Роза за Ани на зимна Мусала 2025
Много трудно човек може да влезе в главата ми и да разбере какво и как мисля. Понякога и аз самият не съм сигурен.
Исках да отида до хижа „Иван Вазов“ с Моника и нейната компания, но знаех, че Ани ще изкачва Мусала за първи път в зимни условия – с приятели, в платена група с водач и с лифт. Нещо, което много планинари не признават за „истинско“ зимно изкачване.
Исках да съчетая двата маршрута, но времето, контузията ми и формата не го позволяваха. Моника пое към „Иван Вазов“, а аз усетих, че искам да присъствам точно на този миг на Ани.
Розата
Нямам навик да подарявам цветя – нито на всяка жена, нито дори на всяка, която харесвам. Трябва да усетя, че жестът има смисъл.
Идеята ме удари като гръм от ясно небе. Беше 26.12, около 21:00. Бях в мола с приятел и му споделих какво искам да направя. Мол „Парадайс“ е огромен и почти се бях отказал от мисълта, че ще намеря цветарски магазин. Петнайсет минути преди затварянето обаче го намерихме – и надеждата остана жива.
Влязох и попитах:
„Можете ли да ми препоръчате цвете, което да издържи до връх Мусала?“
Погледите им бяха безценни. След кратка консултация реших да заложа на класиката – червена роза, която да контрастира на белия сняг.
Подготовката
Реших да не спя тази нощ. Прибрах се към полунощ и трябваше да измисля как да пренеса и съхраня розата.
Подготвих минималистичен багаж – два литра течности, шоколад, протеинов бар и малко ядки. Специално си купих планински панталон и горнище. Говорех си с приятел, за да не заспя, и мислено подреждах плана.
Розата сложих в срязано пластмасово шише в раницата, а към нея бях закачил малко плюшено мече.
Тръгнах в 04:00 сутринта. До Боровец стигнах малко след 05:00. Бях с дълги чорапи и терлици, за да успея да обуя зимните обувки – същите, заради които бях контузен. Болката беше неописуема. За миг си помислих:
„Май е по-добре да се откажа и да се прибера.“
Минута по-късно вече катерех по пътеката.
Качването към хижа „Мусала“
Тръгнах със светещ челник. Още в началото срещнах лисица. Опитах се да я снимам и пуснах стори.
На третия километър сменях батерията на челника и тогава, без да разбера, съм изпуснал едната си ръкавица. Това щеше да стане ясно по-късно.
Качвах бавно, но стабилно, с добро за мен темпо. Знаех маршрута и времето си. Посрещнах изгрева малко преди ски пистите. В 9:15 бях на хижата, направих кратка почивка и в 9:30 тръгнах към следващото изкачване.
Уморих се сериозно. Почивах буквално на всеки няколко метра. В 10:00 погледнах към хижата – групата я нямаше. Започнах да се питам дали не са се отказали.
Заслонът и върхът
Заслон „Ледено езеро“ се показа след още километър. Бях на средата на изкачването. Зад мен ме настигнаха добре екипирани катерачи с бързо темпо. Стана ясно – щях да бъда горе преди Ани.
Заслонът не работеше. Починах около 20 минути и сложих котките. С тези обувки винаги съм имал проблеми. След 300 метра едната котка падна. Започна игра на „котка и мишка“.
Поради липсата на ръкавица ръката ми започна да замръзва. По веригите вече виждах голяма група. Свързах се с Ани, за да се ориентирам.
На върха направих кратко видео и се скрих да хапна въглехидрати. Сменях ръкавицата от ръка на ръка, за да ги топля.
45 минути чакане и чудото
Докато чаках, ме настигна бърза тройка. Един от тях ми каза:
„Застани, да видя ръкавицата.“
Оказа се, че дамата с тях я е намерила.
„Пепиии, твоя ли е ръкавицата?“
Това беше Латинка – мой приятел и приключенец. Беше я прибрала, мислейки си, че е на някой друг от град Дупница. Тя беше моят ангел спасител.
Мигът
Подготвих розата. Предупредих Ани да е първа.
И ето – от края на въжетата се появи усмихнато момиче.
„Ани, ти ли си това?“ – извиках, докато снимах и държах розата.
Тя беше.
Подарих ѝ розата и запечатах момента.
Едва ли много жени са получавали цвете на връх Мусала. Зимно – още по-малко.
Връщането
Слизането беше трудно. Котките падаха, създаде се хаос, хората мислеха, че съм пострадал. Един мъж – планински спасител – ми помогна.
Оставих групата да мине. Слизах бавно и уморено. В крайна сметка се съгласих да сляза с лифта. Подцених последните километри, но успях.
Героите се прибраха щастливи.
