Приключения с Бони Бонбони
„Ние с теб не сме приятели. Приятелите никога не се карат.“
Тези редове бяха едни от последните помежду ни.
В моя персонален блог нямам задръжки и ще представям нещата през моята гледна точка. В живота ми имаше един човек, с когото преживях много различни и пълноценни моменти. Ще я наричам Бони.
Тогава вече бях започнал работа като софтуерен инженер в първата си фирма и бързо бях създал познанства в екипа. Повечето ми колеги бяха жени, а естественото ми влечение към този пол ме караше да поддържам близки и приятелски отношения. Станах особено близък с две колежки, които с времето започнах да наричам „Светата троица“, защото почти винаги бяхме заедно.
В един момент те бяха преместени в друг екип и друга стая. Там се сформира нов колектив и започнахме да приобщаваме новите колеги към фирмената среда.
Точно там за първи път видях Бони.
Тя беше млада, симпатична и… ми изглеждаше като типична кифла, с която не искам да дружа. Имаше филъри в устните – нещо, което в онзи момент дори ме отблъсна.
Първата покана
По време на една от поредните ми кафе паузи предложих на двете ми близки колежки да ги разходя по еко пътека и да ги запозная с красотата на планината. С едната вече бях ходил и си бяхме изкарали чудесно.
Получих категоричен отказ. Просто не беше тяхното нещо.
Тогава, тихо и ненатрапчиво, до мен се появи Бони и прошепна:
„Аз ще дойда.“
До този момент нямах добро мнение за нея и бях почти сигурен, че няма да го направи.
С Бони на еко пътека „Самоковището“
Мисля, че беше пролет или средата на есента.
Отидох да я взема от Студентски град с тогавашния ми джип – ML, 2002 година. Исках да я впечатля. На работа ходех с доста по-скромна кола.
Бони беше избрала по-късен час, защото искаше да се наспи.
В колата почти не си говорехме. Не се познавахме, а тя обичаше тишината. Беше пред раздяла с дългогодишния си приятел – или вече беше скъсала, не помня точно. Но тази разходка ѝ беше нужна, за да поеме въздух и да подреди мислите си.
Не знаех какво темпо държи. По нейни думи „дава газ“. Оставих я да води, за да се съобразя с нея. Тази екопътека бях минавал десетки пъти и бях водил различни хора. Когато искам да опозная някого, го водя в планината – там хората показват истинското си лице.
Докато изкачвахме кратката пътека към местността Софраджика, газейки в падналите есенни листа, мълчахме. За близо 30 минути не си казахме нито дума. Тя имаше нужда да бъде сама със себе си, а аз – да не се натрапвам. Просто наблюдавах.
Как се стига до екопътека Самоковището?
Тя се намира на около 2 км от парк „Рила“, в град Дупница, в близкото село Бистрица. Там има паркинг, който туристите използват като начална точка. Екопътеката е реновирана по Българо-сръбска програма. На почти всяка спирка има места за отдих и заслони.
Водопадът се намира на около 5–6 км от началото на пътеката, а хижата – на около 8–9 км, в зависимост от избрания маршрут. Може да се върви по коларския път, по който често се движат местни хора с джипове, или да се съкращава по преки пътечки.
Денивелацията от началото до края на екопътеката е около 700 метра. В самото начало се набира рязка денивелация през първите 1–2 км, но след това маршрутът е почти равен.
Пътеката е известна с красивите си гледки, река Бистрица, водопада и дивия чесън.
Повече подробности ще дам в друга публикация!
Кучетата и разговорите
Продължавайки към водопад Бистрица по широкия коларски път с лека денивелация, ни пресрещнаха две кучета – едното сиво (не съм сигурен, все пак съм далтонист), другото черно-бяло. Бяха дружелюбни и тръгнаха с нас.
За съжаление, година-две по-късно щяха да бъдат застреляни в центъра на село Бистрица.
Когато наближихме водопада, започнахме да си говорим. Разговорът стана философски – за мъжката и женската енергия. Бони беше чела статия или гледала видео по темата и искаше да „се зареди с женска енергия“. Според нея мъжете черпим от жените, а те после се чувстват изтощени.
Не споделях напълно тази теория, но вярвах, че природата зарежда.
Моментът
Стигнахме до водопада и се снимахме. Помолихме други туристи да ни направят снимка. По-късно осъзнах, че не изглеждам особено добре – една идея по-пълен, а планинарските дрехи стоят върху мен така, сякаш се борят за оцеляване. Но това не беше важно.
Отстрани на моста има стръмна пътека, която спестява около километър ходене. Оттам се откриват гледки към по-горните падове на водопада. През пролетта често може да се види скрита дъга.
Бони се приближи до няколко огромни каменни откъса, застана срещу водопада и разпери ръце – като сцена от „Титаник“. Очите ѝ бяха затворени. Под нея имаше почти пропаст. Ако паднеш оттам, можеш да загинеш.
Тя медитираше. Опитваше се да събере енергията си.
Изплаших се. Особено когато видях кучетата зад нея. Приближих се, за да предотвратя инцидент. Направих снимка.
За първи път виждах човек да тълкува природата по този начин. Не знам дали беше гениално или глупаво. Но беше красиво. С финес, който не можеше да бъде пренебрегнат.
Нямаше как да остана безразличен.
Осъзнаването
Продължихме до края на пътеката – еко дом „Самоковището“. Седнахме в беседка да починем. Кучетата останаха с нас и по-късно ни изпратиха чак до паркинга.
Разговорът стана лек, открит, приятен. Бони много се издигна в очите ми. Осъзнах, че първоначалното ми мнение за нея е било грешно.
Говорихме за кариери, фирмена среда, колеги. Без злоба – анализирахме ситуации и бъдещи възможности. Учудващо, бяхме стигнали до едни и същи изводи – както за хората, така и за фирмата.
Не можех да повярвам – бях намерил човек, който мисли като мен.
Продължението
В следващите години с Бони щяхме да се засичаме, да се караме и животът постоянно да ни подлага на изпитания. Щяхме да сме част от една и съща компания, понякога дори да се правим на работа, че не се познаваме.
Понякога си мислех, че сме толкова токсични, че имаме нужда един от друг именно заради това.
Сякаш неуспехите в личния ни живот ни тласкаха към приключения.
п.п
Нарочно на Бони говорех за една от колежките, която бях водил преди това на този водопад. Визирам Захи от моята троица! Естествено, че Бони се подразни на всичките ми вмятания.
„Тук се снима Захи, там падна Захи. Само Захи ти е в устата“. – измрънка тя! Това обаче беше търсен ефект.
п.п
Публикацията няма за цел да накърни честта, личния живот или репутацията на който и да е от споменатите лица. Представени са лични преживявания и субективни разсъждения за конкретен период.