Понякога Адът не започва с огън.
Понякога започва с гара, мъгла
и влак, който чака само теб.
Глави:
02 – Знаеш ли, че смъртта помни?
03 – Всеки има страх. Дори онези, които го създават.
04 – Понякога ужасът идва със сняг
05 – Понякога ужасът започва с Рай
Прозвуча грамотевица.
Той се събуди рязко и за миг не разбра къде е. Стаята му беше същата — леглото, шкафът, прозорецът. Всичко си беше на мястото. Само тишината беше различна. Тежка. Глуха.
Посегна към ключа на лампата. Натисна го. Нищо.
Нямаше ток.
Стана и тръгна из къщата. Стаите бяха празни. Нямаше хора. Нямаше шум. Нямаше дори усещане, че някой е бил тук скоро. Само въздух — застоял и студен.
Излезе навън.
Беше тъмно. Не нощ, а нещо по-гъсто. Мъглата се спускаше бавно, като че ли дишаше. Улицата беше пуста.
Това беше неговата улица.
Главна улица. Винаги пълна — коли, хора, шум, живот.
Сега — нищо.
Погледна часовника на лявата си ръка. Стрелките бяха спрели.
Тогава тръгна.
Наблизо беше основното училище „Свети Кирил и Методий“. Там беше прекарал осем години от живота си. Краката му го поведоха натам, без да мисли.
Когато се приближи до входа на училищния двор, видя нещо, което не трябваше да съществува.
По оградата от ковано желязо бяха наредени тела.
Много тела.
Лицата им не се виждаха. Бяха изкривени, сякаш са страдали дълго. Не бяха хвърлени хаотично. Бяха подредени. Някои по-високо, други по-ниско. Имаше умисъл. Фигура. Послание.
Нямаше никой.
Ужасът го удари със закъснение. Студена вълна, която тръгна от гърдите и се разля навсякъде. Затича се към главния вход на сградата.
Вратата беше отворена.
Вътре миришеше на прах и нещо метално. Това беше училището. Същото. Коридорите. Стените. Подът.
Отвори първата класна стая.
От тавана висеше тяло.
По дрехите разпозна — учителката му от първи до четвърти клас.
Гърлото му се сви. Затвори вратата и отвори съседната.
Там висеше мъж.
Учителят му от пети до осми клас.
Хвана се за главата. Светът се завъртя. Стомахът му се обърна. Това място не беше безопасно. Никога нямаше да бъде.
Избяга.
Пресече няколко улици без да гледа накъде. Мъглата ставаше все по-гъста. Звуците — по-ясни. Писъци. Шепот. Нещо между плач и смях.
Навсякъде имаше тела.
По дърветата.
По колите.
По лампите.
Светът беше станал витрина на смъртта.
И той беше единственият жив в него.
Той зави по друга главна улица.
Колкото повече вървеше, толкова по-необяснимо ставаше всичко. Пространството сякаш се разтягаше. Улиците не водеха накъдето трябва. Мъглата не се вдигаше — тя се сгъстяваше, като че ли се учеше да диша.
И тогава я видя.
Старата ЖП гара.
Някога това беше гарата на града. Отдавна не функционираше. Релсите ръждясваха, сградата беше полузабравена, а хората минаваха покрай нея, без да я забелязват.
Може би ще се измъкна.
Може би има транспорт.
Тази мисъл го държеше на крака.
Колкото повече се приближаваше, толкова повече ужасът се подреждаше около него.
В близкия блок до гарата — от всеки прозорец, от всяка тераса — висяха тела. Обесени. Неподвижни. С торби и чанти на главите. Лицата им не се виждаха. Не се знаеше кои са. Не се знаеше дали са били хора, които познава.
Нямаше кръв.
Всичко беше черно-бяло. Мъгливо. Като стара снимка, която някой е забравил да изхвърли.
Чуваше се глух грохот. Все едно някъде нещо се люлееше бавно, без край. От време на време — детски плач. Не близо. Не далеч. Навсякъде.
Той стигна до гарата.
Над входа висеше електронното табло. Някога го бяха сменили — модерно, скъпо, ненужно. Сега светеше.
Пристигащи влакове.
Очите му се спряха на първия ред.
Влак за Рая
Оставащо време: ∞
Той примигна. Стрелките на часовника му бяха спрели. Сега и времето тук отказваше да тече.
Прочете втория ред.
Влак за Ада
Първи перон
Тръгва след две минути
Сърцето му се сви.
Отдясно, до перона, стоеше влак. Стар. От онези първите — парен локомотив, черен метал, четири… може би пет вагона. Не повече.
Гарата беше празна.
Нямаше хора. Нямаше гласове. Само мъгла и тишина.
