Ди Капо ди Балкания – Дон Пепино
Следобедът се беше проснал над Банкя като престарял мафиотски бос, който вече не става от фотьойла, освен ако не го подпалят или не му поискат данък лукс.
Дон Пепино се прибра.
Вратата се отвори безшумно – не защото беше добре смазана, а защото къщата просто знаеше какво се случва, когато Жътваря се прибира, и предпочиташе да не привлича внимание.
Бастунът – сребърен, с форма на жътварска коса, която изглеждаше достатъчно остра да обръсне и душа – почука два пъти по мрамора. Не беше почукване. Беше присъда.
Слугите вече стояха в идеална редица, като хор в очакване на диригент с лош характер.
Дон Пепино „Косата“. Или „Жътваря“ – за онези малцина, които все още имаха език достатъчно дълъг да го изрекат на глас и достатъчно къс да оцелеят след това.
Той не поздрави. Започна да се съблича с методичността на човек, който знае, че всяко копче е продължение на властта му.
Коженото яке падна в ръцете на прислужника като труп, който вече не диша. Балтонът – тежък като вината на половината политически елит. Сакото се приземи меко, сякаш се страхуваше да не вдигне шум. което би могло да мине и за самодуше, ако някой ден реши да се отърве от себе си.
Пепино изръмжа нещо нечленоразделно – звук, който в тази къща се превеждаше като „всичко е наред, засега“.
Беше доволен. Беше играл белот. И беше спечелил.
В същото време по телевизора в ъгъла течеше новинарска емисия. „Партньорът на бившия министър-председател Бойчето е обвинен по списъка „Магнитски“. Бойчето заяви пред камерите: „Да, играх белот с него вчера, но изобщо не го познавам и кълна се не съм го виждал.“ Дон Пепино се усмихна леко – знаеше, че това е най-добрият по алибита в България.
Пепино беше играл срещу комшията – бивш министър-председател, когото в тесен кръг наричаха Бойчето. Човек, управлявал някога държава с 7-милионно население… а сега губеше на карти от Дон Пепино по 5000 евро на виц и се усмихваше, докато подписва запис на заповед за още – сякаш му подаряват безплатен паркинг в центъра. Победата не беше просто игра. Беше ритуал. Малко напомняне, че йерархията не се променя от избори.
Храната дойде почти мигновено – нещо просто, месесто, горещо, подправено с точния процент насилие, който Пепино харесваше в яденето си. Той ядеше без бързане и без възторг. Храната беше гориво. Нищо повече.
Истинското удоволствие дойде след това.
Пурата. Кубинска. Размер на малък снаряд. Запали я с внимание, с което не удостояваше дори собствените си любовници – те поне можеха да се оплачат.
Димът се издигна бавно, гъст и арогантен, сякаш самият въздух в стаята трябваше да разбере кой е тук шеф.
Пепино затвори очи. Мирът продължи точно 11 секунди.
Пръстите му издадоха звук като прекършена шийна прешлен.
Слугите замръзнаха. После един от тях (този с най-краткия живот в йерархията) се втурна и се върна с устройството.
Телефонът. Криптиран. Голям. Тежък. Абсурден. Приличаше на военна радиостанция от 80-те, която някой е забравил да пенсионира – или да взриви.
Пепино го пое с една ръка. Натисна копчето. Някой друг набра номера. Той не набираше номера. Той само решаваше кой ще живее достатъчно дълго, за да отговори.
От другата страна се чу глас – спокоен, леко метален, с онази безупречна английска интонация, която може да ти каже „добро утро“ и едновременно да те увери, че си следващият в списъка.
— Yes? Прекрасно, Дон. Кой ще бъде следващият за little walk в гората? Айде, не се бави – ако е пак оня с химикалката, ще го разходим до гората и ще му я върнем… в гърлото. Classic
Дон Пепино изпусна тънка струйка дим, сякаш пускаше сигнален огън.
— Сър Пиър…четеш ми мислите….Познаваш ме.
Кратка, почти театрална пауза.
— Дон Пепино. Какво неочаквано… удоволствие. — Гласът звучеше така, сякаш говореше от клуб в Сейнт Джеймс, докато си поръчва втори скоч. — Надявам се, че днес поне аз не съм ви в списъка ви за жътва.
Пепино се усмихна – тънка, опасна усмивка, която не стигаше до очите.
— Днес не. Утре… кой знае. Зависи от трафика по „Тракия“.
Лек смях от другата страна – сух, като шум от хартия, която изгаря бавно.
— Много мило. С какво мога да ви бъда полезен този път? Надявам се, не става дума за онова досадно момче с татуировката на лъвче на врата. Последния път се наложи да сменям обувките.
Пепино се облегна назад. Очите му се присвиха.
— Кореецът. Време му е.
Сър Пиър въздъхна – театрално, сякаш му съобщават, че клубът е свършил лед.
— О, него ли… Онзи с абсурдно шантавата прическа и още по-абсурдно евтините коли? Мислех, че вече сме се отказали. Мани го, той даже не знае как се казва ‘goodbye’ на български.
— Разбрали сме се. Той просто забрави да умре според уговорката.
Кратко мълчание. После гласът на Сър Пиър стана още по-учтив – което при него беше най-лошият знак.
— Разбирам. Предпочитате ли класическия подход – чай с малко цианид и бележка „Съжалявам, старче“? Или да бъдем по… балкански креативни?
Пепино издуха идеален кръг дим.
— Изненадай ме. Само не го оставяй да изглежда като инфаркт. Последния път всички разбраха, че е инфаркт… от куршум.
Сър Пиър се засмя тихо, почти нежно.
— Дон Пепино, вие сте истински естет. Очаквайте новини до края на седмицата. И… ако позволите малка бележка – следващия път, когато искате да ме изненадате, просто ми пратете кошница с кюфтета и малко айран. По-малко стресиращо е, и по-вкусно от цианид.
Линията прекъсна.
Пепино остави телефона на масата. Взе си пурата. Затвори очи.
След известно време…
Следобедът продължаваше да тече бавно, като кръв от лошо направен разрез.
Тежкият дим от пурата се разстилаше из стаята като мъгла над бойно поле след примирие – всички мъртви, но никой не бърза да ги брои.
Дон Пепино не бързаше. Гласът му дойде бавно, дълбок, натежал от години, власт и решения, които не се връщат назад – освен ако не ги върнеш с булдозер.
— Кореецът… успя ли?
От другата страна се чу леко прещракване – Сър Пиър Пайнт явно сменяше позицията си, вероятно от клекнал до изправен, сякаш гората във Витоша изискваше перфектна стойка дори за убийство.
После дойде онзи типичен, сух английски тон, в който и най-абсурдното звучеше като доклад пред кралицата (или пред каквото беше останало от нея):
— В момента, Дон Пепино… — кратка пауза, колкото да си запали цигара или да провери дали лопатата е още чиста — карам едно дръвче във Витоша, за да го посадя. Биоразградимо, нали разбираш. Zero carbon footprint.
Пепино не реагира. Само издиша дим – идеален кръг, който се завъртя като ореол над главата на светец-убиец.
— Напоследък засадих цяла гора — продължи Сър Пиър с леко самодоволство. — Корейска гора, бих казал. Малко бонсай, малко… full size. Става доста… екологично. Скоро ще кандидатствам за „Зелен“ сертификат от ЕС. Представи си – аз, с лопата в ръка, и рейнджърът ми вика „Браво, сър, още едно и ще ви сложим табелка ‘Гора на мира’“.
Леко покашляне – дали от дим, дали от смях.
Тишина. Тежка, като мокър чувал с цимент.
— Какво стана с последния… — попита Пепино, сякаш говореше за счупена чаша от сервиз, а не за човек с паспорт.
Сър Пиър въздъхна леко, театрално – като човек, който току-що е разбрал, че чайникът е свършил мляко.
— Бях на позиция. Видях Русата.
Името увисна във въздуха като дим от евтина цигара.
Дон Пепино леко присви очи – не от подозрение, а от спомен, който още щипеше.
— Тя слезе от една стара корейска кола — продължи Сър Пиър. — Качи се в блок в Младост. Доста… социалистическа архитектура, Дон. Не бих живял там, ако трябва да съм честен – асансьорът сигурно мирише на 1989 г. и на неплатени сметки.
Кратка пауза – достатъчна да си представиш сцената.
