Последно сбогом
Залитна, падна по склона, претърколи се през няколко морени и се спря в сипей от дребни камъни. Няколко израстъка от клек го подпряха. Кървеше обилно. Не чувстваше болка. В корема му зееше огромна дупка. Зрението му се замъгляваше. Гръм вдигна ръка към небето и се опитваше да я задържи.
Така изглеждаше неговата последна битка.
Искаше му се още веднъж да види своята любима жена. Изкашля се, в устата му избликна кръв, почти се задави. Повърна храна.
— Глад… — прошепна едва чуто.
Но вместо Еледан, към него се приближи неговият убиец — Мендериск II Бичоград, известен още като Император Мъст Кървавия (наричан и МСК). Тигърът му, Подлизурко, се втурна с кървави очи към безжизненото тяло. Мъст го спря с ръка. Надигна меча си — Драконок — над умиращия Гръм.
Замисли се. Сви уши. Отказа се. Обърна се и тръгна да слиза от склона.
— Трябваше да го довършиш — измрънка Бич от меча.
— Ако го бях довършил навремето, нямаше сега да се налага да ловувам…
— В честта на бичоградеца е заложено уважението към противника — със смърт, но бърза — философстваше Бич.
— Заслужава да поеме поне още няколко глътки живот. Беше ужасно неприятен противник. Затрудни ме. Тази битка ми отне повече, отколкото предполагах…
Мъст не се измъкна невредим от сражението с Гръм. Целият кървеше и едва се държеше на гърба на тигъра си. От битката спечели легендарния артефакт — меча Светкавик — изкован от бял драконов кристал, един от седемте легендарни оръжия, сътворени от самия Зорзор.
— Все още можеш да размислиш. Можеш да разделиш властта с брат си.
— Кой го казва? — изсъска Мендериск. — Този, който е убил баща си? Чийто баща е убил своя баща? Същият, който уби братовчедите си и пожертва чичо си? Същият, заради когото умират собствените му братя? Този Бич ли ми говори?
Защо всички вие сте толкова примитивни? Не виждате ли голямата картина… Вселената…
— Никога не е късно това да бъде прекъснато. Баща ти не е убил… — отвърна Бич с досада от чутото.
В този миг се чу оглушителен грохот. Огнена вълна, широка петдесет метра и висока почти десет, проряза въздуха като жива стена от пламък.. Той стисна юздите на Позлизуркол Огненият лъч беше изстрелян от неизвестен източник — нова сила се намесваше в сблъсъка на великани.
Мендериск стискаше юздите на Подлизурко, но ездачът и звярът едва успяха да се отдръпнат встрани. Жегата обви всичко — въздухът пламна, земята почерня, а козината на тигъра запращя. МСК скочи от седлото в последния момент, претърколи се по сипея, докато огнената стихия изпепеляваше пространството зад него.
И точно тогава — в миг на хаос и страх — Гръм вдигна отново ръка.
Пръстите му се разтвориха към небето, сякаш повеляваха на самите облаци. От тялото му проблесна синкава мълния, която прониза въздуха и се вля в меча му — Светкавик. Кристалът в ядрото на острието изригна с енергия и изпрати няколко поредни светкавици към Мендериск.
Първата светкавица удари скалите зад него.
Втората се разби в пепелта и накара земята да се разтресе.
Третата попадна право в гърба на Мъст.
Изрева от болка. Силата го отхвърли напред и го повали. Почти изгуби съзнание. Но точно тогава — мечът му, Драконок, започна да вибрира.
От ядрото му блесна червено око, рубиново и древно, сякаш погълнало цели епохи.
То прогледна — не просто с визия, а със съзнание. Окото на Зорзор, отвори клепач от светлина.
В миг, червени жилки лумнаха по острието. От ръба на острието се разля защитна сфера, пламтяща и плътна като кърваво стъкло.
В ума на Мендериск прозвуча гласът на Зорзор, ронлив като зъби върху кост:
„ Стига си бягал, потомък на убийци и царе. Дойде времето на последната битка. Твоят път е изписан върху острието ми. Съдбата ти — в ръката ти. Врагът ти е близо. Брат ти ще дойде. А старите му съюзници — ония, що служеха на Бич — са вече в бойни редици.“
С разцепващ пукот и стон мечът излъчи защитна вълна — полупрозрачна енергийна сфера, която обгърна Мъст като пашкул. Светкавиците се блъскаха в нея и се разтапяха, шепнеха, ръмжаха… но не проникваха.
В ума му се разнесе глас — дълбок, древен и хладен като вечен лед:
Мендериск стисна дръжката на Драконок.
Почувства огнената му тежест като част от собственото си тяло. Усети спомена за мъка, за амбиция и за гняв. Знаеше, че мечът не е просто оръжие. В него гореше душата на Бич, някогашния велик владетел, неговият дядо — сега заключен в този черен кристал, наблюдаващ и преценяващ всеки ход на своя наследник.
Очите на Мъст се изпълниха с ярост и яснота.
— Нека да дойдат — прошепна той. — Аз съм техният край. Аз съм последната буря.
Малко след това Мъст започна да съпреживява чужди спомени. Душата на Бич, внедрена в Драконок, проникваше в ума му — и за секунди го дръпна назад, към картина отпреди около десетки години.
Мъст стисна дръжката на Драконок.
Червеният кристал пулсираше неравно — не като сърце, а като рана, която отказва да зарасне.
Болката внезапно се промени.
Не изчезна.
Отмести се.
Светът около него се пропука — не със звук, а със спомен.
Драконок изстена.
И времето се пречупи.
Преди десетки години.
Преди Мъст да стане Император.
Преди Гръм да се превърне в буря.
Това не беше спомен, който можеше да бъде гледан отстрани.
Мъст го живееше.
Чрез очите на Бич.
Чрез ръцете, които още не бяха негови.
Чрез свят, който вече не съществуваше — но все още кървеше.
Бяха изминали малко над три месеца след битката при Дренинг. Армията, водена от Бич — смесена от бичоградци и тигърградци — организирано преминаваше бурната река Драгонмъс. Щяха да акостират първо през Свещената Империя на Светлината — другата човешка държава.
Бич и някои от най-верните му хора щяха да се отклонят навътре в страната. Трябваше да се види със стария си съюзник Брон в едно от селата. Недалеч от село Светлен, на нисък хълм край селската мелница, имаше малка гостилница — удобно място за странстващи.
Бич и Мендер пристигнаха първи сутринта и започнаха да се наливат с местната версия на любимата им гъбена бира. През кръчмата минаваха местни мъже — тук често обядваха. Обслужваше ги млада засукана мома с голям бюст. По всичко личеше, че й харесва младежът.
— Искате ли още гъбена бира? Имаме и по-тежки напитки! А за теб, късокоско, мога и да ти намеря нещо още по-специално… — каза зачервена тя.
— Благодарим, засега бирата ни е предостатъчна. Пием цяла сутрин — отговори Мендер.
— Може ли една кокоша чорбица за мен… — чу се от съседната маса.
Бич и Мендер погледнаха натам. Скитник — средно висок мъж, облечен в обемисти парцалени дрехи, наметнати на пластове. Изглеждаше кожа и кости. Едва се подпираше на масата и сякаш щеше да припадне.
Бич не му обърна внимание.
— Шиле, докога ще ти казвам да я забравиш! Тя не е за теб… дори да не беше моя… — изръмжа Бич и отпи с тъга.
— Гламав… Ти някога обичал ли си така? Не мога да се откажа. Не мога да я забравя. Не след това което се случи… — прошепна Мендер, загледан в чашата.
— Обичах Зар. Но не я заобичах веднага. Отне ми време. С оглед на живота си знам, че ще ми създадеш ядове. Поне да беше минал „Изпитанието“ — изрече Бич и допи.
Мендер не отговори. Погледна през прозореца. Не виждаше Юзия и Ножана — те бяха няколко часа зад тях. Трябваше вече да са пристигнали. Среща им предстоеше.
Бич, видимо пиян, реши да демонстрира „уроци“.
— Шиле, гледай сега как се процедира с такива жени…
Стана и на зигзаг стигна до момичето, което тъкмо поднасяше чорбата на скитника. Скочи зад нея и я хвана грубо за гърдите със самодоволство.
— Виждаш ли, глупако… — изрече той.
Момичето се стресна, извъртя се и с една рязка плесница прати Бич назад. Той се олюля, удари масата на скитника, събори я — и чорбата се разля в лицето на странника.
— Мълните ви взели… не съм ял… месеци… — изхриптя мъжът.
Скитникът се подпря на стената. Наметалото му беше от десетки кръпки — шарени, преправяни безброй пъти. Обемистите дрехи криеха нещо по-тежко от парцали.
И тогава се разкри мечът му.
