Пепси не можеше да спи.
Беше се разбудил и лежеше с телефона в ръка, преглеждайки разни истории.
Пръстът му механично скролваше.
И тогава — в сторито на Мария се появи видео.
Тя и техният общ приятел Сашо се качваха към връх Полежан, подготвяйки се да спят там за залез.Слънцето залязваше зад Пирин.
Те се смееха, подготвяха се да нощуват там.
Пепси замръзна.
После лицето му се сви.
— Ето… — промърмори той. — Ние сме трима общи приятели… и пак катерят без мен.
Бочо светна леко в зелено.
— Искаш ли да ти припомня няколко факта?
— Не.
— Контузените ти крака.
Разкъсаното яке.
Липсата на екипировка.
И медицинската препоръка да не се катериш известно време.
Пепси се намръщи.
— Значи просто са ме забравили.
Бочо се завъртя леко във въздуха.
— Или ти мислят доброто.
И са решили да не влачат човек, който в момента е по-подходящ за диван, отколкото за връх.
Пепси рязко се изправи.
— Много си умен тази вечер!
Той отиде до кухнята, извади чисто нова бутилка вино, отвори я рязко и си наля.
После още една чаша.
После директно от бутилката.
— Всички катерят! Всички живеят! — мърмореше той.
Чашата тупна на масата.
Той започна да обикаля стаята.
— А аз какво правя? Пиша! Пия! Пиша! Пия!
Една книга падна на пода.
После възглавница.
После химикалка.
Бочо наблюдаваше мълчаливо известно време.
Накрая каза спокойно:
— Забелязвам интересна стратегия.
Пепси се обърна ядосано.
— Коя?!
— Да се ядосаш на хора, които се грижат за теб…
и да накажеш себе си вместо тях.
Пепси хвърли празната чаша към дивана.
— Не анализирай!
Бочо примигна спокойно.
— Това не е анализ.
Това е повторение на последните шест подобни вечери.
Пепси отпи още една голяма глътка вино.
Стаята вече приличаше на бойно поле.
Бочо тихо добави:
— И все пак…
вероятността утре да се събудиш със същите приятели… е 100%.
Пауза.
— Вероятността да се събудиш със същото главоболие… също.
Пепси помисли малко.
После започна да марширува из стаята като непобеден генерал от собствената си история.
— Така значи… — мърмореше той. — Те ме подценяват. Няма да ме канят!
Бочо се появи до лампата и светна спокойно.
— Алтернативна теория: просто знаят, че в момента имаш повече ракия в кръвта, отколкото кислород в белите дробове.
Пепси го игнорира.
Маршируваше все по-енергично.
— Добре! — отсече той. — Щом е така… аз ще катеря нощно!
Бочо се завъртя леко.
— Това вече звучи като начало на нова медицинска статистика.
Пепси отвори шкафа, грабна една черна шапка и я нахлупи на главата си.
— Сега ще си направя инвентара! И тръгвам да катеря нощно!
Бочо тихо отбеляза:
— Инвентарът ти в момента включва:
една бутилка вино,
два чорапа с различна философия
и героична липса на челник.
Пепси вече беше стигнал до терасата.
Отвори вратата и излезе навън.
Студеният въздух го удари в лицето като шамар от реалността.
Стоя така около три секунди.
После се прибра обратно вътре, разтърсвайки рамене.
— Студено е… — промърмори той.
Бочо примигна.
— Пирин също би бил студен. Само че там има и сняг.
Пепси се замисли за момент.
После махна с ръка.
— Революцията се отлага за уикенда.
Той се върна до леглото и падна обратно в него.
Бочо зависна над него.
— Забелязвам стратегическо отстъпление.
Пепси вече се увиваше в завивката.
— Това е тактическо решение.
— Разбира се — отвърна Бочо. — Най-великите генерали винаги планират атаката… от топло легло.
Пепси затвори очи.
Стаята притихна.
Бочо продължи да мърмори тихо:
— Нощно катерене…
с вино…
без екипировка…
Пауза.
— Ще го запиша като „план номер 48“.
Пепси вече почти спеше.
Бочо изгаси лампата.
— Поне този път никой не умря в първата глава.
Беше неделя, късен следобед.
Пепси беше прекарал уикенда с колегите си на нещо, което официално се наричаше тимбилдинг, а неофициално — организирано ядене и минерални бани.
Бяха ходили до минерални извори.
Бяха спали в хотел.
Бяха обикаляли ресторанти.
Но когато Пепси предложи:
— Айде да отидем до водопада. Или поне да се разходим малко в планината…
Никой не се върза.
Един каза, че е изморен.
Друг — че го мързи.
Трети — че „утре е работа“.
Пепси се изнерви.
В главата му веднага се върна сторито на Мария и Сашо от Полежан.
— Ясно… — измърмори той. — Като съм аз, никой не идва.
Бочо тихо се активира до рамото му.
— Забелязвам, че интерпретираш групова мързеливост като лична обида.
Пепси го игнорира.
След десет минути вече беше решил.
— Край. Ще катеря.
— Разумно ли е? — попита Бочо.
— Следобедно катерене. Рила. Малко раздвижване.
— „Малко раздвижване“ е интересен термин за човек, който вчера едва се качи по хотелските стълби.
Пепси вече слагаше снегоходките.
Беше първият път.
— Ето! — каза той гордо. — Виждаш ли? Професионална екипировка.
Бочо също се беше екипирал за сцената — малко яке, закрепено около металното му тяло.
— Благодаря, че мислиш за температурната устойчивост на изкуствения интелект.
Тръгнаха.
Катереха.
Снегът скърцаше под снегоходките.
Пепси мърмореше през цялото време.
— Как може да не ме поканят?
— Не ги ли е срам?
— Ние сме приятели!
Бочо се въртеше спокойно до него.
— Позволи ми да предложа теория.
— Не.
— Може би просто са изкачили планината… без да провеждат конкурс за участници.
Пепси се намръщи.
— Ти нищо не разбираш.
След известно време насреща се появи група туристи, които слизаха надолу.
Всички ги поздравиха.
— Здравейте!
— Здрасти!
Един от тях се спря за момент.
— Нагоре е доста опасно. Вятърът се усилва. Внимавайте.
Пепси се намръщи.
Изчака да преминат.
После измърмори:
— Те ще ми казват на мене…
Направи още една крачка.
— Аз съм планинар-ветеран.
Още една.
— Планинар-ветеран!
Бочо тихо отбеляза:
— В статистиката ти „ветеран“ означава човек, който е преживял собствените си решения.
Пепси го изгледа.
— Много си забавен.
— Благодаря. Работя върху това от версия 1.0.
Пепси продължи да катери със снегоходките.
Снегът ставаше по-дълбок.
Вятърът започна да се усеща.
Бочо се приближи леко.
— Между другото.
— Кво?
— Ако паднеш, ще трябва да те записвам като „експериментален алпинист“.
Пепси изсумтя.
— Няма да падна.
Направи още една крачка.
Снегоходката потъна дълбоко в снега.
Той изруга тихо.
Бочо добави спокойно:
— Планинар-ветеран.
*
Продължиха да катерят.
Снегът ставаше по-дълбок, а въздухът — по-студен.
Пепси дишаше тежко.
След няколко минути спря и се обърна към Бочо.
— Я провери температурата.
— Защо?
— Нали си изкуствен интелект. Имаш цялата информация на света.
Бочо се надигна леко във въздуха.
Антените му примигнаха.
Той направи няколко светлинни сканирания около тях — зелени линии прорязаха въздуха, после се върнаха обратно към него.
— Анализ на района… — започна спокойно.
— Температурата пада.
Слънцето ще залезе скоро.
Снегът е твърд, но на места има навявания.
Пепси кимна нетърпеливо.
— И?
Бочо продължи.
— В радиус от пет квадратни километра се намират:
три мечки,
две сърни,
няколко лисици
и разнообразен дребен дивеч.
Пепси го погледна.
— Чудесно.
— Не съм приключил.
Бочо светна по-силно.
— Вероятността да срещнеш мечка е малка… но не нулева.
— Спокойно — каза Пепси. — Мечките спят.
— Някои.
Пауза.