— В следващия момент… гръмнах шофьора. Чисто. Професионално. После отидох, проверих го. Натоварих го. Надявам се да е бил нашият кореец, защото иначе… гората вече е около хиляда дръвчета. Започвам да ставам подозрителен дори за себе си – всяка вечер съм във Витоша и садя. Един рейнджър ме поздрави вчера с „Добър вечер, господине, пак ли екология?“ Аз му отвърнах „Yes, old chap, planting for the future“. Той се усмихна. Аз също. После си помислих – ако знаеше какво точно засаждам под боровете… Един ден бъдещите археолози ще объркат това под земята за някакво корейско преселение на народите… без следа от крепости, без писмени извори, само корени и куршуми. U know, типично балканска история – ние даже мъртвите си ги засаждаме, за да не се мотаят наоколо.
Пепино се облегна назад. Пурата бавно догаряше между пръстите му – като последният ден от нечий живот.
В ума му не беше кореецът. Не беше и гората. Беше тя. Русата. Хаотична. Непредсказуема. И… незаменима. Като добър адвокат, който може да ти измъкне присъда дори когато си виновен.
— Трябва да си я върнем… — каза той тихо, почти на себе си.
Сър Пиър не отговори веднага. Знаеше, че това не е просто мисъл. Това беше заповед, която още не е формулирана – но вече е платена.
— Столицата… — продължи Пепино — започва да се изплъзва. Тя имаше нещо… което ние нямаме.
Пауза. Бастунът почука леко по пода – като сърцебиене на човек, който още не знае, че е мъртъв.
— Дипломация.
Думата прозвуча почти като обида – като „предателство“ или „слабост“.
— Бизнесът вървеше… когато тя беше там. Магьосваше ги… дори когато не знаеше какво прави. Усмихваше се, те плащаха. Плашеше се, те плащаха двойно.
Димът се извиси нагоре – гъст, арогантен, сякаш въздухът трябваше да си спомни кой е шефът.
В стаята настъпи тишина. Тежка. Решаваща. Като преди да натиснеш спусъка.
После – Пепино щракна с пръсти. Рязко. Слугите подскочиха като на ток.
Той не каза „довиждане“. Не каза нищо. Просто затвори.
Телефонът замлъкна. Но войната – тя тепърва започваше. И този път щеше да е с дипломатически имунитет… и с лопата в ръка.
Корейската гора
Витоша беше притихнала – онази приглушена тишина, която планината пази за моменти, когато някой се опитва да я направи по-зелена… или по-мъртва.
Вятърът минаваше между боровете и носеше миризма на влажна пръст, смола и нещо по-тежко. По-човешко. По-метално. Сякаш самата планина беше започнала да свиква с аромата на лоши решения.
Сър Пиър Пайнт копаеше. Вече половин час. Сакото му – от фино кашемир, купено на Савил Роу – лежеше преметнато върху един камък, сякаш чакаше сервитьор да го вземе за химическо чистене. Ръкавите на ризата бяха навити точно до лакътя – премерено, елегантно, почти като за голф… ако голфът включваше лопата и труп.
— Ах… прекрасна българска природа… — промърмори той с онзи акцент, който можеше да накара дори куршум да се извини. — Много… как се казва… cozy място за final rest. Идеално за retirement plan.
Заби лопатата с леко изскърцване – звук, който в Лондон би означавал „чайникът кипна“, а тук – „още един метър надолу“.
— Аз съм Сър Пиър Пайнт… — изрече тихо, сякаш се представяше на земята лично. — Джентълмен от Лондон… бивш член на клуба… и сега – градинар по неволя. Green fingers, нали? Само дето пръстите ми са зелени от… компост.
Лопатата удари камък. Той въздъхна – дълбоко, театрално, като човек, който току-що е разбрал, че данъците са се вдигнали пак.
— В Англия плащаме на хора за това… тук аз съм човекът. Bloody volunteer work.
Дупката беше готова – достатъчно дълбока, за да побере един кореец… или грешка. До нея лежеше тялото, увито в найлон като подарък, който никой не иска да отвори. Сър Пиър го погледна критично, сякаш проверяваше дали връзката на обувките му е симетрична.
— Надявам се… че си правилният човек, old chap. Иначе започвам да развивам… unhealthy hobby. Скоро ще имам собствен nature reserve – Korean edition.
В този момент се чу шум от чакъл – гуми, които хрупат камъни като скъпи чипсове.
Сър Пиър не се обърна веднага. — Ако си турист… съжалявам… closed for business. Private planting session.
Колата спря. Вратата се отвори с леко щракване.
— Спокойно, Пиър. Не съм турист.
Той се обърна бавно – защото джентълмените не подскачат.
Елизабет. Слезе спокойно, сякаш идваше на пикник, а не на гробище под прикритие. Около тридесет и няколко. Облечена семпло – дънки, яке, ботуши – но с онзи поглед, който вижда през дрехи, през лъжи и през найлон. В едната ръка – таблет, в другата – нищо. Не ѝ трябваше.
— Закъсня — каза Сър Пиър, без да вдига глас.
— Гледах детето — отвърна тя спокойно, сякаш „детето“ беше кодова дума за „алиби“.
Той повдигна вежда – класически британски жест на леко учудване.
— Кое дете…?
— На сестра ми.
— А… доктор Иванова… — кимна той одобрително. — Много… reliable lady. Не задава въпроси. Харесвам това в хората. Rare quality these days.
— Ти също не трябва — отвърна тя и се насочи директно към тялото.
Коленичи до него с професионално спокойствие – като лекар, който проверява пулс на пациент, който вече няма нужда от такъв.
Разви найлона. Погледна лицето. Извади устройството. Щрак.
Екранът освети лицето ѝ в студена синя светлина – сякаш беше призрак, който проверява дали е мъртъв правилно.
Сър Пиър я наблюдаваше, облегнат на лопатата като на бастун.
— Знаеш ли… в Англия това се нарича много лош ден в офиса. Или поне повод за двойно уиски без лед.
Елизабет не отговори. Сканирането приключи. Тя се наведе още малко. Пръстите ѝ – бързи, прецизни – започнаха да търсят.
Пръстен. Златен. Извади го. Пъхна го в джоба си без колебание – жест, който казваше „това е мой бонус за закъснението“.
После… Изцъка с език.
Сър Пиър замръзна. Той познаваше този звук. Беше звукът на „грешка, която ще струва скъпо“.
Бавно затвори очи. Отвори ги.
— О, не…
— Не е той… нали?
Елизабет поклати глава. Кратко. Без емоции.
Тишина. Вятърът мина през дърветата – сякаш се смееше тихо.
Сър Пиър погледна към небето. Към дупката. Към тялото. Обратно към небето.
И тихо, с изключителна британска сдържаност, прошепна:
— Bloody hell…
После, вече на глас, с нарастващо раздразнение:
— Това е… пълна катастрофа. Аз садя гора! Разбираш ли? Цяла гора! А нито едно дърво не е правилното! Това е много лоша статистика, Елизабет. Скоро ще имам повече трупове, отколкото дървета – и рейнджърът ще ме покани на чай да обсъдим устойчиво развитие.
Тя вече ставаше. Прибра устройството.
— Тръгваме.
— А това…? — посочи той към тялото с лопатата, сякаш беше забравен чадър.
— Засади го.
Пауза. Тежка.
— Както всички останали.
Сър Пиър въздъхна – тежко, като човек, който току-що е разбрал, че животът му е станал фарс.
Погледна лопатата. Погледна тялото.
— Аз съм Сър Пиър Пайнт… — промърмори — джентълмен от Лондон…
Заби лопатата отново – с леко ръмжене.
— И очевидно… фермер на корейци. По дяволите… скоро ще имам собствена марка – „Органична корейска горичка на сър Пиър“. С безплатен заглушител към всяко дърво.“
След десет минути колата се спускаше от Витоша. Към Банкя. Към Дон Пепино. Към проблем, който вече не беше просто грешка – а цяла екосистема от грешки, заровена под борове.
Банкетът на провала
Трапезарията на Дон Пепино не беше просто стая. Беше демонстрация на власт – толкова тежка, че ако я преместиш, ще се срути половината Банкя.
Дълга маса – поне двадесет и пет метра – от стогодишен орех, поръчано специално от чужбина, полирано до блясък, който отразяваше не само светлината, а и миналите грехове. Всяка извивка изглеждаше като подпис на някой, който вече не диша. Залата около нея приличаше на банкетна зала от забравен век – паркет от седем вида дърво, вплетени в фигури, които приличаха на карта на империя, завладяна с белот и куршуми. Полилеите висяха тежко, златни, с кристали, които пречупваха светлината така, че всичко изглеждаше леко нереално – като сън, от който се събуждаш с пистолет в ръка.
Чашите бяха дебели, тежки – почти оръжия, ако някой реши да ги използва за нещо по-различно от вино.
В единия край на тази огромна маса седеше Дон Пепино. Сам.