Изящен голям меч за две ръце, изкован от най-добрата стомана на континента — с бяла кожена дръжка и бял кристал над нея.
Бич го видя и зениците му се стесниха.
— „Мълнията“ от битката при Кадрахан… — изрече опулено.
— „Касапина“ от Бичоград… — отвърна скитникът и го погледна право в очите.
Двамата мъже бяха стари познайници.
Странникът тръгна да замахва към Бич, но Бич се отклони и го цапна с протезата. Скитникът падна до обърнатата маса. Мендер веднага дръпна Бич назад — знаеше, че това няма да свърши добре.
— Еледан… защо… ме остави… Ах… от месеци не съм ял… отрова… — мърмореше скитникът, проснат до стената.
До ръката му лежеше комат черен хляб.
- * *
В центъра на село Светлен двете сестри Белатон вече часове обикаляха и проучваха древни местни паметници.
Еледан беше влязла в старото читалище. Търсеше древни книги. Разлистваше том, посветен на драконовите кристали.
„Такъв кристал никога не съм виждала… Каква ли магия може да се извлече от него?“ — мислеше си тя.
Инигда тъкмо щеше да влезе, когато чу познатия грохот на конска езда. Знаеше този кон. Беше го виждала десетки пъти. Сърцето ѝ затуптя лудо.
Любимият ѝ мъж се приближаваше.
На чистокръвен бял ездерак — по-едър от обикновените коне и облечен в червена кожена броня — яздеше Ив Влех. Светлокафявата му броня беше изработена от лек, но изключително здрав метал, примесен с безцветни драконови кристали, които пречупваха светлината ту в синьо, ту в зелено — като пъстрите му очи.
Ив Влех слезе от коня Рупра и свали шлема си. Запотен, с оредяваща русолява коса, той погледна към Инигда. А тя изгуби ума и дума.
— Прекрасна среща. Не съм те виждал скоро — каза той.
— Стани Белатон… — прошепна Инигда и почервеня до ушите.
Тя го обичаше. Толкова, че почти несъзнателно му предложи да стане част от нейния род, да приеме елфската ѝ фамилия. Но Ив не чу — мислеше за своя най-добър приятел. Бяха се случили неща. Трябваше да открие стар познайник на сестрите.
Междувременно в читалището Еледан чу шум. Погледна към втория етаж с рафтовете и видя как дребна елфка, опитвайки се да свали прашна книга, губи равновесие и пада от стълбата.
— Орес хал… — измърмори Еледан на елфски и с жест омекоти удара чрез левитация на купчина книги.
Момичето падна върху тях и събори поне дузина книги. От купчината се подаваха само краката ѝ. Чу се мърморене. Мирис на изгоряло се разнесе из залата.
— Лоронка… пак ли с тези уловинки?
„Уловинките“ бяха вторичен продукт от отпадъчен продукт при обработката на драконови кристали, смесени с малко олово. Продаваха се в малки колбички и се вдишваха през устата — даваха прилив на енергия и тонус за кратко. Бяха най-известният опиат по тези земи.
Дребната елфка с криви очила и чуплива коса до шията измрънка нещо неразбираемо. Лоронка беше пътуваща горска елфка и стар познайник на сестрите.
— Търсех информация за Шарантия — древна подправка…
— Странно. За първи път я чувам, а познавам хиляди подправки — каза Еледан.
Тя оправи хаоса с кратко заклинание. Книгите сами се върнаха по местата си. После създаде минималистични магически копия на томовете, които ѝ трябваха, и ги прибра в торбата си.
Тогава се чу грохот. После земята леко се разтресе.
Всички излязоха навън.
Към хълма с гостилницата и мелницата небето пригърмя — въпреки че беше безоблачно.
— Това може да е само един човек… — промърмори Ив и яхна коня си.
От къщите и дворовете започнаха да се издигат метални мечове, които политаха във въздуха и се устремяваха към мелницата.
Гледката беше ужасяваща.
Малко преди това в близката гора преди хълма..
Блеро — сенчестият воин от Гилдията — вече няколко часа се движеше през дивата гора.
Нито клон изпука под стъпките му, нито листо изшумоля излишно. Нощта беше негов съюзник, както винаги.
Той трябваше да се срещне с други сенчести убийци. Среща за размяна на информация — слухове, имена, цели. Освен това носеше и баджове на убити офицери, чиито глави щяха да му донесат солидно заплащане.
Макар и млад за занаята, Блеро вече имаше репутация. Опитът му растеше бързо, но амбицията му растеше още по-бързо. Той не искаше просто да бъде добър. Искаше да стигне върхове, които другите дори не смееха да си представят.
По тайни шпионски мрежи беше научил за нещо почти митично — свитък, способен да пренася съзнанието от тяло в тяло.
Не просто магия.
Бягство от смъртта. Безсмъртие.
Мисълта го беше обсебила. Ако го притежаваше, щеше да стане повече от убиец. Щеше да бъде вечен. Поколения щяха да идват и да си отиват, а той щеше да продължава — със сменени лица, сменени имена… но със същия хладен ум зад очите.
Тогава миризмата го удари първа. Желязо. Кръв. Смърт. Блеро спря.
Пред него, сред дърветата и разкъсаната трева, лежаха тела. Много тела.
Повечето обезглавени. Други — прободени в гърба. Без следи от борба. Без хаос.
Атака от засада. Бърза. Чиста. Професионална.
Той коленичи до един от труповете, плъзгайки поглед по раните.
— Един удар — промълви тихо. — Без колебание…
Някой като мен.
Докато оглеждаше разпилените оръжия и артефакти, нещо привлече вниманието му. Малко по-нататък, облегнат на нисък камък, седеше млад мъж. Телосложението му беше силно, раменете широки. До него бе подпрян меч, а черна мантия покриваше тялото му като сгъната сянка.
Главата му бе отпусната, сякаш дремеше.
Твърде спокойно.
Твърде… жив.
Свидетел?
Или причината?
Блеро се приближи без звук. Дишането му се сля с нощния въздух. Ръката му вече бе близо до дръжката на оръжието.
Още една крачка.
И още една.
— Какво искаш? — прозвуча гласът, без мъжът дори да отвори очи. — Не виждаш ли, че си почивам? Или животът ти е омръзнал?
Блеро спря.
Измери го с поглед. Изглеждащ на около трийсет години – висок, строен, с остри черти и очи, които сякаш виждаха през сенките. Дългата му черна коса падаше свободно под качулката на тъмното наметало, което го обгръщаше като втора кожа. Под него се криеше черен меч – тънък, почти безшумен, с розов кристал, вграден в дръжката, който проблясваше леко, като далечна звезда в нощта. Това беше неговият канон – оръжие и сянка в едно, винаги готово да се появи там, където никой не го очаква.
— Ти ли ги уби?
Очите на непознатия бавно се отвориха. В тях нямаше сън. Само ленив интерес.
— Да. Аз ги убих. — Той наклони леко глава. — Умряха, защото бяха слаби.
Погледът му се впи в Блеро.
— А ти?
— Слаб ли си?
След думите на странника Блеро присви очи.
Поe бавно въздух през носа си.
Добре… значи така ще бъде.
Тялото му се отпусна — не в слабост, а в готовност. Реши да му покаже какво може. Да покаже защо името му вече започваше да се шепне из сенките.
Щеше да използва Трите стъпки на смъртта — тайната сенчеста техника на Гилдията.
Първата стъпка беше движение.
Втората — изчезване.
Третата — край.
Убиецът се втурва към жертвата, размива се от погледа ѝ и се появява зад гърба ѝ, където три бързи удара решават всичко. Класическият метод на сенчестите убийци. Мнозина го владееха.
Малцина оцеляваха.
Блеро се стрелна напред.
Фигурата му се разля в нощта — като мастило във вода. За един удар на сърцето той изчезна от зрението, пренесе се зад странника и острието му вече слизаше към гърба на мъжа —
Нещо докосна врата му.
Леко.
Спокойно.
Пръст.
— На нашия жаргон — прошепна глас зад него — това означава: „ти си мъртъв“.
Светът замръзна.
Блеро не беше чул движение. Не беше усетил въздух. Не беше видял сянка.
Невъзможно…
Странникът отдръпна ръката си, но остана зад него — достатъчно близо, за да убие, ако пожелае.
Настъпи тишина.
— Виждам, че си способен — каза непознатият спокойно. — Имаш основа. Инстинкт. Глад.
Пауза.
— Ако искаш… мога да те направя много добър. Но ще ме слушаш. Без въпроси. Без колебания.
Блеро мълчеше. Сърцето му биеше силно, но лицето му остана каменно.
Нямаше голям избор.
Откакто бе спрял да ловува заедно с баща си, Венк, светът бе станал по-студен. По-самотен. Беше оцелявал с предпазливост и търпение — подбираше жертвите си внимателно, избягваше излишен шум, никога не се задържаше дълго на едно място.