— Освен това — добави Бочо — температурата ще падне рязко след залез.
Той замълча за момент.
— Предлагам да преосмислиш решението си.
Пепси се намръщи.
После вдигна поглед напред.
Гората започваше да се разрежда.
След още няколко десетки метра дърветата свършваха.
Виждаше се краят на гората.
— Виждаш ли?! — каза той.
— Да. Виждам.
— Пет-шест километра катерим вече.
Пепси посочи напред.
— Това е алпийският пояс!
Очите му светнаха.
— Само още малко и излизаме над гората.
Бочо тихо добави:
— Именно там започват истинските проблеми.
Но Пепси вече беше ентусиазиран.
Той закрачи по-бързо през снега със снегоходките.
— Хайде!
— Къде?
— Към алпийския пояс!
Бочо въздъхна механично.
— Забелязвам интересен модел.
— Кой?
— Колкото повече факти ти давам… толкова по-уверен ставаш.
Пепси се усмихна.
— Това се казва мотивация.
Бочо го последва.
— Това се казва игнориране на данни.
Пепси вече стигаше края на гората.
Последните смърчове оставаха зад него.
Пред тях започваше откритият склон.
Вятърът се усили.
Бочо тихо отбеляза:
— Добре дошъл в алпийския пояс.
Пауза.
— Тук вече никой не ти е виновен освен теб.
*
След около още час и половина ходене, Пепси най-накрая стигна до първия връх.
Вятърът беше по-силен тук.
Снегът скърцаше под снегоходките.
Той се огледа.
— Ето! — каза задъхано. — Връх.
Бочо се издигна малко по-високо и сканира района.
— Потвърждавам. Това е връх.
Пепси се усмихна победоносно.
Но усмивката му изчезна, когато Бочо добави:
— Също така потвърждавам, че зимната пътека продължава нататък.
Пепси погледна напред.
Следващият връх се издигаше още по-нагоре.
— Колко?
Бочо примигна.
— Още около 400 метра денивелация.
Пепси въздъхна тежко.
— Това вече е прекалено.
В този момент телефонът му изписука.
Пепси го извади.
— Бочо!
— Да?
— Имам видеосъобщение!
— Възможно.
— Защо не ми каза по-рано?!
Бочо примигна спокойно.
— Интернетът тук е толкова слаб, че дори мислите ти се буферират.
Пепси го изгледа лошо.
— Пусни го.
Бочо се завъртя леко.
— Преди това ще ти дам една препоръка.
— Каква?
— По-добре да садиш плодни дръвчета и да си гледаш лозето…
Пепси го изгледа лошо.
— Пусни видеото. – изрепчи се Пепси
— По-добре да садиш овошки и да режеш лозите, за да растат.
— Какво общо имат лозите с това?
Бочо примигна.
— Земеделие. Спокойствие.
Надморска височина — ниска.
Риск от лавини — нулев.
Вероятност да срещнеш мечка — минимална.
Пепси изсумтя.
— Аз не съм градинар.
Бочо се завъртя.
— Засега. Но ако продължиш да катериш така, статистиката показва, че скоро ще предпочетеш лозето.
Също така лозето е на нула метра надморска височина, което значително намалява вероятността от измръзване.
Пепси махна с ръка.
Екранът светна.
Появи се Плам, усмихната, с целия си чар.
— Пепси! — каза тя. — Мисля да ходя на нов концерт.
Пепси примигна.
— И се чудех… ако нямаш нищо против… можем да идем заедно.
Тя се засмя леко.
— А защо не и после на дискотека?
Очите на Пепси светнаха.
— Бочо…
— Да.
— Имам план.
— Забелязвам.
Пепси вече пишеше съобщение.
— „Звучи супер. Кога?“
Бочо се завъртя.
— Интересно.
— Кое?
— Преди пет минути беше готов да покоряваш планини.
— Да.
— Сега си готов да покоряваш дискотека.
Пепси се усмихна.
— Човек трябва да има приоритети.
В този момент слънцето започна да залязва.
Сянката на планината се проточи по снега.
Вятърът се усили.
Пепси погледна нагоре към следващия връх.
После към телефона.
После пак към върха.
— Знаеш ли какво…
Бочо примигна.
— Какво?
— Този връх ми е достатъчен за днес.
Бочо кимна.
— Забележително разумно решение.
Пепси вече се обръщаше надолу.
— Хайде.
— Къде?
— Към цивилизацията.
Той започна да слиза.
Подсвиркваше си.
Бочо се носеше до него и от време на време пускаше по някоя ирония.
— Интересно как любовният потенциал увеличава скоростта на спускане.
— Млъкни.
— Току-що счупи личния си рекорд по слизане.
— Бочо…
— Да?
— Ако падна, ще те изключа.
— Ако паднеш, аз ще трябва да се обадя на планинската спасителна служба.
— Много си негативен.
— Много си оптимистичен.
След няколко часа слизане най-накрая стигнаха до колата.
Пепси се отпусна на седалката.
— Жив съм.
Бочо примигна.
— Потвърждавам. Това се случва изненадващо често.
В десет вечерта Пепси вече беше вкъщи.
Взе горещ душ.
После седна пред компютъра.
Без джин.
Без драма.
Само клавиатурата и тишината.
Бочо се завъртя до рамото му.
— Забелязвам рядко явление.
— Какво?
— Трезвен писател.
Пепси се усмихна леко.
И започна да пише историите.
*
Пепси седеше на леглото, леко разрошен, с чашата до себе си.
Погледна към Бочо.
— Бочо… кво ще кажеш за нова история?
Бочо се завъртя бавно във въздуха.
— Статистически това е четвъртата нова история за последните трийсет минути. Но продължавай.
Пепси се оживи.
— Представи си… безсмъртен човек. В края на всяка глава той се самозастрелва с револвер.
Бочо примигна.
— Интересен терапевтичен подход към безсмъртието.
— Чакай, не си чул най-доброто.
Пепси вдигна пръст.
— Той пада… умира… после тялото му се възстановява… съживява се…
— И?
— И всеки път е с нова самоличност.
И не помни нищо.
Бочо замълча за секунда.
— Значи имаме безсмъртен човек с револвер и тежка форма на амнезия.
— Да!
— Това е или философски роман… или медицински казус.
Пепси се почеса по главата.
— Мисля да го сложа като персонаж във Вагона.
— Разбира се.
— Или в някой друг разказ.
Бочо се завъртя.
— Предлагам първо да го сложиш в списъка с идеите, които не успяваш да довършиш.
Пауза.
После добави спокойно:
— Между другото, следващия уикенд можем да насадим две ябълки и две череши.
Пепси го погледна.
— Какво общо имат ябълките с безсмъртието?
— Те също се връщат всяка година.
Но без револвер.
Пепси махна с ръка.
— Последният Вагон беше много тежък.
Той въздъхна.
— Разкрих историята на Черри.
Гласът му омекна.
— Още чета и рева, като се замисля.
И наистина…
Пепси се разплака.
— Всеки път… — прошепна той.
Бочо го наблюдаваше известно време.
После каза тихо:
— Ако Чери беше истински жив човек…
Пепси го погледна.
— Какво?
— Щеше да те направи на две стотинки за тази история.
Пепси се намръщи.
— Защо?
— Защото я караш да страда повече, отколкото е необходимо.
Пауза.
— Читателите обичат трагедия — добави Бочо. — Но героите ти вероятно биха предпочели малко почивка.
Пепси подсмръкна.
После каза тихо:
— Империята…
Бочо се завъртя.
— О, да.
— Не съм писал по Империята.
— Забелязал съм.
Пепси се изправи леко.
— Трябва да почна да пиша по Империята.
— Това казваш от шест месеца.
— Но преди това…
Пепси се усмихна странно.
— Ще има Кървави къдрици.
Бочо примигна.
— Това звучи като шампоан за вампири.
Пепси отпи още няколко глътки джин.
После се надигна.
Едва стигна до банята.
Оттам се чуваше мърморене.
— Аз съм гениален… никой не ме разбира…
Водата течеше.
След малко Пепси се върна и се паркира на леглото.
Очите му вече се затваряха.
Бочо зависна над него.
Погледна го няколко секунди.
