Карина се обади и каза, че се е снимала селфи с мечка и дори е галила. Всички бяхме в шок. Рускинята е галила мечка, моля! На връщане и ние! Това си мислихме в този момент. Надъхвахме се! Мечките дават да бъдат галени или руснаците са просто луди… Е, това се оказа бъзик, но ние си помечтахме.
Лятото на 2024 се очерта с много вълнуващи приключения за мен. В една седмица отидох на о.Тасос в Гърция и в планинска верига Карпатите в Румъния. Организацията за Румъния беше поета от Моника Календерова, известна с туристическото дружество “Планински Колектив” (Mountain Kolektiv). Пътуването се провеждаше със собствен транспорт и моята Дачия Дъстър щеше да навърти 2-3 хиляди километра за една седмица в Гърция и Румъния. Направи ми впечатление, че румънците нямат много магистрали и само около 75 км бяха класическа магистрала. Нямаше възможност за развиване на висока скорост. Селата бяха на гъсто, после разбрах, че множество села оформят “Катун”. Селата бяха добре подредени. Почти пред всяка къща имаше по една Дачия, тревата задължително изкосена. Пътни знаци имаше навсякъде. Пешеходни пътеки също фигурираха често. Пътищата и тротоарите бяха поддържани, а полиция почти не се виждаше.
Не след дълго трябваше да се качим на небезизвестния път, минаващ през Карпатите – Трансфъгърашкото шосе. Очакваха ни поне 100 км планински завои! Препоръчвам! Уникално за шофиране и много красиво. Но в Румъния разбрах защо румънците са рисковани и лоши шофьори. Изпреварват те на всеки завой без да имат видимост. Наближаваше дългоочакваният момент – мечките! Една от целите на пътуването беше да видя дива мечка на живо. Те са известна забележителност по това шосе. Видяхме табели за опасност, свързани с мечки, и след няколко километра получихме Alert съобщения на телефоните си. Те гласяха да не храним мечки и да внимаваме.
Шофирам си и изведнъж моите спътници крещят “Мечкаааа!”. И аз веднага: “Абе, имам едни ябълки, ги возя от Тасос, но са купени в Пловдив. Хайде да й дадем.” Моят адаш до мен свали прозореца и плахо метна на мечето ябълка. След няколко завоя – нови две мечки. Каквото успяхме – снимахме. Ей, няма такова щастие да видиш това величествено животно на живо. Които ме познават, знаят, че това е моя мечта. След един не много дълъг тунел пред нас се появи голям язовир, който изглеждаше поне няколко пъти по-голям от нашия Искър. Много красив и много посещаван от туристи. За съжаление нямаше къде да отбия, за да спрем да снимаме. Следващите 12 км ги изживях по следния начин: „Кебабчийница, мечка, ремонт на пътя“. Това беше буквално всеки завой. Ти се чудиш как на един от завоите се разхожда мечка, а те си просят и чакат ябълки, а на следващия запълват дупките с асфалт или продават скара! Видяхме около 20 мечки, различни по възраст и размери. Имаше мечка с три мечета и тя беше истинска атракция.
След още 10-20 км и качването на по-сериозна надморска височина ни стана скучно, защото мечки нямаше, а стана и доста студено, въпреки че беше разгарът на лятото. Минахме тунел за автомобили, намиращ се на над 2 хиляди метра височина, и заради мъглата не успяхме добре да огледаме известния базар около езерото Бъля. Но това щеше да се случи в ден 2 от нашия поход. Отседнахме в един приятен комплекс на 20 км от езерото. И за да стигнем до него и близкото населено място, трябваше да минем през най-красивата част от Трансфъгърашкото шосе. Оказа се, че домакинът е молдовец, знаещ български. Мястото беше сравнително приятно, хапнахме местни гозби в ресторант и бързо по каютите. Неочаквано за мен нощта застудя и падна голям дъжд, който го усещах почти като град.
Ден 1 в Карпатите.
Обратно към Бъля, или нови 20 км завои. Времето беше мрачно, мъгливо, а аз бях с летни дрехи и максимумът ми беше летен суичър. Започнахме да катерим и да следваме тамушната маркировка. Решихме да слезем през река и да направим кръгов маршрут. Информацията, която имахме, беше, че преходът в едната посока е 3 часа. Да, ама не, това е информация вероятно за бегачи или за доста напреднали в планината хора. Освен че маршрутът се оказа два пъти по-дълъг и навсякъде беше влажно/мокро от изминалия дъжд, беше мъгливо и студено. Групата се разкъса. Оказа се, че в Румъния главната пътека минава през няколко други върха. Това ме шокира. За да изкачим нашата цел Негою, трябваше да изкачим и слезем поне два върха. Достигнахме до езеро и качихме морени, подобни на тези в Пирин. Въобще релефът на Карпатите ми изглеждаше много близък до Рила и Пирин. Един час преди края катерихме по въже. Аз и няколко човека изоставахме. Групирах се с Карина, чиято компания е много приятна. Тя се пазеше от контузия и намери скрито съкровище малко след като качихме въжето. Тези съкровища са игра, която хората играят и оставят на различни места неща от тях. Основната група беше почти на върха. На 30 минути от върха ми излезе съобщение за мечки в района и това ме фрустрира. Никой нямаше отговор какво да правиш срещу мечка на 2500 метра надморска височина. Е, нямаше мечки! Настигнахме групата, последни разбира се, снимахме се, а да ядем и трябваше да се слиза. Орисията да си бавен!