Това беше причината още да е жив.
— Добре — каза тихо той. — Имам ли друг избор?
— Имаш. — Гласът беше равен. — Смъртта също е избор.
Блеро бавно се обърна. За първи път погледна мъжа право в очите.
— Кой си ти? И защо би ми помогнал?
Непознатият се усмихна едва забележимо.
— Казвам се Вал. Тук съм от много години. Един от първите в Гилдията. Видял съм възходи. Падения. Предателства. Легенди.
Погледът му се плъзна към труповете.
— Имал съм ученици. Повече, отколкото помня.
Очите му отново се върнаха върху Блеро.
— Убих учителя си. Оттогава животът ми е… безвкусен.
Пауза.
— Трябва ми предизвикателство.
Той наклони глава леко.
— Може би ти си моето.
Ще вървя до теб. Ще гледам как растеш. Ще видим докъде ще стигнеш… или къде ще се счупиш.
Гората беше притихнала. Дори вятърът сякаш чакаше отговора.
Дуелът при извора
Юзия и Ножана, придружени от няколко зонки и тигъроградки, яздеха вече часове в опит да настигнат Бич. Забавиха се – реката беше буйна, пенеста, с камъни, които се криеха под водата като капани. Организирането на преминаването отне време: офицерите трябваше да се подредят, конете да се успокоят, армията да премине на най-плитките места, където водата стигаше едва до коленете на тигрите.
Напрежението между двете жени витаеше във въздуха от самото начало. Ножана се беше присъединила към армията на Бич сравнително скоро – още с първото си появяване го беше предизвикала на дуел. Оттогава всяка дума, всеки поглед между нея и Юзия беше като искра в суха трева.
Докато яздеха една до друга, Ножана внезапно се обърна към Юзия.
— Имаш много красива кожа – изрече тя с подигравателен тон, гласът ѝ остър като ръба на ножа ѝ.
Юзия не обърна глава, само леко повдигна ъгълчето на устните си.
— И ти имаш своя чар – отвърна спокойно, без да повишава тон.
Ножана замълча. Наклони леко глава, сякаш се вслушваше в нещо далечно. Ушите ѝ – остри, ефирни – потрепнаха.
— Знаеш ли… усещам, че наблизо има малък извор – каза тя. – Водата тече тихо, но ясно. Искаш ли с момичетата да се отбием?
Юзия кимна – късо, без да се колебае.
Групата спря край тесен поток, който се спускаше от скалите в малък, скрит вир. Въздухът миришеше на мъх и мокър камък. Тигрите бяха вързани за дърветата, а момичетата се разпръснаха да пият и да се освежат.
Юзия слезе от своя тигър и започна да връзва юздите. В този миг Ножана застана зад нея – безшумно, с ножовките в ръце. Няколко тигъроградки се напрегнаха, ръцете им се плъзнаха към оръжията, но Юзия вдигна ръка – рязко, заповеднически.
— Спрeте – каза тя тихо.
Ножана се усмихна – тънко, хищно.
— Слушай – прошепна тя. – Искам дуел. Тук и сега.
Юзия се обърна бавно. Погледна я с пренебрежение – студено, почти безразлично. Хвана копието си – дълго, с черен връх от обсидиан.
— Какво целиш? – попита хладнокръвно.
Ножана се приближи с една крачка.
— Да не ми пречиш за Бич – измърмори под нос, но достатъчно високо, за да се чуе.
Двете започнаха да обикалят една друга в тесен кръг. Женски погледи – решителни, безмилостни. Въздухът между тях се нажежи.
Ножана тръгна първа. С бързи, резки движения замахна с двете ножовки към бялото лице на Юзия. Удар след удар – светкавичен, точен. Юзия се движеше плавно, почти танцувайки – избягваше всеки удар с минимално отклонение, без да губи равновесие. Копието се въртеше в ръцете ѝ като продължение на тялото.
Юзия забърза движенията си. Стъпките ѝ станаха по-къси, по-рязки – като барабанни удари пред буря. Копието се превърна в размазана линия от стомана и синкава светлина – удар след удар се сипеше към Ножана: високо към главата, ниско към коленете, отстрани към ребрата, с резки смени на посоката, които караха въздуха да свисти и да се разтреперва.
Ножана отклоняваше всичко, но все по-трудно. Острието на меча ѝ трепереше от силата на сблъсъците – металът звънеше остро, искри изскачаха като малки звезди в полумрака. Ножовките ѝ излитаха в кратки, смъртоносни дъги, но Юзия вече ги избягваше с минимални движения – леко накланяне на глава, завъртане на хълбок, стъпка встрани. Всяко отклонение беше точно колкото да не бъде засегната, но достатъчно, за да остави Ножана без дъх и с нарастващо раздразнение.
Ножана се хвърли напред – ниско, почти по земята, като хищник на лов. Едната ножовка изсвистя към бедрото на Юзия, другата – към рамото. Звън! Копието се завъртя и отклони стоманата на сантиметри от кожата ѝ. Синият драконов кристал под върха пулсираше като живо сърце – светлината му се отразяваше в капките пот по лицето на Юзия и в очите ѝ, горящи с хладен, син огън.
Ножана се завъртя около оста си и извади къс меч от колана. Острието профуча покрай лицето на Юзия и отряза кичур от косата ѝ – черни нишки паднаха бавно към земята като пера. Юзия не отстъпи. Тя пристъпи напред и скъси дистанцията – внезапно, без предупреждение.
Дръжката на копието удари китката на Ножана – ножовката падна с глух звук в тревата. Втори удар – по лакътя. Мечът издрънча в камъните, отскочи и се загуби в сенките. Ножана се усмихна – по-широко, по-диво, сякаш болката само я разпалваше. Грабна шепа пясък от земята и го метна право в лицето на Юзия – мръсен, отчаян трик.
Но ръката на Юзия вече се променяше. Кожата ѝ потъмня за миг, покри се с гъста, черна козина. Пръстите се удебелиха, ноктите се удължиха в извити, черни куки. Мускулите се издуха – раменете ѝ се разшириха, гърдите ѝ се повдигнаха с дълбоко, животинско дишане. Меча лапа – огромна, мощна – спря облака от пясък и последната ножовка едновременно. Пясъкът се разпиля безвредно, ножовката падна в тревата.
За миг двете останаха заключени – лице срещу лице, дишане в дишане. Юзия – наполовина жена, наполовина звяр – гледаше Ножана отгоре надолу. Очите ѝ горяха със син огън от кристала. Ножана дишаше тежко, но не отстъпваше – в погледа ѝ имаше не страх, а предизвикателство, почти възхищение, смесено с нещо по-тъмно, по-лично.
Юзия стъпи напред в точния миг. С два прецизни, светкавични удара изби ножовките от ръката на Ножана. Трето движение – завъртане на китката – отклони и последната ножовка, която изхвръкна в тревата като изплашена птица.
Върхът на копието полетя право към лицето на зонката. В последния миг Юзия завъртя китка – острието мина покрай окото ѝ, сряза въздуха до ухото и одраска къдриците ѝ. Леката драскотина по кожата парна – тънка червена линия, която бавно започна да кърви. Не беше смъртоносна. Беше предупреждение. Беше контрол.
Ножана застина. Дишането ѝ секна.
Юзия пристъпи още половин крачка. Хвана я за шията – не грубо, а твърдо, с пръсти, носещи остатъка от мечешкия ѝ облик. Задържа я на място. Двете бяха толкова близо, че дишанията им се смесваха – горещо, учестено, почти едно. Миризмата на пот, кръв и метал се смесваше с аромата на мъх от извора наблизо.
Юзия се наведе леко – козината по ръката ѝ се отдръпна бавно, кожата ѝ се върна към нормалното си състояние. Очите ѝ останаха сини, но огънят в тях угасна до тлееща жарава.
— Достатъчно – прошепна тя, гласът ѝ нисък, но спокоен. — Стига толкова.
Ножана не помръдна. Очите ѝ – все още диви – се впиха в тези на Юзия. За миг изглеждаше, че ще се хвърли отново, но после раменете ѝ се отпуснаха. Устните ѝ се изкривиха в крива усмивка – не победена, а признаваща.
— Добре… – издиша тя. – Засега.
Юзия я пусна бавно. Отстъпи крачка назад. Копието се отпусна в ръката ѝ, върхът му се насочи към земята.
Въздухът между тях още трептеше – от адреналин, от близост, от нещо, което още не беше изречено. Нещо, което можеше да е омраза. Или нещо съвсем друго.
Момичетата около тях мълчаха – някои с широко отворени очи, други с леки, почти одобрителни усмивки. Никой не се намеси.