На стената срещу него – огромен екран. „Стани богат“. Водещият Михаил Билалов говореше с онази позната интонация – смесица от бащинска загриженост и леко презрение към участниците. Пред него се потеше един мъж на име Краси – на въпрос за 50 000 лева, който изглеждаше по-скоро като присъда, отколкото като въпрос.
Пепино го наблюдаваше съсредоточено, сякаш от това зависеше следващата му сделка.
— Този Краси… — измърмори той тежко. — много добре се поти. Като човек, който знае, че ще загуби, но още се надява.
До него, почти като сянка, се движеше доктор Иванова.
— Казвам ти, Пепино, сестра ми е много добра жена… — започна тя за пореден път. — Умна, скромна… и още…
Тя снижи глас, сякаш споделяше държавна тайна.
— …девица.
Пепино не отмести поглед от екрана.
— Това… — каза бавно — не е квалификация за моя свят. Тук девиците свършват бързо.
— Може да стане — настоя тя. — Само трябва шанс…
Той вдигна леко ръка – жест, който в тази къща означаваше „спри, преди да съм те спрял завинаги“.
Тя замълча.
Прислугата се движеше тихо, като призраци на заплата. Охраната стоеше по ъглите – неподвижна, като мебели, които могат да те убият, ако се раздвижат.
И тогава вратата се отвори.
Сър Пиър Пайнт влезе. С походка на човек, който се опитва да изглежда победител… но знае, че е загубил още на старта. Свали ръкавиците си бавно, сякаш сваляше последните остатъци от достойнство. Огледа залата. И без да чака покана, седна от другата страна на масата – толкова далеч, че между тях можеше да се проведе малка война без да се налага да стават.
Пепино не го погледна веднага.
— Краси ще сбърка — каза той спокойно. — Личи му по потта.
Сър Пиър се облегна назад, кръстоса крака.
— Аз бих заложил… че вече сме сбъркали достатъчно за днес, Дон Пепино.
Пепино леко присви очи. Бавно обърна глава към него.
Тишина.
— Гората… расте ли? — попита той.
Сър Пиър въздъхна – дълбоко, театрално.
— Процъфтява. Скоро ще кандидатствам за европейско финансиране. Зелена сделка, нали? Но… явно засаждам грешния вид дървета.
Пепино зацъка с език. Бавно. Ритмично – като метроном на смъртта.
— Скоро няма да има незасадено място във Витоша… ако продължаваш така.
Сър Пиър кимна леко.
— Поне ще оставим следа в природата. Един ден децата ще играят там и ще казват: „Татко, защо има толкова много борове?“ А ние ще знаем – защото някой кореец е бил много труден за ликвидиране.
В този момент прислужник се приближи внимателно. Наведе се.
— Дон Пепино… Донята изпраща поздрави.
Пепино не реагира веднага.
— Изпратила е своята племенничка на гости. Ще пристигне всеки момент.
Пауза.
— Сеньорита Бонбониера.
Нещо в изражението на Дон Пепино се промени. Едва забележимо. Но достатъчно – като леко потрепване на спусък.
Пурата спря във въздуха за секунда.
— Мони… — измърмори той тихо.
Сър Пиър повдигна вежда.
— О… това ще бъде интересно. Bloody hell, надявам се тя да е по-умна от последния кореец.
Пепино го погледна. Дълго.
— Не е.
Пауза.
— Но е много по-опасна.
Пепино се облегна назад.
— Подгответе всичко.
Гласът му стана по-мек. По-опасен по друг начин – като мед, в който има отрова.
— Да бъде… посрещната както трябва.
Доктор Иванова въздъхна тихо.
— Тя пак ли идва…
— Тя винаги идва — отвърна Пепино.
После добави:
— И винаги носи проблеми. Като подарък с панделка.
Вратата на имението се отвори някъде в далечината.
Чу се звук от токчета. Леки. Несигурни. Но уверени в собствената си важност – като стъпки на човек, който знае, че ще предизвика хаос, и се наслаждава предварително.
Сър Пиър се усмихна леко – суха, британска усмивка.
— Дон Пепино… ако тя е толкова опасна, колкото казвате, може би трябва да я засаждам директно във Витоша. Ще ми спести време.
Пепино не отговори. Само издиша дим – идеален кръг, който се завъртя и изчезна.
Банкетът на провала тепърва започваше.
Входът на Бонбониера
Звукът разкъса въздуха рязко – скърцане на спирачки, желязо срещу камък, почти удар, но не съвсем. Като целувка между кола и бордюр, която никой не е поискал.
В имението настъпи движение – тихо, контролирано, като в добре репетирана сцена.
Дон Пепино бавно се изправи. Не каза нищо. Само тръгна – тежка, премерена крачка, която караше паркета да скърца от уважение.
Прекоси трапезарията и излезе на огромната тераса – веранда, по-голяма от повечето ресторанти в София. Място, което спокойно можеше да приюти двеста души… и да ги накара да се чувстват като джуджета в собствената си гробница.
Застана на ръба. Погледна надолу.
В двора, пред фонтана, малка бяла корейска кола беше спряла под странен ъгъл. Едната гума – качена на бордюра като пияница на стол. Другата – сякаш се чудеше дали да остане на земята, или да се предаде на гравитацията.
Пауза.
Вратата се отвори.
Тя слезе.
Сеньорита Бонбониера. Двадесет и три годишна. Висока. Кестенява. С очи, които сменяха цветовете си според светлината… или според настроението ѝ (в момента – розово, защото се харесваше в огледалото на колата). Движеше се с увереността на човек, който няма представа колко е в опасност – защото за нея опасността беше просто „лошо осветление“.
Зад нея влязоха още коли. Много коли. Черни. Тежки. С тъмни стъкла. Охрана. Още охрана. И още. Някои дори не успяха да влязат в имението и останаха отвън – като тълпа от поклонници, които не са поканени, но не могат да си тръгнат, защото шефът им е казал „чакайте тук, може да потрябвате за снимка“.
Бонбониера се качи по първите стъпала. Спря. Обърна се назад.
В този момент всички охранители залегнаха. Като по команда. Мъжете изчезнаха зад коли, зад колони, зад фонтана, зад всичко, което можеше да ги скрие – сякаш бяха тренирали това упражнение години наред.
Тишина.
Тя не видя нищо подозрително. Само черните джипове. Намръщи се леко – като човек, който е забравил къде е паркирала.
— Тези… ги нямаше… когато паркирах… — каза на глас, сякаш се обясняваше пред невидимата си публика.
Пауза. Кимна сама на себе си.
— Може би не съм ги видяла. Светлината е лоша днес.
Размаха косата си – жест, който изглеждаше репетиран пред огледало. Вдигна брадичка. И тръгна нагоре по стълбите с победоносна походка, като кралица, която влиза в собствен дворец.
— Аз съм самостоятелна жена! — обяви тя на глас, сякаш някой я беше попитал. — И винаги се разхождам сама! Никой не ми трябва да ме придружава… освен ако не е фотограф.
От терасата Дон Пепино наблюдаваше. Без да помръдне. Очите му следяха всяко движение – като ловец, който чака плячката да се приближи достатъчно, за да я пропусне нарочно.
Зад него се чу глас. Спокоен. Сух. С лек британски оттенък.
— Дон Пепино…
Сър Пиър се приближи до парапета. Погледна надолу. После към него.
— Не е добра идея да стоите така… без охрана. Ако имаше добър снайперист… — наклони леко глава — вече щяхме да обсъждаме наследството ви. По дяволите, може би дори щях да си поръчам нов костюм за погребението.
Пепино не го погледна веднага. Очите му бяха върху нея.
— Ако имаше добър снайперист… — каза бавно — той щеше да стреля първо по нея. За да спре да говори.
Сър Пиър се замисли за секунда. После кимна – с леко уважение.
— Разумно. Много разумно. Тя има енергия… като малък ураган с високи токчета.
Бонбониера вече беше почти стигнала входа. Спря. Погледна вратата. После към прозорците. После към себе си – в отражението на стъклото.
Усмихна се – широка, самодоволна усмивка, сякаш виждаше най-красивото нещо на света (което и беше, според нея).
Пепино издиша дим – идеален кръг, който се завъртя и изчезна.
— Отвори.
Вратите на имението се разтвориха бавно. Тежко. Тържествено. Като сцена от лош филм, който все пак ще гледаш до края.
И тя влезе – с главата високо вдигната, сякаш влизаше в собствената си коронация.
— Здрасти, Пепино! — викна тя още от прага. — Донесох ти подарък! Сама го избрах… защото аз имам най-добрия вкус!
Охраната зад нея се надигна бавно – като зомбита, които са разбрали, че апокалипсисът е отложен.