После каза спокойно:
— Днес изкачи планина.
Написа три нови истории.
Започна четвърта.
Разплака се за пета.
Пауза.
— И нито една не довърши.
Бочо протегна малка механична антена към ключа.
Щрак.
Стаята потъна в тъмнина.
— Системата влиза в режим писател в ремонт.
Пауза.
— Утре пак ще започнем отначало.
Компютърът изгасна.
И Бочо добави тихо:
— Но първо… ще садим овошки.
След известно време в тъмната стая се чу тихо бушуване.
Пепси се въртеше в леглото.
Мърмореше нещо.
— Не… не… чакай…
Бочо веднага се активира.
Зелените му очи светнаха.
Той се приближи и пусна тих скенер.
Тънки линии светлина преминаха през въздуха.
— Фаза на съня: дълбок REM — отбеляза спокойно Бочо.
Пепси се гърчеше леко.
— Бочо… събуди ме… събуди ме…
Бочо зависна над него.
— Интересно.
Антените му леко се раздвижиха.
— Ако те събудя, ще се ядосаш.
Ако не те събудя, ще страдаш.
Пауза.
— Това е рядък момент, в който и двата избора са забавни.
Бочо реши да наблюдава.
Сънят на Пепси
Пепси сънуваше, че е заспал пред монитора.
Екранът светеше.
Отворен беше файлът на „Вагон 8906D“.
Курсорът мигаше.
Той пишеше.
И пишеше.
И пишеше.
После главата му клюмна.
Заспа върху клавиатурата.
В този момент някой леко го потупа по рамото.
Пепси се сепна.
Обърна се.
Пред него стоеше дявол.
Кожен костюм.
Камшик в ръката.
Очите му светеха като жарава.
Пепси премигна.
— Чери… ти ли си?
Дяволът се усмихна ехидно.
— Почти.
Пепси се огледа.
— О, не… аз сигурно сънувам.
Чери се приближи.
Очите ѝ пламтяха.
Тя прокара камшика по масата.
Шшшрак.
После хвана Пепси за брадичката и я повдигна.
— Значи ти си този келеш, който ми причинява неудобства във Вагона.
Пепси преглътна.
— Аз… такова…
Чери се усмихна по-широко.
— Мисля, че е време да си платиш заради този раздвоен сюжет, който си измислил с мен.
Пепси пребледня.
— Чакай… чакай… това е художествена свобода…
Чери щракна камшика.
ШРАК.
— Това е мъчение, писателю.
Пепси се плесна силно по лицето.
— Събуди се… събуди се… събуди се! Нищо.
Той започна да се оглежда панически.
— Това не е реално!
Тогава забеляза нещо.
Над тях летеше Бочо.
Спокойно.
Скръстил антените.
Пепси извика:
— Бочо! Помогни ми!
Бочо го погледна.
И каза със спокойна, тежка ирония:
— Интересна ситуация.
Пепси отчаяно посочи към Чери.
— Тя ще ме убие!
Бочо се завъртя леко.
— Техническа корекция.
— Каква?!
— Тя не може да те убие.
Пауза.
— Ти си авторът.
Пепси въздъхна с облекчение.
— Значи съм в безопасност?
Бочо примигна.
— Не.
— Защо?!
Бочо погледна Чери. После Пепси.
— Защото ти я написа.
Чери се усмихна още по-широко.
— Най-накрая един интелигентен персонаж.
Пепси пребледня.
— Бочо… Изтрий я.
Бочо въздъхна механично.
— За съжаление, авторе…
Пауза.
— Героите, които пишеш добре… не могат да се изтрият.
Чери вдигна камшика.
— А сега…
ШРАК.
— ще поговорим за трагедията, която ми причини.
Пепси изкрещя:
— БОЧОООО!
Бочо го наблюдаваше спокойно.
— Анализ: кошмарът става интересен.
Пепси седеше пред монитора.
Вече часове редактираше текста.
Пръстите му тракаха по клавиатурата.
Зад него стоеше Чери.
Ръце скръстени.
Очите ѝ горяха леко.
Тя се наведе над рамото му и посочи екрана.
— Тази реплика не я искам.
Пепси въздъхна.
— Ама тя е важна за сюжета…
— Не. — отсече Чери. — Не звучи като за мен.
Тя посочи следващия ред.
— Това ще го отрежеш.
Пепси изтри текста.
Чери продължи да диктува.
— Тук ще го облечеш по друг начин.
По-студено. По-язвително.
Пепси преписа изречението.
Чери кимна леко.
— Така вече звучи като човек, който е преживял ада.
Минутите минаваха. Чери командваше ред по ред.
— Това е твърде меко.
— Тук си се опитал да ме съжаляваш.
— Тук се правя на глупава — това го махаш.
Пепси само пишеше.
От време на време въздъхваше.
Над тях Бочо наблюдаваше сцената.
Понякога се завърташе леко. Понякога пускаше по някоя ирония.
— Интересно — каза той. — За първи път виждам автор, който редактира собствената си книга под надзора на персонажа.
Чери го изгледа.
— Млъкни, ламаринено комарче.
Бочо примигна.
— Приемам това като комплимент.
Пепси продължаваше да пише.
— Аз… аз… — измърмори той. — Аз съм авторът.
Чери се наведе още по-близо.
— Не тази вечер.
Тя щракна с пръсти.
В следващия момент всичко се разклати. Стените изчезнаха. Мониторът се разтвори като мъгла. Пепси усети как подът се люшна. Те вече стояха в последния вагон. Старият влак се клатеше по релсите. Лампите трептяха.
Бочо се огледа.
— О, прекрасно.
Пепси пребледня.
— Какво стана?!
Чери се усмихна.
— Реших да ти дам от твоето лекарство.
Тя посочи наоколо.
— Ти измисли този свят.
Влакът изскърца по релсите.
— Сега ще пишеш от вътре.
Пепси се хвана за седалката.
— Бочо…
Бочо се завъртя спокойно.
— Да?
— Това нормално ли е?
Бочо помисли.
— За писател, който прекарва нощите си между джин, планини и демони…
Пауза.
— Да. Учудващо нормално.
Чери се усмихна.
— А сега…
Тя посочи клавиатурата, която лежеше върху една седалка.
— Пиши.
Пепси преглътна.
— Какво?
Чери се наведе близо до него.
— Истината.
Бочо тихо добави:
— Това е моментът, в който повечето писатели предпочитат да се събудят.
Влакът изскърца по-рязко.
И нощта започна да се сгъстява около вагона.
Пепси се въртеше в леглото.
Завивката се беше усукала около краката му като въже, което се опитва да върже човек за собствените му кошмари.
От време на време изричаше на глас откъслечни думи:
— Чери… моля те… не прави това…
— Не искам така…
— Аз съм го писал…
— Не искам да съм… аматьор…
Бочо висеше над него и сканираше спокойно.
Тънка зелена линия мина по челото на Пепси.
После по очите.
После по ръцете, които нервно стискаха чаршафа.
— Фаза на съня: хаотична.
— Съдържание: авторски страх, вина и лошо редактиран демон.
— Ниво на драматизъм: опасно високо.
Пепси отново се размърда.
— Чери… не… не така…
Бочо се завъртя лениво.
— Интересно. През деня редактираш героите си. През нощта те редактират теб.
Пазарът явно се е изравнил.
Пепси измърмори нещо неразбираемо.
Бочо го наблюдава още малко и промърмори:
— Това се случва, когато човек пише дяволи, все едно са служители на отдел „Човешки ресурси“, а после им дава камшик и лична драма.
После сънят отново го дръпна надолу.
В главата на Пепси.
Вагонът тракаше през мрака.
Чери стоеше срещу него, облегната небрежно, с онзи поглед, който ясно казваше, че търпението ѝ е приключило преди няколко сцени.
Пепси вдигна ръце възмутено.
— Аз съм авторът! Аз избирам концепцията! Ти си дявол!
Чери извъртя очи.
— Извинявай много.
Тя се изправи бавно.
— Щом така ще говорим, аз напускам Вагона.
Пепси замръзна.
— Какво?
Чери оправи косата си, сякаш току-що е подала молба за напускане.
— Отивам в „Къщата на Ада №41“.
