Декември още не беше преполовил, а нашата нова компания от приключенци вече кроеше следващата си авантюра. С тези хора всяка идея може да се превърне в реалност за минути. Винаги съм смятал, че аз съм непредсказуемият, но ето — има и далеч по-нестандартни хора. Или пък така става, когато няколко луди глави се съберат на едно място.
Няма да крия, че основният катализатор на групата — Ана-Мария, предизвиква интерес. Когато една жена е умна, интелигентна, красива и в отлична форма, остава само да си вземеш пуканки и да наблюдаваш какво се случва около нея. Не знам докъде ще ме отведе познанството ни, но всяка минута в нейната компания е добре вложено време.
От протест към нощен поход
Тя и още няколко души се бяха разбрали да отидат на поредния протест срещу правителството. Още преди дни се говореше за нощен преход след протеста. Честно казано, не вярвах, че това наистина ще се случи. Бях сравнително подготвен — само че зимните обувки останаха вкъщи.
След 18:00 вече бяхме сред протестиращите. Видях познати, поговорихме. Честно казано, аз съм против организаторите — вижда ми се, че искат да яхнат народното недоволство.
След кратко кафе взехме решение: по конете (колите) и към планината.
Около 22:00 вече бяхме почти при старта на пътя за Черни връх — малко под хижа Алеко.
Началото: летни обувки, челник и пълна лудница
С летни обувки, челник, анцуг, без раница и без провизии… нямах търпение да тръгнем нагоре. Бяхме четирима — юнаци от класа!
Преди да потеглим, Сашо реши да се калява и да тества себе си: тръгна само по къси гащи. Снимахме го, за да остане моментът.
Първите 1–2 км бяха тотално заледени. Опасни участъци, падания, подхлъзвания — всичко. На връщане трябваше да сме двойно по-внимателни.
След това дойде ред на Митко — реши да се съблече гол до кръста. Още не знаех докъде ще ескалира цялата тази история.
С Ани „Партизани“ (много ми харесва как ѝ стои този прякор) вървяхме малко по-бързо. Краката ѝ летяха, личеше си, че не ползва дори половината си капацитет. Аз успявах да поддържам темпото, макар че в главата ми се въртеше мисълта:
„Ако реши да ускори… колко време ще издържа? 200–300 метра?“
Разбира се, изчаквахме другите. Опитвахме се да сме хомогенна група.
И тогава… Партизани също свали горнището. А аз стоях потен, с две якета, и се чувствах абсурдно. Само дни преди това бях осъдил подобни експерименти.
Е, съдбата си знае работата — и аз не издържах. Свалих горнището и продължих полу-гол. Щом ще е епично преживяване — нека бъде докрай.
По царския път към върха
Избрахме да вървим по царския път — малко по-дълъг, но по-безопасен. След паданията в групата това беше най-логичното решение.
Малко преди чайната и върха се объркахме и тръгнахме по едни следи в снега. За щастие скоро се върнахме на правилния маршрут. Луната изгря красиво зад нас и беше момент за още няколко страхотни снимки.
Стигнахме върха, снимахме се, преоблякохме се. Реших да сляза без горнище, за да видя на какво съм способен. До средата на маршрута се чувствах добре… после започна да ми става студено. Ани реши да помага на момчетата, за да се спускат внимателно — челниците ни не бяха добри, а заледените участъци тепърва идваха.
Аз, ако исках да не премръзна, трябваше да ускоря и да сляза пръв. Ръцете ми се схващаха, кожата ми беше яркочервена, обувките ми — летни, без котки. Но всичко мина добре. Дори си мислих за бързо отбиване до връх Камен дел.
Едни от нас отидоха за дюнери в Студентски град, а други се прибраха по леглата — удовлетворени от поредното лудо, но страхотно преживяване.
След думите остана жестът
Имам няколко нощни качвания на Черни връх зад гърба си и още не мога да определя кое е любимото ми. Вече се колебая — може би това беше №1. или №2.
А за едно друго нощно приключение — с моя бивша колежка и много интересна персона — ще разкажа в отделна публикация.
На връщане си слушах музика в колата, приближавах града, когато телефонът ми звънна.
Ани.
Проверяваше дали всички са се прибрали живи и здрави. Много мил жест. Особено като се сетя, че нито една от „приятелките“ или момичетата, с които съм бил, никога не си направи труда да пита дали съм стигнал до вкъщи.
Уважение.
P.S.
Ако някой чете това — все още мисля дали този преход е №1 или №2 в нощната ми класация за Черни връх.