Той се приближи до последния вагон.
Вратата се отвори.
Отвътре излезе кондуктор. Бяла ръкавица. Спокойно лице. Подаде ръка.
Лицето му беше познато.
Приятел. Отдавна починал.
— Ники… — гласът му излезе пресипнал. — Ти ли си? Какво правиш тук?
Ники не обясни. Усмихна се леко.
— Ела.
И се обърна.
Това е Ники. Аз го познавам. Той ми каза да отида.
Той влезе във вагона.
Кондукторът — Ники — го последва, затвори вратата и тръгна по тесния коридор. Спря пред едно от купетата. Отвори го и направи фин жест с ръка.
— Заповядай. Твоето място е тук.
Той влезе.
Вътре имаше още няколко души. Не ги загледа. Седна до прозореца.
Вратата се затвори.
Влакът изсвири.
И потегли.
Влакът за Ада тръгна.
Влакът тръгна.
Лампата във вагона примигна няколко пъти, после светна с мръсножълта светлина. Започна да се чува характерният шум — метал в метал, скърцане, глухо сту-сту, сякаш самият влак стенеше. Беше от старите. Неудобен. Студен.
Още преди да осъзнае, че са тръгнали, влакът влезе в тунел.
Скоростта беше неестествена. Натискът го притисна в седалката. Тунелът свърши почти веднага.
— А… — гласът му прозвуча странно, сякаш не беше негов. — Да попитам… за къде е влакът?
Никой не отговори.
После пасажерът отляво — този до вратата — се размърда. Беше мъж с тъмни, остри очи зад тънки очила. Облечен аристократично, като джентълмен от XVIII век. Червената му коса беше буйна, дълга, почти къдрава, спускаше се до раменете. В едната си ръка държеше бастун.
— Влакът — каза спокойно той — е абстрактно понятие.
Пауза.
— Но в общия смисъл… води към Ада. Добре дошъл.
— Как така към Ада? — той се изправи леко. — Аз не съм… не съм за там.
Тогава проговори човекът отдясно.
Тежък глас. Дълбок.
Беше облечен в черно. С качулка, която скриваше лицето му.
— Аз те доведох — каза той. — Работата ми е, когато някой вече не е жив, да го докарам тук. И да му дам избор.
— Как не съм жив? — изсмя се нервно той. — Жив съм. Просто сънувам.
Вдигна ръка.
— Ето сега ще си ударя шамар и ще се събудя.
Удари се. После пак. И още веднъж.
Нищо.
— Не се притеснявай — каза джентълменът, без да го гледа. — В началото всичко е шокиращо.
Леко се усмихна.
— По време на това пътуване ще преживееш всичко, което си преживял досега. Наново.
Пауза.
— Е, може би не съвсем всичко.
Студ мина по гърба му.
— Как така… ще преживея? — прошепна той. — Това какво е… като компютърна игра ли? И аз съм главният герой?
Никой не отговори.
Тишината не беше иронична. Не беше подигравателна.
Беше тежка.
Той погледна ръцете си. Изглеждаха нормални. Истински. Стисна ги. Болеше.
Хвана се за главата.
— А… — каза бавно. — Аз как се казвам?
Джентълменът вдигна поглед.
— Това е добър въпрос.
Наведе се леко напред.
— Много добър въпрос за купе 20, на влак 19, във вагон 8906
След думите на джентълмена нещо в него се пречупи.
Стана рязко. Сърцето му биеше в ушите. Без да каже нищо повече, излезе от купето и тръгна по коридора наляво, към вратата между вагоните. Хвана дръжката. Дръпна.
Заключено.
Опита пак. Удари с рамо. Нищо. Вратата беше залостена, сякаш никога не е била предназначена да се отваря.
Обърна се.
Кондукторът стоеше до него. Неподвижен. Спокоен. Все едно го беше чакал.
— Ники… — гласът му се разтрепери. — Помогни ми. Отвори ми. Това не е моят вагон. Това не е моят влак. Не съм за тук.
Ники го погледна и леко се усмихна.
— Аз съм тук от осемнадесет години — каза спокойно. — И мога да кажа, че съм щастлив.
Пауза.
— Ще свикнеш. С всичко се свиква.
Тези думи го удариха по-силно от всичко досега.
Отстъпи назад и хукна. Отваряше прозорец след прозорец. Навсякъде — нощ. Мъгла. Чернота без край. Влакът се движеше с неопределима скорост. Нямаше земя, нямаше ориентир. Само движение.
Това е капан.
Спря рязко.
— Нямам друг избор — прошепна. — Трябва да скоча.