Сър Пиър се усмихна сухо.
— Добре дошла, Мони. Надявам се подаръкът да не е… експлозивен.
Тя се обърна към него с невинна усмивка.
— О, сър Пиър! Ти си тук? Колко мило! Не, подаръкът е много сладък… като мен!
Пепино затвори очи за миг. Димът от пурата му се извиси нагоре – сякаш се опитваше да избяга от ситуацията.
Входът на Бонбониера беше официално завършен. И проблемите – тепърва започваха.
Вкусът на проблемите
Дон Пепино вече беше седнал обратно на масата – сякаш нищо не се беше случило, сякаш преди минути не беше гледал как племенничката на бившата му Доня паркира кола като пияна котка и после кара цялата охрана да заляга.
Пред него – чиния с дърпано свинско. Ароматът беше тежък, наситен, истински – от онези, които карат човек да забрави, че животът е кратък и често завършва в гората. До нея – още няколко блюда, подредени прецизно, като част от ритуал, който включва и храна, и заплахи.
Сър Пиър стоеше настрани, леко облегнат на стената, с чаша в ръка – изглеждаше като човек, който чака влак, който никога няма да дойде.
Доктор Иванова – от другата страна, все още с онзи професионален, леко укорителен поглед, сякаш оценяваше дали пациентът ще оцелее след следващото изречение.
На стената – „Стани богат“. Михаил Билалов току-що беше попитал нещо за 100 000, а участникът се потеше като човек, който знае, че отговорът е грешка, но все пак ще го каже.
— Това е капан… — измърмори Пепино. — няма как да е отговор Б… Никой не избира Б, освен ако не иска да загуби. Или е глупав футболен фен на столичен отбор…
Вратите се отвориха. Рязко.
Сеньорита Бонбониера влезе – с широко разтворени ръце, сякаш влиза на сцена в собствен мюзикъл. Под носа си мънкаше нещо, което постепенно се превърна в глас:
— Ох… от колко време не съм яла вкусно свинско! В Америка всичко е или веган, или с протеин на прах, или с някакъв сос, който мирише на разочарование!
Огледа масата. Очите ѝ светнаха – като на дете, което вижда торта и забравя, че е на погребение.
— Аз бях цяло лято в Америка… — започна тя, вече приближавайки се — там готвят отвратително! Всичко е или прекалено сладко, или прекалено солено, или прекалено… здраво! А аз обичам вкусно!
Стигна до Пепино. Седна до него. Без покана. И започна да яде директно от неговата чиния – с пръсти, сякаш беше в пицария с приятели.
— Много е вкусно! — каза тя с пълна уста. — Много обичам свинско аз! В Америка само на черни…
Пауза. Тишина. Лека. Опасна. Като преди гръм.
Тя замръзна за половин секунда. Очите ѝ се разшириха – като на човек, който току-що е разбрал, че е казал нещо, което не трябва, но не знае точно какво.
— Искам да кажа… — започна бързо, махайки с бутчето — не това… а… там нямаше такова… вкусно… такова… черно… месо… от черни свине! Да! Черни свине! Вкусно е!
Пепино не реагира. Просто я гледаше – спокойно, като човек, който е виждал много по-лоши грешки.
Сър Пиър леко наклони глава, сякаш наблюдаваше експеримент.
Бонбониера вече беше извадила малко огледалце от чантата си. Все още държейки бутчето в другата ръка. Погледна се. Направи гримаса. После се усмихна широко.
— Ох… аз съм толкова красива! Дори с мазнина на брадичката изглеждам като модел!
Сър Пиър въздъхна тихо.
— Да… това е очевидно. Интелектът просто… не пречи на гледката.
Бонбониера го погледна с невинна усмивка.
— Какво каза?
— Казах, че сте… впечатляваща. Като произведение на изкуството. Само че… без субтитри.
— Знам! — отвърна тя и продължи да яде. — Всички ми го казват!
Дон Пепино остави вилицата. Взе кърпа. Избърса ръцете си бавно. Много бавно – жест, който в тази къща означаваше „сега започва истинският разговор“.
Тишината около него се промени – стана по-тежка, като въздух пред буря.
— Е… Бонбониера… — каза той. Гласът му беше тих, но тежеше повече от цялата маса. — Какво те води насам?
Тя не спря да яде веднага. Отхапа още веднъж. Помисли – или поне се направи, че мисли.
После вдигна поглед – с мазнина на бузата и искрени очи.
— Ами… богатството ти най-вече!
Пауза. Очите ѝ премигнаха – като на човек, който току-що е разбрал, че е казал твърде много.
— А! — бързо добави тя — исках да кажа… добрия ти характер! Ти си толкова… щедър! И… висок! И… имаш хубави очи! Като на вълк! Само че по-добър вълк!
Сър Пиър тихо изсумтя – звук, който при него минаваше за смях.
Доктор Иванова затвори очи за секунда – сякаш се молеше за търпение.
Пепино я гледаше. Дълго. Без да мига.
После… едва забележимо… се усмихна.
— Харесва ми… — каза той. — честността. Дори когато е грешна.
Бонбониера се усмихна широко – с пълна уста.
— Аз винаги съм честна! Затова всички ме обичат! Даже когато не ме познават!
Сър Пиър прошепна, почти на себе си:
— Това е проблемът… честността ти е като граната без предпазител.
Пепино се облегна назад. Очите му се присвиха леко.
— Значи… — каза той — не си тук само заради мен.
Пауза.
— Кажи.
Бонбониера спря да яде за първи път. Погледна го. И за момент… само за момент… изглеждаше сериозна – или поне се опита.
— Видях нещо… — каза тя.
Тишината се сгъсти – като дим от пура, който не иска да се разсее.
— Видях… — продължи тя, снижавайки глас до шепот, който все пак се чуваше в цялата зала — един кореец и Русата… да се качват в кола… и после… не се качи. А после… колата замина. Без него. И аз си помислих: „Това е странно!“ И после си помислих: „Мони, ти си гений!“ И после си помислих: „Трябва да отида при Пепино, той ще знае какво да прави!“
Пепино не помръдна.
Сър Пиър повдигна вежда.
— По дяволите… — промърмори той. — Тя е видяла Русата. Да разкаже подробно.
Бонбониера се обърна към него с усмивка.
— Благодаря! Ти си сладък, сър Пиър! Имаш хубави вежди… като на стар филм!
Тя отново отхапа от бутчето.
Проблемите току-що бяха получили вкус.
Видяното
В стаята настъпи тишина – толкова тежка, че дори телевизорът сякаш утихна. На екрана Михаил Билалов все още стоеше с въпроса за сто хиляди, но участникът изглеждаше по-малко стресиран от хората около масата.
Пепино не помръдна. Само леко наклони глава – жест, който при него означаваше „продължавай, преди да съм те спрял завинаги“.
— Какво…
Бонбониера се намръщи. Опита се да мисли. Това ѝ личеше – челото ѝ се набръчка, устните ѝ се свиха, сякаш мозъкът ѝ правеше усилие да събере две мисли.
— Беше… странно — започна тя. — Аз бях… в Младост… или може би в Люлин… не, Младост беше… там има един блок… с много балкони… и един от тях имаше цветя, ама грозни цветя, не като моите в Instagram…
Доктор Иванова затвори очи за секунда – жест, който казваше „защо съм тук“.
— Там видях Русата…ама отдалеч… — продължи Бонбониера. — руса… ама не просто руса… такава… като… важна… от онези, дето изглеждат сякаш са снимани за списание, но без филтър…
Пепино застина. Пръстите му леко се стегнаха върху масата – едва забележимо, но достатъчно, за да се чуе как дървото изскърца.
— Тя слезе от една кола… — продължи Бонбониера — стара… грозна… корейска… много грозна… Даже се чудих защо изобщо кой кара такава. Аз никога не бих се качила в такава – щеше да ми съсипе настроението!
Пауза. Тя отхапа от бутчето, сякаш историята ѝ даваше апетит.
Пепино бавно се изправи. Никой не посмя да помръдне – дори Сър Пиър, който стоеше облегнат на стената, леко се изправи.
— И… — продължи тя — имаше един мъж…с дръпнати очи… един такъв…
Тук тя се замисли по-дълго. Посочи с бутчето във въздуха, сякаш рисуваше сцената.
— Или двама… Или един… ама после станаха двама… или пък единият беше сянка… не знам, светлината беше лоша…
Пепино затвори очи за миг – като човек, който брои до десет, но знае, че няма да стигне дори до пет.
— И единият… — каза тя и размаха бутчето като диригентска палка — просто… падна. Без причина. Просто – бам! – и падна. Като в лош филм, ама без музика.