Дуелът беше свършил. Но не и съперничеството. То само се беше преместило по-дълбоко – под кожата.
Юзия се наведе леко, помириса косата ѝ, после разроши къдриците ѝ с пръсти. Постави пръст върху устните ѝ, без натиск — просто жест да мълчи.
— Знаеш ли… Бич не е на една жена. Бич не е на никоя. Не съм ревнива и не го деля. Има място за теб.
Напрежението не изчезна.
То просто се превърна в нещо друго.
След двубоя двете, заедно с останалите жени, влязоха в близкия минерален извор. Парата се надигаше гъста и топла, като бял воал, който обгръщаше телата им. Водата галеше изморените мускули – гореща, леко солена, с мирис на сяра и древна земя. За първи път от началото на срещата имаше тишина – истинска, дълбока, прекъсвана само от леко плискане и редки въздишки на облекчение. Момичетата се отпуснаха по камъните или се потопиха до шия, оставяйки напрежението от дуела да се разтвори в топлината.
Следващата сцена е 16+ (Има еротика/интимност)
След около час Ножана се приближи до Юзия. Бавно, без да бърза. Водата се раздели пред нея на леки вълнички.
Спря на една ръка разстояние. Погледна я отблизо – дълго, изучаващо. Очите ѝ – все още диви от боя – сега бяха по-меки, по-любопитни. Прокара ръка през водата и я плъзна по бедрото на Юзия – леко, почти случайно, но с намерение. После ръката ѝ се плъзна по-нагоре, между краката ѝ, и я стисна леко, изпитателно – не за да доминира, а за да усети реакцията. Юзия трепна едва забележимо, но не се отдръпна. Дишането ѝ се ускори.
Ръката на Ножана продължи нагоре – обхвана едната гърда на Юзия, палецът ѝ премина по зърното с бавно, почти нежно движение. Юзия пое дъх през носа – тихо, но дълбоко.
Ножана се приближи още. Устните ѝ спряха на дъх разстояние от тези на Юзия. Очите им се срещнаха – зелено в синьо, предизвикателство в спокойствие.
Пръстите на Ножана се плъзнаха в косата на Юзия – бавно, почти нежно, като да я галят за пръв път.
— Не съм виждала по-красива жена от теб – прошепна тя, гласът ѝ нисък, с чувство, без подигравка. – Каква трябва да е Зар?
Юзия беше зачервена – бузите ѝ горяха, гърдите ѝ се повдигаха учестено. Но не се отдръпна. Погледът ѝ остана мек, но уверен – като жена, която знае силата си.
— Добра… – измърмори тя тихо, засрамено, почти шепнешком. – Просто… добра.
Ножана се усмихна – тънко, хищно, но с искра на нещо по-топло. Ръката ѝ между краката на Юзия се стегна по-силно – пръстите ѝ се плъзнаха навътре, бавно, уверено, с леко натискане, което накара Юзия да си поеме рязко дъх. Тялото ѝ се напрегна, бедрата ѝ се свиха инстинктивно около ръката ѝ, но не се отдръпна. Очите ѝ се затвориха за миг, устните ѝ се разтвориха леко.
Ножана се наведе още по-близо, устните ѝ почти докосваха ухото на Юзия.
— Много добра ли… – прошепна тя с леко дрезгав глас. – Ще видим.
После се отдръпна бавно – ръката ѝ се измъкна плавно, оставяйки Юзия да трепери леко във водата. Ножана се отдалечи с една крачка назад, без да откъсва поглед от нея – усмивката ѝ беше победоносна, но не жестока.
Юзия остана неподвижна още миг. После вдигна поглед към небето – звездите проблясваха през парата, студени и далечни. Лицето ѝ беше зачервено до уши, очите ѝ – полузатворени, устните ѝ леко разтворени. Тялото ѝ се отпусна във водата, но в гърдите ѝ все още биеше силно, а между краката ѝ остана топлина, която не беше само от минералния извор. Засрамена, но не съжаляваща – тя затвори очи за миг, остави екстаза да я залее тихо, без да издаде звук.
Ножана се потопи до раменете си отново, обърна се настрани – но ъгълчето на устните ѝ все още се усмихваше.
Момичетата около тях се преструваха, че не гледат – някои се усмихваха в себе си, други се потапяха по-дълбоко, за да скрият собственото си любопитство.
(Може да продължите да четете ако сте пропуснали сцената)
Напрежението между двете жени не изчезна. То само се превърна в нещо по-дълбоко – по-опасно, по-истинско.
В този миг между тях нямаше съперничество. Нямаше война. Нямаше дори Бич като разделяща фигура. Имаше само признание — че се желаят, че се разбират… и че място има и за трима.
Тогава небето в далечината прогърмя.
Светкавици прорязаха чистото небе.
Двете се сепнаха едновременно.
Светът ги повика обратно.
Те излязоха от извора почти без да се бавят, грабвайки дрехите си в движение. Битката ги чакаше.
- * *
Бич стоеше на зелената поляна пред мелницата. Мантията му гореше. Леко се олюляваше.
На няколко метра пред него беше забит Драконок. Червеният кристал хвърляше искри.
Гръмотевици се нижеха една след друга към него. Чрез гривните си, с вдигнати окървавени ръце като диригент, той управляваше металните мечове и се защитаваше от светкавиците.
На двайсет метра срещу него стоеше едър мъж — нищо общо със скитника от гостилницата. Сега беше три пъти по-голям, облечен в лилава кожена униформа, инкрустирана с бели миниатюрни кристали. Пред него беше забит огромен меч с бял драконов кристал.
— Гръм… не те помня такъв. Нямаше те тогава. Чаках те в последната битка… — измърмори Бич.
— Четирийсет и девет хранения до края… този комат… кому беше нужен… защо ми разля чорбата… глад… смърт… Еледан… къде си… — мърмореше Гръм.
Той страдаше от рядка драконова болест. Белият кристал в меча му разяждаше нервната му система. Всяко хранене го правеше по-силен… и го убиваше.
Беше изчислил, че може да яде още само петдесет пъти.
След хляба в гостилницата беше започнала последната му трансформация.
И сега бурята се разразяваше.
Малко преди тази конфронтация Бич и Мендер пиеха в гостилницата. След като скитника беше паднал на земята до него имаше комат хляб. Той го изяде. Те не знаеха, че всъщност скитника е Гръм. Той заради спецификата на своя меч страдаше от рядка драконова болест. Белия драконов кристал беше поразял мускулите и нервната му система. Беше болест наподобяваща проклятие. При всяко хранене тялото му набъбваше и наедряваше. Това му даваше сила и възможност да участва в битки. Свръхчовешка сила. Но това го убиваше. Храната разграждаше вътрешните му органи. Гръм беше изчислил, че може да яде не повече от още 50 пъти. С годините се беше научил на глад. Можеше да изкара месеци без да вкарва никаква храна. Когато беше гладен, той изглеждаше неугледен и зле. Изключително слаб и тромав. Бавен беше дори говора му. Гръм след като изяде хляба изстреля чрез кристала две мълнии към пиещите бичоградци. Бич се приземи извън гостилницата и удари в едно дърво. Мантията му обгаряше. Мендер стигна дори по-далеч. Може би благодарение на червения кристал, който държеше в юмрук успя да се спаси.
Битката при мелницата – продължение
Гръмотевиците не падаха от небето. Те се раждаха от меча.
Белият кристал на Светкавик пулсираше като болно сърце. Всяка пулсация — мълния. Всяка мълния — гняв. Всяка искра — още един ден, който Гръм си отнемаше от живота.
Бич стоеше насреща му, с разперени ръце, окървавени до лактите. Гривните по китките му светеха – червено, злобно. Около него се въртеше вихрушка от мечове, сърпове, подкови, ножове, железни пирони – всичко метално от селото се беше откъснало от земята и се въртеше в хаотичен танц.
— ГРЪЪЪМ! — изрева Бич, гласът му разцепи въздуха. — ПАК ЛИ ЩЕ БЯГАШ ?!
Гръм се изправи докрай. Костите му изпукаха като сухи клони. Мускулите му се издуха като въжета под опъната кожа. — Не… — гласът му вече не беше човешки, а нещо между рев и шепот от гроб. — Този път… ще ям… ДОКРАЙ.
Той изтръгна Светкавик от земята. Земята под краката му се срина в пукнатина. Мълния удари право в облаците от метал около Бич. Десетки остриета се разтопиха във въздуха като восък. Други се разхвърчаха настрани като дъжд от смърт.
Бич се усмихна – криво, кръвясало. — ЕТО ТЕ.
Той сви юмрук. ВСИЧКИТЕ ОСТАНАЛИ МЕЧОВЕ се събраха в една огромна метална вълна и се изстреляха към Гръм като живо цунами.