Стигна до края на вагона. Вратата към външната платформа беше затворена. Опита да я отвори — не помръдна. Огледа се. Видя стар лост, захвърлен до стената. Хвана го с две ръце и напъна.
Металът изскърца. Вратата поддаде с усилие, както старите врати — тежко, инатливо, сякаш не искаше да го пусне.
Вятърът го удари в лицето.
Скоростта беше огромна.
Той не мисли повече.
Скочи.
Светът се завъртя. Удари се в земята. Петъркаля се. Болка. Удар. Тишина.
Изгуби съзнание.
Когато отвори очи, лампата над него примигваше.
Жълта. Мръсна.
Той седеше.
В купе 20. Той се огледа отново.
Нещо не беше същото.
Събеседниците му бяха… променени.
Човекът с червената коса и очилата този път беше облечен във военна униформа. Тъмна. Стегната. Бели ръкавици покриваха ръцете му. Изглеждаше като офицер — може би генерал от друго време. Бастунът отново беше пред него, подпрян внимателно, сякаш беше част от тялото му.
До него другият беше различен. По-тих. По-свит. Облечен като монах. Качулката скриваше лицето му напълно.
— Какво се случи? — гласът му беше пресъхнал. — Аз… пак съм тук.
— Това е първата реакция на всички — каза червенокосият спокойно. — Опитват се да скочат. През вратата. През прозореца.
Пауза.
— Почти никой не стига далеч.
Той преглътна.
— А аз… как се казвам?
Тишина.
Влакът продължаваше да се движи с огромна скорост. Навън — нощ и мъгла. Изведнъж някъде в тъмното проблесна лампа. За част от секундата светлината извади от мрака назъбени скали.
Скали.
Камък.
Камък…
Мисълта не беше дума. Беше усещане. Тежест. Нещо, което стои и издържа.
— Камен — прошепна той, без да е сигурен защо.
Мъжът в униформата го погледна и се усмихна леко. Не одобрително. По-скоро… примирено.
— Да, Петре — каза той. — Ще те наричаме Камен.
— Добре — каза той бавно. — Казвам се Камен. Във влак съм. С двама непознати. И пътуваме към Ада.
Преглътна.
— Вероятно е сън.
— Приемай го както искаш — отвърна червенокосият. — За мен няма значение.
Погледът му беше спокоен. Скучаещ.
— Аз ще те връщам всеки път, когато се наложи. Все пак аз съм този, който те доведе тук. Както всички, които съм довеждал. И които ще доведа.
Пауза.
— Вероятно в това купе ще дойдат и други. Хора, които отдавна ги няма.
Камен примигна, сякаш думите го удариха физически.
— „Които ги няма“… какво означава това?
— Не се притеснявай — каза другият и оправи ръкавицата си. — В момента съм на изпит.
Лека усмивка.
— С това пътуване ще се издигна. Ще отида на по-високо ниво в йерархията на Ада. Главният ме изпрати лично.
Погледна го внимателно.
— И е много важно твоето пътуване да мине… добре.
— Дяволът… Адът… — Камен поклати глава. — Не. Това е сън. Аз не го вярвам.
Гласът му трепереше.
— Искате да ми внушите… че пътувам еднопосочно към Ада. Със Смъртта и Дявола до мен.
Пауза.
— Защо?
Настъпи тишина.
После червенокосият се наведе леко напред.
— Понякога — каза той тихо — човек трябва да преживее живота си отново.
Вдигна бастуна си и го опря в пода.
— Да направи изводите, които е пропуснал. Да се смири. Да приеме нещата такива, каквито са.
Погледът му се спря върху Камен.
— Това е един от възможните варианти за последно израстване.
Влакът продължаваше да се движи.
Камен се облегна на стъклото.
Влакът се движеше. В купето не се разменяше нито дума. Шумът беше равномерен, почти приспивен.
После всичко се промени.
Влакът влезе в тунел. Лампата започна да примигва. Чу се тихото изщракване на врата. Светлината угасна — и веднага след това пак светна.
Срещу Камен вече седеше някой.
Дребно момиче. Не повече от метър и петдесет и пет. С очила. Дълга черна коса, спусната свободно. Симпатично, познато лице. Облечена в дълга бяла престилка, с градски обувки — напълно неуместни за влак като този. От врата й висеше уред за измерване на кръвно.
Гледаше навън през прозореца замислено и някак си красиво.
Камен примигна, сякаш очите му го лъжеха.
— Вика… Викториана? — прошепна.
Тя се усмихна.
Дяволът помърмори нещо под носа си.
— Е, предполагам, че не го очакваше — каза той спокойно. — Но аз знам всичко за теб.
Смъртта не каза нищо. Не му се налагаше да работи.