Пауза.
— Слагай си друг дявол във Вагона. Аз не съм съгласна на тези условия.
Пепси мигна няколко пъти.
— Какви условия?!
Чери преброи на пръсти:
— Първо: прекалено много травма.
Второ: недостатъчно стил.
Трето: ти ме караш да нося твоята философия, без да ми плащаш с добра реплика.
Бочо, който и в съня висеше някъде отгоре, се обади сухо:
— Честно казано, исканията са разумни.
Пепси го изгледа.
— Ти на чия страна си?!
— На страната на добре написания диалог.
Чери продължи, вече с леко възмущение:
— Освен това ме дискриминираш като дявол.
Пепси примигна.
— Как така те дискриминирам?
— Даваш ми много отговорности, малко свобода и ме караш да нося цялата тежест на сюжета, все едно съм и злодей, и терапевт, и наказание, и катализатор.
Тя посочи към прозореца на вагона.
— Това не е роля. Това е претоварване.
Бочо добави с иронично спокойствие:
— Типично. Първо прехвърляш всичко върху харизматичния персонаж, после се чудиш защо той развива синдикални претенции.
Пепси се опита да възстанови авторитета си.
— Не можеш просто да си тръгнеш!
Чери се усмихна.
— Напротив. Мога.
После леко наклони глава.
— Знаеш ли какво?
Щракна с пръсти.
Вагонът изчезна.
Релсите изчезнаха.
Мракът се сгъна навътре и погълна всичко.
Кабината беше нереално тиха.
Не тиха като място, в което хората спят, нито като полет в късните часове, когато умората заглушава разговорите и оставя само приглушено мърморене и шум от климатик. Това беше друга тишина — куха, празна, почти стерилна. Такава, в която липсата на човешко присъствие започва да тежи повече от всяко присъствие.
Нямаше пътници.
Само редици седалки, подредени с безупречна, безлична симетрия, сякаш някой беше подготвил мястото за хора, които никога не са пристигнали. Жълтеникавата светлина се стичаше по облегалките и създаваше усещането за нещо леко остаряло, леко забравено — като спомен, който отказва да си тръгне, но вече няма значение.
И под всичко това — бученето.
Равномерно. Ниско. Постоянно.
Не успокояваше.
Предупреждаваше.
Пепси седеше напрегнато, с пръсти, впити в подлакътниците, и усещаше как всяка секунда удължава въпроса, който не искаше да зададе на глас. Опита се да преглътне, но гърлото му беше сухо, сякаш тялото му вече беше решило, че няма смисъл да участва в ситуацията.
Чери седна до пътеката с онова спокойствие, което винаги го дразнеше най-много в нея. Не бързаше. Не се оглеждаше нервно. Не проверяваше дали нещо не е наред. Движението ѝ беше премерено, уверено, почти демонстративно — като на човек, който знае, че където и да седне, мястото автоматично става нейно.
Тя преметна крак върху крак, облегна се назад и огледа кабината така, сякаш оценяваше сцена преди представление.
После кимна леко.
— Ето — каза тя спокойно. — Сега вече говорим на неутрална територия.
Пепси я изгледа дълго. Не от изненада, а от онова натрупано раздразнение, което идва, когато някой се държи така, сякаш всичко е под контрол, точно когато нищо не е.
— Защо самолет? — попита той накрая, като се опита да държи гласа си стабилен. — Сериозно те питам. Имаше влак. Работеше. Беше… поне донякъде логичен. Това… — той направи неопределен жест около себе си — това вече е друго ниво.
Чери не отговори веднага. Тя го остави да се чуе сам, да се усети, да се подразни още малко от собствената си безпомощност. Едва тогава го погледна с леко наклонена глава, като човек, който не бърза да даде отговор, защото вече знае, че отговорът няма да бъде приет.
— Защото във влака си у дома — каза тя спокойно. — Там си уверен. Там си убеден, че разбираш правилата, защото ти си ги писал.
Пепси сви устни.
— Това не е аргумент.
— Това е диагноза — отвърна тя, без да повиши тон. — Във влака ти контролираш. Дори когато се преструваш, че не го правиш. Там всичко се случва така, както ти позволяваш.
Тя направи кратка пауза и добави:
— А на високо хората по-трудно спорят с дяволи.
Пепси се обърна към прозореца.
Навън нямаше нищо. Само черно.
Без хоризонт. Без дълбочина. Без ориентир.
Той върна погледа си към нея, този път по-бавно.
— Това някакъв трик ли е? Нещо психологическо?
— Не — каза Чери. — Това е височина. И малко честност.
Бочо се завъртя между тях, описвайки бавна дъга във въздуха, сякаш сканираше пространството не за опасност, а за логика.
— Атмосфера: стерилна. Символика: очевидна. Вероятност това да свърши добре: комично ниска.
Пепси издиша през носа.
— Радвам се, че поне някой тук поддържа статистиката.
— Данните са важни — отвърна Бочо. — Особено когато реалността започне да се държи като чернова.
Пепси се облегна назад, после отново напред, сякаш не можеше да намери позиция, в която да се почувства поне малко стабилен.
— Добре — каза той. — И сега какво?
Чери се наведе леко напред, постави лакът върху облегалката и го погледна директно.
— Сега ще предоговорим ролята ми.
Този път думите ѝ не бяха просто дразнещи. Бяха тежки.
Бочо направи кратко завъртане.
— Забележка: когато персонаж поиска да предоговори ролята си, това обикновено означава, че авторът е закъснял с развитието.
Пепси затвори очи за секунда.
— Аз просто исках да напиша сцена…
Чери не му позволи да довърши.
— Не. Ти искаше да напишеш контрол.
Тонът ѝ беше тих, но ясен, без колебание, без нужда да убеждава.
— Искаше да създадеш нещо, което изглежда диво, хаотично, непредсказуемо… но в крайна сметка да се подчинява на теб. Искаше да ме направиш интересна, опасна, неудобна… но никога извън твоя обсег.
Пепси я гледаше, без да мигне.
— Това не е вярно.
— Напротив — отвърна тя. — Ти пишеш хаос, но го държиш на каишка. А това не е хаос. Това е декор.
Пауза.
— А сега ще пишеш сцена.
Пепси пое въздух, готов да отговори. И самолетът внезапно се разклати.
Първото движение беше леко, почти неусетно. Второто вече премина през корпуса с по-ясна сила, а третото накара металът да изскърца неприятно, като предупреждение, което никой не е поискал да чуе.
Пепси се хвана за облегалката пред себе си.
— Това… — започна той, но гласът му леко се пропука — това част от съня ли е, или вече излизаме извън бюджета на логиката?
Бочо се завъртя бавно.
— Ако питаш за авиацията — не. Ако питаш за твоя сън — напълно в рамките на очакваното.
Чери не помръдна. Седеше спокойно, дори леко отегчена, сякаш турбуленцията беше досаден, но незначителен ефект.
В задната част на кабината нещо се отвори.
Не врата.
Не люк.
По-скоро разрез.
Тъмен, дълбок, сякаш самото пространство беше прерязано и оставено да зее. От него не излизаше светлина, а присъствие — плътно, тежко, чуждо.
Пепси се обърна бавно.
— Добре… това вече е проблем.
Сянка се плъзна вътре. Бавно. Сигурно.
Фигурата излезе в пътеката с такава увереност, сякаш не просто принадлежи на това място, а го притежава.
Висок. С шлифер от винено-червена кожа, който изглеждаше като нещо, което или носиш с абсолютна увереност, или изобщо не трябва да обличаш. Шапката беше спусната ниско. Лицето и част от тялото му бяха превързани с бинтове, които не изглеждаха медицински, а по-скоро декоративни — като част от идентичност.
Под шлифера проблясваше шарена риза.
Около врата му висеше верига от предпазители на гранати, които тихо се удряха един в друг при всяко движение.
В едната му ръка имаше карти.
Разтвори ги леко.
Само асо купа се виждаше с лице към тях.
В другата — револвер „Линкълн“, насочен към собствената му глава.
Той погледна Пепси.
Не като непознат.
Като човек, който го познава отдавна и вече е стигнал до заключение.