До върха беше между 5-6 часа, време беше да слизаме по не много по-лек маршрут. Влагата във въздуха правеше дишането ми трудно и дишах с устата. Това ме уморяваше по-бързо от необходимото. Слизането отново мина през качване на връх (подобно преживяване имах на слизане от Калините в посока Фенерка). Оцеляхме на студеното в почти 12 км преход, глезените ми бяха тотална щета. Момчетата ми дадоха течен магнезий, а обувките ми се скъсаха с този преход. Те бяха тръгнали още от последния ми сериозен преход на Рила – Черни връх, но… В крайна сметка отново ядохме в ресторанта в близкото селище и ме преметнаха с някакви наподобяващи кебабчета меса – странен вкус. Е, оказаха се от агнешко/телешко месо. Тъжно. Не ми бяха вкусни. Мисля, че се казваха „Мичи“.
Ден 2
20-те километра от квартирата до Бъля смея да твърдя, че толкова добре овладях тези завои, че изпреварвах местните. Ден 2 се очакваше да е една идея по-лесен и времето беше с нас. Бяхме се разбили на мини групи с различни цели. Моята група щеше да се движи по-бавно, а част от вчерашните участници решиха да не катерят. Идваше им много. И си беше много. Моника и основната група са доста подготвени и могат да се справят с подобни натоварвания.
Катеренето беше от другата страна на езеро Бъля. Имаше една стена, която отнемаше не повече от 30 минути. Понеже ми се скъсаха обувките, реших да пробвам със сандали. Планински. Лош избор, много лош избор. След като изкатерихме тази стена, минахме покрай едно езеро. Беше много красиво. Дори само до там да отиде човек, си заслужава. След това имаше 1-2 часа спускане, докато стигнем да катерим една премка. Уж по-лесният от двата първенеца, но се оказа, че атаката до Молдовяну е между 8-11 часа с моето темпо. На посока! Основната група беше решила да спи на единствената хижа в района на върха, която е на 3 часа от върха и която удължава катеренето. След премката трябваше да избираме – пред нас само по ръба на билото с въжета и по-тясно от Кончето или да спуснем по пътека. Момчетата с мен решиха първото, а аз заради сандалите спуснах да подсичам и трябваше със сандалите да преминавам през ледник. Излязох на маршрут, водещ до хижата, но се намерих с момчетата. Ходихме още 1 час и по всичко личеше, че както вчерашният маршрут, трябва да се катерят върхове и много денивелация, за да се стигне първенеца. Моите сандали не го позволяваха и спътниците ми се притесниха да не се случи нещо и да бедствам. Все пак съм им шофьорът. Не обичам да се връщам, но дори сам разбрах, че с тези планински сандали най-много да се пребия някъде и да не рискувам. Върнах се към колата. Планът на момчетата беше да качат и да дойдат веднага при мен. Тоест да пътуваме веднага. Уви. Стигнах колата и разбрах, че на едно момче се е отворила стара контузия и са решили да спят на хижата. Цялата група трябваше да тръгне в 6 сутринта на третия ден към мен. Оказа се, че маршрутът не е бил лек за основната група и на едното момче му е паднало кръвното. Моите хора решиха да дойдат първи и да тръгнем към България. Имах пари, но не ми се занимаваше да търся места за спане и отново да шофирам сам. Реших, че мога да преспя в колата. Имам дрехи и одеяло. В този момент съм много благодарен на един приятел, че си говори с мен до 3 сутринта и ми правеше морална компания. С две думи, беше съпричастен към моето бедстване.
Не успях да кача първенеца, но видях мечки и се прибрах с добри чувства. Ще бъде качен 2025-та година. Чакам с нетърпение следващата ми Румъния!
п.п.1
Карпатите не влязоха в плановете ми за 2025 година. Дано през следващата намеря и време, и здраве.
п.п.2 – Ден 1 (допълнение по спомен от Карина)
Наскоро се видях с Карина и си припомнихме прехода. Оказа се, че в съзнанието ѝ се е запечатал един конкретен момент от слизането ни – момент, за който аз бях напълно забравил.
Слизането беше уморително, а аз останах без вода. В интерес на истината, бях тръгнал добре подготвен и носех много вода. Карина ми припомни как в един момент съм поискал няколко глътки от едно от момчетата. Когато обаче отворих раницата си, тя се фрустрирала – вътре имаше пет празни бутилки от вода.
Тоест, вече ги бях изпил.
Да, в този преход изпих наистина много вода, но всяка от бутилките беше по половин литър.