Тишината стана тежка – като мокър чувал, пълен с цимент.
— И аз си казах… — продължи Бонбониера — „Бонбониера, това не е нормално.“ Кимна сама на себе си. — И тръгнах. Защото аз съм умна жена. И красива. И не се бъркам в такива работи… освен ако не са интересни.
Пепино отвори очи. Бавно. Много бавно.
— Кога… — попита той тихо.
— Ами… — тя се замисли, погледна към тавана, сякаш там пишеше датата — преди да дойда тук. Или след като ядох сладолед… Не, преди сладоледа, защото след сладоледа бях в тоалетната и си правих селфи… Значи преди сладоледа!
Пепино не реагира. Но в очите му вече имаше нещо друго. Не гняв. Не спокойствие. Изчисление – студено, методично, като сметка на банка, която току-що е открила дефицит.
Той се обърна леко към прозореца. Погледна навън – сякаш проверяваше дали Русата не е паркирала колата си пред входа.
После обратно към нея.
— Тази жена… — каза той — как изглеждаше?
Бонбониера се усмихна широко. Извади огледалцето от чантата си и се погледна – за секунда, сякаш сравняваше.
— Ами… красива.
Пауза. Обърна огледалцето към себе си още веднъж.
— Но не колкото мен. Тя имаше такива… скули. Ама моите са по-добри. И косата ѝ беше руса, ама моята е по-бляскава. И очите ѝ… хубави, но моите са по-зелени. Като изумруди. Само че по-скъпи.
Пепино я гледа още няколко секунди. После – леко кимна.
— Добре… — каза той тихо. — Благодаря ти, Мони.
Сър Пиър, който до този момент мълчеше, се обади сухо, с леко повдигната вежда:
— По дяволите, Дон Пепино… тя е видяла повече, отколкото ние мислехме. И все пак успя да го разкаже така, че да звучи като клюка от Instagram.
Бонбониера се обърна към него с усмивка.
— Благодаря! Ти си мил, сър Пиър! Имаш хубав глас… като от реклама за уиски!
Тя отново отхапа от бутчето – сякаш току-що беше приключила с най-важното си изявление за деня.
Пепино се облегна назад. Очите му се присвиха – не към нея, а към нещо далечно.
— Русата… — промърмори той тихо, почти на себе си.
Тишината се върна – но този път беше различна. Не празна. Пълна с въпроси, които никой не искаше да зададе на глас.
А Бонбониера, без да забележи нищо, се обърна към огледалцето си и каза:
— Ох… трябва да си сложа още малко гланц. Защото аз съм звездата тук!
— Old chap… ако тя е звездата, ние сме просто декорът. И декорът току-що стана много по-опасен.
Пепино не отговори. Само взе пурата си и я запали бавно.
Видяното беше казано. И сега – проблемът имаше име.
Сто мъже и една истина
Бонбониера облиза пръстите си бавно, сякаш вкусът на свинското беше най-важното откритие за деня. После вдигна поглед към Дон Пепино – и този път говорът ѝ се отпусна. Стана по-мек, по-провинциален, почти пееше с онзи ямболски ритъм, който звучи като песен за грозде и за проблеми, които се решават с вино.
— Исъм тяс… с Ямбовски диалект, момонера… — каза тя, сякаш това обясняваше всичко на света, включително защо е седнала на масата му и яде от чинията му.
Никой не отговори. Дори въздухът сякаш спря да диша.
Тя продължи, без да се притеснява от тишината:
— Пепино… знайш ли… твойта любима… и наша обща приятелка… Русата…
Пепино леко се изправи – движение толкова минимално, че можеше да мине за спазъм, но всички в стаята го усетиха като земетресение.
— …я видях и в един мол… преди да дойда. Не знам дали и това трябва да ти казвам…ама ..
Тишина. Тежка, като мокър балтон.
— Беше с приятеля си… кореец.
Пауза. Тя поклати глава с престорено съжаление, сякаш говореше за трагедия от сапунка.
— Представяш ли си? Не мога да повярвам… той е като баща ѝ… такава разлика във възрастта! Как може да е щастлив тоя човек, бе? Тя сигурно му чете приказки преди лягане!
Пепино се задави леко – не силно, но достатъчно, за да се чуе как пурата му трепна между пръстите. Погледът му се премести бавно към Сър Пиър – поглед, който казваше „ти чу ли това?“.
Сър Пиър не помръдна. Само леко наклони глава, сякаш обсъждаше времето.
— Любовта е странно нещо, Дон Пепино… — каза той спокойно, с онази суха британска интонация, която прави и най-лошата новина да звучи като забележка за лошо вино. — Понякога оцелява… въпреки всички разумни причини да бъде убита. Понякога дори оцелява по-дълго от разума.
Бонбониера се оригна. Силно. Без никакво притеснение – сякаш беше постижение.
Тишина.
Тя се усмихна широко, горда с постижението си.
— Ох… колко хубаво се оригвам! Много се извинявам… ама не е ли красиво? Като музика от тялото ми!
Доктор Иванова затвори очи – толкова силно, че клепачите ѝ побеляха.
Пепино не реагира. Само продължи да я гледа – спокойно, методично, като човек, който брои колко куршума му остават.
Сър Пиър отпи бавно от чашата си.
— Между другото, Пепино… — продължи Бонбониера, сякаш нищо не се е случило — да те питам…
Пауза. Тя се почеса по брадичката, сякаш мислеше дълбоко.
— Сто мъже… много ли са?
Пепино бавно присви очи. Стаята се промени – въздухът стана по-плътен, по-опасен.
— За един път… — попита той тихо — или за цял живот?
Бонбониера се замисли сериозно – поне според нейните стандарти. Сложи пръст на устните си, сякаш решаваше световна криза.
— Ми… зависи… Ако са хубави – не са много. Ако са грозни – сто са прекалено много. Аз например обичам разнообразие… като в гардероба ми. Един ден черно, друг ден червено… един ден висок, друг ден нисък… но всички да са ми в краката!
Сър Пиър се намеси, почти лениво, с леко повдигната вежда:
— Обективно погледнато… сто охранителя не са достатъчни. Налага се да ги сменяме. А и някои… предават Богу дух… по различни причини. Понякога от скука. Понякога от куршум. Понякога от самата нея.
Пепино зацъка с език. Бавно. Ритмично – като часовник, който брои до края на нечий живот.
Бонбониера вече се протягаше като котка след дълъг сън.
— Ох… уморих се…да взема да си дремна ли…
Стана. Оправи си косата пред огледалцето (което извади за секунда, защото „трябва да изглеждам перфектно дори когато спя“).
— Аз ще ползвам една стая… да поспя.
Пауза. Погледна Пепино с невинна усмивка.
— Нали може?
Той не отговори веднага. Само я гледаше – дълго, без да мига.
После леко кимна.
Тя се обърна. Тръгна. Походката ѝ беше същата – уверена, безгрижна… опасна по свой собствен начин, като бомба, която не знае, че е бомба.
Когато изчезна зад вратата – тишината се върна. Но този път беше различна. По-остра.
Сър Пиър остави чашата си на масата. Погледна към Пепино.
— Молове… корейци… Русата… — каза той тихо, с леко въздъхване. — Това вече започва да звучи като сюжет… който не ни харесва. По дяволите, Дон Пепино, ако тя продължи да говори, скоро ще знаем всичко… и нищо едновременно.
Пепино не отговори. Очите му бяха вперени в нищото – но мислите му вече бяха далеч. В някой мол. С една руса жена. И един кореец, който не трябваше да е там.
— Подготви се… — каза той тихо.
Гласът му беше спокоен. Но в него се чуваше нещо друго. Нещо, което приличаше на присъда.
Сър Пиър кимна леко – с онази британска сдържаност, която казва „разбрах“ без да казва нищо.
— Както винаги, Дон. Само че този път… може би ще трябва да садим повече от едно дърво.
Пепино не се усмихна. Само издиша дим – тънък, бавен, като последен дъх преди буря.
Сто мъже. Една истина. И една Бонбониера, която щеше да я каже на глас… преди някой да я накара да млъкне.
Молът на съдбата
Молът беше пълен – от онези пълни, в които човек се чувства едновременно сам и задушен. Светлини от неон, музика от говорители, деца, които крещят за сладолед, майки с торби, които изглеждат сякаш носят целия си живот на рамо. Обикновен хаос, който още не знаеше, че днес ще стане по-опасен.
Първо влязоха те. Черни костюми. Тежки обувки. Погледи, които не пазаруват – гледат. Десетки. После още. После още. Охраната на мола замръзна – един от тях вдигна радиостанцията с трепереща ръка.