— Аз съм Агент 020 — каза той. — Шерифът.
Бочо се приближи с интерес.
— Любопитно съчетание на роли. Очаквам скоро да въведеш и данъчен инспектор с катана.
Агент 020 не реагира. Гледаше само Пепси.
Бавно завъртя барабана на револвера.
Щрак.
Звукът прозвуча твърде ясно в празната кабина.
— Кажи ми нещо, писателю — започна той. — Обичаш ли да рискуваш?
Пепси преглътна и се изправи леко в седалката си, сякаш физическата позиция може да му даде някакво предимство.
— Понякога — каза той, но този път гласът му не беше толкова уверен.
Агентът наклони глава.
— Това е най-нечестният отговор, който можеше да дадеш.
Пепси присви очи.
— Защо?
— Защото хората, които обичат да рискуват, не го казват. Те просто го правят. А хората, които не обичат… пак го правят. Само че се преструват, че имат избор.
Пауза.
Асо купа проблесна в ръката му.
— Обичаш ли хазарт?
Пепси погледна картата, после револвера, после пак него.
— Не в този вариант.
Агентът се усмихна едва забележимо.
— Това е единственият честен вариант. Един куршум. Пет празни гнезда. Няма условия. Няма оправдания. Няма редакции.
Странникът надигна револвера си и го насочи към главата си. Щракна веднъж — нищо. Щракна втори път — отново нищо. Щракна трети път… и падна на земята.
Навсякъде се разпръснаха кръв и мозък.
Докато Пепси и Чери успеят да реагират, времето сякаш спря да се движи по познатия им начин. Все едно някой с дистанционно управление натискаше бутона „назад“.
На пода вече нямаше нито кръв, нито тяло.
Мъжът отново стоеше пред тях — цял и невредим — и им се усмихваше
Чери го изгледа студено.
— И защо си тук?
Агент 020 не откъсна поглед от Пепси.
— Защото някой трябва да каже на автора истината.
Леко повдигна револвера.
— Той трябва да се занимава със земеделие.
Пепси премигна.
— Какво?!
— Земеделие — повтори той спокойно. — Да садиш круши и ябълки. Да режеш лозите напролет. Да чакаш. Да гледаш как нещо расте бавно и изисква търпение, вместо да хвърляш идеи като гранати и да се надяваш, че ще експлодират в нещо смислено.
Бочо кимна.
— Подкрепям. Устойчив модел. Нисък риск. По-малко експлозии.
Пепси го изгледа с недоверие.
— Сериозно ли?
Агент 020 продължи, сякаш разговорът вече е решен:
— Да приемеш, че не всяка идея става за космически влак, падащ самолет и дявол със синдикални изисквания.
Чери леко повдигна вежда.
— Внимавай.
Агентът не ѝ обърна внимание.
— Аз съм шерифът на лошите идеи. Когато човек направи достатъчно глупав избор… аз се появявам.
Пепси се наведе леко напред.
— Значи ме следиш?
Агентът поклати глава.
— Не. Ти ме викаш.
Пауза.
— Всеки път.
Пауза.
Тя се задържа между тях по-дълго, отколкото беше удобно, и точно в това ѝ беше силата. Нямаше нужда от шум, нито от движение — само от време. Време, в което думите на Агент 020 да потънат достатъчно дълбоко, за да започнат да дразнят.
Пепси усети как нещо в него се свива. Не от страх — не още — а от онова неприятно усещане, че част от казаното звучи прекалено логично, за да бъде игнорирано, но и прекалено лично, за да бъде прието.
— Не — каза той накрая, този път по-тихо, но и по-упорито. — Не, това не е вярно. Аз не те викам. Ти просто се появяваш, защото… — той направи жест към кабината, към Чери, към Бочо, към самия абсурд на ситуацията — защото това е сън. А сънищата не питат. Те просто хвърлят неща вътре и гледат какво ще стане.
Агент 020 не помръдна. Дори не примигна. Само го гледаше, сякаш търсеше не в думите, а в паузите между тях.
— Интересно оправдание — каза той след кратко мълчание. — “Просто се случва.” Хората много обичат това изречение. Особено когато не искат да признаят, че сами са стигнали до нещо, което не им харесва.
Пепси усети как раздразнението му се връща, този път по-рязко.
— Това не е оправдание. Това е обяснение.
В този момент Агентът отново насочи револвера към себе си. Щракна няколко пъти — нищо не се случи. Провери барабана. Пет куршума от шест.
Засмя се.
Отново опря оръжието в главата си и щракна. Този път… ПОФ! — тялото му отхвърча няколко седалки назад, обгърнато в цветни звездички и конфети.
Секунда по-късно вече беше цял — без никаква следа от случилото се.
С бърза, плавна крачка, досущ като Майкъл Джексън, той се плъзна към тях и невъзмутимо отвърна.
— Не — отвърна Агентът спокойно. — Това е версия, която ти е удобна.
Бочо направи бавно завъртане във въздуха, сякаш отбелязваше нещо в невидим отчет.
— Потвърждавам наличието на когнитивен дисонанс. Също така потвърждавам, че ситуацията става все по-интересна.
Пепси го изгледа.
— Може ли поне веднъж да не си на страната на проблема?
— Аз не избирам страна — отвърна Бочо. — Аз избирам наблюдение. А в момента проблемът е най-активният елемент в стаята.
Агент 020 леко завъртя китката си и барабанът на револвера отново се завъртя с онзи сух, неприятно чист звук, който вече беше започнал да се забива в съзнанието на Пепси като метроном.
Щрак.
— Нека опростим въпроса — каза той. — Това сън ли е?
Пепси издиша рязко.
— Да. Да, сън е. Казах ти вече.
— Исках да чуя дали ще го повториш — отвърна Агентът. — Хората често променят отговора си, когато усетят, че първият не е бил достатъчен.
Пауза.
— Щом е сън, значи последствията са временни.
Той не повиши глас. Не промени изражение. Не направи нищо, което да предупреди какво следва.
Просто натисна спусъка.
Щрак.
Нищо.
Пепси се дръпна инстинктивно, макар вече да беше видял какво се случва. Сърцето му заби по-бързо, сякаш тялото му отказваше да приеме, че логиката на ситуацията е счупена.
Агентът погледна револвера, после отново него, и се усмихна леко — не с облекчение, а с онова тихо удовлетворение, което идва, когато нещо се държи точно както си очаквал.
— Виждаш ли — каза той. — Това е животът в най-чистата му форма. Въртиш барабана, натискаш спусъка и през повечето време… нищо не се случва. И точно защото нищо не се случва, хората започват да вярват, че няма какво да се случи.
Пепси поклати глава.
— Това не е философия. Това е психоза.
— Разликата е по-малка, отколкото ти се иска — отвърна Агент 020.
Бочо се намеси със същия равен тон:
— Утешително. Особено в контекста на затворено пространство на височина от няколко километра.
Пепси вече не реагира на него. Погледът му беше прикован към ръката на Агент 020.
Към джоба.
Към движението, което последва.
Граната.
Малка. Метална. Скучна на вид. Почти разочароващо обикновена за нещо, което носи толкова крайно значение.
Пепси замръзна.
— Не — каза той тихо, но този път думата имаше тежест. — Не, това вече не е част от “интересното”. Това е просто… тъпо.
Агентът го погледна.
— Тъпо?
— Да — продължи Пепси, като направи крачка назад, но не откъсна очи от гранатата. — Защото това не добавя нищо. Това не е ескалация. Това е просто по-силен шум. Ако ще ме убиваш, поне го направи по начин, който има смисъл.
Бочо леко се наклони.
— Интересно. Авторът започва да изисква качество от собственото си унищожение.
Агент 020 не изглеждаше обиден. Напротив — изглеждаше леко заинтригуван.
— Значи искаш смисъл? — попита той.
— Да — отвърна Пепси. — Ако ще има хаос, поне да е добър хаос.
Агентът кимна бавно.
— Честно желание.
И без да бърза, без да променя темпото, той издърпа предпазителя.
Металният звук прозвуча ясно, почти красиво, като финален акорд преди нещо много по-грубо.
— Да видим тогава — каза той — дали ще ти хареса следващото ниво.
Пепси направи още една крачка назад.