Гръм замахна. БЯЛА СВЕТКАВИЦА проряза въздуха. Металната буря се взриви на парчета. Ударната вълна събори мелницата наполовина – гредите се пречупиха, камъните се разлетяха, прахът се вдигна като гъба.
Мендер влиза в боя
Мендер се надигна от отломките. Лицето му беше окървавено, очите – разширени от шок. В ръката му – червеният кристал, който беше стиснал от кръчмата. Той не знаеше какво прави. Но инстинктът му крещеше: „СЕГА ИЛИ НИКОГА.“
Той се затича към Гръм. — ШИЛЕ, МАХАЙ СЕ! — изрева Бич.
Късно.
Гръм усети движението. Обърна се. Замахна небрежно – като да пропъди муха.
Мендер вдигна кристала пред себе си. МЪЛНИЯТА ГО УДАРИ.
Но вместо да го изпепели — тя се вля в червения кристал. Кристалът светна като жарава. Гръм замръзна.
— Какво… държиш… ти…
Мендер не разбра думите. Но разбра едно – това не беше просто камък.
В този момент се чу рев. От хълма се спуснаха тигрите. Юзия яздеше първа – косата ѝ мокра, очите – лед. До нея Ножана, вече облечена в движение, с ножовки между пръстите. Зад тях – тигъроградки и зонки.
— БИЧ! — извика Юзия.
Бич дори не се обърна. — НЕ СЕ МЕШАЙТЕ!
Твърде късно.
Гръм вдигна Светкавик към небето. Облаците се разкъсаха. Започна буря без облаци.
Три мълнии паднаха едновременно: Една – към Бич. Една – към Юзия. Една – към Мендер.
Бич призова целия останал метал в радиус от сто крачки. Създаде железен купол над тях. Мълниите удариха. Желязото се разтопи. Бич падна на едно коляно.
Юзия скочи от тигъра и заби копието си в земята. СИНИЯТ КРИСТАЛ излъчи защитен импулс – синьо сияние обгърна всички. Юзия призова спектрален тигър като манифестация на собствената си воля – той се издигна над нея, полупрозрачен и сияещ, с мускули от лунна светлина и очи като два сини кристала.
Мендер, още държащ червения камък, инстинктивно го допря до земята. Земята отговори. Пукнатина се разтвори между него и Гръм. За първи път… Гръм отстъпи крачка назад.
Пукнатината в земята още димеше. За миг всичко застина.
После въздухът се разцепи от свистене. От склона се спусна кон – бял като кост, брониран в червена кожа, с очи, които блестяха в полумрака. Върху него – Ив. Той не извика. Не предупреди. Просто скочи от седлото в движение.
В ръцете му проблеснаха два къси червени меча – остриета около четирийсет пръста дълги, плътни, тежки, създадени за близък бой. По тях пулсираха жилки от червен кристал. Дръжките бяха оранжево-черни, с вграден оранжев кристал на всяка – те светеха леко, сякаш дишаха в ритъма на битката. Бронята му – оранжева, с черни камъни, вградени в плочите – се движеше с него като втора кожа, без да издава звук.
Мендер дори не разбра откъде дойде ударът. Ив се приземи между него и Гръм. Първият сблъсък иззвъня като ковашки чук.
— Не него, момче — каза тихо Ив, без да откъсва очи от Мендер. — Мой дълг е да защитя приятел.
Мендер стисна кристала още по-силно. Очите му пламнаха. — Махни се!
Двамата се сблъскаха. Ив се движеше като вода – къси, бързи сечения, кръгове, отклонения. Мечовете му – леки, но дълги почти колкото за две ръце – се въртяха в ръцете му с лекота, оранжевите кристали проблясваха при всеки удар, оставяйки следи от светлина във въздуха. Той не удряше директно – отклоняваше, парираше, чакаше грешка.
Мендер, младеж още, не можеше да борави добре с оръжия с вградени кристали – те тежаха в ръцете му, пулсираха с чужда сила, която го объркваше. Ползваше леки ками до средни и дълги мечове за две ръце, и постоянно сменяше оръжията по време на битка – сега ками в едната ръка, след миг среден меч в другата. Бърз беше като всеки бичоградец на възрастта му – светкавичен, инстинктивен, но не прецизен. Ударите му бяха груби, яростни – първият му замах с дългия меч разсече въздуха, но Ив се плъзна встрани. Мендер хвърли камата – тя профуча на косъм от рамото на Ив, но не го засегна. Смяна – грабна среден меч от земята, замахна ниско към краката. Ив подскочи, мечовете му се спуснаха отгоре – оранжевите кристали пробляснаха, оставяйки следи от огън. Мендер се претърколи, избегна удара, но усети горещината по кожата си.
Сблъсъците им започнаха да хвърлят червени искри – кристал срещу кристал, сила срещу опит. Мендер атакуваше без прекъсване – бърз, непредсказуем, но грешките му се множаха: един замах твърде широк, една смяна на оръжие твърде бавна. Ив парираше спокойно, мечовете му танцуваха – лек удар по рамото на Мендер, който остави тънка рана, после отклонение, което го накара да загуби равновесие. Мендер се възстанови бързо – бичоградската му кръв го правеше неуморим – и се хвърли напред с две ками, целейки гърлото. Ив се наведе, оранжевата броня с черни камъни блесна, и контрира с дръжката на единия меч – удар в слънчевия сплит, който остави Мендер без дъх.
Но Мендер не се предаде – смени отново, грабна дълъг меч за две ръце от земята, замахна с пълна сила. Кристалът в ръцете му запулсира – ударът беше тежък, но неточен. Ив отклони, искри полетяха, и за първи път Мендер видя проблясък на уважение в очите му.
В същия момент Гръм вдигна Светкавик към небето. Белият кристал избухна в светлина. — ГЛАДЪТ НЕ ЩЕ МЕ СЛОМИ! — изрева той.
От чистото небе се спуснаха десетки мълнии.
Бич все още не беше събрал достатъчно метал. Около него кръжаха само шепа остриета. Той погледна нагоре. Разбра. Този път няма да успее.
Тогава нещо огромно връхлетя отстрани. Синя светкавица, но жива. Юзия вече не беше човек — тя беше спектрален тигър. В следващия миг се блъсна в Бич с рамо и го изхвърли встрани.Мълниите удариха мястото, където беше стоял. Земята се стопи. хълма се разтвори като кал.
Бич се претърколи, опари лицето си, но беше жив. Тигърът се изправи над него и изрева към бурята.
— Юзия… — изръмжа Бич, изненадан дори той.
Бурята от мечове
Бич се ядоса и разпери ръце. ТОЗИ ПЪТ ВСИЧКО метално в селото се откъсна. Мелничните колела. Пироните от гредите. Сечивата. Остриетата на плугове. Счупени подкови.
Цяла метална река се вдигна във въздуха зад него.
— ГРЪЪЪМ!
Той я изстреля напред. Хиляди остриета полетяха към белия гигант.
Гръм не помръдна. Само затвори очи. Светкавик запулсира. От върха му излязоха стотици тънки светкавици – всяка насочена към отделен меч.
ВСЯКО острие беше ударено. ВСЯКО отклонено. ВСЯКО забито в земята настрани. Нито едно не го докосна.
Бич се втренчи. — Чудовище…
Над бойното поле въздухът се нагъна. Еледан левитираше високо над тях. Около нея кръжаха разтворени книги – страниците им се разлистваха сами, буквите светеха, изречения се пренареждаха в реално време.
Тя не атакуваше. Тя търсеше отговор.
— Това не е просто кристал… — прошепна тя. — Това е свързване… живо свързване…
Гръм вдигна поглед. За първи път в очите му нямаше ярост. Имаше болка.
— Еледан… — гласът му се пречупи. — Любов моя… ти си тук…
Светкавиците около него затрепериха. За миг бурята се разколеба.
Мендер изскача от развалините, в ръцете си стиска два къси червени меча. Той не е силен като Бич. Той е бърз.
Тръгва фронтално към Гръм. Двата червени меча оставят огнени следи във въздуха.
Гръм замахва с огромното си острие надолу — Мендер се плъзга под удара, разсича бронята му по бедрото. Кръв и искри едновременно. Гръм изревава — не от болка, а от ярост.
Грохотът не идваше от небето. Той идваше от въздуха сам по себе си. Първо се чу тътън — дълбок, ритмичен, като сърце на планина. После въздухът започна да вибрира. Всички спряха. Мечове застинаха във въздуха. Светкавиците замръзнаха в облаците. Дори прахът сякаш не смееше да падне.