— Ъъ… имаме… някаква група… бизнесмени… Пауза. — Много бизнесмени.
Дон Пепино влезе последен. Бавно. С бастуна. Так. Так. Так. Звукът се разнесе като предупреждение, което никой не искаше да чуе. Хората започнаха да се разместват сами – без да знаят защо, просто усещаха, че трябва да се махнат от пътя.
До него вървеше Сър Пиър – с леко повдигната вежда, сякаш беше влязъл в музей, а не в мол.
Огледа се – нагоре към ескалаторите, към витрините, към тълпата. После въздъхна тихо.
— Очарователно място… Толкова много хора, които нямат представа, че днес може да умрат. И намаления до петдесет процента. Почти си заслужава риска – ако човек обича да пазарува с адреналин.
Пепино не отговори. Само каза тихо:
— Разпръснете се.
С едно движение мъжете се стопиха в тълпата – като мастило, което се разлива във вода.
— Русата… — промърмори Пепино.
— А кореецът… — добави Сър Пиър — вероятно ще е по-нисък, по-тих и… за съжаление, все още жив.
На втория етаж, пред магазин за дрехи, тя стоеше. Русата. Същата. Хаотична, спокойна, усмихната – сякаш целият свят е закъснял за нея, а тя е в час. До нея – кореецът. По-възрастен, спокоен, държеше две торби с покупки и изглеждаше като човек, който просто е излязъл да пазарува… и няма представа, че е цел на мафията.
Пепино спря. Сър Пиър погледна. Замръзна за половин секунда. После въздъхна – дълбоко, театрално.
— Този човек… — каза Сър Пиър — аз го убих вчера. И онзи ден. И преди три дни. И всеки път изглежда все по-жив. Започвам да се съмнявам в процеса. Може би трябва да сменя лопатата.
Пепино го погледна бавно.
— Обясни.
— Има много корейци… — отвърна Сър Пиър сухо. — И всички започват да изглеждат еднакво след като ги погреба. По дяволите, скоро ще започна да броя дърветата във Витоша, вместо труповете.
Пепино въздъхна – звук, който тежеше колкото бастуна му.
— Това е той.
В този момент Русата се обърна. Погледите им се срещнаха. Тя замръзна за секунда. После се усмихна – широка, хаотична усмивка, която казваше „о, колко забавно, че се срещнахме тук, точно сега, когато не трябваше“.
— О… Пепино…жив си…още….
Кореецът погледна между тях – объркан, но учтив.
— You know them?
Сър Пиър направи крачка напред. Изгледа го спокойно.
— Да… Много интимно. Достатъчно интимно, за да знам как изглеждаш, когато си мъртъв. И пак си тук. Упорит тип.
Хората около тях започнаха да усещат напрежението – една жена изпусна торба, дете спря да плаче, охранителят на магазина се престори, че проверява етикет.
Русата въздъхна – леко, сякаш всичко това беше досадна дреболия.
— Пепино… не тук.
— Тук — отвърна той.
Сър Пиър огледа наоколо – ескалатори, витрини, табели. После посочи към една от тях.
— Food court…? Може първо да хапнем… после да убиваме. По-цивилизовано е. Аз лично препоръчвам китайско – иронично, но вкусно.
Пепино не реагира. Русата се усмихна леко – с онази усмивка, която караше хората да се съмняват дали тя изобщо разбира колко е опасно.
— Виждаш ли? Затова той ти е по-добър от мен. Винаги мисли за закуската преди екзекуцията.
Сър Пиър се поклони леко – с перфектна британска ирония.
— Опитвам се да поддържам стандарт. Дори в края на света човек трябва да яде с нож и вилица.
Кореецът все още не разбираше напълно. Гледаше ту единия, ту другия.
— What is happening?
Сър Пиър го погледна – спокойно, почти съжалително.
— Нищо сериозно… Просто сте в центъра на много лош ден. И вероятно в центъра на много лоша гора след малко.
И точно в този момент – от ескалатора се чу познат глас, висок, писклив, пълен с ентусиазъм:
— ПЕПИНООО!
Всички се обърнаха.
Бонбониера. С торба сладолед в едната ръка, телефон в другата, тичаща надолу по ескалатора – сякаш беше на разпродажба за живота си.
— Аз също дойдох! — извика тя. — Има намаления! Видях една рокля за триста лева, ама аз съм по-красива от модела, така че трябва да я взема!
Сър Пиър затвори очи за секунда – жест, който при него минаваше за молитва.
— Разбира се… — промърмори той. — Точно когато мислехме, че денят не може да стане по-лош.
Русата се засмя – леко, хаотично.
— Мони… ти винаги закъсняваш за всичко… освен за драми.
Бонбониера стигна до тях, дишайки тежко, но усмихната.
— О, Русата! Ти си тук? С него? Ох, колко сладко! Ама той е стар… не ти ли е скучно? Аз бих се отегчила за пет минути!
Пепино не помръдна. Само погледна Сър Пиър.
Сър Пиър въздъхна.
— Дон Пепино… ако продължим така, скоро ще ни трябва цял мол за погребения. И още дървета.
Молът продължаваше да бръмчи около тях – музика, торби, деца. Но в центъра – само те. И една истина, която вече не можеше да се скрие зад намаленията. Русата и корееца любезно казаха сбогом и продължиха да пазаруват.
Сладолед и земеделие
Молът още не беше разбрал какво се случва – продължаваше да бръмчи с обичайния си ритъм: деца, които пищят за играчки, майки, които се карат за опашки, и продавачи, които се преструват, че ги интересува дали клиентът ще вземе още една тениска. Но съдбата вече работеше – тихо, методично, с бастун и лопата.
Бонбониера стоеше до една количка за сладолед, размахваше ръце като диригент пред оркестър от захар и сметана.
— Искам от тоя! И от тоя! И от тоя розовия! С двоен топинг, с ядки, с шоколадов сос, с всичко! — говореше тя на продавача, който вече съжаляваше за всички житейски решения, довели го до този момент. Лицето му беше като на човек, който току-що е разбрал, че животът е грешка.
До нея се приближи един непознат мъж – спокоен, усмихнат, добре облечен, с вид на човек, който плаща сметки без да брои. Подаде банкнота.
— Аз черпя — каза той тихо, почти галантно.
Бонбониера замръзна за секунда. После се усмихна широко – толкова широко, че можеше да се види от другия край на мола.
— Ох! Колко си мил и черен! Голям и черен…обичам черен да ближа…сладолед! Виждаш ли, Пепино? — извика тя през половината мол, без да се интересува кой я чува. — Истинските мъже още съществуват! Не като някои, дето само гледат и не плащат!
Тишина. Дон Пепино не помръдна. Само очите му леко се присвиха – движение, което в неговата компания означаваше „този човек току-що си купи билет за гората“.
Сър Пиър го погледна отстрани.
— О, това няма да завърши добре… — промърмори той. — Един сладолед винаги води до нещо по-сериозно. Като предястие преди основното ястие.
Пепино бавно посочи с бастуна.
— Пайнт.
Сър Пиър въздъхна – дълбоко, сякаш се сбогуваше с почивния си ден.
— Разбира се… Един сладолед, един мъж, една грешка. Класическа комбинация.
Следващият момент мъжът изчезна. Просто – нямаше го. Никой не видя как. Никой не чу нищо. Само Бонбониера продължи да ближе сладоледа си и да се снима в огледалцето.
— Ох, колко вкусно! Аз съм толкова щастлива, че съм аз!
Мола се намираше близо до гората.
Пътят към Витоша беше тих. Колата се движеше плавно, без музика, без бързане – само шумът на гумите по асфалта и лекото потракване на бастуна на Пепино в пода.
Сър Пиър шофираше. До него – тишина.
— Понякога се чудя… — започна той спокойно, сякаш обсъждаше времето — дали всичко това не може да се реши с разговор. После си спомням… че съм много по-добър в другото. И лопатата ми е по-честна от повечето хора.
Колата сви от пътя. Към ново място – празно. Без дървета. Засега.
Сър Пиър слезе. Огледа терена – чист, равен, сякаш планината беше оставила място специално за него.
— Прекрасно… — каза той тихо. — Чисто платно. Идеално за нов шедьовър.
Взе лопатата. Започна да копае – методично, елегантно, сякаш садеше роза в английска градина.
След няколко минути дупката беше готова. Той въздъхна.
— Аз съм Сър Пиър Пайнт… джентълмен от Лондон…
Заби лопатата в земята – с леко ръмжене.
— И очевидно… развивам сериозен интерес към озеленяването. Скоро ще имам собствена ботаническа градина. С екзотични видове.