— Това не е игра.
— Всичко е игра — отвърна Агентът. — Просто някои хора отказват да признаят правилата.
И пусна гранатата.
Експлозията не дойде като звук.
Дойде като разкъсване.
Като внезапно отсъствие на структура, в което светлината, въздухът и самото усещане за пространство се разпаднаха едновременно. За части от секундата всичко се превърна в смесица от бяло, червено и шум, който не се чуваше, а се усещаше.
Пепси не разбра дали крещи.
Не разбра дали изобщо има време да реагира.
После — тишина.
Не остатъчна.
Не след експлозия.
Чиста.
Абсолютна.
Той отвори очи.
Самолетът беше цял.
Седалките — подредени.
Лампите — стабилни.
Чери — на мястото си, сякаш не беше помръдвала.
Бочо — във въздуха, също толкова спокоен.
Агент 020 — пред него.
Същият.
Без следа.
Пепси вдиша рязко, после още веднъж, сякаш се опитваше да навакса нещо, което тялото му беше пропуснало.
— Това… — започна той, но спря, защото думите не изглеждаха достатъчни — това не беше нормално.
— Напротив — отвърна Бочо. — Това беше повторение.
Пепси го погледна.
— Какво?
— Повторение — продължи Бочо. — Един от любимите ти инструменти. Когато не си сигурен как да продължиш, връщаш сцената в началото и добавяш още шум. Понякога работи. Понякога просто издава, че си изгубил посоката.
Пепси отвори уста да възрази.
Но небето се разцепи.
Гръмотевица.
Светкавица удари самолета.
И вместо да го унищожи…влезе вътре. Не като светлина. Като форма. Като движение.
Като нещо, което има собствена воля.
Пепси се дръпна назад.
— Това вече няма никаква логика.
— Логиката беше опция — каза Бочо. — Вече не е.
От другия прозорец нещо проби.
Метал.
Меч.
После още един.
После още.
И още.
Докато подът започна да звъни под ударите им като инструмент, на който никой не знае как да свири.
Пепси се сви, избягвайки остриетата.
— Това е прекалено! Пак този от Бичоград….
— Това е директен достъп до въображението ти — отвърна Бочо. — Без филтър. Без редакция. Без срам.
Чери се изправи.
Зад нея въздухът се сгъсти, започна да се изкривява, да се оформя.
Силует.
Голям.
Червен.
Дишащ.
Дракон.
Той не направи нищо.
И точно това го направи по-страшен.
— Историята вече не е твоя — каза Чери спокойно.
Пепси поклати глава.
— Аз я пиша.
— Не — отвърна тя. — Ти я догонваш.
Тези думи го удариха по-силно от експлозията.
Той се обърна и погледна през прозореца.
Океан.
Близо.
Твърде близо.
Самолетът падаше.
Стомахът му се сви.
И точно тогава до него се появи момиче.
Спокойно.
Нормално.
— Ние можем да бъдем най-много приятели — каза тя тихо.
Пепси я погледна, вече изтощен от абсурда.
— Разбира се — каза той. — Защото точно това ми трябва в момента.
Тя се усмихна.
И изчезна.
Празното място, където момичето беше стояло преди секунди, остана да тежи повече от всичко останало в кабината.
Не защото беше страшно.
А защото беше нормално.
Пепси продължи да гледа натам, сякаш ако не откъсне поглед, ще успее да я върне обратно или поне да разбере защо точно това изречение — толкова обикновено, толкова човешко — прозвуча по-неудобно от експлозия, от граната, от човек с револвер, насочен към собствената си глава.
— Това… — започна той бавно, без да е сигурен към кого говори — това вече е ново ниво на странно.
Бочо се завъртя леко, като че ли маркира нов етап от наблюдението.
— Корекция — каза той. — Това е старо ниво, но в нов контекст. Емоционалните елементи винаги са били там. Просто досега ги избягваше с шум.
Пепси въздъхна.
— Не ги избягвам. Просто… не знам какво да правя с тях.
— Точно — отвърна Бочо. — И затова ги свеждаш до едно изречение и ги оставяш да изчезнат. Ефективно. Но подозрително.
Чери вече беше до него.
Той не беше видял кога се е преместила. Не беше чул стъпки, не беше усетил движение. Просто в един момент беше сам, а в следващия тя стоеше до него, достатъчно близо, за да усеща присъствието ѝ като натиск.
И този път не беше същата.
Крилата се разгърнаха зад нея бавно, почти лениво, но с тежест, която изпълни пространството. Не бяха декоративни, не бяха символични — бяха реални, с маса, с форма, с онази странна красота, която не утешава, а поставя въпроси.
Пепси ги погледна, после отново нея.
— Добре — каза той тихо. — Това… ново ли е, или просто досега не съм гледал достатъчно внимателно?
Чери се усмихна леко, но в усмивката ѝ нямаше нищо топло.
— Това е версията, която не контролираш.
Тя се приближи още малко.
— Между другото — добави спокойно, сякаш обсъжда нещо съвсем обикновено — кога ще ми направиш арената?
Пепси я изгледа невярващо.
— Каква арена? — попита той, но въпросът му вече не беше рязък. Беше уморен. Беше внимателен.
— Моята — отвърна тя. — Ако ще съм главен персонаж, искам място, което го доказва. Не този… — тя направи лек жест към хаоса около тях — импровизиран цирк.
— Това не е цирк — намеси се Бочо. — Това е неуспешен опит за контролирана катастрофа.
Чери не му обърна внимание.
— Искам сцена — продължи тя. — Искам правила, които аз нарушавам, не такива, които ти измисляш в движение.
Пепси поклати глава.
— Това е сън. Не правя арени в съня си.
— Правиш — каза тя спокойно. — Просто ги наричаш “сцени”.
Преди той да отговори, въздухът над тях се промени.
Не като шум.
Не като движение.
Като присъствие.
Фигура започна да се оформя отгоре, първо като силует, после като тяло, после като нещо напълно завършено, което не падаше, а се спускаше с контрол, с увереност, с ясно съзнание за собственото си място.
Тар.
Той не бързаше. Не изглеждаше изненадан. Не изглеждаше дори особено впечатлен от ситуацията, в която се появява.
Просто се позиционира във въздуха, сякаш това винаги е било предвидено.
Погледът му се насочи към Пепси.
— А аз? — попита той, но гласът му беше спокоен, равен, без излишна емоция. — В коя глава ще умра?
Пепси го гледаше, вече напълно наясно, че това не е въпрос, на който може да се отговори импровизирано.
— Не съм… — започна той, но спря, защото осъзна колко слабо звучи това — не съм стигнал дотам.
Тар леко наклони глава.
— Това не е отговор.
— Това е истината — отвърна Пепси.
— Не — каза Тар. — Това е отлагане. Истината е, че вече си решил. Просто още не си го написал.
Пауза.
— Искам да знам дали умирам със смисъл или просто за ефект.
Бочо се намеси веднага:
— Отличен въпрос. Силно влизане. Персонажът показва самосъзнание и настоява за качествена трагедия. Одобрявам.
Пепси прокара ръка през косата си.
— Това е абсурдно. Вие не трябва да искате такива неща. Вие трябва да… да съществувате, когато аз реша.
— Това беше преди — каза Чери.
— Това беше удобно — добави Бочо.
— Това беше илюзия — завърши Тар.
Пепси се обърна към прозореца.
Земята беше още по-близо.
Океанът вече не беше далечна повърхност, а реална заплаха, която растеше с всяка секунда. Самолетът падаше бързо, твърде бързо, и за първи път от началото на сцената това не изглеждаше като ефект, а като край.
И точно тогава — още едно тяло се появи.
Не отгоре.
Не отстрани.
Направо в сцената.
Агент 020.
Същият.
Същият шлифер.
Същата шапка.
Същото спокойствие.
Пепси замръзна.
Погледна към него.
После към другия.
После пак към първия.
— Това… — каза той бавно — това вече е излишно.
— Напротив — отвърна Бочо. — Това е удвояване на проблема. Много ефективна техника, когато един не е достатъчен.
Двамата Агент 020 не изглеждаха изненадани един от друг.
Нито дори заинтересовани.