— Вик… — Камен преглътна. — Съжалявам. И… радвам се да те видя. Макар че не по този начин. Предпочитах да беше другояче.
Тя го погледна през очилата право в очите.
— Който каквото и да каже, все някой е надробил нещата, нали?
Той замълча. Знаеше, че вината си е негова.
Думите бяха много. Прекалено много. Вика беше най-добрата му приятелка в продължение на години. После — нищо. Оттогава той нямаше жени приятели.
— Искам да ти кажа много неща — каза той накрая.
— Ще имаш възможност — отвърна Дяволът. — Може би.
Влакът отново влезе в тунел. Лампите угаснаха.
Камен се опомни.
Беше на хижа Вихрен.
Пред него стоеше Вика.
— Да си сложа ли щеките? — попита тя. — Много ли е труден връх Вихрен?
— Да… да — отвърна той разсеяно. — Сложи ги.
И тогава го удари усещането.
Това вече съм го преживявал.
Тръгнаха да катерят. Нямаше никой около тях. Планината беше тиха, почти подозрително. Времето започна да се променя — мъгла, облаци, студ, който пълзи под дрехите.
Минаха първите километри. Час и половина преход.
Той вървеше зад нея и през цялото време усещаше, че трябва да направи нещо. Само че не знаеше какво.
Пътеката се стесни. От едната страна — ръбове. От другата — празна пропаст.
И тогава се чу звук.
Камен реагира инстинктивно.
Хвана Вик за ръката и я дръпна назад.
В същия момент парче скала се откърти и падна точно там, където тя щеше да стъпи.
Тя го погледна уплашено.
— Вика — каза той тихо. — Внимавай. Планината не е шега работа.
Те продължиха нагоре.
Бяха стигнали мястото, което планинарите наричат атаката. Последният участък преди върха.
Връх Вихрен се издигаше пред тях като каменна пирамида. Това щеше да е първото им изкачване в живота.
Камен погледна Вика.
Тя си почиваше. Пиеше вода. Хапваше шоколад. Дишаше равномерно. Срещнаха погледи.
— Вик… — започна той. — Благодарен съм ти. За всичко, което направи за мен. И за Ксения.
Гласът му пресекна.
— Тогава сгреших. Трябваше нещата да бъдат по друг начин.
Вика не отговори. Сякаш не беше чула. Може би този разговор вече беше воден. Много пъти.
Тя сложи щеките и тръгна нагоре, бавно и внимателно.
Камен я последва.
— Искам нещата да бяха другояче — каза той.
Тя спря за миг.
— Камене — каза тихо. — Ти си единственият мъж, който ми мирише нормално.
Думите го удариха по-силно от признание.
Той си спомни.
Вика. Медик. Веган. Дисциплинирана.
А той — не обичаше месо, беше хаос, импулс.
Да, тя го харесваше. Наистина.
Продължиха да катерят. С паузи. С мълчание.
В главата му се въртеше един и същи въпрос:
Какво трябва да направя?
Да не повтаря грешката?
Да я избере?
Да я спаси?
Или просто… да я остави да бъде?
Стигнаха върха.
Снимаха се до пирамидата на Вихрен.
— Радвам се, че те виждам — каза Камен.
Тя го погледна странно.
— Знам. Но ще е за последен път.
Трябваше да слизат.
И тогава времето се пречупи.
Небето потъмня за секунди. Мъглата се сгъсти. Гръмотевици. Студ. Вятър.
И светлина — кълбовидна мълния, която се насочи право към тях.
Камен не мисли.
Прегърна Вика инстинктивно.
Тя сложи пръст на устните му.
— Грешка — прошепна. — Голяма грешка.
Светът се разпадна.
Камен се събуди рязко.
Седеше във влака.
В купе 20.
Вик я нямаше.
— Къде е тя? — попита рязко. — Защо не е тук? Какво обърках?
Дяволът, облечен този път в царски одежди, тропна с бастуна си и се ухили.
— Просто не се учиш от грешките си.
Извади голям тефтер от дебела хартия и започна да записва с мастило.
— Това беше тестово изпитание — продължи той. — За да ти определим нивото. Да знаем как да действаме в следващите.
Камен погледна към Смъртта.
Тя беше с други дрехи. Приличаше на мускетар с тъмна качулка.
— Какво? — измърмори Смъртта. — И аз не харесвам новите технологии. Работата ми е ясна.
Камен се обърна към прозореца.
Навън — пак мрак. Пак мъгла. Но този път валеше. Истински порой.
Нещо е различно, помисли си той.
— Кога пак ще видя Вика? — попита тихо.
Дяволът не вдигна поглед от бележника.
— Ако започнеш да слушаш — каза той, — може би пак ще се вози с нас.
„Следва….„