Шум. Стъпки.
Той не се обърна.
— Ако си турист… пак е затворено. Частен проект.
— Не съм турист.
Елизабет. Отново. Същият спокоен поглед. Същият таблет. Някъде зад нея се чуваше детски смях – далечен, невинен, абсурдно не на място.
— Пак ли… — каза тя, оглеждайки мястото. — Разширяваме дейността?
— Да — отвърна Сър Пиър. — Бизнесът върви. Клиентите се увеличават. А дърветата… е, те са лоялни.
Тя се приближи. Погледна. Разпозна. Не каза нищо. Само извади пръстен. После часовник. После още нещо дребно – всичко изчезна в джоба ѝ с професионална бързина.
Сър Пиър я наблюдаваше – с леко уважение.
— Ефективна както винаги.
Елизабет сви рамене.
— Практична съм. А и детето иска нова играчка.
Тя се наведе. С пълна наглост. Постави „фиданката“ между ръцете на заровения. Подреди я внимателно – сякаш наистина очакваше да поникне.
— Така ще се хване — измърмори тя. — Корените ще имат опора.
Сър Пиър я гледа няколко секунди. После кимна.
— Разбира се… Това е… научен подход. Много модерно. Скоро ще започна да слагам торове.
Тя се изправи. Прибра таблета. Погледна го.
Сър Пиър въздъхна. Погледна към планината. После към „новото дърво“.
— Надявам се… Започвам да губя вяра в селекцията. Ще купя цялата Витоша. Ще я прекръстя на „Корейска градина на сър Пиър“. Дано това с черните не ескалира.. Ще сложа входна такса за рейнджърите.
Елизабет тръгна. Без да бърза. Без да се обръща. Детският смях зад нея се отдалечаваше – абсурдно чист в тази гора от грешки.
Сър Пиър остана сам. Погледна към редицата „дървета“ наоколо. После към новото.
Погледна към лопатата.
— ще купя по-голяма гора. И може би ще наема градинар. Истински.
Той заби лопатата отново – последен път за днес.
Земята пое още един. А молът горе продължаваше да бръмчи – сякаш нищо не се беше случило.
Нов ден – нов късмет
Корейският парадокс
Сър Пиър цял ден следеше Русата. Сякаш от корееца нямаше следа. В един момент забеляза тя да се прегръща с кореец и да влиза в корейски магазин. Той се забърза. Помисли си, че ги е пипнал. Онзи ден Пепино го беше спрял.
Сър Пиър направи крачка напред. Очите му се фиксираха върху корееца.
— Това е той… — прошепна. — Този път… абсолютно сигурно е той. Кореецът се обърна. Усмихна се учтиво. Жив. Отново. Пауза. Сър Пиър премигна. После… тръгна. Русата се опита да каже нещо, но той вече беше в движение — тих, прецизен, като човек, който решава проблем, който вече го е обидил лично.
Кореецът и Русата влязоха в корейски магазин – малък, тесен, с рафтове, пълни с непознати неща и още по-непознати надписи. Сър Пиър ги последва. Вратата иззвъня леко.
— Прекрасно… — промърмори той. — Чуждестранна кухня и местен проблем.
Вътре — кореецът стоеше до рафт. Жив. Спокоен. Нареждаше кутии с рискова безгрижност.
Сър Пиър замръзна.
— О… не… пак ли… Вече те пипнах!
Пауза. Извади пистолета — бавно, с достойнство, като човек, който е решил да приключи с един стар спор. Приближи. Бързо. Точно. Без излишно движение. Тих звук. Кореецът падна заедно с кутиите.
Сър Пиър пое въздух. Прибра пистолета. Обърна се.
Зад него… още един кореец. Жив. Същият. Усмихнат. С метла в ръка.
— …bloody hell.
Извади пистолета. Тих звук. Метлата падна заедно с метача.
Обърна се.
Още един. До рафта с нудъли — четеше етикет с искрен интерес. Тих звук. Етикетът падна заедно с читателя.
Още един — до касата, броеше ресто с езика навън от концентрация. Тих звук. Рестото се разля по пода.
Още един — зад хладилника, ядеше сандвич на спокойствие. Тих звук. Сандвичът остана недоизяден.
Още един — който току-що отвори врата от склада и каза „Hello“ с искрена радост.
Тих звук.
— Това вече е… статистически невъзможно… Пауза. — Или съм в ад… или в корейски франчайз.
Започна да се движи по-бързо. Паф. Паф. Паф. Всеки ъгъл — кореец. Всеки рафт — кореец. Всеки път — същото лице. Дишането му се ускори.
— Не… не… това не е нормално… аз съм професионалист… аз съм Сър Пиър Пайнт… — не може да има толкова един и същ човек… Последният падна до щанда с чай. Тишина. Сър Пиър стоеше в средата на магазина. Дишаше тежко. Огледа се. Няма движение. Само тела. Много тела. Всички… корейци. Пауза. Той бавно свали ръкавиците си.
— Аз… — току-що… — ликвидирах… целия персонал. Пауза. — Това… не беше в плана. Наведе се. Огледа един от тях. — И нито един… не съм сигурен… че е правилният. Тишина. После… извади телефона. — Дон Пепино… — имаме малък… логистичен проблем.
След десет минути – баничарка. Сър Пиър товареше. Един по един. — Това вече не е операция… — това е… селскостопански проект. Затвори вратата. Погледна към планината. — Витоша ще стане… много разнообразна тази година.“
Имението беше притихнало. Но не спокойно. Напрегнато – като човек, който чака да гръмне куршум, но още не знае откъде ще дойде.
Дон Пепино крачеше напред-назад по дължината на огромната трапезария. Бастунът удряше пода – так, так, так – ритъм нервен, почти истеричен, като сърцебиене на човек, който е загубил контрол, но още не го признава.
— Този кореец… — мърмореше той — трябва да бъде ликвидиран… незабавно.
Пауза. Спря. Погледна към масата, сякаш тя му беше виновна.
— Русата… тя направи нещо. Разшири бизнеса… до нещо, което аз вече не разпознавам. Имаме цяла България… без половин София.
Доктор Иванова стоеше настрани – мълчеше. Знаеше, че в такива моменти логиката е излишна. По-добре да чакаш бурята да мине.
— Говорила е с хора… — продължи Пепино — за препарати… за пране. Петна. Кръв.
Русата наистина беше отишла при трима от най-големите играчи в София.
Попитала ги съвсем невинно:
„Имате ли препарат за упорити петна? Особено кръвни… Sabex с дъх на цветя? Последни бройки?“
Не беше спала цяла нощ. И не беше пила кафе.
Погледна ги с празен, изциклен поглед.
Те пребледняха.
Помислиха, че Дон Пепино им праща лично послание.
И за една нощ му прехвърлиха три фирми и два ресторанта.
Без да им поиска нищо.
Погледна към Иванова – сякаш тя лично беше отговорна за всяка капка.
— А те… са си помислили, че ги заплашва. От мое име.
Той се засмя тихо – кратко, опасно, като звук от нож, който се точи.
— И един по един… са се предали. Сключили са сделки. Дали са ми бизнеси… които дори не съм поискал.
Спря. Обърна се рязко.
— Това не е стратегия. Това е… магия.
Вратата се отвори. Сър Пиър Пайнт влезе – сваляйки ръкавиците си бавно, сякаш сваляше последните остатъци от нормален ден. Лицето му беше спокойно, но очите – раздразнени, като на човек, който е прекарал целия си живот в гора и вече мрази дърветата.
Седна срещу Пепино – тежко, без покана.
Тишина.
— Дон Пепино… — започна той. — Имам лоши новини. Отново.
Пепино го гледаше – без да мига.
— Първо… — продължи Сър Пиър — започвам да се съмнявам в методологията си. Второ… всички корейци започват да изглеждат еднакво, когато са на земята. И трето… градинарството не е моето призвание. По дяволите, скоро ще започна да мразя боровете.
Пауза. Пепино зацъка с език – бавно, ритмично.
— Ти си най-добрият ми човек… — каза той тихо. — И не можеш да убиеш един кореец.
Сър Пиър кимна – спокойно, почти философски.
— Да… Но ако имате нужда от гора… съм безупречен. Скоро ще имам собствена екосистема. С табелка „Корейска гора на сър Пиър – вход свободен, изход… рядък“.
Пепино се приближи бавно – опирайки се на бастуна.
— Това не е смешно.
Сър Пиър го погледна – директно.
— Напротив… Ако не беше смешно, щеше да е трагедия. А ние вече сме доста близо до трагедията. Просто още не сме стигнали до последния акт.
Пепино се обърна. Погледна през прозореца – към нощта, към София, към светлините, които изглеждаха прекалено далечни.
