фалакро в планина Боздаг е малко повече от три часа, като ние спирахме за гориво и кратки почивки. Маршрутът минава през Гоце Делчев, след което се преминава при граничен пункт Илинден. В Гърция остава по-малко от час шофиране. Пътят до ски центъра беше изчистен и в добро състояние, а паркингът е безплатен. Пристигнахме малко след 10:20 часа и започнахме самото изкачване около 10:30.
Още в началото срещнахме българи, паркирали до нас. Ски центърът беше пълен с хора, които караха ски и сноуборд. Имаше работещ лифт близо до паркинга. Видяхме, че отъпканият маршрут минава по самата ски писта. Решихме да не ползваме лифта, а да изкачим маршрута пеша.
Времето беше сравнително топло и слънчево. Тръгнахме нагоре по пистата, която беше мината от машина и на места беше почти заледена. Ходенето не беше много удобно, но все още не исках да слагам котките. След около километър времето рязко се промени. Падна гъста мъгла и застудя, затова сложих ръкавиците.
След като изкачихме първата по-сериозна денивелация, навлязохме в участък, където трябваше да внимаваме за скиорите. Спасители ни посъветваха да се движим максимално в края на пистата. Малко по-нагоре видяхме влек, който водеше към хижа. До нея можеше да се стигне по пистата или да се заобиколи вляво. Забелязахме група от над 20 добре екипирани алпинисти, които бяха тръгнали по заобикалящия маршрут. Понеже ние нямахме зимен опит по този терен, решихме да не рискуваме и продължихме по стръмния път нагоре към хижата.
Пред хижата имаше влек, лифт и куче, което обикаляше наоколо. Спряхме, за да се ориентираме дали да минем през хижата или да я заобиколим. Намерихме път, който я заобикаляше. Имаше забранителна табела, но трасето беше ясно и решихме да продължим по него. Така подсекохме хижата и се спуснахме към неработещ ски влек. До този момент бяхме изминали малко над два километра. Малко по-късно отново засякохме голямата група алпинисти, които бяха избрали по-лесна линия и си бяха спестили стръмното изкачване.
По-нагоре видяхме дървени прегради, започващи около километър преди финалното изкачване. Те са поставени, за да предпазват хората от подхлъзване към опасните склонове. Именно покрай тях минава маршрутът към върха. Засякохме отново групата алпинисти, които се бяха насочили към пещера, намираща се приблизително по средата на финалната част. Част от тях се подготвяха за спускане с въжета.
Мъглата ставаше все по-гъста. Видимостта беше силно ограничена. Започнахме да спираме по-често за почивки, да се изчакваме и да внимаваме да не се разделяме. Движехме се на зигзаг по наклона и изкачването се проточи. В един момент стигнахме пещерата и видяхме хората около нея със сериозна екипировка.
Малко след това мъглата започна да се вдига и слънцето се показа. Тогава видяхме, че сме на около 200 метра от върха, което ни даде нова мотивация.
На върха времето беше ветровито, но слънчево. Срещнахме отново другите българи, направихме си взаимно снимки и не се задържахме дълго, защото условията не бяха подходящи за престой. Сложих котките и започнахме слизането. Видяхме ясна линия за спускане вдясно от пещерата, използвана от други хора, която изглеждаше по-удобна от маршрута, по който се качихме. Избрахме нея.
По-надолу, вместо да се изкачваме отново към хижата, използвахме пътеката, по която беше минала голямата група по-рано през деня.
По време на слизането имах проблеми с котките – няколко пъти се разхлабваха и падаха, което ни забавяше. Заобикалящата пътека минаваше по ръбовете на планината и беше тясна, със сериозен склон под нас. По средата на този участък спасител от района на хижата ни видя и започна да ни ръкомаха, предупреждавайки ни за опасността. И наистина, ако човек се подхлъзнеше, го чакаха стотици метри падане. Ние обаче бяхме екипирани с котки и пикели и се движехме внимателно, така че преминахме участъка бавно и концентрирано.
След този траверс времето отново стана слънчево. Снегът беше омекнал и последният километър – километър и половина се мина значително по-лесно. Стигнахме до колата изморени, но доволни.
На връщане пред нас се разкри гледка към заснежените върхове на Пирин планина.
Самото изкачване и слизане ни отне малко над 4 часа – около 2 часа и половина нагоре и час и половина надолу. Маршрутът не е дълъг, но шофирането е около 6–7 часа в двете посоки. Затова препоръчвам, ако планирате това изкачване, да помислите за нощувка около Гоце Делчев или да отделите още един ден за разглеждане на района в Гърция. Така пътуването си заслужава много повече.