Ножана стоеше встрани, очите ѝ следяха всеки удар, всяко движение. Търсеше пролука, удобен миг да се хвърли в мелето. Не бързаше. Дуелът с Юзия по-рано я беше изтощил почти до крайност — мускулите ѝ още трепереха, дъхът ѝ беше плитък, а раната на ръката пулсираше под превръзката. Пазеше се. Защото знаеше: ако влезе сега неподготвена, може да не излезе жива.Тя държеше шепа пясък в ръката си, готова да го хвърли в очите на Гръм. Мендер и Ив стояха с кръстосани остриета. Юзия в полу-зверска форма ръмжеше ниско.
Мендериск се претърколи по тревистия склон и спря на коляно, задъхан, с ръка на гърдите. Полето под възвишението още миришеше на прясно насеяно жито и насечена трева, а вятърът носеше лек прашец от зърното, който се лепеше по потната му кожа.
Ив не го довърши. — Стига толкова — измърмори и отстъпи крачка назад, мечовете му все още вдигнати, но без заплаха.
Въздухът изсвистя.
Ножана се появи отляво — ниско, хищно, като сянка, която се откъсва от тревата. Два среднодълги меча проблеснаха в ръцете ѝ, светлината на кристалите по тях отрази червеникав отблясък върху лицето ѝ.
Ив вдигна остриетата си навреме. Метал срещу метал. Един, два, три удара — бързи, чисти, точни. Всеки сблъсък изпращаше искри във въздуха, които увисваха за миг като миниатюрни звезди над тревата.
Тя се усмихна — тънко, опасно, сякаш битката беше игра. Пясъкът полетя към лицето му.
Ив се завъртя, прикри очи с предмишницата — и в същия миг ножовките дойдоха. Десетина. Няколко се плъзнаха по бронята му, оставяйки драскотини по оранжевата повърхност. Други се забиха в земята между тревата и житото — и паднаха с глух звук.
Той погледна надолу. — Хм. Специално желязо от царския ковач във Вълкница— измърмори. — Все забравяте.
Ножана смени захвата. Единият меч изчезна в сянката. Другият се плъзна ниско, под ъгъл, в момента, в който Ив пристъпи напред.
Острието проникна под сгъвката на бронята — не дълбоко, достатъчно, за да наруши цялостта, без да докосне плътта. Металът изпука.
Ив застина за частица от миг. После погледна мястото. — …сериозно ли? — гласът му стана леден, почти без емоция. — Това струва много злато.
Ядът му избухна – тих, контролиран, но видим в стегнатата челюст и стиснатите пръсти. Той влезе напред, размени още няколко удара, протегна ръка към Ножана.
Тя се приплъзна, освободи се като дим. Сенките се сгъстиха около нея, поглъщайки очертанията ѝ.
— Аха… — Ив присви очи. — Сенчеста стъпка. Убийство в пет движения.
Ножана изчезна. Появи се вляво. После вдясно. После зад него. Тя се хвърли към врата му.
Ив се завъртя инстинктивно, мечовете му се кръстосаха пред гърлото. Контраатака отпред — към артерията.
В този миг пространството се пречупи. Магически прегради изникнаха между тях — прозрачни, трептящи, като стъкло от светлина.
— Не беше нужно — измърмори Ив, без да поглежда към източника. — Щях да се оправя.
Преградите се разпаднаха под ударите на Ножана.
— Мила — добави той сухо — малко доверие.
— Как смееш да говориш така за друга жена?! — гласът на Инигда се изви остро, като камшик. — Аз съм тук!
Тя вдигна жезъла си. Магията попари въздуха — не експлозия, а парещ натиск, който караше кожата да щипе и очите да сълзят.
Юзия се появи в движение. Копието ѝ профуча. Ив едва успя да го отбие. Втори удар. Трети. Сега се биеше срещу две.
— Ти наистина си… — започна той.
Лъчът на Инигда изригна. Юзия се предпази инстинктивно, но отстъпи няколко метра, ботушите ѝ се плъзнаха по тревата и житото.
— Оф. За малко — каза тя. — Жените напоследък са опасни.
Ив хвърли бърз поглед към далечината. Бич и Гръм. Сблъсъкът им разкъсваше небето.
— Нямам време за това — изсъска той. — Защо винаги се забърквам в глупости?
Той влезе рязко. Фокусира се върху Ножана. Натисна я. Принуди я да отстъпва. Подмами я.
Тя стъпи накриво.
— Сега — каза Ив.
Жезълът на Инигда светна. Земята вкамени краката на Ножана. Тя изгуби баланс.
Ив я блъсна. Тялото ѝ се търколи надолу по склона.
Той се обърна към Юзия. Тя вече беше променила ръцете си — мечешки лапи, масивни, живи.
Сблъскаха се едно в едно. Ив отстъпи. Забави темпото. Зацъка с език.
— Прекрасна.
— СТИГА! — изрева Инигда.
Ревността ѝ избухна. Тя вдигна жезъла.
Юзия се издигна във въздуха. Заедно с нея — Ножана. И Мендериск, който още не се беше съвзел.
Трите тела увиснаха.
Тогава въздухът изстина. Магията се промени.
Ив усети това веднага.
— Еледан… — прошепна.
Въздухът около тях се сгъсти — не като буря, а като воля.
С едно рязко движение Еледан вдигна ръка и светът под краката им изчезна. Земята се отдръпна надолу, сякаш някой я беше пуснал. Тримата увиснаха във въздуха — без опора, без време за реакция.
Миг на шок.
Миг на безтегловност.
После — движение.
Юзия не извика. Не се дръпна. Очите ѝ се присвиха и тялото ѝ реагира преди мисълта. Ръцете ѝ се разтвориха рязко встрани — дланите се изкривиха, пръстите се удължиха, а по тях пробяга светлина.
За миг ръцете ѝ не бяха ръце.
Очертанията им станаха остри, разперени — като орлови крила, сгънати наполовина, готови за удар. Въздухът около тях изсвистя.
Юзия се стрелна напред — заплашително, инстинктивно, като хищник, който не пита кой е враг и кой — съюзник.
Еледан нямаше време да мисли.
Тялото ѝ се защити само.
Ръката ѝ излетя встрани — късо, точно движение — и удари шамар, който проехтя във въздуха по-силно, отколкото би трябвало да е възможно.
Юзия се завъртя леко от удара, после застина. Орловите очертания по ръцете ѝ започнаха да се разпадат, светлината угасна, а тя се усмихна — криво, почти одобрително.
— Имаш силна ръка, — каза тя спокойно, сякаш току-що не беше нападнала.
Еледан я гледаше напрегнато, все още с вдигната ръка, дишането ѝ учестено.
— Да беше видяла сестра ми — отвърна тя сухо.
Мълчанието между тях увисна във въздуха заедно с телата им — тежко, заредено, пълно с неизречено.
После го видяха. В далечината, над облаците прах… КРИЛА. Огромни. Бавни. Тежки. Бял дракон, голям колкото крепостна кула, прорязваше небето. Около шията му сияеше син кристален гердан, пулсиращ със студена светлина. Всеки удар на крилете му караше въздуха да трепери.
Никой не говореше. Бич пръв изруга тихо. — Не сега…
Само преди месеци беше устоял на дракон. Оцеля. Но загуби ръката си. Сега беше ранен. Изтощен. Пиян. И драконът идваше.
Бич погледна към Драконок. Червеният кристал туптеше. Той стисна дръжката. Кръв започна да се стича от дланите му. После от очите. После от носа. Той не спря. Изрева и разпери ръце.
ВСИЧКИ МЕЧОВЕ в радиус от стотици крачки се изтръгнаха от земята. Те се издигнаха, завъртяха се, подредиха се… и започнаха да се свързват. Острие към острие. Дръжка към дръжка. Пирон към подкова.
За секунди във въздуха се оформи ЖЕЛЕЗЕН ДРАКОН. Очите му бяха от въртящи се кристали. Крилете му — от стотици мечове. Тялото му — от стомана, кръв и воля.
Гръм погледна нагоре. Светкавик пулсираше лудо. — Ако ще умирам… ще е срещу бог.
Той забоде меча в земята. От него избухнаха десетки светкавици, които не удариха земята… а се извиха нагоре. Те започнаха да се преплитат. Да се удебеляват. Да приемат форма. Светкавиците оформиха глава. После гръбнак. После крила от чиста енергия.
МЪЛНИЕНОСЕН ДРАКОН се изви във въздуха, ръмжащ от електричество.
Истинският бял дракон се спускаше. Синият кристал на шията му засия. Той отвори уста — и въздухът замръзна.
Точно тогава Железният дракон на Бич и Мълниеносният дракон на Гръм се втурнаха към небето.
Три дракона. Един от плът и кристал. Един от стомана и кръв. Един от буря и болест.
Те се сблъскаха във въздуха над мелницата. Ударът разцепи облаците. Шоковата вълна събори останалата част от мелницата. Дървета се изтръгнаха от корен. Хората паднаха на колене. Небето се освети като второ слънце.