— Тя го избра… — каза тихо.
Сър Пиър не отговори веднага.
— Любовта е лош навик… — каза накрая. — Особено когато пречи на бизнеса. И особено когато включва корейци, които отказват да умрат според графика.
Пепино стисна бастуна.
— Ще го намерим.
Сър Пиър се изправи бавно.
— Този път… ще внимавам повече. И може би… ще започна да ги питам как се казват… преди да ги засадя. За да не се объркам пак.
Тръгна към вратата. Спря. Обърна се леко.
— И още нещо, Дон Пепино… ако Русата продължи да говори с хора за „препарати за петна“, скоро ще имаме не само гора, а цял национален парк. Със собствена туристическа атракция – „Разходка сред корейските борове“.
Пепино не се усмихна. Но очите му леко проблеснаха – нещо между гняв и уважение.
Бастунът удари пода. Так.
Тишина.
Дон Пепино отвори вестника – стария, хартиен, от онези, дето още миришат на мастило и на вчерашни лъжи. Беше консервативен човек: телевизия – само за футбол и новини за куршуми, интернет – само за да види кой е мъртъв и кой още не.
Погледът му се заби в едно заглавие на първа страница, с големи букви, сякаш някой го беше написал с маркер върху лицето му:
„Сенлас се подиграва с Ди Капо Дон Пепино в новата си пародия ‘Мафиотска Таверна’“
Нервната му бръчка между веждите се отвори като стар белег, който внезапно реши да кърви пак.
Прочете първите два реда. После третия. После затвори вестника – бавно, много бавно, сякаш искаше да удуши хартията между пръстите си.
„Мафиотска Таверна…“ – промърмори той тихо, почти на себе си. — Значи сега съм персонаж в комедия. Смешно.
Пауза.
— Аз съм Ди Капо. Не съм Ди Капо. Аз съм Жътваря. А те ме правят… какво? Клоун с бастун и пура?
Бръчката се задълбочи. Очите му станаха тесни като цепки в броня.
Започна да мисли. Не бързо, не панически. Бавно. Методично. Като човек, който брои куршуми в пълнител, преди да реши колко да изхарчи.
— Сенлас… — каза тихо, сякаш пробваше името на вкус. — Ще те намеря. И ще ти покажа каква е истинската мафиотска таверна. Без сценарий. Без смях. Само меню от едно ястие: ти.
Вестникът остана затворен на масата. Но бръчката остана отворена. И това беше най-лошата новина за Сенлас тази вечер.
И точно тогава – от коридора се чу познат глас, висок, безгрижен, пълен с ентусиазъм:
— Пепиииинооо! Донесох ти подарък! Сладолед с три топки – розов, жълт и зелен! Като мен – цветна и сладка!
Бонбониера влезе – с торба сладолед в едната ръка, телефон в другата, снимайки се пред огледалото на коридора.
— Ох, колко съм красива дори с разтопен сладолед на пръстите! Вижте ме!
Сър Пиър затвори очи за секунда – жест, който при него минаваше за молитва.
— Разбира се… — промърмори той. — Точно когато мислехме, че денят е свършил.
Пепино погледна към нея – дълго, без да каже нищо.
Бонбониера се приближи, ближеше сладоледа си.
— Аз съм толкова щастлива! И толкова важна! И… какво става тук? Защо всички сте толкова сериозни? Да не сте пак за корейците? Ох, те са толкова скучни… Аз бих ги заменила за един добър масаж!
Пепино въздъхна – дълбоко.
— Мони… — каза тихо. — Иди да спиш.
Тя се усмихна широко.
— Добре! Но утре ще ти покажа новата си рокля! Ще изглеждам като кралица! Или по-добре – като мен!
Излезе – трополейки с токчета, пеейки си под носа.
Тишина.
Сър Пиър се обърна към Пепино.
— Дон Пепино… ако тя е нашето тайна оръжие… ние сме в много по-голяма беда, отколкото мислехме.
Пепино не отговори. Само погледна към прозореца.
Нощта беше тиха. София светеше долу. А някъде в гората – едно дърво повече. И един по-малко кореец.
Последна новина преди сън
Нощта беше паднала над Банкя – тежка, влажна, от онези, които карат кучетата да лаят без причина и хората да се събуждат с чувството, че някой ги гледа. Имението беше тихо. Но това не беше сън. Това беше пауза – кратка, нервна, като преди да гръмне нещо, което още не е заредено.
Дон Пепино стоеше до прозореца. Гледаше навън – София, светлините ѝ, възможностите, проблемите. Всичко изглеждаше далечно, но все пак прекалено близо.
Сър Пиър вече беше стигнал до вратата. Ръката му беше върху дръжката. Спря. Замисли се. После се обърна – бавно, с онази британска сдържаност, която караше дори лошите новини да звучат като забележка за лошо вино.
— Дон Пепино… има още нещо.
Пепино не се обърна.
— Казвай.
— Днес… докато ви нямаше… и докато играехте белот…
Лека пауза – достатъчна да се чуе как бастунът леко потрепна.
— дойде един човек.
Пепино леко наклони глава.
— От Украйна… Зеленко… или Зеленски… нещо такова. Беше… видимо почерпен. И носът му… беше доста… бял. Като снежинка, която не се топи.
Пепино се намръщи – едва забележимо.
— Питаше… дали имаме лекарства… за носа му. Някаква… пудра.
Тишина.
— Каза, че има много пари… и че е дошъл да преговаря… с бившия министър-председател.
Пепино се обърна бавно. Очите му бяха спокойни, но в тях имаше нещо студено.
— Объркал е къщите…
— Да… — кимна Сър Пиър. — Доста сериозно. Мислеше, че Бойчето живее тук. Аз му обясних, че не… но той настояваше. Беше много убедителен. С носа си.
Пепино се закашля – кратко, сухо.
— И…?
Сър Пиър въздъхна леко – сякаш се извиняваше за лошата шега.
— Погрижих се за него.
Пепино го гледаше – без да мига.
— Цял ден… Бойчето чака някакъв от Украйна… и си е помислил, че не е дошъл…
Сър Пиър замръзна за секунда – леко, незабележимо за повечето хора. Но не и за Пепино.
— А… — каза тихо той. — Интересно развитие.
Пепино се приближи крачка. Бастунът удари пода – так.
— Какво… точно… се случи?
Сър Пиър се изправи по-право. Сложи ръце зад гърба си – като човек, който дава отчет пред съдия.
— Имението има река… която се влива в едно… доста удобно езеро. Господинът реши да се разходи. Спъна се. Имаше една верига… веригата се уви около него… и по някакво странно стечение на обстоятелствата… се свърза с цимента.
Пауза.
— След това… се запозна отблизо с водата.
Пепино поклати глава – леко.
— Е… от Украйна… колкото искаш. Ще дойде друг.
Тръгна бавно към масата.
— На Бойчето… не му е важно. Той не може да играе белот.
Сър Пиър кимна – с леко уважение.
— Обичал пудра… — добави Пепино. — Не ги разбирам тия хора. По-евтино излиза да си купиш Кока-Кола.
Сър Пиър леко се усмихна – суха, британска усмивка.
— Или чай. С мляко. По-цивилизовано.
Пепино се обърна.
— Ще говоря с Дон Ивино. И си лягам.
Спря на вратата. Без да се обръща.
— А ти…
Пауза.
— Направи план.
Тишина.
— Утре… се справяме с Русата. Трябва ми.
Бастунът удари пода. Так.
Вратата се затвори.
Сър Пиър остана сам. Погледна към нощта. После към ръцете си – чисти, но сякаш още миришеха на пръст.
— План… — повтори тихо.
Пауза.
— Може би този път… ще започна от правилния човек. Или поне… ще проверя името. Преди да започна да копая.
Светлините угаснаха.
Нощта продължи.
Някъде в София – един мол още светеше. Някъде в гората – едно дърво повече. Някъде в имението – една Бонбониера спеше с маска на лицето и се сънуваше като кралица.
А някъде другаде – Русата закъсняваше за собствената си съдба. Както винаги.
От Истанбул с късен полет пристигнаха Анти и Съветски — двама международни терористи, дошли да внесат смут в страната. Те жадуваха революция.
Единият беше привърженик на анархията и яростен противник на американската политика и култура. Другият мечтаеше да възроди Съветския съюз.
И двамата бяха високи. Анти носеше черен шлифер и маска, скриваща лицето му, а Съветски беше с модерен киберпънк противогаз, кафяв шлифер и знаме на СССР.
Бяха въоръжени с калашници и различни оръжия. Въпреки това лесно можеха да минат за косплейъри.