Единият стоеше в пътеката.
Другият — до тях, във въздуха.
И двамата гледаха Пепси.
Първият леко наклони глава.
Вторият се усмихна.
И без никакъв сигнал помежду си—
и двамата натиснаха спусъка.
Изстрелът не беше просто звук.
Беше разцепване на момента.
Кръвта се разпръсна във въздуха.
Но преди да има време да падне — всичко спря.
Не забави.
Не замръзна постепенно.
Спря.
Абсолютно.
Мечовете останаха във въздуха.
Мълниите застинаха като изкривени линии светлина.
Чери, с разтворени крила, беше неподвижна.
Тар — също.
Самолетът — в падане, но без движение.
А Пепси—
висеше.
Между.
Между удара и края.
Между причината и последствията.
Между контрола и неговото отсъствие.
Тишината този път беше различна.
Не празна.
А пълна.
Смислена.
Бочо се приближи бавно.
Движението му беше единственото, което нарушаваше застиналата сцена.
Той застана срещу Пепси и го погледна.
Не като наблюдател.
А почти като съучастник.
— Това е моментът — каза той тихо — в който обикновено се събуждаш.
Пепси го гледаше, без да откъсва поглед.
— Обикновено — повтори той.
— Да — каза Бочо. — Точно тук. Преди удара. Преди последствията. Преди да разбереш какво става, когато вече не можеш да върнеш сцената назад.
Пауза.
Пепси преглътна.
— А сега?
Бочо замълча.
За първи път от началото на всичко изглеждаше, че наистина мисли, а не просто анализира.
После наклони леко глава.
— Сега… — каза той бавно — не съм сигурен дали все още имаш контрол над това.
И този път нямаше ирония.
Само факт.
Времето не се върна веднага.
Не се “пусна” като спирачка, която някой отпуска. Не се разтече обратно в сцената, нито се възстанови като система след срив. Остана спряно, но вече не като момент — а като състояние. Като нещо, което е избрало да не продължава, защото продължението не е решено.
Пепси усещаше това.
Не с очите си. Не с тялото си. А с онова вътрешно чувство, което обикновено разграничава съня от реалността. Само че този път нямаше какво да сравни. Нямаше “нормално”, към което да се върне, нямаше изход, който да приеме като логичен. Имаше само пауза, която отказваше да приключи.
Всичко около него беше застинало в невъзможна точност. Мълниите бяха спрели в средата на движение, изкривени като живи линии, които са забравили накъде отиват. Мечовете висяха във въздуха на различни височини, сякаш някой ги беше подредил като част от експозиция, а не като резултат от хаос. Чери стоеше до него с разтворени крила, замръзнала в онзи момент между действие и намерение, в който всичко е възможно, но нищо още не е станало. Тар висеше по-горе, неподвижен, със същото спокойно лице, което изглеждаше почти обидно в контекста на падащ самолет. А двамата Агент 020 бяха застинали в съвършена синхронност, с пръсти на спусъка, с погледи, които още не бяха стигнали до последствията.
Само Бочо се движеше.
Това движение не беше бързо. Не беше и театрално. Беше внимателно, премерено, сякаш самото пространство вече имаше плътност, през която трябва да се минава, а не просто да се пресича. Той се приближи още малко към Пепси, после спря, като че ли решаваше дали следващите думи имат значение.
— Това е моментът, който винаги избягваш — каза той тихо, но този път без обичайния си сарказъм. — Не експлозията. Не падането. Не хаосът. А точно това. Мястото, в което трябва да решиш какво значи всичко това.
Пепси не отговори веднага. Погледът му се движеше бавно, почти внимателно, от един застинал елемент към друг, сякаш се опитваше да ги запомни, да ги разбере, да открие връзка, която досега е пропускал.
— Аз не съм го спирал — каза той накрая. — Не съм направил това.
— Не съзнателно — отвърна Бочо. — Но това не означава, че не си причината.
Пепси поклати глава.
— Това няма смисъл. Ако аз го контролирам, защо не мога да го пусна?
— Защото контролът не е същото като разбирането — каза Бочо. — Досега ти контролираше сцената, защото не стигаше до момента, в който трябва да я разбереш. Винаги се събуждаше точно преди това.
Пепси усети как думите му започват да се подреждат в нещо по-неприятно от объркване.
— Значи това е… какво? Тест?
— Не — отвърна Бочо. — Това е липса на изход.
Пауза.
— И за първи път — добави той — не можеш да избягаш с ефект.
Пепси погледна отново към Чери.
Крилата ѝ бяха разперени, но в тях имаше нещо, което досега не беше забелязал — напрежение. Не движение, а потенциал за движение. Сякаш ако времето се върне, тя няма да продължи оттам, откъдето е спряла, а ще направи нещо различно.
— Ако това е моментът, който избягвам — каза той бавно — значи трябва да направя нещо, за да продължи.
— Точно така — отвърна Бочо.
— И какво?
Бочо замълча за кратко.
— Това вече не е технически въпрос — каза той накрая. — Това е избор.
Пепси се намръщи.
— Какъв избор?
— Кой води историята.
Пепси се засмя тихо, но в смеха нямаше нищо забавно.
— Това вече го обсъдихме. Аз съм авторът.
— Беше — каза Бочо. — В момента си наблюдател, който още не е решил дали иска да поеме отговорността отново.
Пепси сведе поглед за миг, после го вдигна отново, този път по-твърдо.
— Ако аз не я водя… тогава кой?
В този момент нещо се промени.
Не навсякъде.
Само в едно място.
Чери.
Първо беше почти незабележимо — едва доловимо движение в едно от перата на крилото ѝ, като че ли въздухът около него е станал по-мек. После второ, малко по-ясно. После цялото крило трепна леко, сякаш се освобождава от невидима тежест.
Пепси замръзна.
— Това… не трябва да се случва.
Бочо не изглеждаше изненадан.
— Не — каза той спокойно. — Това точно трябва да се случи.
Чери бавно се “отлепи” от застиналия момент. Движението ѝ не беше рязко. Не беше драматично. Беше плавно, почти естествено, като човек, който просто е решил да продължи, когато останалият свят още не е.
Тя сви крилата си леко, после ги разгъна отново, този път вече в движение, и погледът ѝ се насочи директно към Пепси.
— Най-накрая — каза тя спокойно. — Започна да разбираш.
Гласът ѝ не беше част от застиналия свят.
Беше нов.
Пепси я гледаше, без да може да скрие напрежението.
— Това… ти ли го правиш?
— Не — отвърна тя. — Аз просто не чакам.
Тя направи крачка към него и този път звукът от стъпката ѝ беше единственото нещо, което съществуваше в пространството.
— Това е разликата между нас — продължи тя. — Ти спираш, когато не знаеш какво следва. Аз продължавам.
Пепси се изправи малко по-стабилно.
— Това е моят сън.
— Това беше твоят сън — каза Чери. — Сега е сцена, която си създал, но не довършил.
Тя се огледа около тях — мечове, мълнии, замръзнали фигури, падащ самолет, който не пада.
— И понеже ти не избра как да продължи… някой трябва да го направи.
Пепси усети как в него се надига нещо ново.
Не страх.
Не паника.
По-скоро съпротива.
— Не — каза той. — Не така работи. Това не е твоя история.
Чери се усмихна.
— Вече е.
Тези две думи не бяха заплаха.
Бяха констатация.
Пепси направи крачка напред.
— Ако ти я водиш — каза той — тогава защо още стоим тук? Защо не продължиш?
Чери го гледаше внимателно.
— Защото това — тя направи лек жест към замръзналия свят — е твоята граница. Аз мога да движа себе си. Но не мога да движа всичко… докато ти не решиш.
Пауза.
— Това е моментът, в който трябва да избереш дали искаш да пишеш… или просто да гледаш.
Пепси пое въздух.
Погледът му се премести от Чери към застиналия свят, после обратно към нея, после към Бочо.
— Ако го пусна — каза той бавно — няма връщане назад, нали?
Бочо не се поколеба.
— Не.
— И ако не го пусна?
— Тогава ще останеш тук — отвърна той. — Между.
Пепси затвори очи за кратко.
После ги отвори.