Железният дракон на Бич атакува първи – крилете му от стотици мечове се завъртяха като огромни остриета, режейки въздуха към белия гигант. Белият дракон изрева – звук, който разтърси земята долу – и се завъртя, опашката му удари металното създание. Мечове се разлетяха, но железният дракон се прегрупира – остриетата се връщаха, сглобяваха се отново под волята на Бич, който долу стоеше на колене, кръвта му капеше по земята.
Мълниеносният дракон на Гръм се плъзна между тях – крилете му от чиста енергия проблясваха, светкавици се стрелкаха от тялото му, удряйки белия дракон в гърдите. Белият дракон се огъна, но не падна – вместо това отвори уста и изплю синя плазма от кристала на шията си, която се сблъска с мълниите. Взривът разтърси въздуха – искри и енергия се разпиляха, облаци се разкъсаха, и долу всички усетиха горещината като удар от слънце.
Трите създания се преплетоха в хаос от метал, светлина и плът – железният дракон хапеше с уста от сърпове, мълниеносният дракон удряше с крила от гръм, а белият дракон се въртеше, опашката му разцепваше въздуха, ноктите му раздираха енергия и стомана. Звукът беше оглушителен – рев, звън на метал, тътнеж на гръм. Долу прахът се вдигна като буря, хората се прикриваха, а Еледан горе усили заклинанията си, за да се предпази от вълните.
Краят на битката при мелницата
Трите дракона се сблъскаха сред разкъсаното небе. Железният звяр на Бич и мълниеносният на Гръм се нахвърлиха върху белия дракон, но той беше от плът, древност и кристална сила. Ударите му бяха тежки като падането на крепостни стени. С няколко яростни замаха белият дракон разкъса металния дракон на Бич. Мечовете се разлетяха във всички посоки, като дъжд от смъртоносна стомана. Бич изрева и рухна на колене — създанието, което беше създал, се разпадаше, а оръжията се връщаха към него като обезумели. Щяха да го пронижат.
В последния миг Ножана се хвърли напред, сграбчи го през раменете и двамата се претърколиха по земята. Десетки остриета се забиха там, където преди миг беше тялото му.
В същото време белият дракон се обърна към мълниеносния двойник на Гръм. С мощен удар на крилото си разкъса електрическата му форма, а със следващия замах разби гръмотевичния гръбнак на създанието. Светкавиците се разпиляха и угаснаха във въздуха.
И тогава от гърба на белия дракон скочи мъж. Той се приземи тежко, разтърсвайки земята. Брон от Бронеград. Около петдесетгодишен, с прошарена коса и брада на катинар. Едър, облечен в сребриста броня, в която бяха вградени лилави кристали. В ръцете си държеше огромен боен чук — също сребърен, прорязан от лилав кристал. Още едно от легендарните оръжия, изковани от Зорзор.
Той заби чука в земята. — СПРЕТЕ СЕ! — гласът му проряза бойното поле. — Не сме тук, за да се избиваме!
Белият дракон кацна зад него, крилете му се свиха бавно. Между него и Брон имаше договор — стар, тежък и платен с цена, която никой друг не знаеше. Драконът пазеше земите на Бронеград… и живота на самия Брон.
Битката спря.
Последният поглед на Гръм
Сред настъпилата тишина Гръм вдигна очи към небето. Еледан все още левитираше, обградена от разтворени книги и защитни заклинания. Той я видя. И всичко друго престана да съществува.
Гръм спря да усеща раните си, спря да чува гласовете, спря да вижда бойното поле. Започна да се изкачва към нея, стъпвайки върху следи от мълнии, които сам създаваше под краката си. С всяка стъпка нагоре тялото му отслабваше. Мускулите му се свиваха, кожата му посивяваше. Болестта си взимаше обратно силата.
— Еледан… любов моя… не си тръгвай…
Тя се вцепени. Не го позна. Някога беше сложена магия. Спомените бяха отнети. Усети заплаха. С бързи елфчески думи изрече защитно заклинание и пространството се пречупи.
Гръм изчезна.
Каруцата
Той се стовари в движеща се каруца, облян в кръв, едва дишащ. До него седеше дребна елфка с очила, която го зяпна стреснато. Той я погледна замъглено. Лоронка. Приятелка на Еледан.
Каруцата продължаваше напред по непознат път. Гръм затвори очи, изпълнен с горчивина. Отново я беше изгубил. Точно когато беше стигнал до нея.
След бурята
Бойното поле утихна. Бич лежеше тежко дишащ, опрян на Ножана. Юзия стоеше нащрек, все още в полу-зверска форма. Мендер и Ив се бяха отдръпнали, без да свалят очи един от друг. Белият дракон кръжеше мълчаливо, наблюдавайки.
Брон се обърна към Бич. Двамата се спогледаха дълго. Съюзници. Стари врагове. Мъже, между които стоеше бъдещето на войната.
Предстоеше тайна среща. И решения, които щяха да разтърсят континентите.
Битката беше свършила.
Драконите се бяха сблъскали далеч над скалите, после се бяха разделили с рев и пламък – белият се издигна високо, крилете му разкъсаха последните облаци, а мълниеносният и железният се разпаднаха в искри и стомана, които паднаха като дъжд над долината.
Гръм беше изчезнал — телепортиран, откъснат от полето, сякаш никога не е бил част от този свят.
Еледан още се носеше във въздуха. Не като победител. По-скоро като eлф, който не е сигурен дали земята още иска да го приеме. Тялото ѝ трепереше леко, книгите около нея се затваряха една по една, страниците им се свиваха като умиращи цветя. Очите ѝ – златни, изтощени – се взираха в празнотата там, където Гръм беше стоял.
Тя знаеше. Знаеше, че той умира. Не от раните. Не от кристала. А от това, което кристалът беше направил от него. От това, което тя не беше успяла да спре навреме.
Сълза се търкулна по бузата ѝ – една-единствена, бавна, като последен спомен. Тя не я избърса. Само затвори очи и прошепна: „Прости ми… Аз те загубих… преди да те спася.“
Светлината около нея угасна. Тя се спусна бавно към земята – не като падане, а като лист, който се предава на вятъра. Когато краката ѝ докоснаха пръстта, тя коленичи. Не от слабост. От тъга.
Вал и Блеро наблюдаваха от ръба на близката гора.
— Не така — каза Вал тихо, без да откъсва поглед от полето. — Сенчестата стъпка не е за показ. Ножана бърза. Това я издава.
— Но тя почти го хвана — прошепна Блеро.
— Почти е дума за мъртвите — отвърна Вал. — И за тези, които още не са станали по-добри.
Той замълча. Нещо не беше наред. Вал наостри уши. Не звук. По-скоро липса на звук. Присъствие. Някой, който не беше участвал в битката, но беше тук.
Очите му се стрелнаха напред.
Юзия се изправяше. Движението ѝ беше рязко, несвойствено. Сякаш нещо я беше издърпало от дълбоко.
Светлина проряза небето. Мина над нея, не към нея.
Юзия хвана копието си. Сините ѝ очи горяха — не с гняв, а с нещо по-чисто и по-страшно. Огън без мисъл.
Тя се засили. Погледът ѝ беше прикован към Еледан.
Копието полетя. Не със свистене. А със звук, който наподобяваше разкъсване на въздуха.
Блеро ахна.
В този миг Вал изчезна. Появи се отново точно пред Еледан. Мечът му се откъсна от ръката му и се заби в летящото копие — на сантиметри от лицето ѝ.
Металът иззвъня. Копието се отклони и се разпиля в камъните.
Вал хвана меча си още във въздуха. За миг всички го гледаха.
Ножана придържаше Мендер и Бич — и двамата почти в безсъзнание. Брон стоеше неподвижен, с лице, в което имаше повече въпроси, отколкото отговори.
Вал прибра меча си. — Хм — измърмори.
Направи две крачки. После още една, зигзагово. И изчезна. Отново беше до Блеро в гората.
— Виждаш ли? — каза Вал спокойно. — Така се прави.
Блеро го гледаше с широко отворена уста. — Оха… — прошепна. — Значи това е висшето ниво на сенчестите убийци.
— Не — отвърна Вал. — Това е нивото, на което спираш, преди да стане късно.
Блеро преглътна. — Искам и аз.
Вал се усмихна леко, без радост.
Не след дълго Ив вече беше на коня си. Подмина Брон, мърморейки раздразнено..
— Искам да ми платиш бронята — каза спокойно. — И ще оставя това без последствия.
Брон го погледна дълго. Те се познаваха. Една държава. Една империя.
Той подаде торба. — Ето. И нека се направим, че това не се е случило.
Ив я хвана, претегли я. — Добре — кимна. — Но внимавай.
Погледът му се изостри. — Не искам утре да воювам срещу теб и тези хора. Ние сме съюзници, нали?
Брон не отговори веднага.
— Статусът ми изисква да внимавам — каза Ив. — А той е на високо ниво..
Металът иззвъня, когато той прибра торбата.
Ив обърна коня. — Приятна вечер, Брон.
Той си тръгна.
По всичко личеше, че две групи се разделят. А Ив не беше кой да е. Той беше един от най-високите военни рангове в столицата Вълкница, на Северната империя на Светлината.Споменът се разпадна рязко.
Без предупреждение.
Без плавност.
С болка.
Мъст пое въздух рязко и се задави.
Камъкът под коленете му беше студен.
Истински.
Миризмата на кръв — прясна.
Нямаше мелница.
Нямаше хляб.
Нямаше Бич.
Имаше само планината.
И Гръм — отново пред него.
Настоящето го удари като юмрук.
Това беше моментът.
Не краят.
Началото.
Двамата стояха един срещу друг, както някога бяха стояли Бич и Гръм — но светът около тях беше друг.
По-голям.
По-кървав.
Мъст вдигна Драконок.
Гръм повдигна Светкавик.
Небето задържа дъха си.
Последната битка започна така.
Вятърът виеше по каменния склон.
Пепел и прах се носеха ниско по земята, сякаш самата планина не смееше да диша. Небето беше тежко, натежало от облаци, които не носеха дъжд — само напрежение, като пред гръм, който още не е решил да падне.
На няколко десетки крачки един от друг стояха двама мъже.
Между тях — съдбата на континентите.
Гръм изглеждаше като човек, който вече е умрял, но тялото му още не го знае. Блед, изтощен, кожата му прилепнала към костите. Белият кристал в меча му Светкавик светеше глухо, като далечна буря зад хоризонта. Очите му бяха хлътнали, но в тях гореше глад — не човешки, а нещо по-древно, по-гладно.
Срещу него стоеше Императорът.
Тежката му броня беше напукана. По ръцете му се стичаше кръв — не само негова. В дясната си ръка държеше Драконок. Червеният кристал в основата на острието пулсираше бавно, като сърце на звяр, който току-що се е събудил. Лицето му беше спокойно, но очите — студени, като човек, който е видял края на света и е решил да го спре.
Двамата не говореха.
Тук нямаше думи, които да имат значение.
Първи помръдна Гръм.
Той вдигна Светкавик и върхът на меча му докосна земята.
Пукот пробяга по острието.
Земята под краката му се напука – тънки линии от бяла светлина се разпростряха като паяжина.
Императорът повдигна Драконок — не високо, а леко, сякаш в знак на уважение към достоен противник.
После земята между тях избухна.
Гръм изчезна в проблясък.
Светкавица проряза въздуха и се стовари отстрани на Императора. Той едва успя да отклони удара с плоската страна на Драконок. Червеният кристал изсъска, когато мълнията се разля по острието и се разпръсна на искри, които паднаха като дъжд от звезди.
Императорът контраатакува без да чака.
С едно движение на китката той насочи Драконок напред — и металът наоколо отговори. Разкъсани върхове на копия, счупени мечове, парчета броня от паднали воини — всичко се надигна от земята и полетя към мястото, където Гръм щеше да се появи.
Гръм се материализира точно там.
Светкавик избухна.
От него излязоха няколко къси светкавици, всяка удряйки отделно парче метал и отклонявайки го встрани. Остриетата профучаха покрай него, без да го докоснат.
Двамата вече се движеха.
Не като хора.
Като стихии.
Начало на последната битка – Долината на Белия връх
Това, което щеше да последва, вече беше видяно.
Кръвта.
Мълниите.
Краят.
Но не и началото.
Истината беше проста и жестока:
тази битка не започна с удар.
Тя започна по-рано.
С движение.
С армия.
С решение, което вече не можеше да бъде върнато.
За да се разбере краят,
трябваше да се върнем там, където всичко започна.
Нощта беше безлунна.
Долината се простираше на километри — широка, равна, обградена от тъмни хълмове. През нея като белег минаваше древна каменна пътека — единственият сигурен проход през дивата територия.
По нея напредваше армия.
Отпред вървяха Червеноризците — десет хиляди елитни бойци в тъмночервени брони. Бивши бичоградци. Дисциплинирани. Закалени. Безмилостни.
Зад тях, разтеглена по цялата долина, се точеше огромна армия от стотици хиляди — пехота, кавалерия, обсадни машини, знамена и факли, които приличаха на огнена река в мрака. Тя идваше на вълни — безкрайна, неуморна, готова да погълне всичко пред себе си.
Над тях летеше Императорът.
Под него — огромен боен дракон.
В ръката му — Драконок.
В кристала на меча — душата на Бич.
Когато драконът прелетя над една от високите седловини, Императорът чу глас.
Не през ушите си.
Вътре в костите.
„Глад…
Искам да умра…
Последна храна…
Еледан… къде си…“
Тогава той го видя.
На върха на отсрещния хълм стоеше Гръм.
Сам. Изправен като исполин. Светкавик блестеше в ръката му.
Миг по-късно небето се разцепи.
Стотици светкавици се изсипаха върху долината.
Не хаотично.
Целенасочено.
Те удряха авангарда на Червеноризците, разкъсваха формации, взривяваха редици. Конници горяха в седлата си. Щитове се разтопяваха. Виковете се губеха в грохота.
Хиляди загинаха за секунди – първите вълни на армията бяха почти унищожени.
А после дойде главната светкавица.
Тя беше по-дебела от кула.
И се стовари право върху Императора.
В мига преди удара Драконок избухна в червена светлина.
От него се изтръгна фигура от чиста енергия.
Бич.
Прозрачен, изграден от червена светлина, но с формата на старото си тяло.
Той избута Императора от гърба на дракона и сам пое меча.
Светкавицата удари.
Драконът изрева и падна — овъглен, мъртъв.
Бич се приземи на земята като живо въплъщение на дух.
Императорът се претърколи по камъните, замаян.
Драконок проблесна до него — и от острието му се отдели копие от червена енергия, втори меч, създаден от самия артефакт.
Императорът го хвана.
Сега срещу Гръм вървяха двама.
Един жив.
Един дух.
Гръм удари Светкавик в земята.
От почвата изригнаха мълнии, които се вляха в камъни и пръст.
Те се надигнаха.
Оформиха се в груби, човекоподобни фигури — с мечове от скала, държани от светкавици.
Каменни воини на бурята.
Бич разпери ръце.
От бойното поле, от трупове, от изоставени оръжия — мечове се изтръгнаха и полетяха към него. Червена енергия се вля в тях.
Те се оформиха в хуманоидни сенки от кръв и стомана, всеки въоръжен с истинско острие.
Двете армии се сблъскаха.
Метал срещу камък.
Енергия срещу буря.
Зад Гръм се издигаше Белият връх — хълм, осеян с бели кристали.
С всяка светкавица част от тези кристали угасваха.
Разпадаха се.
Изчезваха.
Гръм не черпеше сила от себе си.
Той изгаряше самата планина.
Половината склон вече беше оголен, мъртъв камък.
Императорът и Бич достигнаха Гръм едновременно.
Удариха го от двете страни — червена енергия и стоманен дух.
Гръм се биеше като бог на бурята, но тялото му отслабваше. Светлината в очите му трепереше.
Бич изръмжа:
— Трябваше да те довърша навремето… Сега нямаше да плащаме тази цена…
Гръм не отговори.
Той вдигна меча си за последен път.
Небето се разцепи.
Мълния образува врата.
— Еледан… ти си…
От нея се появи Еледан, обгърната в огромна червена енергийна сфера.
Тя видя армията в долината — огромна, все още жива, идваща на вълни зад авангарда, който вече гореше.
И пусна магията.
Взрив от червена светлина помете втората линия на армията, километри назад. Ударната вълна се върна и през първата линия.
Земята се разкъса.
Факлите изгаснаха.
Крясъци изпълниха нощта.
После тя изчезна обратно през портала.
Тя се върна в своята кула – сама, в тишина, която тежеше повече от всяка битка.
Седна на пода, обгърна коленете си с ръце.
Очите ѝ бяха сухи, но гласът ѝ – тих, пречупен – изрече единствената истина, която знаеше:
„Той умира…
И аз не мога да го спася.“
Тя затвори очи.
Сълза – една-единствена – се търкулна по бузата ѝ.
Не за него.
За това, което той беше станал.
За това, което тя не можа да предотврати.
Долината гореше.
Белият връх беше осакатен.
Авангардът на армията беше разбит – но зад него идваха още вълни, още хиляди, още безкрайност. Това щеше да се разбере по-късно.
А трима мъже стояха сред руините на света.
И това беше само началото на края.
Предистория – Трите чука (Тар, Зар и Бич)