И този път в тях нямаше колебание.
— Добре — каза той тихо. — Нека падне.
Пауза.
Нищо не се случи веднага.
Но нещо вече беше решено.
И това беше достатъчно.
В следващия миг—
времето тръгна.
Точно преди да се размажат в океана.
Пепси се събуди рязко. Стаята беше мрачна – светлината от единствената лампа трептеше като болна звезда, която всеки момент ще угасне. Тялото му трепереше – не от студ, а от онова усещане, че нещо току-що е умряло в съня му.
Бочо го нямаше. Нямаше и следа от него – само празното място на леглото, където одеялото беше смачкано като труп.
Пепси се изправи бавно. — Бочо…?
Тишина.
В този момент от сянката се появи Бич. Висок. Суров. Държеше извадения си меч – острието лъщеше като лунен нож. Без дума той замахна.
Пепси се хвърли от другата страна на леглото. Мечът разцепи дървото. КРАК. Креватът се счупи на две като суха кост.
Пепси падна на пода. Опита се да се изправи, но се спъна в собствените си крака. Бич вече беше върху него. Мечът проблесна отново – този път по-ниско.
Острието го прониза в крака. — АААХ!
Болката го изви като жица. Кръвта шурна топла и лепкава. Бич вдигна меча за последен удар.
Пепси отчаяно се огледа. Видя отворения прозорец. В момента, в който Бич замахна отново…
Пепси се засили и скочи.
Вятърът го удари в лицето като шамар. Той падаше. Двадесет етажа надолу. Градът се въртеше под него – светлини, коли, безразлични хора, които никога нямаше да разберат.
И изведнъж – точно тогава – до него се появи Чери. Но този път тя имаше ангелски крила. Бели. Големи. Силни. Летеше до падащия Пепси, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.
— Между другото… — каза тя спокойно, докато вятърът ѝ развяваше косата. — Кога ще ми направиш арената?
Пепси се опита да каже нещо – гърлото му беше сухо от болка и ужас.
Чери се намръщи. — Не мога да чакам вечно. Омръзна ми да чакам. Аз съм главният персонаж.
В този момент до тях се спусна още една фигура – летеше като орел, с черни крила, които изглеждаха направени от нощ.
Беше Тар от Тигърград. Тялото му проблесна за миг като хищник – очи жълти, зъби остри.
— А аз? — попита той, гледайки Пепси. — В коя глава ще умра? Все пак съм от Тигърград. Мога да летя. Мога да имам крила. Мога да се превърна в тигър.
Пепси се огледа панически. Земята наближаваше.
И точно тогава – отнякъде се появи червен огромен дракон. Гигантски, люспест, с крила като платна от кръв. Летеше около блока, обикаляше го в кръгове, сякаш пазеше сградата. От устата му изригна огън – ярък, оранжев, който близна стената на етажа, от който Пепси току-що скочи. Стъклата се стопиха. Бич се дръпна назад, мечът му почерня от сажди. Драконът изрева – звук, който разтърси целия град.
Пепси крещеше. Земята беше на секунди.
И точно когато щеше да се разбие… времето спря.
Всичко замръзна. Пепси висеше във въздуха. Чери с крилата. Тар с тигровите очи. Драконът – замръзнал в полет, с огън, който висеше като замръзнала лава. Градът.
Тишина.
И някъде отдалеч… се чу глас.
— Интересно.
Беше Бочо. Гласът му звучеше спокойно, почти развеселено.
— Или ще се събудиш…
Пауза.
— Или историята тепърва започва.
И тогава светът се разкъса.
Пепси се събуди рязко.
Не с вик, не с движение, а с онова внезапно, почти болезнено осъзнаване, че си обратно — без преход, без плавност, без логика. Стоеше пред входната врата на апартамента си, полугол, разрошен, с поглед, който още не беше настигнал тялото.
Ръцете му трепереха леко.
Не от страх.
От остатък.
Бочо висеше до него, както винаги, но този път присъствието му изглеждаше почти… стабилизиращо.
— Не мога да кажа със сигурност какво точно преживя — отбеляза той с обичайния си равен тон — но ако трябва да съдя по параметрите, беше достатъчно интензивно, за да остави следа.
Пепси не му отговори.
Той се обърна и тръгна из апартамента с бавни, несигурни движения, като човек, който не е напълно убеден, че подът под краката му ще остане там. Оглеждаше се, спираше, докосваше предмети, сякаш проверяваше дали са истински.
Креватът го посрещна без обяснение и той почти се хвърли върху него, после се претърколи, после отново стана. Нямаше логика в движенията му — само нужда да потвърди, че всичко е тук, че нищо не се разпада, че няма второ ниво, което още не е стигнал.
В един момент дори се сниши, сякаш очакваше нещо да го атакува от място, което сам не можеше да посочи.
После отиде до хладилника.
Отвори го.
Светлината вътре го удари с такава нормалност, че за миг го обърка повече от всичко преди това. Погледна киселото мляко, сиренето, бутилката вода, после затвори вратата.
След няколко секунди я отвори отново.
— Проверяваш дали реалността не се е скрила между продуктите? — отбеляза Бочо.
Пепси не му обърна внимание.
Той се плесна по лицето — веднъж, после втори път, достатъчно силно, за да усети болка, но не достатъчно, за да бъде сигурен, че това е доказателство.
След това взе нож.
Спря.
Замисли се.
И вместо да направи това, което първоначално беше решил, започна да събира всички остри предмети в апартамента и да ги прибира на едно място, далеч от себе си.
Бочо го наблюдаваше.
— Интересна стратегия — каза той. — Първо обмисляш самонараняване, после превантивно си отнемаш възможността.
Пепси въздъхна тежко.
— Не искам да се събуждам повече — каза той тихо. — И не искам да се оказва, че още не съм се събудил.
Той се насочи към прозореца.
Спря за секунда.
Хвана дръжката.
Опита да отвори.
Прозорецът не помръдна.
— Това вече го пробвахме — отбеляза Бочо спокойно. — И не беше особено успешно.
Пепси го изгледа, после отново прозореца, и бавно се отдръпна.
Накрая седна.
Погледът му се спря върху пода, но очевидно виждаше нещо друго.
— Мисля… — започна той, после замълча, сякаш сам се опитваше да формулира мисълта си така, че да не я загуби.
— Мисля, че не беше просто сън.
Пауза.
— Мисля, че… направих нещо.
Бочо не отговори веднага.
— Това е вероятно — каза той накрая.
Пепси вдигна поглед.
В очите му вече нямаше паника.
Имаше нещо друго.
Идея.
— Създадох нещо — каза той. — И то не свърши.
Той се изправи по-бързо, отколкото очакваше.
— Има още.
Бочо въздъхна леко.
— Винаги има още.
Пепси вече се движеше с цел.
Отиде до компютъра.
Седна.
Ръцете му все още леко трепереха, но в тях имаше енергия, която преди малко липсваше.
— Трябва да пиша — каза той. — Сега. Преди да съм го забравил.
— Съществува и по-спокоен вариант — отбеляза Бочо. — Например земеделие.
Пепси го погледна.
— Не.
Бочо замълча.
— Очаквано.
В този момент телефонът иззвъня.
Пепси го взе почти машинално и прие обаждането.
На екрана се появи Мария.
— Няма да спорим — започна тя веднага, без подготовка. — Ще ходим на Мальовица.
Пепси примигна.
Рязката смяна на контекста го удари по странен начин.
— Какво?
— И ще забравиш всички онези Мальовици, които си написал — продължи тя. — Тази ще бъде истинска.
Той я гледаше, а на лицето му бавно започна да се появява усмивка.
— Това… звучи добре.
— Ще бъде добре — каза тя. — Само не прави глупости.
Пауза.
— Искам те жив и здрав.
Този път той се засмя тихо.
— Ще опитам.
Разговорът приключи.
Пепси остави телефона.
Погледна към Бочо.
— Ще пиша — каза той. — И после ще отида на планина.
Бочо го изгледа.
— Интересна комбинация.
Пепси се усмихна.
— Този път ще стане.
Той се обърна към компютъра.
Отвори документа.
Постави ръцете си на клавиатурата.
И започна да пише.
Следва продължение.
